Сидни Шелдън
Вятърните мелници на боговете (26)

25

На път за Карпатите спряха да обядват в едно крайпътно ханче близо до Тимишоара. Ханчето се наричаше „Петъчни ловци“ и вътре приличаше на средновековна винарска изба.

— Специалитетът на заведението е дивеч — каза Луи на Мери. — Препоръчвам ти да опиташ еленското месо.

— С удоволствие.

Никога през живота си не бе яла еленско. Беше много вкусно.

Луи поръча и бутилка згиара — местно бяло вино. Излъчваше увереност, някаква вътрешна сила, която караше Мери да се чувства сигурна и спокойна.

 

 

Беше я взел с колата си от центъра, далеч от посолството.

— По-добре е никой да не знае къде отиваш — каза й той, — иначе всички дипломати в града ще започнат да коментират.

Твърде късно, смръщи вежди Мери.

Луи беше взел колата назаем от един свой приятел от френското посолство. Тя бе с черно-бели елипсовидни номера с дипломатически знаци CD.

Мери знаеше, че автомобилните номера улесняваха работата на полицията. Номерата на чужденците започваха с цифрата дванадесет. Служебните коли бяха с жълти номера.

След като се наобядваха, потеглиха отново. По пътя често задминаваха примитивни селски каручки, сковани ръчно от дърво, и цигански катуни.

Луи бе опитен шофьор. Мери го наблюдаваше, докато той шофираше, и мислеше за думите на Майк Слейд: Тъкмо изучавам досието му. Вашият лекар никога не е бил женен и изобщо не е имал деца. Той е вражески агент.

Тя не вярваше на Майк Слейд. Инстинктът й подсказваше, че той лъже. Луи не можеше да се промъкне в кабинета й и да изпише онези думи по стените. Някой друг я заплашваше. Тя вярваше на Луи. Никой не може да изиграе онова чувство, което видях на лицето му, когато забавляваше децата. Никой не би могъл да бъде такъв добър артист.

Въздухът ставаше все по-рядък и по-хладен и храстите и дъбовите гори отстъпиха на ясеновите дървета и елите.

— Тук е чудесно за лов — каза Луи. — В тия гори има глигани, сръндаци, вълци и диви кози.

— Никога не съм ходила на лов.

— Може някой ден да те заведа.

 

 

Планината пред нея със своите върхове, обгърнати в мъгла и облаци, й приличаше на швейцарските Алпи, фотоси от които бе виждала преди. Минаваха покрай горички и зелени ливади, осеяни с крави. Над главите им висяха ледени оловни облаци и на Мери й се струваше, че ако протегне ръка да ги докосне, те ще залепнат по пръстите й като студен метал.

 

 

Късно следобед стигнаха до Сиоплеа — красив планински курорт в алпийски стил. Мери изчака в колата, докато Луи направи регистрацията в хотела.

Един портиер в напреднала възраст ги съпроводи до апартамента им. Състоеше се от доста голям, скромно, но удобно обзаведен хол, спалня, баня и тераса, от която се откриваше чудесна гледка към планината.

— За пръв път в живота ми се иска да съм художник — каза Луи с въздишка.

— Гледката наистина е чудесна!

Той се доближи до нея.

— Не, искам да кажа, че ми се иска да те нарисувам.

Тя се замисли: Чувствам се като седемнайсетгодишно момиче на своята първа среща. Нервна съм.

Той я прегърна и я притисна към себе си. Тя сгуши глава на гърдите му, устните му докоснаха нейните, а ръцете му нежно галеха тялото й. Придърпа ръката й надолу и тя усети твърдостта на члена му, после забрави за всичко друго и вече мислеше само за това, което чувстваше в момента.

Изпитваше лудешка страст, която бе нещо повече от необходимостта да прави секс. Това бе нуждата някой да я прегръща, да я направи по-уверена, да я защитава, да я убеди, че вече не е самотна. Тя искаше Луи да бъде в нея, тя да бъде в него, да се слее с него…

 

 

Лежаха на голямата спалня и тя чувстваше как устните му се плъзгаха надолу по голото й тяло, след това минаваха по меките й дълбини. После той влезе в нея и тя извика, обезумяла от страст, и започна да стене от неописуемо удоволствие. Това се повтори отново, и отново, докато на нея започна да й се струва, че не може да издържа повече на това блаженство.

