Луаншия Греер
Добра надежда (9)

9.

— Дръж я! — извика госпожа Уестбъри, докато Полин се дърпаше с всичка сила.

Тя крещеше и се изпъваше при всяка настъпваща болка.

— Трябва да ми помогнеш. Започва се — каза Мери.

Джон беше неспособен да направи някакво движение. Чувстваше се напълно объркан от виковете на Полин, които го пронизваха. Той се облегна на стената, която му се искаше да разбие с глава.

— Знаеш какво ни остава да направим! — гласът на жена му отекваше в съзнанието му.

Целият плуваше в пот, дрехите му бяха залепнали, а чувството за безполезност го караше да трепери. Дръпна се от стената и излезе навън.

Слънцето грееше с блясък, който сякаш го обвиняваше и осветяваше срама му.

— Напъни се, Полин! — преследваше го гласът на Мери.

— Не мога повече… Не! — се извиси викът на дъщеря му.

При този вик кръвта му се смрази и дъхът му секна. Инстинктивно се обърна и застана под едно дърво, като че ли сянката му можеше да заглуши виковете. И наистина, настъпи тишина. Джон погледна към къщата. Дантеленото перде в стаята на Полин се повдигаше от лекия ветрец. Затаил дъх, той стоеше неподвижно, с втренчени в прозореца очи. Каква вечност! Пое глътка въздух, след което потъна още по-навътре в сянката на дървото. Той се притисна силно, като търсеше защита от листата, вкопчи се здраво в кората, а тишината го обгръщаше отвсякъде.

— Виж го!

В същия миг се обърна и я видя да върви към него с малко вързопче, увито в шал. Почувства, че не може да се отлепи от дървото.

— Виж го! — заповяда Мери като се спря пред него.

Той поклати глава и заплака.

— Виж го! — повтори тя и дръпна шала.

Джон притвори очи. Спомни си за новородените котенца, с разперени от страх лапички, с невиждащи очи и розови носленца, които се опитваха да останат над водата. Той все още усещаше в ръцете си борбата им за живот. Натискаше ги по-дълбоко и изведнъж мъничките им телца ставаха безжизнени.

— Не, моля те! — сълзите му не спираха.

— Джон! — гласът на госпожа Уестбъри звучеше заплашително.

Той погледна, но през мрежата, която сълзите спускаха пред очите му, можа да види неясните очертания на ръцете, които държаха шала. Джон трепна. От мъглата пред него изплува само едно малко личице. Той вдигна към жена си пълните си с надежда очи, след което погледна отново към шала. Бебето беше бяло.

Обхванат от радостен порив, той протегна ръце и го грабна. Докосна го с лице и тогава мъничкото човече започна да плаче.

— Джон!

Той погледна жена си.

— Ще го наречем Джон Уестбъри — каза тя, — като баща му.

 

 

Новината за раждането на бебето стигна до Добра Надежда едва месец по-късно. Емили очакваше детето на Полин да се роди скоро, но с Жан-Жак никога не говореха за тази тайна. Когато Емили предложи да отидат на гости и видят дали госпожа Уестбъри е добре, отговориха й, че е по-добре да се въздържат засега. Майката била на такава възраст, че имало известни опасения.

Единствено Емили и Жан-Жак знаеха, че истинската опасност за бебето е друга. Най-накрая семейство Бовилие бяха поканени да видят новородения син на Уестбъри.

— Почакайте ме! — извика Емили и се върна вкъщи, за да вземе терличките, които беше изплела с помощта на госпожица Търстън.

— Няма ли да дойдете? — попита тя гувернантката.

— Не — отговори госпожица Търстън и се обърна с гръб. — Имам много работа.

Емили знаеше, че тя няма никаква работа, но не би отишла у Уестбъри, защото й беше неприятно Мери да се отнася с нея като със слугиня, още повече че не я уважаваше особено. Тя представляваше една част от новите пришълци в колонията, на които единственото безумно желание се свеждаше до издигане на общественото им положение. Госпожица Търстън знаеше, че всички те имат по-долен произход от нея.

 

 

Жак караше, синът му седеше до него, а Емили и Прюданс бяха отзад. През това време Клара се разхождаше с лорд Марздън. Жак говореше за работата, която щяха да свършат, като се върнат.

