Сидни Шелдън
Вятърните мелници на боговете (8)

7

Президентът Пол Елисън остави последния доклад на службите за сигурност за Мери Ашли и каза:

— Няма никакви недостатъци, Стан.

— Знам. Мисля, че е идеалният кандидат. Естествено Държавният департамент няма никак да се зарадва.

— Ще им изпратим носни кърпички да си бършат сълзите. Да се надяваме, че Сенатът ще ни подкрепи.

 

 

Кабинетът на Мери Ашли в Кедзи Хол представляваше малка, приятна стаичка с много етажерки, претъпкани със справочници за страните от Централна Европа. Мебелировката беше оскъдна, състоеше се от олющено бюро и въртящ се стол, малка масичка до прозореца, отрупана с изпитни работи, кожен стол и настолна лампа. На стената зад бюрото имаше окачена карта на Балканския полуостров. До нея висеше стара снимка на дядото на Мери. Беше правена в началото на века и човекът на снимката бе застинал в скована, неестествена поза, облечен в характерните за епохата одежди. Тази снимка Мери ценеше като истинско съкровище. Именно на дядо си тя дължеше дълбокия интерес към Румъния. Беше й разказвал романтични истории за царица Мария, за баронесите и принцесите, беше й говорил за Албърт, съпруга на английската кралица, и Александър II, царя на Русия, и за десетки други видни личности.

Някъде в дълбините на нашия род има царска кръв. Ако не беше дошла революцията, сега можеше да си принцеса.

Някога си мечтаеше за това.

 

 

Мери беше преполовила преглеждането на изпитните работи на дипломантите, когато вратата се отвори и в кабинета й влезе деканът Хънтър.

— Добро утро, госпожо Ашли. Ще ми отделите ли една минута?

Деканът я посещаваше за пръв път в кабинета й. Мери почувства как внезапно главата й се завъртя. Можеше да има само една причина, която да го накара да дойде при нея лично. Щеше да й каже, че университетът й предлага постоянно преподавателско място.

— Разбира се — отговори тя. — Заповядайте, седнете.

Той седна на кожения стол.

— Как върви работата ви?

— Мисля, че много добре.

Гореше от нетърпение да съобщи новината на Едуард. Щеше да се гордее с нея. Рядко се случваше човек на нейната възраст да получи постоянно място на университетски преподавател.

Деканът Хънтър явно се чувстваше неловко.

— Госпожо Ашли, имате ли някакви проблеми?

— Проблеми, аз? — въпросът му я завари напълно неподготвена. — Не. Защо?

— При мен дойдоха някакви хора от Вашингтон и ме разпитваха за вас.

Мери Ашли чу ехото от думите на Флорънс Шифър: Някакъв федерален агент от Вашингтон… Задаваше най-различни въпроси за Мери. Изкара я нещо като международен шпионин… Дали е добра американка, дали е добра съпруга и майка…

Следователно не ставаше въпрос за мястото й. Изведнъж й стана трудно да говори.

— А какво… какво искаха да знаят, декан Хънтър?

— Разпитваха за името ви като преподавател, задаваха и въпроси за личния ви живот.

— Нищо не мога да ви обясня. Наистина не разбирам какво става. Нямам никакви проблеми. Поне доколкото зная — добави неуверено тя.

Той я гледаше с явно недоверие.

— Не ви ли казаха защо разпитват за мен?

— Не. Всъщност те ме помолиха да запазя разговора ни в пълна тайна. Но аз смятам, че трябва да съм лоялен към колегите си, и реших, че ще бъде честно да ви кажа. Ако има нещо, което смятате, че трябва да знам, предпочитам да го чуя от вас. Всеки скандал, в който е въвлечено името на един от нашите преподаватели, ще се отрази зле на престижа на университета ни.

— Но аз… аз наистина не се сещам за нищо такова — безпомощно поклати глава тя.

Хънтър я изгледа така, сякаш искаше да каже още нещо, но само кимна.

— Така да бъде, госпожо Ашли.

Тя гледаше след него, докато напусна кабинета й, питайки се: Господи, какво ли може да съм направила?

 

 

По време на вечерята Мери беше много мълчалива. Тя чакаше Едуард да се нахрани, за да му съобщи за последното развитие на събитията. Трябваше да обмислят положението заедно. Децата пак се държаха по невъзможен начин. Бет отказа да се докосне до храната.

