Сидни Шелдън
Вятърните мелници на боговете (19)

18

Отопени е модерно летище, което се намира на около четиридесет километра от центъра на Букурещ. Построено е, за да улесни потока от пътници от страните зад желязната завеса, както и малкото западни туристи, които посещават Румъния през годината.

На аерогарата имаше войници в кафяви униформи, въоръжени с карабини и пистолети, и наоколо витаеше някаква невидима студенина, която нямаше нищо общо с доста ниската температура навън. Тим и Бет несъзнателно се приближиха до Мери. Значи и те я усещат, помисли си тя.

Към тях се насочиха двама мъже. Единият беше висок, с атлетично тяло и имаше вид на американец, а другият беше по-стар и носеше костюм, очевидно купен от чужбина, който обаче не му стоеше никак добре.

Американецът се представи.

— Добре дошли в Румъния, госпожо посланик. Казвам се Джери Дейвис и съм вашият съветник по връзките с обществеността. А това е Тудор Косташ, румънският началник на протокола.

— За нас е удоволствие да посрещнем вас и децата ви — каза Косташ. — Добре дошли в нашата страна.

Всъщност, помисли си Мери, тя до известна степен ще стане и моя страна.

— Mulţumesc, domnule^[1] — каза Мери.

— Вие говорите румънски? — възкликна Косташ. — Cu plӑcére!^[2]

Мери се надяваше, че мъжът няма да изпадне в лирически отклонения.

— Само малко — отговори бързо тя, а Тим се обади:

— Bunӑ dimineaţa.^[3]

Мери бе толкова горда, че едва не се пръсна.

Тя представи Тим и Бет.

— Вашата лимузина ви чака отвън, госпожо посланик. Полковник Маккини също — каза Джери Дейвис.

Полковник Маккини… Полковник Маккини и Майк Слейд. Чудеше се дали и Слейд е тук, но не искаше да попита.

Пред митницата имаше дълга опашка, но само след няколко минути Мери и децата бяха вече навън. И тук ги чакаха репортери и фотографи, но за разлика от предишните, които си позволяваха всякаква свобода на действията, тези тук бяха доста сдържани. Когато свършиха с въпросите, благодариха на Мери и си тръгнаха вкупом.

На тротоара чакаше полковник Маккини във военна униформа. Подаде й ръка:

— Добро утро, госпожо посланик. Добре ли пътувахте?

— Да, благодаря.

— Майк Слейд искаше да дойде, но възникна някаква важна работа и той трябваше да остане да я свърши.

Мери се запита дали тая важна работа е червенокоса, или пък е блондинка.

Една дълга черна лимузина с американското знаме върху десния преден калник спря пред тях. Шофьорът — приветлив мъж в униформа, отвори вратата.

— Това е Флориан. — Шофьорът се усмихна и красивите му бели зъби блеснаха.

— Добре дошли, госпожо посланик. Господин Тим. Госпожице Бет. За мен ще бъде удоволствие да работя за вас.

— Благодаря — каза Мери.

— Флориан ще е на ваше разположение двадесет и четири часа в денонощието. Смятам, че е добре първо да отидем направо в резиденцията, за да се настаните и да си починете. Може би по-късно бихте искали да направите една обиколка из града с колата? Утре сутринта Флориан ще ви закара в американското посолство.

— Да, смятам, че това би било добре — отговори Мери.

Тя отново се сети за Майк Слейд и пак се запита къде ли е той сега.

Пътуването от летището до града беше впечатляващо. Движеха се по магистрала с две платна, изпълнени с доста коли и камиони, но на всеки няколко километра движението се задръстваше от малки каруци, които напредваха едва-едва. От двете страни на магистралата се виждаха модерни заводи в съседство с остарели колиби. Колата минаваше покрай обработваеми площи, където работеха много жени, завързали главите си с шарени забрадки.

Минаха покрай Банясъ — летището за вътрешни линии. Точно отвъд него, встрани от главния път, се виждаше ниска сивосинкава сграда на два етажа, която излъчваше нещо злокобно.

— Какво е онова там? — попита Мери.

Флориан се намръщи.

— Затворът „Иван Стелян“. Там затварят всеки, който не е съгласен с румънското правителство.

