Сидни Шелдън
Вятърните мелници на боговете (3)

2

— Ще имам голяма нужда от помощта ти, стари приятелю — каза Пол Елисън.

— Можеш да разчиташ на мен — тихо отговори Стантън Роджърс.

Те седяха в Овалния кабинет — президентът зад бюрото си, с американското знаме зад гърба. Това беше първата им среща в този кабинет и президентът Елисън беше притеснен.

Ако Стантън не беше направил онази грешка, мислеше си той, сега щеше да седи на това бюро вместо мене.

Роджърс сякаш четеше мислите му, защото каза:

— Трябва да ти призная нещо. В деня, в който обявиха кандидатурата ти за президент, аз почувствах адска ревност, Пол. Това беше моята мечта, а ти я осъществяваше. Но знаеш ли? Най-накрая разбрах, че след като аз не мога да седна на това кресло, на този свят няма друг, освен теб, който бих желал да седне на него. То ти подхожда.

— Честно казано, Стан, това ме плаши — усмихна се Елисън. — Чувствам наоколо духовете на Вашингтон, Линкълн и Джеферсън.

— Имали сме и президенти, които…

— Знам, но ние трябва да се опитаме да се равняваме с най-великите.

Той натисна бутона на бюрото си и секунда по-късно влезе сервитьор с бяло сако.

— Да, господин президент?

— Кафе? — обърна се Пол Елисън към Роджърс.

— С удоволствие.

— Искаш ли нещо към него?

— Не, благодаря. Барбара настоява да пазя линия.

Президентът кимна на сервитьора и той тихо напусна стаята.

Барбара. Тя изненада всички. Навремето във Вашингтон се говореше, че този брак няма да издържи и една година. Но вече бяха минали почти петнадесет години и той се беше оказал успешен. Стантън Роджърс си беше създал престижна адвокатска кантора във Вашингтон, а Барбара бе спечелила репутация на любезна домакиня.

Пол Елисън стана и започна да се разхожда:

— Моята реч за сближаването на народите предизвика, струва ми се, доста коментари. Предполагам, че си чел днес вестниците.

— Знаеш ги какви са. — Роджърс сви рамене. — Обичат да създават герои, за да могат после да ги свалят.

— Честно казано, пет пари не давам какво казват вестниците. Интересувам се от това какво говорят хората.

— Струва ми се, доста хора си уплашил, Пол. Въоръжените сили са против твоя план и някои влиятелни среди биха желали той да се провали.

— Няма да се провали — Пол се обърна назад. — Знаеш ли кой е най-големият проблем в света днес? Вече няма държавници. Страните се управляват от политици. Беше време, не много отдавна, когато земята бе населена от гиганти. Някои бяха добри, някои зли, но за бога, те бяха гиганти. Рузвелт и Чърчил, Хитлер и Мусолини, Шарл дьо Гол и Йосиф Сталин. Защо всичките те живяха именно тогава? Защо днес няма големи държавници?

— Твърде трудно е да бъдеш гигант от световен мащаб на двадесет и един инчов телевизионен екран.

Вратата се отвори и сервитьорът се появи, носейки сребърна табла с чайник и две чаши за кафе, гравирани с президентския печат. Той сръчно наля кафето.

— Да ви донеса ли нещо друго, господин президент?

— Не, Хенри, това е всичко, благодаря.

Президентът изчака, докато сервитьорът излезе.

— Искам да поговорим за избора на подходящ посланик за Румъния.

— Добре.

— Няма нужда да те убеждавам колко важно е това. Искам да се заемеш с тази задача колкото е възможно по-бързо.

Стантън Роджърс отпи от кафето и се изправи:

— Ще започна да действам по въпроса веднага.

 

 

Беше два часът през нощта. В малкото предградие вилата на Марин Гроза тънеше в дълбока тъмнина. Луната беше забулена от тъмни буреносни облаци. В този час улиците бяха пусти, само от време на време някой закъснял минувач нарушаваше тишината. Един черен силует се придвижи безшумно през дърветата към тухлената ограда, която заобикаляше вилата. Върху едното си рамо носеше въже и одеяло, а в ръцете си — „Узи“ със заглушител и пушка с упойващи патрони. Като достигна оградата, човекът спря и се ослуша. Изчака неподвижно пет минути. Накрая той разви найлоновото въже и хвърли куката, прикачена на единия му край, така, че тя се захвана за ръба на оградата. Мъжът започна внимателно да се катери. Когато достигна горния край на оградата, той метна одеялото върху нея, за да се предпази от отровните шипове, закрепени отгоре. После спря и отново се ослуша. След това обърна куката и въжето откъм вътрешната страна на оградата и се спусна на земята. Опипа закачения на колана му филипински сгъваем нож, който можеше да се отваря и затваря с една ръка.

Следващото препятствие бяха кучетата. Нощният посетител изчака да го надушат. Но трите добермана, тренирани да убиват, бяха само първото изпитание. Пространството около вилата гъмжеше от електронни устройства и непрекъснато се наблюдаваше с телевизионни камери. Всички писма и пакети се получаваха на пропуска при портала и пазачите ги отваряха и проверяваха. Вратите на вилата бяха бронирани. Къщата имаше собствено водоснабдяване и Марин Гроза разполагаше с човек, който да опитва храната му. Резиденцията беше непристъпна. Поне така се смяташе. Фигурата в черно беше тук тази нощ, за да докаже, че не е.