— Вече никой не яде месо. Това е варварски обичай, който датира от времето на пещерния човек. Цивилизованите хора не ядат живи животни.

— То не е живо — възрази Тим. — Мъртво е и можеш да го ядеш.

— Деца! — Мери чувстваше, че търпението й се изчерпва. — Нито дума повече. Бет, направи си салата.

— Нека да отиде да попасе на поляната — предложи Тим.

— Тим! Дояж си вечерята! — Главата й започваше да натежава. — Едуард…

Телефонът иззвъня.

— За мен е — зарадва се Бет. Тя скочи от стола и се втурна към телефона. Вдигна слушалката и каза със съблазнителен глас:

— Върджил? — За момент се заслуша и изразът на лицето й се промени. — О, да, разбира се — отговори тя с отвращение. Тръшна слушалката и се върна на масата.

— Какво беше това? — попита Едуард.

— Някакъв смахнат шегаджия. Каза, че търсят мама от Белия дом.

— От Белия дом? — попита Едуард.

Телефонът отново иззвъня.

— Аз ще го вдигна — предложи Мери. Тя стана и отиде до телефона: — Ало? — Постепенно, докато слушаше, лицето й стана мрачно. — Вижте, ние вечеряме и на мен това изобщо не ми се струва смешно. Можете просто — какво?… Кой? Президентът? — Изведнъж в стаята настъпи тишина. — Чакайте… Аз… О! Добър вечер, господин президент. — На лицето й се изписа смайване. Семейството й я наблюдаваше с широко отворени очи. — Да, сър. Да. Разпознах гласа ви. Аз… съжалявам, че преди малко затворихме телефона. Бет си мислеше, че е Върджил и… да, сър. Благодаря. — Тя стоеше и слушаше. — Бих ли искала да заема поста на какво? — Тя се изчерви.

Едуард стана и тръгна към телефона, следван плътно от децата.

— Трябва да има някаква грешка, господин президент. Името ми е Мери Ашли. Аз съм преподавател в Канзаския държавен университет и… Четете го пред себе си? Благодаря ви, сър… Много сте любезен… Да, предполагам, че е така… — Тя мълчаливо слуша дълго време, после каза: — Да, сър, съгласна съм. Но това не означава, че аз… Да, сър. Да, сър. Разбирам. Наистина съм поласкана. Убедена съм, че това е една прекрасна възможност, но аз… Разбира се, че ще помисля. Ще го обсъдя със съпруга си и ще ви се обадя. — Тя взе една химикалка и записа някакъв номер. — Да, сър, записах го. Благодаря ви, господин президент. Дочуване.

Тя бавно затвори слушалката и остана на мястото си напълно смаяна.

— Какво, за бога, беше това? — попита Едуард.

— Наистина ли беше президентът?

— Да. Наистина беше той — Мери се отпусна на един стол.

— Мери, какво ти каза той? — Едуард взе ръцете на Мери в своите. — Какво иска?

Мери седеше безмълвна и мислеше: Значи ето за какво са разпитвали.

Тя погледна към Едуард и децата и бавно каза:

— Президентът е прочел книгата ми и статията ми в списание „Форин Афеърс“ и смята, че са великолепни. Обясни ми, че това е начинът на мислене, който му трябва за програмата му за сближаването между народите. Иска да ме назначи за посланик в Румъния.

В очите на Едуард се четеше пълно недоверие.

— Теб? Защо теб?

Мери си беше задала абсолютно същия въпрос, но си помисли, че Едуард можеше да бъде и по-тактичен. Можеше да каже нещо като: Но това е прекрасно! От теб ще стане велик посланик! Но той беше реалист. Защо аз, наистина?

— Ти нямаш никакъв опит в политиката.

— Знам го много добре — остро отговори Мери. — Съгласна съм, че всичко това е просто смешно.

— Ще станеш ли посланик? — попита Тим. — В Рим ли ще се местим?

— В Румъния.

— Къде е Румъния?

Едуард се обърна към децата.

— Вие, двамата, отивайте да си довършите вечерята. Ние с мама трябва малко да си поговорим.

— Няма ли и ние да имаме право на глас? — попита Тим.

— Да, ще гласувате чрез отсъствието си.