Докато пътуваха към града, полковник Маккини посочи едно червено копче близо до вратата на лимузината и й обясни:

— Това е бутон за извънредни ситуации. Ако някога изпаднете в беда — да речем, че ви нападнат терористи или каквото и да е друго, — просто натиснете този бутон. Моментално автоматично ще се включи една червена лампа на покрива и ще се задейства радиопредавател в колата, чийто сигнал се появява на екран в посолството. Така ще можем да определим местонахождението ви само за няколко минути.

— Надявам се, че няма да ми се наложи да го използвам — каза Мери малко разтревожено.

— Аз също се надявам да не ви се налага, госпожо посланик.

 

 

Центърът на Букурещ беше красив. Накъдето и да се обърнеше — паркове, паметници, фонтани. Мери си спомни думите на дядо си: „Букурещ е един миниатюрен Париж, Мери. Имат си дори и подобие на Айфеловата кула.“ И ето я сега — там, в далечината. Мери бе в родината на своите прадеди.

Улиците гъмжаха от хора, автобуси и трамваи. Шофьорът трябваше непрекъснато да натиска клаксона, за да може лимузината да се промъкне между другите превозни средства, а когато завиха в една малка уличка с високо израснали дървета, пешеходците отстъпиха встрани.

— Резиденцията е точно отсреща — каза полковникът. — Улицата носи името на един руски генерал. Ирония, нали?

Резиденцията на посланика беше прекрасна голяма сграда на три етажа, построена в стар стил и обградена от добре поддържан двор. Персоналът се бе строил пред резиденцията в очакване на новия посланик. Когато Мери слезе от колата, Джери Дейвис започна с представянето.

— Госпожо посланик, това е вашият обслужващ персонал. Михай е вашият иконом, Сабина — секретарка, Росица — икономка, Козма — главен готвач, Делия и Кармен — камериерки.

Мери мина покрай всички, за да приеме поздравленията им, и си помисли: О, Господи! Какво ще правя с тях? У дома Лусинда идваше само три пъти в седмицата, за да готви и да чисти.

— За нас е голяма чест да ви посрещнем, госпожо посланик — обади се Сабина.

Сякаш всички се бяха вторачили в нея в очакване да каже нещо. Тя пое дълбоко дъх и се обърна към тях:

— Bunӑ ziua. Mulţumesc. Nu vorbésc…^[4]

Всичко, което бе научила на румънски, изведнъж се изпари от главата й. Тя ги гледаше безпомощно.

Михай, икономът, пристъпи напред и се поклони.

— Ние всички говорим английски, госпожо. Добре дошли! Ще се радваме да работим за вас.

Мери въздъхна с облекчение.

— Благодаря.

Вътре я чакаха изстудено шампанско и маса, отрупана с най-различни, изкушаващи окото ястия.

— Това тук изглежда доста вкусно! — възкликна Мери. Всички впериха очи в нея, а в погледа им се четеше глад. Тя се питаше дали не трябва да им предложи нещо. Редно ли би било? Не й се започваше с грешен ход.

Чу ли какво направила новата посланичка на Америка? Поканила прислугата си да ядат с нея, а те били толкова шокирани, че напуснали работа.

Чу ли какво направила новата посланичка на Америка? Натъпкала се пред очите на прегладнялата прислуга и изобщо не ги поканила да хапнат.

— Всъщност точно сега не съм гладна — каза Мери. — Ще… хапна по-късно.

— Позволете да ви покажа резиденцията — каза Джери Дейвис.

Последваха го с нетърпение.

Резиденцията бе чудесна къща — доста приятна и красива, построена в стар стил. На приземния етаж имаше входно антре, библиотека, пълна с книги, стая за музика, всекидневна и голяма трапезария с кухня и килер до нея. Всички помещения бяха удобно обзаведени. Отвън имаше тераса, която се простираше по цялата дължина на трапезарията и гледаше към голям парк.

В задния край на къщата имаше закрит плувен басейн, а към него — сауна и съблекални.

— Имаме си плувен басейн! — радостно извика Тим. — Може ли да поплувам?

— По-късно, миличък. Нека първо се настаним.

На първия етаж, в близост до градината, бе залата за официални приеми. Беше огромна! По стените блестяха свещници, изработени от месинг и кристал.