Луи беше невероятен любовник — страстен и ненаситен, нежен и внимателен. Всичко продължи доста дълго. Останаха да лежат, изтощени и удовлетворени. Тя се бе сгушила между силните му ръце и те дълго разговаряха.

— Толкова е странно — каза Луи. — Отново се чувствам пълноценен. Откакто загинаха Рене и децата, аз бях като дух, бродещ самотен наоколо.

Аз също, помисли си Мери.

— Липсваше ми в много отношения. Липсваше ми дори за неща, за които никога преди това не се бях сещал. Без нея се чувствах безсилен. Глупави, тривиални неща. Не знаех да готвя, нито пък да пера, дори леглото си не можех да оправя както трябва. На нас, мъжете, всичко ни се струва толкова лесно отстрани.

— Луи, и аз се чувствах безсилна. Едуард бе моята защита и аз едва не се удавих в самотата си, а него го нямаше, за да ме запази.

Те заспаха.

Отново се любиха, но този път по-бавно и по-нежно; огънят бе обуздан, пламъкът бе по-слаб, по-изящен.

Всичко бе почти безупречно. Почти. Защото Мери искаше да му зададе един въпрос, но знаеше, че не трябва: Наистина ли си имал жена и деца, Луи?

Тя знаеше, че в момента, в който го попита за това, всичко между тях щеше да свърши завинаги. Луи никога не би простил нейното съмнение. Да върви по дяволите Майк Слейд, помисли си тя. По дяволите. Проклет да е.

Луи я наблюдаваше.

— За какво мислиш?

— За нищо, скъпи.

Какво правеше на малката тъмна уличка, когато онези мъже се опитаха да ме отвлекат, Луи?

 

 

Вечеряха на терасата отвън. Луи поръча семурата — ягодов ликьор, който се произвеждаше в близката планина.

В събота се качиха с лифт до някакъв връх. После се върнаха и плуваха в закрития басейн, любиха се в частната сауна и играха бридж с едни лъчезарни младоженци, немци, които прекарваха тук медения си месец.

Вечерта отидоха с колата до Ейнтрул, вечеряха в един селски ресторант с камина, в която бумтеше силен огън. От тавана висяха дървени полилеи, а на стената под камината бяха окачени ловни трофеи. Голямата зала бе осветена със свещи, а през прозорците се виждаха покритите със сняг хълмове. Чудесна обстановка, с чудесен компаньон.

 

 

После — на нея й се стори твърде скоро — трябваше да си тръгват за града.

Време е да сляза на земята — при действителността, мислеше Мери. А каква бе действителността? Място, където я очакваха заплахи и отвличания, и ужасни надписи по стените в кабинета й.

 

 

Пътуването обратно бе приятно и спокойно. Сексуалното напрежение, което ги съпътстваше по пътя им на отиване, се бе заменило с чувство на облекчение от взаимността. Толкова бе уютно да бъдеш до Луи.

Когато наближиха Букурещ, минаха покрай ниви със слънчогледи, обърнали главите си към слънцето.

Ето това съм аз, каза си Мери. Най-после се обръщам към слънцето.

 

 

Бет и Тим с нетърпение очакваха да се върне майка им.

— Ще се омъжиш ли за Луи? — попита я Бет.

Мери се стъписа от въпроса. Стресна се, като чу думите, които изразяваха това, за което тя дори не си позволяваше да мисли.

— Е? Ще се омъжиш ли?

— Не съм мислила по този въпрос — отговори тя предпазливо. — А ти ще имаш ли нещо против?

— Той не е татко — каза Бет бавно, — но аз и Тим гласувахме. Харесваме го.

— И аз го харесвам — каза Мери радостно. — И аз го харесвам…

 

 

Получи дванадесет червени рози и бележка: Благодаря ти.