Едуард хвана Мери под ръка и я отведе в библиотеката. Обърна се към нея и каза:

— Съжалявам, че се държах като надут глупак. Просто…

— Не. Беше напълно прав, Едуард. Защо, за бога, им е притрябвало да избират мен?

Той знаеше, че Мери го нарича Едуард само когато му се сърди.

— Скъпа, ти вероятно ще бъдеш страхотен посланик. Но трябва да признаеш, че всичко стана твърде неочаквано.

— Кажи направо, че се стовари като гръм — тя поомекна. Гласът й беше като на малко момиче. — Все още не мога да повярвам. — Засмя се. — Чакай само да кажа на Флорънс. Тя просто ще падне.

— Всичко това много те въодушевява, нали? — попита Едуард, като я наблюдаваше внимателно.

— Разбира се, че съм въодушевена. Ти нямаше ли да бъдеш? — с изненада го попита тя.

Едуард започна внимателно да си подбира думите.

— Това наистина е голяма чест, скъпа, и аз съм сигурен, че те не биха ти предложили такова нещо, без да са го обмислили внимателно. Вероятно са имали много сериозни причини, за да спрат избора си тъкмо на теб. — Той се поколеба. — Но ние трябва да преценим всичко много внимателно. И да видим какви промени ще внесе това в нашия живот.

Тя знаеше какво ще каже той и си помисли: Едуард е прав. Разбира се, че е прав.

— Аз не мога просто да се откажа от практиката и да изоставя пациентите си. Не знам колко дълго няма да те има, но ако това наистина е важно за теб, може би ще съумеем да намерим някакъв компромис — може ти да заминеш там с децата, а аз да идвам при вас, когато…

— Ти си луд човек — нежно каза Мери. — Нима мислиш, че бих могла да живея далеч от теб?

— Но… това е ужасно голяма чест и…

— Както и да бъда твоя жена. Ти и децата сте най-важното нещо в живота ми. Никога няма да те напусна. Този град не може да си намери по-добър лекар от теб, а на правителството ще му бъде достатъчно само да прехвърли жълтите страници, за да си намери по-подходящ посланик от мен.

— Сигурна ли си? — попита я той, взимайки я в прегръдките си.

— Определено. Беше много вълнуващо, че ми го предложиха. Това ще ми стигне за…

Вратата рязко се отвори и Бет и Тим влетяха в стаята.

— Току-що се обадих на Върджил и му казах, че ще ставаш посланик — каза Бет.

— Тогава по-добре му се обади отново и му кажи, че няма да ставам.

— Защо не? — попита Бет.

— Майка ви реши да остане тук.

— Защо? — изстена Бет. — Никога не съм била в Румъния. Изобщо никъде не съм била.

— Нито пък аз — каза Тим. Той се обърна към Бет. — Казах ти, че никога няма да се измъкнем от това място.

— Разговорът приключи — отсече Мери.

 

 

На другата сутрин Мери набра телефонния номер, който й беше дал президентът. Когато й се обадиха отсреща, тя каза:

— Тук е госпожа Едуард Ашли. Мисля, че един от помощниците на президента — господин Грийн, очаква да му се обадя.

— Един момент, моля.

— Ало, госпожа Ашли? — обади се мъжки глас от другата страна на линията.

— Да — каза Мери. — Бихте ли предали на президента едно съобщение?

— Разбира се.

— Бихте ли му предали, че съм много поласкана от предложението му, но професията на съпруга ми не му позволява да напусне града ни, така че се опасявам, че няма да мога да приема. Надявам се, че той ще ме разбере.

— Ще предам съобщението ви — равнодушно каза гласът. — Благодаря ви, госпожо Ашли. — Връзката прекъсна.

Мери бавно затвори телефона. Свърши се. Само за един кратък миг й бяха предложили една вълнуваща мечта. Но, това беше всичко. Една мечта. Тук е истинският ми свят. По-добре да се подготвя за семинарите по история с четвъртокурсниците.

 

 

Манама, Бахрейн

Варосаната бяла каменна къща имаше съвсем обикновен вид, скрита сред десетки подобни на нея сгради, разположени близо до един шумен и пъстър открит пазар. Къщата принадлежеше на един търговец, симпатизиращ на делото на организацията, известна под името „Патриоти за свобода“.

— Ще ни трябва само за един ден — му беше казал гласът по телефона.