Джери Дейвис каза:

— Тук се устройват приемите на посолството. Вижте това! — Той натисна някакво копче в стената. Чу се стържещ звук, таванът започна да се разделя в средата и отгоре се откри небето. — Може да се отвори и ръчно.

— Ей, виж ти! Това си е голяма работа — възкликна Тим възторжено.

— Страхувам се, че на това тук му казват „прищявката на посланика“ — каза Джери Дейвис и в тона му се четеше извинение. — През лятото е твърде горещо, за да се отваря, а през зимата е твърде студено. Използваме го през април и септември.

— И все пак си е голяма работа — настояваше Тим.

Студът започна да нахлува отгоре, но Джери Дейвис отново натисна копчето и таванът се затвори.

— Нека сега да ви покажа жилището горе.

Последваха Джери Дейвис нагоре по стълбите и се изкачиха до голям хол в средата и две спални, разделени от баня. В другия край на коридора имаше голяма спалня с всекидневна, будоар и вана към нея, една по-малка спалня с вана и стая с шевна машина и разни други електрически уреди. На покрива имаше тераса, към която водеше отделно стълбище.

— На третия етаж са стаите на персонала, пералнята и складът. В мазето има винарска изба, там са и трапезарията и всекидневната на прислугата — каза Джери Дейвис.

— Всичко това е огромно — каза Мери.

Децата притичваха от стая в стая.

— Коя е моята спалня? — попита Бет.

— Разберете се сами с Тим.

— Нека тази бъде за теб — предложи Тим, — в нея има повече къдри. Момичетата обичат къдри и волани.

Голямата спалня беше прекрасна — огромно легло, покрито със завивка от гъши пух, две кресла пред стилна камина, стол, тоалетка със старинно огледало, гардероб, луксозна баня и чудесен изглед към градината.

Делия и Кармен вече бяха разопаковали куфарите на Мери. На леглото лежеше дипломатическата поща, която посланик Винер я бе помолил да донесе в Румъния. Утре сутринта трябва непременно да я отнеса в посолството, каза си Мери. Тя пристъпи към леглото, вдигна пакета и го огледа. Червените печати бяха счупени и залепени наново доста непохватно. Кога ли е станало това? — чудеше се тя. На летището? Тук? И кой ли го е направил?

В стаята влезе Сабина.

— Всичко наред ли е, госпожо?

— Да-да. Никога досега не съм имала секретарка — призна си Мери. — Всъщност не ми е много ясно с какво точно се занимаваш.

— Работата ми е да се грижа животът ви да тече гладко, госпожо посланик. Да ви напомням за срещите с обществеността, за вечери, обеди и тъй нататък. Грижа се и за това в къщата всичко да е в ред. Винаги има проблеми с толкова голям персонал.

— Да, разбирам — каза хладно Мери.

— Бихте ли желали да направя нещо за вас днес следобед?

Би могла да ми кажеш нещо за тези счупени печати, помисли си Мери, а после каза на глас:

— Не, благодаря. Смятам да си почина малко.

Изведнъж тя се почувства напълно изтощена.

 

 

Почти през цялата нощ лежа будна, обзета от дълбока, ледена самота, примесена с нарастващото въодушевление от новата й работа.

Сега всичко зависи единствено от мен, скъпи. Няма на кого да се облегна. Как ми се иска да си тук до мен и да ми кажеш да не ме е страх, да ми кажеш, че няма да се проваля. Не трябва да се провалям.

Когато най-после се унесе и заспа, тя сънува как Майк Слейд й казва:

Мразя аматьорите. Защо не си идете у дома?

 

 

Американското посолство в Букурещ е бяла сграда на два етажа, построена в полуготически стил. Намира се на улица „Soseava Kiseie“ №21 и има желязна врата отпред, пред която дежури униформен офицер със сив шинел и червена шапка. В кабината отстрани на вратата седи още един полицай. Има porte-cochère^[5] за колите, а в сградата се влиза по няколко стъпала от розов мрамор.

Вътре холът е богато украсен. Подът е мраморен. Дежурен седи до едно бюро и наблюдава два монитора. В единия край има камина с изобразен дракон, бълващ огън. По стените на коридорите висят портрети на президенти. Вито стълбище води към втория етаж, където се намират кабинетите и залата за конференции.

