Сидни Шелдън
Вятърните мелници на боговете (20)

19

За да даде начален тласък на изключително натоварените дни, които я очакваха, Мери бе наредила Флориан да я взема в шест часа и тридесет минути. Докато колата се движеше към посолството, тя прочете докладите и комюникетата от другите посолства, изпратени до резиденцията през нощта.

Когато мина покрай кабинета на Майк Слейд, тя спря изненадана. Той вече беше на бюрото си и работеше. Не се бе бръснал. Дали пък не беше прекарал цялата нощ в посолството?

— Доста рано сте дошли — каза Мери.

Той вдигна очи:

— Добро утро. Искам да говоря с вас.

— Добре — тя тръгна към него.

— Не, не тука. Във вашия кабинет.

Той я последва и когато стигнаха, отиде в ъгъла и й посочи някаква машина.

— Това е унищожител на документи — каза Майк.

— Да, зная.

— Така ли? Когато сте излезли от стаята снощи, сте оставили документи върху бюрото си. Те вече са фотографирани и изпратени в Москва.

— Боже мой! Трябва да съм ги забравила. Какви документи?

— Списък на тоалетни принадлежности, тоалетна хартия и други лични женски вещи, които сте искали да си поръчате. Но не става въпрос за това. Чистачките работят за Секуритате. Румънците са изключително благодарни за всяко парченце информация, което могат да получат, и са царе на скалъпването на нещата. Първи урок: през нощта всичко трябва да бъде затворено в сейфа или да бъде унищожено.

— Какъв е вторият урок? — попита Мери хладно и сдържано.

Майк се усмихна.

— Посланикът винаги започва работния си ден с кафе с помощник — посланика на мисията. Как го пиете — с мляко или без мляко?

Нямаше никакво желание да пие кафе с арогантния нахалник.

— Аз… без мляко.

— Добре. Трябва да внимавате за фигурата си. Храната тук е доста калорична.

Той стана и тръгна към кабинета си.

— Обичам сам да го приготвям. Ще ви хареса.

Тя беше бясна. Трябва да внимавам как се отнасям с него, реши Мери. Искам да си отиде оттук колкото е възможно по-скоро.

Той се върна с две големи чаши кафе, от които се вдигаше пара, и ги остави на бюрото й.

— Какво трябва да направя, за да запиша Бет и Тим в тукашното Американско училище?

— Вече ги записах. Флориан ще ги кара сутрин и ще ги връща следобед.

Тя бе изненадана.

— Аз… благодаря ви.

— Идете да видите училището, когато имате възможност. Малко е, в него учат около стотина деца. Във всеки клас има по осем-девет ученици. Дошли са от цял свят — Канада, Израел, Нигерия и откъде ли не. Учителите са много добри.

— Ще се отбия някой ден.

Майк отпи от кафето си.

— Разбрах, че снощи доста сте си побъбрили с нашия безстрашен ръководител.

— А, с президента Йонеску ли? Да. Беше доста приятен.

— О, да, така е. Той е чудесен човек, докато не се ядоса на някого. Тогава ти отрязва главата.

Мери каза нервно:

— Не е ли редно да говорим за това в „чистата“ стая?

— Не е задължително. Тая сутрин наредих да претърсят кабинета ви, но нищо не откриха. След като тук влезе някоя от камериерките, внимавайте. Между другото, не позволявайте да ви главозамае чарът на Йонеску. Той е кучи син, гаден и в червата. Хората му го ненавиждат, но нищо не може да се направи. Тайната полиция е навсякъде. Полицията и КГБ са едно цяло. Тук всеки трети човек работи за Секуритате или КГБ. На румънците им е забранено да имат каквито и да е контакти с чужденци. Ако някой чужденец иска да отиде на вечеря у румънско семейство, трябва да се иска разрешение от държавните власти.

Мери усети тръпки по тялото си.

— Един румънец може да бъде арестуван за това, че е подписал някоя молба, че е критикувал правителството, че е писал лозунги по стените.

Мери бе чела във вестниците и списанията за репресиите в комунистическите страни, но мисълта, че живее сред всичко това, предизвикваше у нея чувство на нереалност.

— Тук се водят съдебни процеси, нали? — попита Мери.

— О, от време на време провеждат някой шоу процес, на който се допускат западни журналисти. Но повечето от арестуваните успяват да претърпят фатални злополуки, докато са задържани в полицията. В Румъния има много затвори, до които ние нямаме достъп. Намират се покрай река Делта и сред река Дунав близо до Черно море. Разговарял съм с хора, които са ги виждали. Условията там са отвратителни.