Всичко се уреди. И сега председателят говореше пред мъжете, събрани в гостната.

— Възникна един проблем — каза той. — В действията, които неотдавна предприехме, срещнахме известни затруднения.

— Какви по-точно? — попита Болдър.

— Човекът, който използвахме за свръзка — Хари Ланц, — е мъртъв.

— Мъртъв? Как е умрял?

— Бил е убит. Тялото му е открито плаващо в пристанището на Буенос Айрес.

— Полицията няма ли някакви предположения за това кой го е извършил? Искам да кажа — могат ли да свържат по някакъв начин убийството му с нас?

— Не. Нищо не ни застрашава.

— А какво ще стане с нашия план? — попита Тор. — Ще можем ли да го продължим?

— Засега не. Нямаме никаква представа как можем да се свържем с Ейнджъл. Все пак има някаква надежда. Шефа е разрешил на Хари Ланц да разкрие името му пред Ейнджъл. Ако той се интересува от предложението ни, ще намери начин да влезе във връзка с него. Единственото, което можем да направим, е да изчакаме.

 

 

Голямото заглавие на първа страница на местния вестник в Джънкшън Сити „Дейли юниън“ беше: „МЕРИ АШЛИ ОТ ДЖЪНКШЪН СИТИ ОТКАЗВА ДА СТАНЕ ПОСЛАНИК“.

Имаше статия от две колони, посветена на Мери, и нейна снимка. Обедните и вечерните емисии на местното радио разказваха подробно за новата знаменитост на града. Фактът, че Мери бе отхвърлила предложението на президента, беше придал на събитието по-голяма тежест, отколкото ако го беше приела. В очите на честолюбивите му жители малкото градче Джънкшън Сити, Канзас, се беше превърнало в нещо много по-значимо от Букурещ, Румъния.

Докато Мери Ашли караше колата си към града, за да напазарува за вечеря, тя продължаваше да слуша коментарите по радиото.

„… Преди време президентът Елисън заяви, че откриването на посолството ни в Румъния ще бъде началото на програмата му за сближаване между народите, крайъгълният камък на външната му политика. Как ще се отрази отказът на Мери Ашли върху…“

Тя превключи на друга станция.

„… е омъжена за д-р Едуард Ашли и се смята, че…“

Мери изключи радиото. Сутринта й се бяха обадили повече от три дузини приятели, съседи, студенти и любопитни непознати. Обадиха й се и журналисти чак от Токио и Лондон. Прекомерно много раздухват всичко това, помисли си Мери. Не е моя вината, че президентът е решил да постави Румъния в основата на успеха на външната си политика. Колко ли ще продължи цялата тази шумотевица? Вероятно след ден-два всичко ще свърши.

Тя отклони комбито си към бензиностанцията на „Дерби“ и спря пред колонката за самообслужване.

Но докато слизаше от колата, господин Блаунт, управител на бензиностанцията, се втурна към нея.

— Добро утро, госпожо Ашли. Една жена посланик не бива сама да си налива бензин. Нека да ви помогна.

— Благодаря. Свикнала съм да го правя — усмихна се Мери.

— Не, не. Настоявам.

След като напълни резервоара, Мери продължи по улица „Вашингтон“ и спря пред ателието за обувки.

— Добро утро, госпожо Ашли — поздрави я майсторът. — Как е посланикът тази сутрин?

Това започва да ме отегчава, помисли си Мери, но отговори:

— Не съм посланик, но съм добре, благодаря. — Тя му подаде един чифт обувки. — Бих искала да смените подметките на обувките на Тим.

— Това не са ли същите, които поправихме миналата седмица? — попита я той, след като ги огледа.

— И по-миналата — въздъхна Мери.

След това тя спря пред смесения магазин на Лонг. Госпожа Хакър, продавачката на щанда за дрехи, й каза:

— Току-що чух името ви по радиото. Направихте Джънкшън Сити известен. Да, така е. Май вие, Айзенхауер и Алф Ландън сте единствените три политически знаменитости на Канзас, госпожо посланик.

— Аз не съм посланик — търпеливо каза Мери. — Отказах поста.

— Точно това имам предвид.

Нямаше никакъв смисъл да спори. Затова Мери каза:

— Трябват ми някакви джинси за Бет. За предпочитане е да са от стомана.