Посрещна я сержант от морската пехота.

— Добро утро, госпожо посланик — каза той. — Аз съм сержант Хюс. Казват ми Гъни^[6].

— Добро утро, Гъни.

— Чакат ви в кабинета. Ще ви заведа дотам.

— Благодаря.

Мери го последва нагоре по стълбите към приемната, където зад бюрото седеше жена на средна възраст. Тя се изправи.

— Добро утро, госпожо посланик. Аз съм Дороти Стоун, вашата секретарка.

— Приятно ми е.

— Страхувам се, че доста хора ви чакат вътре — каза Дороти.

Тя отвори вратата на кабинета и Мери влезе. Около голяма маса седяха девет души. Когато видяха Мери, всички станаха. Гледаха я изпитателно и Мери усети, че към нея се насочва вълна от враждебност, която беше почти осезаема. Първият човек, когото видя, бе Майк Слейд. Веднага се сети за съня си.

— Виждам, че сте пристигнали благополучно — каза Майк. — Бих желал да ви представя началниците на различните отдели. Това са вашите съветници: Лукас Янклоф — по административните въпроси, Еди Молц — по политическите въпроси, Патриша Хатфийлд — по икономическите, Дейвид Уолъс — административен началник, Тед Томпсън — отдел „Селско стопанство“. Вече сте се запознали с Джери Дейвис — ваш съветник по връзките с обществеността, Дейвид Виктор — съветник по търговските въпроси, и познатия ви също полковник Бил Маккини.

— Моля, седнете — каза Мери.

Тя зае централното място, определено за нея, и огледа всички. Враждебността има всякакви възрасти, размери и форми, помисли си Мери.

Патриша Хатфийлд беше дебела и никак не беше симпатична. Лукас Янклоф, най-младият от всички, имаше вид на член от масонската ложа и беше облечен като такъв. Останалите бяха посивели или плешиви, мършави или дебели. Ще ми трябва време да ги опозная.

Майк Слейд каза:

— Ние всички ще служим според вашите указания. Можете да смените когото и да е от нас, когато решите.

Това е лъжа, каза си Мери ядосано, вече се опитах да те сменя.

Съвещанието продължи петнадесет минути. Говореха за общи неща. Най-накрая Майк Слейд каза:

— Дороти ще насрочи индивидуални срещи с посланика за всички по-късно днес. Засега ви благодаря.

Мери мразеше начина, по който той взимаше нещата в свои ръце. Когато остана насаме с Майк Слейд, тя го попита:

— Кой от тях е агентът на ЦРУ, прикрепен към посолството?

Майк я погледна за момент и каза:

— Защо не дойдете с мен?

Той излезе от кабинета. Мери се поколеба в първия момент, а после тръгна след него. Вървяха по дълъг коридор покрай малки като кибритени кутийки офиси. Стигнаха до една голяма врата, пред която стоеше на пост морски пехотинец. Дежурният се отдръпна и Майк натисна бравата. Обърна се и кимна на Мери да го последва.

Тя влезе, спря се и се огледа. Стаята беше някаква невероятна комбинация от метал и стъкло, които покриваха пода, стените и тавана.

Майк Слейд затвори тежката врата след тях.

— Това е тъй наречената „чиста“ стая. Всяко западно посолство в страните отвъд желязната завеса има такава стая. Това е единствената стая в посолството, която не може да се подслушва.

По изражението й разбра, че тя не му вярва.

— Госпожо посланик, подслушва се не само посолството; можете да заложите и последната си стотинка за това, че и резиденцията ви се подслушва и че ако отидете някъде на ресторант, масата ви също ще се подслушва. Вие се намирате на вражеска територия.

Мери се отпусна на един стол.

— Как се справяте с това? — попита тя. — Искам да кажа, след като почти никога не можете да говорите свободно.

— Всяка сутрин правим електронно претърсване. Откриваме подслушвателите им и ги изключваме. После те ги сменят с други, ние и тях изключваме, после пак така, и пак така…

— Защо разрешаваме на румънци да работят в посолството?

— Тук игрището е тяхно. Те са отборът домакин. Играем по техните правила или губим мача. Не могат да вкарат микрофоните си в тая стая, защото двадесет и четири часа в денонощието пред вратата стоят дежурни на пост. И така — какви въпроси имате?