Тя прочете картичката. После се замисли дали бе изпращал цветя на Рене. Питаше се дали изобщо са съществували Рене и двете дъщери. И се ядоса на себе си заради тези мисли. Защо ще измисля Майк Слейд такава ужасна лъжа? Нямаше как да разбере.

В този момент в кабинета й влезе Еди Молц, съветникът по политическите въпроси и агент на ЦРУ.

— Изглеждате чудесно, госпожо посланик. Добре ли изкарахте уикенда?

— Да, благодаря.

Обсъждаха случая с един румънски полковник, който се свързал с Молц и искал да дезертира.

— Ще ни бъде от голяма полза. Ще ни донесе доста ценна информация. Довечера ще изпратя закодирана телеграма, но исках да ви предупредя да сте готова за евентуален неприятен разговор с Йонеску.

— Благодаря ви, господин Молц.

Той се изправи, за да си ходи.

Съвсем спонтанно Мери го спря:

— Почакайте. Бих… бих искала да ви помоля за една услуга.

— Разбира се, госпожо.

Изведнъж тя се сконфузи и се чудеше как да продължи.

— Става въпрос за… за нещо лично и поверително.

— Това ми звучи като нашето мото — усмихна се Молц.

— Необходима ми е информация за някакъв си доктор Луи Дефорж. Чували ли сте това име?

— Да, госпожо. Работи към френското посолство. Какво по-точно ви интересува?

Щеше да бъде много по-трудно, отколкото си го бе представяла. Това бе предателство.

— Искам да узная дали… дали доктор Дефорж е бил женен някога и дали е имал две деца. Дали можете да разберете?

— До двадесет и четири часа ще имате отговора, госпожо посланик.

— Да, благодаря ви.

Моля те, Луи, прости ми.

 

 

Малко след това в кабинета й влезе Майк Слейд.

— Добро утро!

— Добро утро.

Той остави чаша кафе на бюрото й. Нещо в поведението му й се струваше променено. Мери не бе сигурна какво точно, но усещаше, че Майк Слейд знае всичко за уикенда. Чудеше се дали няма шпиони, които да я следят и да му докладват за всичко, което прави.

Тя отпи глътка кафе. Както винаги, то бе чудесно. Това е нещо, което Майк Слейд прави отлично, помисли Мери.

— Имаме проблеми — каза й той.

После цялата сутрин разговаряха за нарастващия брой румънци, желаещи да емигрират в Америка, за финансовата криза в Румъния, за един от техните служители, който направил бебе на една румънка, и за куп други неща.

В края на разговора Мери се чувстваше по-уморена от друг път.

— Довечера има премиера. Ще танцува Корина Соколи — каза Майк Слейд.

Мери бе чувала името й. Това бе една от световноизвестните примабалерини.

— Имам няколко билета, ако се интересувате.

— Не, благодаря.

Тя си спомни за предишния път, когато Майк й бе дал билети за театър, и за всичко, което се случи тогава. Освен това бе заета. Бе поканена на вечеря в китайското посолство, а след това имаше среща с Луи в резиденцията. Не трябваше да ги виждат заедно в обществото. Напълно съзнаваше, че нарушава правилата, като се обвързва със служител от друго посолство. Но това не е случайна връзка…

 

 

Мери се приготвяше за вечерята. Отвори гардероба, за да си извади една официална рокля, и с изненада откри, че камериерката я бе изпрала, вместо да я занесе на химическо чистене. Сега вече не ставаше за нищо. Ще я уволня, закани се Мери в яда си. Само дето не мога да го направя. По дяволите, проклетите им закони!

Изведнъж се почувства безкрайно изтощена. Отпусна се тежко на леглото. Ех, да можеше да не излизам довечера! Щеше да е хубаво, ако можех да си остана тук и да си легна. Но трябва да отидете, госпожо посланик. Вашата страна разчита на вас.