— А и няма къде да бягат — Мери разсъждаваше на глас. — На изток е Черно море, на юг — България, на запад и на север — Югославия, Унгария и Чехословакия. Те са точно в средата на страните зад желязната завеса.

— Чували ли сте за закона за пишещите машини?

— Не, не съм.

— Това е последното умотворение на Йонеску. Заповядал да бъдат регистрирани всички пишещи и фотокопирни машини в страната. А веднага след като ги регистрирали, заповядал да ги конфискуват. Сега Йонеску контролира цялата информация, която се разпространява. Още малко кафе?

— Не, благодаря.

— Йонеску изстисква народа си там, където боли най-много. Хората се страхуват да стачкуват, защото знаят, че ще ги убият. Румъния има един от най-ниските стандарти на живот в Европа. Всички магазини са празни. Ако някой види опашка пред магазин, веднага се нарежда и купува каквото са пуснали в момента.

— Струва ми се — каза Мери бавно, — че всичко това ни предоставя една чудесна възможност да им помогнем.

Майк Слейд я погледна и каза:

— Разбира се, това е чудесно.

Но гласът му прозвуча сухо и безизразно.

 

 

Когато същия следобед преглеждаше някакви току-що пристигнали съобщения от Вашингтон, Мери си мислеше за Майк Слейд. Странен човек беше наистина. Арогантен и груб, но в същото време: Вече съм записал децата в училището. Флориан ще ги кара сутрин и ще ги връща следобед. Освен това като че ли бе истински загрижен за румънския народ и неговите проблеми. Може би е по-друг, отколкото си мислех, реши Мери.

И въпреки това все още не му вярвам.

 

 

Съвсем случайно Мери научи за съвещания, които се провеждаха в посолството зад гърба й. Бе излязла от кабинета си, за да обядва с румънския министър на селското стопанство. Когато стигна в министерството, й казаха, че президентът е извикал министъра спешно. Мери реши да се върне в посолството и да организира делови обяд. Каза на секретарката си:

— Предайте на Лукас Янклоф, Дейвид Уолис и Еди Молц, че искам да ги видя.

Дороти Стоун се колебаеше:

— Те в момента имат съвещание, госпожо.

В тона й имаше нещо, което будеше съмнение.

— Съвещание? С кого?

Дороти Стоун си пое дълбоко дъх и каза:

— С другите съветници.

Мина известно време, докато Мери асимилира отговора.

— Искате да кажете, че личният състав провежда съвещание без мен?

— Да, госпожо посланик.

Това бе възмутително!

— Това струва ми се, не е за пръв път, нали?

— Не, госпожо.

— Какво друго се върши тук, за което би следвало да знам, а все още не съм информирана?

Дороти Стоун отново си пое дълбоко дъх:

— Всички изпращат съобщения без вашия подпис.

Забрави за революцията, която се надига в Румъния, помисли си Мери. Друга революция се надига тук, в самото посолство.

— Дороти, свикайте всички съветници на съвещание в три часа днес следобед. Присъствието е абсолютно задължително.

— Да, госпожо.

 

 

Мери седеше на председателското място и гледаше как другите влизаха един по един в залата за конференции. По-високопоставените членове седнаха на масата, а по-нискостоящите заеха столовете до стената.

— Добър ден на всички — каза Мери, насичайки думите. — Няма да ви отнема много време. Знам колко заети сте всички. Разбрах, че главните служители в посолството се събират на съвещание без мое знание и разрешение. Отсега нататък, който отиде на такова съвещание, да се смята за освободен от длъжност.

С крайчеца на окото си тя забеляза, че Дороти нещо си записва.

— Разбрах също, че някои от вас изпращат съобщения, без изобщо да ме информират. Според протокола на Държавния департамент всеки посланик има право да назначава и уволнява членовете на посолството по свое лично усмотрение. — Мери се обърна към Тед Томпсън, съветника по селскостопанските въпроси. — Вчера вие без мое разрешение сте изпратили телеграма до Държавния департамент. Резервирала съм ви място за самолета, който тръгва за Вашингтон утре по обяд. Отсега нататък вече не сте член на това посолство. — Тя огледа всички наоколо. — За ваша информация, ако някой от присъстващите в тая стая някога си позволи да изпрати телеграма без мое знание или пък не ми окаже подкрепа, той веднага ще си тръгне за Щатите с първия самолет. Това е всичко, дами и господа.

Всички мълчаха смаяни. После бавно започнаха да стават и да се измъкват от стаята. На лицето на Майк Слейд се четеше недоумение.

Мери и Дороти Стоун останаха сами в стаята. Мери каза:

— Как ви се стори всичко това?