— Просто се чудех кой е човекът на ЦРУ.

— Еди Молц, съветникът по политическите въпроси.

Тя се опита да си спомни как изглеждаше Еди Молц. С посивяла коса и доста пълен. Не, това беше съветникът по селскостопанските въпроси. Еди Молц… А, да, той беше на средна възраст — слаб, със зловещо лице. Това навярно сега си го измисли, след като й казаха, че той е човекът на ЦРУ.

— Тук само той ли е служител на ЦРУ, или има и други?

— Не, няма.

Стори й се, че гласът му прозвуча малко колебливо.

Майк Слейд погледна часовника си.

— След тридесет минути трябва да представите вашите акредитивни писма. Флориан ви чака отвън. Дайте оригинала на президента Йонеску и оставете едно копие в нашия сейф.

Мери усети, че стиска зъбите си. Всичко това ми е известно, господин Слейд.

— Йонеску покани и децата ви. Изпратих кола да ги вземе.

Без дори да се консултира с мен.

— Благодаря.

 

 

Сградата на Държавния съвет на Румъния се намира в центъра на Букурещ. Построена е от големи каменни блокове и има доста строг вид. Обградена е от желязна стена, а наоколо има въоръжена охрана. Пред самия вход броят на полицаите е доста внушителен. Някакъв секретар съпроводи Мери и децата нагоре по стълбите.

Президентът Александрос Йонеску ги посрещна на втория етаж в дълга правоъгълна стая. Държавният глава на Румъния внушаваше респект. Беше мургав, с къдрава черна коса, а някои от чертите му напомняха на Мери хищния вид на ястреб. Носът му бе най-високомерният нос, който Мери бе виждала през живота си. Очите му блестяха и сякаш хипнотизираха.

— Ваше превъзходителство, позволете ми да ви представя посланика на Съединените щати у нас — каза секретарят.

Президентът взе ръката на Мери и бавно я целуна.

— В действителност сте по-красива, отколкото на снимките.

— Благодаря, ваше превъзходителство. Това са дъщеря ми Бет и синът ми Тим.

— Имате красиви деца — каза Йонеску и я погледна въпросително. — Не ми ли носите нещо?

Мери почти бе забравила. Отвори бързо дамската си чанта и извади оттам акредитивните писма, подписани от президента Елисън.

Александрос Йонеску я погледна разсеяно.

— Благодаря. От името на правителството на Румъния приемам писмата ви. Сега вече официално сте американският посланик в моята страна. — На лицето му се появи широка усмивка. — Във ваша чест съм устроил прием довечера. Ще се срещнете с наши хора, които ще работят с вас.

— Много мило от ваша страна — отговори Мери.

Той отново взе ръката й.

— У нас имаме една поговорка, в която се казва: „Посланикът пристига със сълзи на очи, защото знае, че ще трябва да прекара няколко години на чуждо място, далеч от своите приятели; когато си тръгва, той отново е със сълзи на очи, защото трябва да напусне новите си приятели в една страна, към която вече се е привързал“. Надявам се, че ще се привържете към нашата страна, госпожо посланик — каза Йонеску и я погали по ръката.

— Убедена съм, че ще се привържа към нея. Той смята, че съм просто една хубава жена, помисли Мери с презрение. Ще трябва да се направи нещо по този въпрос.

 

 

Мери изпрати децата у дома и прекара останалата част от деня в посолството — в голямата зала за конференции, където имаше среща с всичките си съветници. Присъстваше и полковник Маккини в качеството си на военно аташе.

Всички седяха около дълга правоъгълна маса. На втори план, до стената, бяха седнали десетина по-низши служители от различните отдели.

Съветникът по търговските въпроси — дребен, малко надут мъж, доста гръмко изложи доклад с факти и цифри. Мери оглеждаше стаята и си мислеше: Трябва да запомня имената на всички.

След това дойде ред на Тед Томпсън, съветника по селскостопанските въпроси.

— Румънският министър на селското стопанство е изпаднал в голяма беда, въпреки че не го признава. Тази година реколтата ще бъде катастрофална за румънците и ние не можем да ги изоставим в това тежко положение.