Надяваше се, че няма да загубят много време във възхищение пред бебето, но все пак трябва да бъде любезен. „Какво ли щеше да изпита — питаше се Емили — ако знаеше, че въпросното бебе е негов внук?“ Тя гледаше Жан-Жак в гръб. Какво ли чувстваше той, като знаеше, че няма да му позволят да го види?

— Толкова е мъничко! — възкликна Емили, като видя бебето в ръцете на госпожа Уестбъри. — Какви малки ръчички има! Как се казва?

— Джон — госпожа Уестбъри се усмихна. — Като баща си.

— А! — каза само Емили.

Прюданс погледна бебето малко сдържано. Тя не искаше да показва особен интерес от страх да не го дадат.

— Прилича на него — каза тя, защото не можа да намери други думи.

— На кого? — попита веднага госпожа Уестбъри.

— На баща си — отговори Прюданс. — Къде е Полин? — попита тя, за да се отърве от бебето.

— Почива си — отговори господин Уестбъри, като взе една бутилка вино. — Ще пиете ли нещо? — попита той, за да смени темата. — За здравето на бебето.

Беше малко нервен.

— Благодаря.

С един поглед само Прюданс припомни на баща си работата, която ги очакваше. За да я успокои, Жак се усмихна на господин Уестбъри и му каза:

— Няма да останем дълго.

Емили стоеше до госпожа Уестбъри и непрекъснато гледаше бебето. Тя се опитваше да запечата образа му в съзнанието си. Трябваше много точно да го опише на Жан-Жак веднага, щом останат сами.

— Жан-Жак е станал голям експерт по присаждането — каза неочаквано Жак, който не предполагаше какво напрежение ще породят думите му. — Може би скоро ще ви го изпратя, за да ви помогна. Можем да се уговорим още сега.

Той беше готов да отиде и да го извика.

— Не — отговори малко рязко господин Уестбъри, като подаде на Жак чаша вино. — Имам един познат, който ми помага. За ваше здраве!

— Наздраве! — отговори Жак и вдигна чашата си към госпожа Уестбъри и бебето. — Нека ви донесе много радост.

Емили рязко се обърна към прозореца, защото не можеше повече да понася всичко това. Навън видя Жан-Жак, който гледаше към къщата.

— Ще отида да видя Полин — каза Емили.

— Недейте, Емили, тя не се чувства добре днес — отвърна госпожа Уестбъри, като се опитваше да я спре.

— Не се притеснявайте, няма да стоя дълго при нея.

Тя излезе тичешком. Знаеше, че ако майката на Полин продължава да я задържа, това ще събуди подозрения. Бебето заплака. Госпожа Уестбъри погледна с безпокойство мъжа си, който се обърна към Жак:

— Много любезно от ваша страна, че дойдохте да видите бебето, наистина много мило.

 

 

— Полин, аз съм, Емили. Мога ли да вляза?

Емили почака пред вратата, после попита тихо:

— Полин, трябва да ви видя. Моля ви, пуснете ме да вляза.

Никакъв отговор. Емили не знаеше какво да прави. Ако извикаше по-силно, госпожа Уестбъри щеше да я отведе от тук. Тя постави ръка на бравата и я завъртя, без да се надява, че вратата ще се отвори, но тя се отвори. Емили се спря, като видя Полин да гледа през прозореца.

— Идете си — каза спокойно тя. — Не трябва да стоите тук.

— Но трябваше да дойда!

Емили чакаше и гледаше в гръб Полин, чийто поглед сигурно беше устремен към Жан-Жак.

— Той е много тъжен, Полин.

— Какво искате да кажете?

Полин рязко се обърна. Емили се отдръпна уплашена от страха, който се четеше в очите на Полин.

Тя се приближи плахо.

— Имате чудесно бебе. На никого няма да кажа, Полин. Никой никога няма да узнае.

Полин избягваше погледа на Емили.

— Но вие трябва да кажете на Жан-Жак, че държите на него.

— Не.

— Трябва!

— Не.

Емили сведе очи. Лицето на Полин отразяваше това категорично „не“.

— Не разбирам — каза Емили.