Дороти се усмихна и зъбите й блеснаха:

— Доста добре, при това мина съвсем делово. Това е най-краткото и най-ефективното съвещание, на което някога съм присъствала.

— Това е добре. Сега е време да уведомя и хората в телеграфната станция по този въпрос.

Всички съобщения, идващи от Източна Европа, се изпращаха чрез код. Печатаха се на специална пишеща машина, разчитаха се от електронен екран в стаята с кодовете и после автоматично се декодираха. Кодовете се сменяха всеки ден и имаха пет обозначения: свръхсекретно, секретно, поверително, за вътрешно ползване и некласифицирана информация. Самата телеграфна станция бе една стая без прозорци, обградена отвсякъде с решетки, съоръжена с най-модерно електронно оборудване и охранявана най-строго.

Дежурният офицер Санди Палънс седеше вътре зад една решетка. Когато Мери се зададе, той стана.

— Добър ден, госпожо посланик. С какво мога да ви помогна?

— Не, този път аз ще ви помогна.

Палънс я погледна озадачено:

— Госпожо?

— Разбрах, че сте изпращали телеграми без моя подпис. Това означава, че информацията в тях е невалидна.

Той веднага започна да се защитава:

— Ама съветниците ми казаха, че…

— Отсега нататък, ако някой ви накара да изпратите телеграма, на която моят подпис липсва, веднага трябва да я предадете лично на мен. Ясна ли съм?

От гласа й го побиха тръпки. Палънс си помисли: Значи повече няма да могат да си въртят игричките зад гърба й.

— Да, госпожо. Разбрах.

— Добре.

Мери се обърна и си тръгна. Тя знаеше, че станцията се използва от ЦРУ за изпращане на съобщения по тъй наречения „черен канал“. Нямаше никакъв начин да спре това. Чудеше се колко души от посолството бяха от ЦРУ и се питаше дали Майк Слейд й бе казал цялата истина или само част от нея. Имаше чувството, че е второто.

 

 

Вечерта Мери си записа случилото се през деня и нахвърли задачите за следващия ден. Остави написаното върху нощното си шкафче. Сутринта влезе в банята да вземе душ. Когато се облече, взе листата. Бяха разбъркани. Може да си абсолютно сигурна, че в посолството и в резиденцията има шпиони.

Мери постоя замислена за момент.

 

 

На закуска тя, Бет и Тим бяха сами в трапезарията. Мери каза доста високо:

— Румънците са чудесен народ. Но имам чувството, че са доста назад от Съединените щати в някои отношения. Знаете ли, че много от апартаментите, в които живеят служителите в посолството, нямат парно отопление и вода и тоалетните им не работят?

Бет и Тим я погледнаха с учудване.

— Мисля, че трябва да научим тези хора как да оправят тия неща.

На следващата сутрин Джери Дейвис каза:

— Не зная какво сте направили, но из апартаментите ни щъкат работници и оправят всичко повредено.

Мери се усмихна.

— Трябва просто да им говорите вежливо.

 

 

В края на едно от заседанията на персонала Майк Слейд й каза:

— Трябва да уважите с посещението си доста посолства. Добре ще е да започнете от днес.

Тя се отвращаваше от тона му. А и това съвсем не беше негова работа. Началник на протокола бе Хариет Кругър, но тя днес отсъстваше.

Майк продължи:

— Важно е да правите своите посещения според приоритета на посолствата. Най-важно…

— … е съветското посолство. Знам това.

— Бих ви посъветвал да…

— Господин Слейд, ако ми е необходима вашата помощ във връзка с работата ми тук, ще ви потърся.

Майк въздъхна дълбоко:

— Добре — и се изправи. — Както желаете, госпожо посланик.

 

 

След визитата й в съветското посолство целият й ден премина в разговори с един сенатор от Ню Йорк, който се интересуваше от вътрешната информация относно дисидентите, и със съветника по селскостопанските въпроси.

Тъкмо когато се канеше да си тръгне от кабинета, й звънна Дороти Стоун:

— Търсят ви спешно по телефона, госпожо посланик. Джеймс Стикли от Вашингтон.

Мери вдигна телефона.

— Да, господин Стикли.

Гласът на Стикли прогърмя от другата страна на линията:

— Бихте ли ми обяснили, за бога, какво правите?

— Аз… не знам какво имате предвид.

— Очевидно не знаете. Държавният секретар току-що получи официален протест от посланика на Габон относно вашето поведение.

— Един момент, ако обичате — отговори Мери. — Има някаква грешка. Та аз дори не съм разговаряла с посланика на Габон.

— Точно така — отсече Стикли. — Но сте разговаряли с посланика на Съветския съюз.