— На колко години стана Бет? На десет?

— На дванайсет е.

— Господи, колко бързо растат днес децата, нали? Тя ще влезе в пубертета, преди да разберете какво става.

— Бет е в пубертета по рождение, госпожо Хакър.

— А как е Тим?

— Доста прилича на Бет.

 

 

Пазаруването отне на Мери два пъти повече от обичайното време. Всички имаха да кажат по нещо за голямата новина. Тя влезе в магазина на Дилън, за да си купи малко хранителни продукти, и докато разглеждаше рафтовете, към нея се приближи госпожа Дилън.

— Добро утро, госпожо Ашли.

— Добро утро, госпожо Дилън. Имате ли нещо за закуска, което да не съдържа нищо?

— Какво?

Мери погледна списъка в ръката си.

— Да няма изкуствени подсладители, сода, мазнини, въглехидрати, кофеин, оцветители, киселини и ароматизатори.

— Това някакъв медицински експеримент ли е? — попита госпожа Дилън, след като разгледа списъка.

— В известен смисъл. За Бет е. Тя яде само екологично чисти храни.

— Защо не я изведете на поляната и не я оставите да попасе трева?

— Това предложи и синът ми — разсмя се Мери. Тя взе някаква кутия и започна да изучава етикета. — Грешката си е моя. Не трябваше да уча Бет да чете.

 

 

Мери караше внимателно по многобройните завои на пътя, който се изкачваше по хълмчето към Милфорд Лейк. Беше няколко градуса над нулата, но режещият остър вятър създаваше усещането, че е доста под нулата, защото нямаше никаква преграда, която да спре смразяващия му полъх над безкрайните полета. Ливадите бяха затрупани със сняг и Мери си спомни как през миналата зима целият район бе пометен от ледена вихрушка, а ледените жици бяха пречупили електрическите стълбове. Останаха без ток за близо седмица. Тогава с Едуард правеха любов всяка вечер. Може да имаме късмет и тази зима, усмихна се тя на себе си.

Когато Мери се прибра вкъщи, Едуард бе още в болницата. Тим беше в дневната и гледаше по телевизията някакво научнофантастично предаване. Мери прибра покупките си и влезе в стаята, за да поговори с него.

— Предполага се, че сега трябва да си пишеш домашните.

— Не мога.

— И защо не можеш?

— Защото не ги разбирам.

— Няма да ги разбереш по-добре, като гледаш „Звездното пътуване“. Дай да ти видя урока.

Тим й показа учебника си по математика за пети клас.

— Тези задачи са много тъпи — каза той.

— Няма тъпи задачи. Има само тъпи ученици. Хайде сега да ги видим.

Мери прочете условието на задачата на глас.

— „Във влака, който потегля от Минеаполис, имало сто четиридесет и девет пътници. В Атланта се качили още хора. С тях пътниците във влака станали двеста двадесет и трима. Колко души са се качили в Атланта?“ — Тя погледна към сина си. — Но това е лесно, Тим. Трябва да извадиш от двеста двадесет и три сто четиридесет и девет.

— Не, не е така — каза мрачно Тим. — Трябва да се напише уравнение. Сто четиридесет и девет плюс X е равно на двеста двадесет и три. X е равно на двеста двадесет и три минус сто четиридесет и девет. X е равно на седемдесет и четири.

— Това е тъпо — каза Мери.

Мери чу някакъв шум, когато минаваше покрай стаята на Бет, и влезе. Бет седеше на пода с кръстосани крака, гледаше телевизия, слушаше рок и си пишеше домашните.

— Как можеш да се концентрираш при целия този шум? — извика й Мери.

Тя отиде до телевизора и го изключи, след това изключи и касетофона.

— Защо го направи? — погледна я с изненада Бет. — Това беше Джордж Майкъл.

Цялата стая на Бет бе облепена с плакати на музиканти. Там бяха Кис, Ван Хален, Мотли Крю и Алдо Нова, и Дейвид Лий Рот. Леглото й бе затрупано от списания: „Седемнадесетгодишните“, „Идолът на тийнейджърите“ и половин дузина други. Дрехите на Бет бяха разхвърляни по земята.

Мери огледа безпорядъка в стаята с отчаяние.

— Бет, как можеш да живееш така?

— Как? — неразбиращо погледна Бет майка си.