Съветникът по икономическите въпроси Патриша Хатфийлд запротестира:

— Достатъчно помощ им отпуснахме, Тед. Румъния вече се развива в рамките на един доста благоприятен международен договор. Това е страна от ОСП. — Тя погледна крадешком към Мери.

Прави го нарочно, помисли Мери, опитва се да ме постави в неудобно положение.

Патриша Хатфийлд започна отново, а гласът й звучеше покровителствено:

— ОСП е…

— … е обща система на преференции — довърши набързо Мери. — За нас Румъния е по-слабо развита страна, ето защо тя осъществява импорт и експорт с някои предимства.

Изражението на Хатфийлд се промени.

— Точно така — каза тя. — Вече започнахме да раздаваме запасите си от държавния резерв…

— Не ги раздаваме — прекъсна я Дейвид Виктор. — Просто сме оставили пазара си отворен, за да можем да търгуваме и тук. Имат нужда от повече кредити, за да могат да купят жито от нас. Ако ние не им го продадем, те ще го купят от Аржентина. — После той се обърна към Мери. — Както се очертава, ще загубим сделката за соя. Бразилците се опитват да ни конкурират в цената. Много бих се радвал, ако в най-скоро време разговаряте с президента и се опитате да го убедите да сключи сделка за нова пратка, преди да са ни изместили.

Мери хвърли поглед към Майк Слейд, който се бе отпуснал на стола в другия край на масата и драскаше нещо върху листа пред себе си — изглежда, не обръщаше внимание на разговора.

— Ще се опитам да направя нещо — обеща Мери.

Записа си, че трябва да изпрати телеграма до завеждащия Търговския отдел във Вашингтон, за да поиска разрешение да предложи по-голям кредит на румънското правителство. Парите трябваше да дойдат от американски банки, но те щяха да отпуснат заемите си само след одобрението на правителството.

Започна да говори Еди Молц — съветникът по политическите въпроси и агент на ЦРУ:

— Възникна спешен проблем, госпожо посланик. Снощи е бил арестуван деветнадесетгодишен американски поданик — задържан е за притежание на наркотици. Тук това е сериозно нарушение на закона.

— Какви наркотици са открили у него?

— У нея. Става дума за американска студентка. Намерили са марихуана — само стотина грама.

— Що за момиче е тя?

— Умна, колежанка, доста красива.

— Как смятате, какво ще й направят?

— Присъдата за такова нещо е пет години затвор.

Боже мой, възкликна Мери наум. Как ли ще изглежда това момиче, когато излезе от там?

— Мога ли да помогна с нещо?

Майк Слейд се обади с доста ленив глас:

— Бихте могли да се възползвате от чара си пред шефа на Секуритате. Името му е Истрасе. Има големи правомощия в ръцете си.

Еди Молц продължи:

— Според момичето погодили са й номер. Доста лекомислено е завързала любовна връзка с един румънски полицай. След като я е… ъ-ъ, тикнал в леглото, я натопил и я прибрали.

Мери бе ужасена от това, което току-що чу.

— Как е могъл да постъпи така?

Майк Слейд каза сухо:

— Госпожо посланик, тук ние сме врагът, не те. Румъния си играе на „бели пеперудки“ с нас, ние всички сме „дружки“ и всичко се върти около усмивки и ръкостискания през океана. Позволяваме им да ни продават своите стоки и да купуват нашите на намалени цени, защото се опитваме да ги подмамим да се отцепят от Русия. Но когато се стигне до това, те си остават твърди комунисти.

Мери си отбеляза още нещо в бележника.

— Добре, ще видя какво мога да направя.

После се обърна към съветника по връзките с обществеността Джери Дейвис:

— А какви са вашите проблеми?

— Отделът ми среща трудности при уреждането на ремонтните работи в жилищата на персонала на посолството. Тези хора живеят при безобразни условия.

— Не могат ли сами да си уредят ремонта?

— За съжаление не. Румънското правителство трябва да даде своето съгласие. Някои от хората ни живеят без отопление, а в няколко апартамента тоалетните не работят и няма течаща вода.

— Подавали ли сте оплаквания?

— Да, госпожо. Всеки божи ден през последните три месеца.

— Тогава защо…

— Това се нарича „лазене по нервите“ — обясни й Майк Слейд. — Една малка война, която те много обичат да играят с нас.