„А Жан-Жак трябва още по-малко да разбира“ — помисли си тя.

— Обичате го, знам това. Все трябва да се намери решение.

— Имаше ли решение за баща ви и майката на Жан-Жак? — попита студено Полин.

— Да — отговори Емили и повдигна гордо глава. — Те се ожениха. Жан-Жак е наш брат и семейството го прие. Дори и законът го признава.

— Признава? — повтори Полин и погледна с искрящи очи към Емили. — Защо детето ми трябва да има нужда от закона, за да бъде прието като човешко същество?

— Приемате ли го, Полин? — гласът на Емили звучеше спокойно.

Настъпи продължително тишина. Емили разбра, че думите я бяха дълбоко засегнали.

— Съжалявам, Полин.

Тя се приближи до нея, но Полин се обърна. Емили не знаеше какво да прави. Виждаше как раменете и се повдигат под силата на вълнението. Полин беше напълно разбита. Изведнъж тя се сепна. Плачът на бебето се усили. Тя докосна корсажа си и усети, че е мокър.

— То плаче, а млякото ми изтича — каза тя на Емили. — За да го нахраня, трябва да има някой, за да подхраня лъжата, която майка ми изгради около него. Представяте ли си, Емили, тя ми го носи, когато плаче и ако няма никой. И тогава аз го кърмя. След това ми го взема. Взема сина ми и го отвежда, изтръгва го от мене.

— О, Полин — извика Емили, като се впусна към нея и я прегърна — моля ви, не плачете.

— Предупредете Жан-Жак, че ако направим каквото и да било, с което да разкрием истината, ние няма да го видим никога повече. Ако искаме то да живее, трябва… — и тя сведе глава. — Кажете на Жан-Жак, че и аз загубих детето си.

Връщането сякаш продължи безкрайно. Емили се чувстваше замаяна от вълнение. Животът на бебето зависеше от Полин, не само от млякото й, но и от нейното мълчание. Погледна към Жан-Жак. Как би могъл да разбере? Замисли се за майка си. Как ли са я хранили, щом майка й е умряла? Емили никога досега не беше разсъждавала върху това, но то изведнъж й се стори изключително важно. Съществува ли връзка между бебето и тази, която го кърми? Тази връзка между Полин и детето й нямаше ли някога да се прекъсне? Трябваше да се осведоми, преди да говори с Жан-Жак.

 

 

— Исках само да знам кой ме е хранил, щом бебетата имат нужда от майчиното мляко — каза Емили, като се опитваше тонът й да бъде непринуден.

Затруднена от този въпрос, госпожица Търстън се обърна настрани.

— Учудена съм, че ме питате така направо…

— Защо? — Емили беше още по-учудена от явното отвращение, с което гувернантката й отговори. — Все някой трябва да ме е хранил!

Госпожица Търстън я погледна смаяна и малко притеснена:

— Но какво, за бога, искате да кажете?

— Искам да кажа, че е трябвало някой да ме храни.

— Наистина, детето ми, щом едно посещение у госпожа Уестбъри предизвиква у вас такова любопитство, по-добре ще е може би да не ходите вече там.

— Но какво толкова необикновено има да знам кой ме е хранил?

— Задоволете се с това, че сега сте щастлива! — отсече госпожица Търстън, твърдо решена да не отговаря повече на подобни въпроси.

Емили се приближи до прозореца и погледна навън. Все не можеше да намери случай да говори с Жан-Жак насаме. Сега баща му беше с него, затова тя отиде в кухнята.

Там свари Мария и дъщеря й Розита. Двете с Емили бяха на почти еднаква възраст и често си играеха заедно като малки. Емили постоя малко облегната на вратата, за да погледа как Мария показваше на дъщеря си по какъв начин да бели зеленчуците по-икономично.

— Мария, ти ли си хранила Розита? — попита весело тя.

От изненада Мария си поряза пръста.

— Без малко щях да го отрежа, Емили! Дъщеря ми има ли вид на недохранена?

— Исках да кажа, кърмила ли си я?

— Разбира се. Как иначе щеше да порасне и да работи колкото мене?

— А мен кой ме е кърмил?

Широката усмивка на Мария изчезна и белите й зъби се скриха зад дебелите устни.