Лежеше и си фантазираше как остава в леглото и не отива на вечерята. Китайският посланик посреща другите гости и с нетърпение очаква да се появи и тя. Най-накрая обявяват, че американският посланик не е дошъл. Това е истинска обида. Китай се разсърдва. Посланикът на Китай изпраща протестно писмо и когато румънският президент го прочита, страшно се ядосва. Веднага се обажда на президента на Съединените щати, за да изрази възмущението си. „Нито вие, нито който и да е друг може да принуди посланика ми да ходи на вашите вечери“ — крещи президентът Елисън. От своя страна президентът на Румъния също крещи: „Никой няма право да ми държи такъв тон. Сега вече и ние си имаме атомни бомби, господин президент.“ И двамата държавни ръководители едновременно натискат копчето и ядреното разрушение се изсипва едновременно върху техните две страни.

Мери се изправи в леглото и въпреки голямата умора си каза: По-добре е все пак да отида на тая проклета вечеря.

 

 

Цялата вечер пред нея се нижеха вече познатите лица от дипломатическия корпус. Мери смътно си спомняше кои са хората на нейната маса. С нетърпение очакваше да се прибере вкъщи.

Когато Флориан я караше обратно към резиденцията, Мери се усмихна замечтано: Чудя се дали президентът Елисън ще разбере, че тази вечер осуетих една атомна война?

 

 

Когато отиде на работа на следната сутрин, Мери се чувстваше още по-зле. Болеше я главата и й се повръщаше. Единствено посещението на Еди Молц повдигна малко духа й.

— Нося ви информацията, от която се интересувахте — каза агентът на ЦРУ. — Доктор Луи Дефорж е бил женен в продължение на тринадесет години. Жена му се е казвала Рене. Имал е две дъщери, на десет и на дванайсет години — Филипа и Женвиев. Убити са от терористи в Алжир. Най-вероятно са искали да си отмъстят на лекаря, който под прикритие воювал против тях. Друга информация интересува ли ви?

— Не — отговори Мери, сияеща от щастие. — Това е достатъчно. Благодаря ви.

По време на сутрешното си кафе Мери и Майк Слейд обсъждаха пристигането на група американски студенти.

— Искат да се срещнат с президента Йонеску.

— Ще се опитам да го уредя — обеща Мери. Думите й прозвучаха провлечено.

— Добре ли сте?

— Просто съм изморена.

— Мисля, че имате нужда от още едно кафе. Ще ви възбуди малко. Не влагам никакви задни мисли в това.

 

 

Късно следобед Мери се почувства още по-зле. Тя позвъни на Луи и отложи срещата си с него. Беше доста болна, за да се вижда с когото и да било. Искаше й се американският лекар да е сега в Букурещ. Навярно Луи би могъл да знае какво й е. Ако не се оправя, ще му се обадя.

Дороти Стоун се обади на фелдшера да изпрати тиленол от аптеката. Но лекарството никак не й помогна.

Секретарката на Мери бе загрижена.

— Изглеждате наистина ужасно, госпожо посланик. Трябва да си легнете.

— Ще се оправя — едва промърмори Мери.

 

 

Денят се проточи, сякаш бе дълъг хиляди часове. Мери се срещна със студентите, с някакви румънски служебни лица, с американски банкер, с представител на Центъра за информация на Съединените щати. Накрая присъства и на една безкрайна вечеря в посолството на Холандия. Когато най-сетне се прибра, просто се строполи в леглото.

Не можеше да заспи. Цялата гореше от температура и на няколко пъти бълнуваше. Тичаше по непознат лабиринт от коридори и на всеки ъгъл се сблъскваше с някой, който драскаше с кръв заплахи по стените. Тя виждаше само гърба му. После се появи Луи и десетина мъже се опитваха да го набутат в някаква кола. От другата страна на улицата към нея тичаше Майк Слейд и крещеше: „Убийте го. Той няма семейство“.

Мери се събуди, плувнала в студена пот. В стаята бе горещо като в пещ. Тя отметна завивките си и изведнъж я втресе от студ. Зъбите й затракаха. Господи, помисли си тя, какво ми става?

Прекара останалата част от нощта будна — страхуваше се от сънищата си.

 

 

На следващата сутрин Мери събра всичките си сили и воля, за да стане и отиде в посолството. Майк Слейд я чакаше.