Той чу стъпките на тичащите към него кучета още преди да ги види. Те връхлетяха от тъмнината и скочиха право към гърлото му. Бяха две. Насочи оръжието и изстреля първата ампула към близкото отляво, после към това отдясно и отскочи далече от техните гърчещи се тела. Обърна се в очакване на третото куче и когато то наближи, стреля отново, след което се възцари тишина.

Нощният посетител знаеше къде са заровени звуковите капани и ги заобикаляше. Промъкваше се тихо през пространството, което не беше покрито от телевизионните камери, и за по-малко от две минути, след като беше прескочил стената, се озова на задната врата на вилата.

Но когато посегна към дръжката на вратата, внезапно бе осветен от половин дузина мощни прожектори. Един глас извика:

— Стой! Хвърли оръжието и вдигни ръце!

Човекът в черно внимателно пусна пушката и погледна нагоре. На покрива се бяха разположили половин дузина мъже, насочили оръжията си към него.

— Защо, по дяволите, се забавихте толкова много? Не трябваше да ме допускате толкова близо — извика той.

— Грешиш — отговори главният охраняващ. — Започнахме да те следим още преди да прескочиш стената.

Лев Пастернак не се задоволи с получения отговор.

— Тогава трябваше да ме спрете по-рано. Можех да съм някой камикадзе, въоръжен с гранати или картечница. Искам да съберете целия персонал утре сутринта точно в осем часа. Кучетата са упоени. Изпратете някой да ги наглежда, докато се събудят.

Лев Пастернак се гордееше с това, че е най-добрият бодигард в света. Беше пилот по време на шестдневната израелска война в Египет. След войната стана таен агент на Мосад, една от петте израелски секретни служби.

Никога нямаше да забрави сутринта, когато преди две години шефът му — полковник от тайните служби, го извика в кабинета си.

— Лев, един човек иска да те наеме за няколко седмици.

— Надявам се да е някоя блондинка — пошегува се той.

— Това е Марин Гроза.

Мосад имаше пълно досие на румънския дисидент. Гроза беше водач на румънското народно движение, което се стремеше да свали Александрос Йонеску и беше на път да извърши държавен преврат, когато го предаде един от хората му. Повече от две дузини нелегални борци бяха екзекутирани, а той едва успя да се измъкне жив от страната. Франция му даде убежище. Йонеску го обяви за предател на родината си и определи награда за главата му. До този момент бяха извършени шест неуспешни покушения срещу него, но при последния опит го бяха ранили.

— За какво съм му аз? — попита Пастернак. — Той има правителствена охрана.

— Не е достатъчно добра. Нуждае се от някой, който да организира напълно сигурна защитна система. Дойде при нас и аз те препоръчах.

— Трябва ли да отида във Франция?

— Ще ти отнеме само няколко седмици.

— Не…

— Лев, той е много популярен. Според нашата информация се ползва с достатъчно подкрепа в своята страна, за да свали Йонеску. Когато дойде подходящият момент, той ще започне да действа. През това време ние трябва да запазим живота му.

— Няколко седмици, казваш? — проговори Пастернак след кратко колебание.

— Толкова.

 

 

Полковникът сгреши относно времето, но беше прав относно Марин Гроза. Той беше слаб, крехък мъж, с изглед на аскет и набраздено от тъга лице. Имаше орлов нос, изпъкнала брада и високо чело, увенчано от кичур бяла коса. Дълбоките му черни очи се оживяваха, когато говореше, и страстно блестяха.

— И пет пари не давам дали ще живея, или ще умра — каза той на Лев при първата им среща. — Всички ние ще умрем. Това, което ме тревожи, е кога. Трябва да съм жив още една или две години. Това е времето, от което се нуждая, за да прогоня Йонеску от нашата страна. — Той плъзна разсеяно ръка по един пресен белег на бузата си. — Никой няма правото да поробва една страна. Трябва да освободим Румъния и да оставим хората сами да решават съдбата си.

Лев Пастернак се зае с поддръжката на защитната система на вилата в Ньой. Използва и някои от своите хора, а тези, които нае отвън, бяха щателно проверени. Всеки елемент от апаратурата беше съвършен.

Пастернак виждаше румънския лидер на съпротивата всеки ден и колкото повече време прекарваше с него, толкова повече му се възхищаваше. Когато Гроза го покани да оглави охраната му, Лев прие без колебание.

— Ще остана — каза той, — докато се подготвите. След това ще се върна в Израел.

От време на време Пастернак организираше изненадващи проверки на хората от охраната на вилата. Сега той си мислеше: Някои от пазачите са невнимателни. Трябва да ги заменя.

Минаваше по коридорите, внимателно проверявайки топлинните детектори, електронните предупредителни системи и инфрачервените лъчи на всяка врата. Когато стигна до спалнята на Марин Гроза, той чу силен плясък и миг след това Гроза започна да вие като в агония.

Лев Пастернак отмина стаята на Гроза и продължи да върви по-нататък.