Мери отново си записа нещо.

— Госпожо посланик, моят проблем не търпи отлагане — обади се Джак Чанслър, директор на американската библиотека в Букурещ. — Вчера от библиотеката са откраднати много важни справочници и…

Посланик Ашли почувства, че главата започва да я боли.

 

 

Целият следобед премина в изслушване на оплаквания. Всички изглеждаха нещастни. След това дойде ред на четенето. Върху бюрото й стоеше огромна купчина листа. Сред тях бяха статии от вестници и списания, излезли предишния ден, преведени от румънски на английски. Повечето от материалите в известния вестник „Младежка искра“ описваха всекидневната дейност на президента Йонеску, а на всяка страница се виждаха по три-четири негови снимки. Това е то невероятното его на човека, помисли Мери.

Имаше извадки и от други места: от вестник „Свободна Румъния“, от седмичното списание „Напредък“. Това бе само началото. Папката с радио материалите също чакаше своя ред, както и резюмето на новините, разпространени в масмедиите на Съединените щати. Имаше и папка с пълните текстове на речите, произнесени от важни американски държавници, дебел доклад по въпросите на преговорите за ограничаване на оръжията и последна информация за състоянието на американската икономика.

За един ден получих толкова много материали за четене, помисли си Мери, че цяла година няма да ми стигне да ги прочета, а така ще бъде всяка сутрин отсега нататък.

Но най-много я безпокоеше усещането за враждебност от страна на персонала. Това бе първото нещо, с което трябваше да се заеме.

Изпрати да повикат Хариет Кругър, началник на протокола.

— Откога работите в посолството? — попита Мери.

— Бях тук последните четири години, преди да скъсаме дипломатическите си отношения с Румъния, а сега — от три славни месеца. — В тона й се долавяше ирония.

— Не ви ли харесва тук?

— Аз съм един Макдоналдс и съм едно от момичетата на Кони Айлънд. Както се казва в една песен: „Покажи ми пътя, за да си отида у дома“.

— Може ли да поговорим извън протокола?

— Не, госпожо.

Мери бе забравила.

— Защо да не се оттеглим в „чистата“ стая? — предложи тя.

 

 

Когато Мери и Хариет Кругър седнаха в „чистата“ стая, а тежката врата се затвори зад тях, осигурявайки им безопасност, Мери каза:

— Току-що се сетих да ви попитам нещо. Днес ще имаме оперативка в залата за конференции. Тя не се ли подслушва?

— Вероятно да — отговори Кругър малко развеселена. — Но това няма никакво значение! Майк Слейд не би позволил да обсъждаме неизвестни за румънците неща.

Пак този Майк Слейд.

— Какво мислите за Слейд?

— Много е добър. Всъщност той е най-добрият.

Мери реши да не дава гласност на своето мнение.

— Извиках ви да разговаряме за следното — днес на заседанието останах с впечатление, че духът на повечето хора тук е нисък. Всички се оплакват, като че ли никой не е щастлив. Ще ми се да разбера дали причината съм аз, или винаги си е било така.

Хариет Кругър й отправи бърз, изпитателен поглед и каза:

— Истината ли искате да чуете?

— Да, ако обичате.

— И едното, и другото. Американците, работещи в Румъния, са като в тенджера под налягане. Понякога нарушаваме правилата на играта и имаме големи неприятности. Страх ни е да се сприятелим с румънците, защото може да се окаже, че те са от Секуритате. Ето защо връзките ни се ограничават между самите нас. Ние обаче сме малко на брой, така че доста скоро всичко това води до еднообразие и апатия. — Тя сви рамене. — Заплатите са малки, храната е отвратителна, а климатът е лош. — Тя отново погледна Мери, питайки се какво ли си мисли. — Вината за всичко това, разбира се, не е ваша, госпожо посланик. Вашите проблеми са други. Първо, вие сте лице, назначено с политическа мисия, и на вас ви е поверено посолство, в което са изпратени дипломати от кариерата. — Тя спря. — Сигурно започвам да ставам доста остра?

— Не, не, продължавайте.