Той я погледна загрижено и каза:

— Не изглеждате никак добре. Защо не отлетите за Франкфурт, за да се прегледате при нашия лекар там?

— Нищо ми няма. — Устните й бяха сухи и напукани и тя цялата се чувстваше пресъхнала.

Майк й подаде чаша кафе.

— Донесъл съм ви новите търговски разчети. Румънците ще имат нужда от повече зърно, отколкото си мислехме. Ето как можем да извлечем капитал от…

Тя се опитваше да следи думите му, но гласът на Майк ту достигаше до ушите й, ту заглъхваше.

* * *

Тя успя някак си да изкара деня. Луи й се обади два пъти. Мери каза на секретарката си да му предаде, че е на съвещание. Опитваше се да спести всяка частица от силата, която й бе останала, за да работи.

Вечерта, когато си лягаше, Мери усещаше, че бе вдигнала още по-висока температура. Болеше я цялото тяло. Аз наистина съм болна, помисли тя. Чувствам се така, сякаш умирам. С неимоверно усилие протегна ръка и натисна звънеца. Кармен се появи веднага.

Тя погледна Мери с тревога.

— Госпожо посланик! Какво…

— Помоли Сабина да позвъни във френското посолство. Повикайте доктор Дефорж — гласът й излизаше от дълбините на гърлото й с хриптене.

 

 

Мери отвори очи и примижа. Виждаше смътно два размазани силуета на Луи. Той се доближи до леглото. Наведе се над нея и огледа внимателно зачервеното й лице.

— Господи! Какво ти е? — Сложи ръка на челото й. Беше горещо. — Мерила ли си си температурата?

— Не ме интересува колко е — с усилие отговори тя.

Луи седна на края на леглото.

— Скъпа, откога се чувстваш така?

— От няколко дни. Сигурно е вирус.

Луи хвана ръката й — пулсът й бе слаб и прескачаше. После се наведе над нея и усети дъха й.

— Яла ли си чесън днес?

Тя поклати отрицателно глава.

— От два дни нищо не съм яла — прошепна Мери.

Той отново се надвеси над нея и внимателно повдигна клепачите й.

— Жадна ли си?

Тя кимна.

— Усещаш ли болки, имаш ли мускулни спазми, гади ли ти се, вие ли ти се свят?

Да, всичко накуп, помисли тя, съвсем изтощена. А на глас каза:

— Какво ми е, Луи?

— Можеш ли да ми отговориш на някои въпроси?

Тя преглътна и с мъка отвърна:

— Ще се опитам.

Той хвана ръката й.

— Кога започна всичко това?

— На следващия ден, след като се върнахме от планината — прошепна едва доловимо тя.

— Да си яла или да си пила нещо, от което да ти е станало зле?

Тя поклати глава.

— Просто с всеки изминат ден се чувстваше все по-зле, така ли?

Тя кимна.

— С децата ли закусваш?

— Да. Обикновено закусвам в резиденцията.

— А децата добре ли се чувстват?

Тя отново кимна с глава.

— А къде обядваш? Всеки ден на едно и също място ли?

— Не, понякога се храня в посолството, понякога имам делови срещи в ресторанти — шепнеше гласът й.

— А има ли място, което да посещаваш редовно, или пък някое ястие, което често да ядеш?

Беше твърде уморена и й се искаше този разговор да свърши най-после. Искаше й се той да си отиде. Затвори очи.

Той леко я побутна.

— Мери, не заспивай. Чуй ме! — настояваше гласът му. — А няма ли някой, с когото обикновено се храниш?

Тя примигна сънливо.

— Не. — Защо ли й задаваше всички тия въпроси? — Вирус е — промърмори тя, — нали?

Той пое дълбоко дъх.

— Не, не е. Някой ти слага отрова.

През тялото й преминаха тръпки като от електрически ток. Тя отвори широко очи.

— Какво? Не мога да повярвам.

Той се намръщи.

— Струва ми се, че е арсен, но пък тук не се продава арсен.

Мери изведнъж потръпна от страх.

— Кой… кой може да се опитва да ме отрови?