— Да, така е. Тази сутрин направих официалното си посещение, което се изисква от дипломатическия протокол.

— Не знаете ли, че приоритетът на чуждите посолства се определя според датата на представяне на техните акредитивни писма?

— Да, но…

— За ваша информация в Румъния посолството на Габон е първо, това на Естония е последно, а между двете има още около седемдесет посолства. Имате ли някакви въпроси?

— Не, господине. Съжалявам, ако…

— Ако обичате, погрижете се това да не се повтаря повече.

 

 

Когато Майк Слейд научи, влезе в кабинета на Мери.

— Опитах се да ви предупредя.

— Господин Слейд…

— Такива неща се взимат много на сериозно в дипломацията. Още през 1661 година придружителите на посланика на Испания в Лондон нападнали каретата на френския посланик, убили ездача, натупали кочияша, осакатили два от конете само и само каретата на испанския посланик да може да пристигне първа. Предлагам ви да изпратите писмо за извинение.

 

 

Мери знаеше какво ще яде на вечеря. Гарга. Безпокоеше се от коментарите, които продължаваше да чува, че тя и децата се ползват с доста голяма популярност в пресата.

— Има дори една статия за вас тримата в „Правда“.

Около полунощ Мери телефонира на Стантън Роджърс. Работният му ден тъкмо трябваше да е започнал. Той веднага отговори.

— Как е моята любима посланичка?

— Благодаря, добре съм. Как си, Стан?

— Като изключим четиридесет и осем часовия ми работен ден, не мога да се оплача. Да си призная, радвам се на всяка минута от него. Ти как се оправяш? Имаш ли проблеми? Мога ли да ти помогна с нещо?

— Всъщност не бих казала проблем. Любопитна съм да разбера нещо. — Тя замълча, търсейки най-точните думи, за да я разбере той правилно. — Сигурно си видял снимката ми с децата в „Правда“ миналата седмица?

— Да, чудесна е! — възкликна Стантън Роджърс. — Най-после стигнахме и до тях.

— И другите ли посланици се радват на популярност като моята?

— Честно казано, не. Но президентът реши, че ти трябва да станеш популярна, Мери. Ти си имиджът на Америка. Президентът Елисън точно това имаше предвид, когато каза, че търси точно обратното на „ужасния американец“. Намерихме те и възнамеряваме да се фукаме с теб. Искаме целият свят да получи хубава представа за най-доброто в нашата страна.

— Аз… аз наистина съм поласкана.

— Продължавай да работиш все така добре.

Размениха си още няколко любезности и си казаха довиждане.

Значи зад всичко това стои президентът, мислеше си Мери. Затова ме направиха толкова популярна!

 

 

Отвътре затворът „Иван Стелян“ беше още по-злокобен, отколкото отвън. Коридорите бяха тесни, боядисани в тъмносиво. На долния етаж имаше безброй претъпкани със затворници килии с черни решетки, опасани малко по-нависоко от метална платформа, по която дежуреха униформени пазачи, въоръжени с картечници. От килиите се носеше отвратителна воня.

Един пазач заведе Мери до стаята за посетители в задния край на затвора.

— Тя е вътре. Имате на разположение десет минути.

— Благодаря ви.

Мери влезе и вратата се затръшна след нея.

Хана Мърфи седеше на малка олющена маса. Беше с белезници и затворнически дрехи. Еди Молц бе казал, че е красива деветнайсетгодишна студентка. Изглеждаше с десет години по-стара. Лицето й бе бледо и изтощено, а очите червени и подути. Косата й бе разчорлена.

— Здравей! — каза Мери. — Аз съм посланикът на Америка.

Хана Мърфи я погледна и се разхлипа. Мери я прегърна и започна да я успокоява.

— Недей! Всичко ще се оправи.

— Не, няма — простена момичето. — Другата седмица ще ме съдят. Ще умра, ако трябва да остана на това място пет години. Ще умра!

Мери я задържа за момент в ръцете си.

— Добре, разкажи ми какво се случи.

Хана Мърфи си пое дълбоко дъх и след малко каза:

— Запознах се с този човек — той е румънец… А аз бях самотна… Беше мил с мене и ние… ние правехме любов. Една приятелка ми даде няколко листа марихуана. Разделих си едно с него. Отново правехме любов и аз заспах. Когато се събудих на сутринта, него го нямаше, но беше пристигнала полицията. Бях гола. Те… те стояха и ме гледаха, докато се обличах, и ме доведоха в тая адска дупка. — Тя поклати глава безпомощно. — Казаха ми, че ме очакват пет години затвор.

— Ще се опитам да направя нещо.