— Повечето от тях бяха против вас още преди да дойдете тук. Дипломатите от кариерата в едно посолство гледат да не разклащат лодката. Лицата, назначени с политическа цел, обичат да променят нещата. За тях вие сте аматьор, който учи професионалисти как да си вършат работата. Вторият проблем е, че сте жена. Румъния би трябвало да има за символ върху националното си знаме мъжко прасе шовинист. Американците в посолството не обичат да получават заповеди от жена, а с румънците в това отношение е още по-зле.

— Разбирам.

Хариет Кругър се усмихна:

— Но със сигурност мога да кажа, че имате чудесен рекламен агент. Досега не съм виждала толкова много снимки на човек като вас върху кориците на списанията. Как го постигате?

Мери нямаше отговор на този въпрос.

Хариет Кругър погледна часовника си.

— О! Ще закъснеете. Флориан ви чака, за да ви закара до резиденцията да се преоблечете.

— Защо да се преобличам?

— Не сте ли погледнали програмата, която оставих върху бюрото ви?

— Нямах време. Не ми казвайте, че ще трябва да ходя на приеми!

— Да, на приеми. Довечера имате три. За цялата седмица са двадесет и един всичко на всичко.

Мери се облещи.

— Но това е невъзможно. Имам толкова много…

— Тук е така. В Букурещ има седемдесет и пет посолства и всяка вечер все някое празнува нещо.

— Не мога ли да кажа „не“?

— Това ще значи, че Съединените щати казват „не“. Ще се обидят.

Мери въздъхна:

— Разбирам. Тръгвам да се преобличам.

 

 

Коктейлът бе в румънския държавен дворец в чест на някакъв високопоставен гост от Източна Германия.

Веднага, щом като Мери пристигна, към нея се приближи президентът Йонеску. Целуна й ръка и каза:

— С нетърпение очаквах да ви видя отново.

— Благодаря, ваше превъзходителство, аз също.

Стори й се, че доста бе пийнал. Спомни си какво бе прочела в досието му: Женен. Има един син — четиринайсетгодишен, очевидно бъдещ наследник, и три дъщери. Голям почитател на жените. Пие много. Със селски манталитет. Очарователен, когато му е необходимо. Щедър към приятелите си. Опасен и безмилостен към враговете си. Мери си помисли: Мъж, от когото трябва да се пазя.

Йонеску я хвана под ръка и я отведе в един усамотен ъгъл.

— Ще откриете, че ние, румънците, сме интересни. — Стисна леко ръката й. — Много сме страстни.

Искаше да разбере как ще реагира, но след като не видя никаква реакция от нейна страна, продължи:

— Наследници сме на древните даки и на техните завоеватели — римляните, дошли тук през сто и шестата година от новата ера. Векове наред сме били входът към Европа. Страната с гумени граници. Хуни, готи, авари, славяни и монголци са си трили краката върху нас, но ние не сме се заличили от света. И знаете ли защо? — Той се наведе по-близо и й лъхна силно на алкохол. — Защото народът ни винаги е имал силни ръководители. Те ми вярват и аз ги управлявам добре.

Мери се сети за неща, които бе чувала по-рано: арестите посред нощ, инсценираните съдебни дела, зверствата, безследно изчезналите.

Докато Йонеску продължаваше да говори, Мери надзърна над рамото му към хората в препълнената зала. Бяха поне двеста и Мери бе сигурна, че сред тях имаше представители на всяко посолство в Румъния. Скоро щеше да се срещне с всички. Бе хвърлила един поглед на списъка със срещите, който Хариет Кругър й бе дала, и с интерес бе установила, че едно от първите й задължения бе да направи официално посещение във всяко едно от седемдесет и петте посолства. Към всичко това трябваше да се прибавят многобройните коктейли и вечери, които запълваха шест дни от седмицата.

Кога ще ми остане време да изпълнявам задълженията си на посланик? — чудеше се Мери. И в същия момент осъзна, че всичко това бе част от тези задължения.

Някакъв мъж се приближи до президента и му прошепна нещо на ухото. Изражението на Йонеску изведнъж стана много сериозно. Той изсъска нещо на румънски, а мъжът кимна и забързано се отдалечи. Диктаторът се обърна към Мери, приел отново чаровното си изражение:

— А сега трябва да ви напусна. За мен ще бъде удоволствие да се срещнем отново в най-скоро време.

И Йонеску изчезна.