Той стисна ръката й.

— Скъпа, трябва да се сетиш: Наистина ли нямаш навика да се храниш често с някого, или пък да пиете заедно всеки ден?

— Разбира се, че няма — прозвуча съвсем слабо протестът й. — Казах ти, че… — Кафето… Майк Слейд… Сам си го варя. Имам си специална рецепта. — О, Господи!

— Какво има?

Тя преглътна и успя да каже:

— Всяка сутрин Майк Слейд ми носи кафе. Винаги ме посреща с кафе.

Луи впери очи в нея.

— Не, не може да бъде Майк Слейд. От какви съображения ще се опитва да те убива?

— Той… той иска да се отърве от мен.

— Ще говорим за това по-късно — каза Луи загрижено. — Първо трябва да те излекуваме. Ще ми се да те откарам в болница, но посолството ви няма да разреши. Ще отида да ти донеса някои лекарства. Веднага се връщам.

Мери лежеше и се опитваше да осъзнае това, което й бе казал Луи. Арсен. Някой ми слага арсен. Просто имате нужда от още едно кафе. Ще се почувствате по-добре. Сам си го варя.

Тя потъна дълбоко в несвяст и по-късно чу Луи да вика:

— Мери!

Насила отвори очи. Той стоеше до леглото й и вадеше спринцовка от една малка чантичка.

— Здравей, Луи. Радвам се да те видя — промърмори Мери.

Луи намери вената й и вкара иглата.

— Слагам ти тъй наречената инжекция на Бал. Това е антидот против арсен. Ще го редувам с купренил. Утре сутрин ще ти сложа следващата инжекция. Мери?

Тя спеше.

 

 

На следващата сутрин доктор Луи Дефорж й сложи още една инжекция и още една — вечерта. Лекарствата имаха чудотворен ефект. Един по един симптомите започнаха да изчезват. На по-следващата сутрин температурата на Мери достигна почти нормални граници и състоянието й видимо се подобри.

 

 

Луи бе в стаята на Мери. Прибираше спринцовката в книжен плик, за да не предизвика любопитството на прислугата. Мери бе изтощена и измъчена, сякаш бе прекарала дълга болест, но неразположението и всички болки вече ги нямаше.

— За втори път спасяваш живота ми!

Луи я погледна сериозно.

— Мисля, че е време да се опитаме да разберем кой го е направил.

— Как?

— Проверих в няколко посолства. Никое от тях няма арсен. Не успях да разбера нищо за американското посолство. Искам да направиш нещо. Мислиш ли, че ще можеш да отидеш утре на работа?

— Да, смятам, че ще се справя.

— Искам да отидеш в аптеката на посолството. Кажи, че ти трябва някакъв пестицид. Ще обясниш, че в градината ти има насекоми. Искай антрол. Той се приготвя с арсен.

Мери го гледаше с недоумение.

— Какво ще ни помогне това?

— Подозирам, че в Букурещ внасят арсен. Ако изобщо го има, трябва да е в аптеката на посолството. Всеки, който взима отрова, трябва да се разписва в специална тетрадка. Когато се разписваш за антрола, погледни кои други имена са в списъка…

 

 

Гъни съпроводи Мери през входната врата. Тя тръгна по дългия коридор към аптеката, където зад стъклото работеше фелдшерката.

Когато забеляза Мери, тя се обърна.

— Добро утро, госпожо посланик. По-добре ли се чувствате?

— Да, благодаря.

— Какво ще обичате?

Мери си пое нервно дъх.

— Градинарят ми каза, че… че някакви насекоми му създават проблеми в градината. Дали имате нещо, което би помогнало, като антрол например?

— Да, разбирам. Всъщност останал ни е малко антрол — отговори фелдшерката.

Тя се обърна към рафтовете зад себе си и свали една метална кутия с надпис „Отровно!“.

— Напаст от паразити — доста е необичайно за това време на годината. — Тя сложи една бланка пред Мери. — Разпишете се, ако обичате. В него има арсен.

Мери вторачи поглед в листа пред нея. На него беше написано едно-единствено име. Майк Слейд.