— Никак — стисна зъби Мери. — Написала си писмо на Рик Спрингфийлд? — каза тя, след като видя пощенски плик на бюрото на дъщеря си.

— Влюбена съм в него.

— Мислех, че си влюбена в Джордж Майкъл.

— Изгарям за Джордж Майкъл, но съм влюбена в Рик Спрингфийлд. Мамо, никога ли не си изгаряла за някого, когато си била млада?

— По мое време ние бяхме твърде заети — много усилия ни струваше придвижването на фургоните през страната.

— Знаеш ли, че Рик Спрингфийлд е имал нещастно детство? — попита Бет с въздишка.

— Честно казано, Бет, не бях осведомена за това.

— Било ужасно. Баща му бил военен и те непрекъснато се местели. Той също е вегетарианец. Като мен. Достоен е за възхищение.

Значи ето какво се крие зад налудничавата диета на Бет!

— Мамо, може ли да отида на кино с Върджил в събота вечер?

— Върджил? А какво стана с Арнолд?

Последва кратко мълчание.

— Арнолд искаше да се поразходим наоколо. Той е противен.

— Какво искаш да кажеш с „да се поразходим наоколо“? — попита Мери, насилвайки се гласът й да изглежда спокоен.

— Момчетата си мислят, че съм лесна, само защото са почнали да ми растат гърди. Мамо, теб никога ли не те е притеснявало тялото ти?

Мери се приближи към Бет и я прегърна.

— Да, мила моя. Когато бях на твоята възраст, и аз се чувствах неловко.

— Мразя да съм неразположена, да ми растат гърди и косми навсякъде. Защо?

— Случва се с всички момичета и ще трябва да свикнеш с това.

— Не, няма. — Тя се отдръпна и каза остро. — Нямам нищо против да съм влюбена, но никога няма да правя любов. И няма да оставя никого да прави това с мен. Нито Арнолд, нито Върджил, нито Кевин Бейкън.

— Добре, ако това е твоето решение… — тържествено каза Мери.

— Окончателно. Мамо, какво ти каза президентът Елисън, когато му съобщи, че няма да станеш посланик в Румъния?

— Прие го геройски — увери я Мери. — По-добре да отида да приготвя вечерята.

 

 

Готвенето беше обект на тайна омраза от страна на Мери Ашли. Тя го ненавиждаше и поради това не беше и добра готвачка. Но тъй като се стремеше да бъде добра във всичко, което прави, намрази готвенето още повече. Беше нещо като омагьосан кръг, който бе частично преодолян с идването на Лусинда три пъти седмично, която готвеше и чистеше къщата. Но днес бе един от почивните дни на Лусинда.

 

 

Когато Едуард се прибра от болницата, Мери беше в кухнята и грахът вече прегаряше на огъня. Тя изключи печката и го целуна.

— Здравей, скъпи. Как мина денят ти? Гадно?

— Разговаряла си с дъщеря ни — каза Едуард. — Всъщност наистина беше гаден. Оперирах тринайсетгодишно момиче, което имаше херпеси по гениталиите.

— О, Господи! — тя изхвърли граха и отвори доматена консерва.

— Знаеш ли, това ме кара да се тревожа за Бет.

— Няма защо — увери го Мери. — Тя възнамерява да умре като девственица.

 

 

— Татко, може ли да получа сърф като подарък за рождения си ден? — попита Тим по време на вечерята.

— Тим, не искам да ти разбивам илюзиите, но ти живееш в Канзас.

— Знам. Джони ме покани на Хаваите през следващото лято. Неговите старци имат къща на брега на Мауи.

— Добре де — разсъди се Едуард, — ако Джони има вила на Хаваите, вероятно има и сърф.

— Може ли да отида? — обърна се Тим към майка си.

— Ще видим. Моля те, не яж толкова бързо, Тим. Бет, ти нищо не ядеш.

— Тук няма нищо, което да е годно за консумация от хора. — Тя изгледа родителите си: — Искам да ви съобщя нещо. Ще си сменя името.

— И каква е причината за това? — внимателно попита Едуард.

— Реших да се впусна в шоубизнеса.

Мери и Едуард си размениха един дълъг, изпълнен с мъка поглед.

— Добре. Провери, моля ти се, колко можеш да спечелиш — каза Едуард.