Мери се сети за това, което Лукас Янклоф й бе казал на тръгване за затвора: „Нищо не можете да направите за нея, госпожо посланик. И преди сме опитвали. Стандартната присъда за чужденец е пет години. Ако беше румънка, можеха да й дадат и доживотна присъда“.

Мери погледна Хана Мърфи и каза:

— Ще направя всичко, което е в моите правомощия, за да ти помогна.

Мери бе прегледала официалния доклад на полицията за арестуването на Хана Мърфи. Той бе подписан от капитан Аурел Истрасе, шеф на Секуритате. Докладът бе кратък, но нямаше никакво съмнение, че момичето е виновно. Трябва да намеря друг начин, помисли си Мери. Аурел Истрасе. Името й звучеше познато. Спомни си папката с поверителните досиета, която Джеймс Стикли й показа във Вашингтон. Там имаше нещо за капитан Истрасе. Нещо за… Да, сети се.

Мери си уговори среща с капитана за следващата сутрин.

„Губите си времето — каза й Майк Слейд рязко. — Истрасе е твърд като канара. Не може да се помръдне.“

 

 

Аурел Истрасе беше нисък, смугъл мъж с набръчкано лице, лъскаво плешиво теме и потъмнели зъби. Някой му бе чупил носа и той бе заздравял накриво. Истрасе дойде в посолството за уговорената среща. Беше любопитен да види американския посланик.

— Искали сте да говорите с мен, госпожо посланик.

— Да. Благодаря, че дойдохте. Искам да обсъдим случая Хана Мърфи.

— А, да. Пласьорката на наркотици. Нашите закони са много строги за хората, които се занимават с продажба на наркотици. Те отиват в затвора.

— Чудесно — каза Мери, — радвам се да чуя това. Иска ми се нашите закони в това отношение да бъдат още по-строги.

Истрасе я гледаше учудено.

— Тогава сте на едно и също мнение с мен.

— Абсолютно. Всеки, който продава наркотици, си заслужава затвора. Но Хана Мърфи не е продавала наркотици. Тя е предложила да даде марихуана на любовника си.

— Това е същото. Ако…

— Не съвсем, капитане. Нейният любовник е бил лейтенант от вашата полиция. Той също е пушил марихуана. Наказали ли са го?

— Защо трябва да го наказват? Той просто е събирал доказателства за едно криминално престъпление.

— Вашият лейтенант има жена и три деца.

Капитан Истрасе се намръщи.

— Да. Американката го е подмамила в леглото си.

— Капитане, Хана Мърфи е деветнайсетгодишна студентка. Вашият лейтенант е на четиридесет и три. Кажете ми сега кой кого е подмамил?

— Възрастта няма нищо общо с това — каза капитанът заядливо.

— Жената на лейтенанта знае ли за авантюрата на съпруга си?

Капитан Истрасе ококори очи.

— Защо трябва да знае?

— Защото това ми изглежда като чиста клопка. Мисля, че трябва да направим този случай публично достояние. Международната преса ще се впечатли много.

— Няма да има никакъв смисъл от това — каза той.

И тя хвърли коза си:

— Защото по чиста случайност лейтенантът е ваш зет, нали?

— Съвсем не! — отговори капитанът доста троснато. — Искам просто справедливостта да възтържествува.

— И аз това искам — увери го Мери.

От досиетата тя бе разбрала, че зетят се е специализирал в сприятеляването с млади туристи — както от мъжки, така и от женски пол, — след което преспива с тях, предлага им места, където да търгуват на черно или да купуват наркотик, а после ги издава на полицията.

Мери продължи, но тонът й вече звучеше помирително:

— Не виждам никакъв смисъл дъщеря ви да научи за поведението на съпруга си. Мисля, че за всички ни ще бъде най-добре, ако вие тихомълком освободите Хана Мърфи от затвора, а аз я изпратя незабавно в Щатите. Какво ще кажете за това, капитане?

Той седеше и обмисляше ситуацията и по всичко личеше, че бе силно разгневен.

— Вие сте много интересна жена — каза той най-после.

— Благодаря ви. Вие пък сте много интересен мъж. Очаквам госпожица Мърфи днес следобед в кабинета си. Ще се погрижа да отлети от Букурещ с първия самолет.

Той сви рамене и каза:

— Ще използвам, доколкото мога, слабото си влияние.

— Вярвам, че ще го направите, капитан Истрасе. Благодаря.

На следващата сутрин благодарната Хана Мърфи летеше към дома си.

 

 

— Как го постигнахте? — попита Майк Слейд, все още невярващ на очите си.

— Послушах съвета ви. Очаровах го.