— Знаеш ли? — повтори Емили.

— Как мога да знам такова нещо? Излезте, Емили, оставете ме да работя и не ми пречете, когато уча Розита.

За да бъдат думите й по-убедителни, тя грабна голямата метла и изгони Емили.

Стоейки зад кухненската врата, малкото момиче се питаше защо никой не беше в състояние да отговори на въпроса й, а най-вече защо не искаха да й отговорят. Тя забеляза Сънди, който седеше под едно дърво и държеше въдицата си. Изтича към него сигурна, че той ще проговори, защото Сънди знаеше всичко.

— Добър ден — каза тя и се облегна на дървото.

Емили се възхищаваше от сръчността, с която той завързваше кордата към въдицата, направена от самия него.

— На риболов ли ще ходиш?

— Искате ли да дойдете? — попита той и я погледна. Тя беше забелязала, че единствено нея от всички други в семейството гледаше право в очите. Явно отношението му към Емили беше различно.

— Времето е хубаво за риболов — добави той.

— Сънди, бил ли си тук, когато съм се родила?

— Вие ли?

— Да. Виждал ли си ме след раждането ми?

— Да, но не си спомням много добре — каза Сънди, като откъсна със зъби излишната корда. — Защо ме питате?

Емили се свлече по дървото, седна на земята и започна да рисува с пръст върху пясъка.

— Изглежда, че някоя робиня ме е кърмила. Вярно ли е? — попита тя, като се надяваше, че тази хипотеза ще й помогне да узнае истината.

— Не знам — отговори той и стана да огледа въдицата си. Така искаше да избегне въпроса. — Не съм чувал да се говори за това.

— А баща ти Али? — продължи Емили, като го погледна втренчено. — Всичко, което се е случило тук, той ти го е разказвал.

Сънди вдигна рамене и се отдалечи, но Емили го настигна.

— Кой е? Кажи ми, моля те…

Той се спря.

— Тя не ви ли каза?

— Но кой?

— Значи не знаете.

— Но кой е? Моля те, кажи ми, умолявам те…

— Мария.

Той не можа да се сдържи и й каза истината, но се огледа боязливо наоколо и добави малко преди да си тръгне:

— Не го казвайте на никого!

— Мария… — прошепна Емили с недоверие.

— Да, Мария, защото тя също имаше бебе — Розита. Тя ви кърмеше и двете.

Емили застина като поразена от изумление. Сънди я погледна за миг, приближи се до нея и каза:

— Не споделяйте с никого това, което чухте.

Емили кимна с глава и докосна ръката му.

— Благодаря. Доволна съм, че узнах.

— Защо?

Без да отговори, Емили се затича към къщи. Тя си знаеше защо беше доволна. Съществуваше тясна връзка между нея и Мария, между нея и хората като Сънди. Щеше ли да има същата близост между Полин и бебето й? Тя искаше незабавно да го каже на Жан-Жак.

 

 

— Ето защо не са ми го казали, Жан-Жак!

Емили здраво държеше ръцете на брат си и го гледаше с вълнение. Намираха се в неговата малка мансарда. Беше се стъмнило — само по това време можеше да му говори спокойно.

— Каквото и да направи госпожа Уестбъри, бебето няма да е нейно, защото Полин го кърми.

Жан-Жак отвърна очи. Тя докосна гърба му с пръст.

— Погледни ме.

Когато той я погледна, тя му се усмихна.

— То прилича на тебе. Страхотно е! — каза Емили, но когато забеляза тъжните му очи, добави: — Нищо няма да му се случи. Трябва да повярваш.

— А Полин?

— И за нея е трудно, ето защо трябва да направиш това, което тя казва. Заради доброто на бебето трябва да разбереш.

— Не разбирам! — Жан-Жак беше почервенял от гняв. — Аз стоях навън, докато всички гледаха сина ми! Стоях навън, без да мога да го видя, нито дори да го докосна.

— Не, Жан-Жак.

— Така е.

— Но то си е ваше — на тебе и на Полин.

— Не, бебето е тяхно.

Той отиде до вратата, излезе от стаята и се спусна тихо по стълбата.

„Един ден всички ще узнаят истината“ — написа тази вечер Емили в дневника си. После тя смени перото, помисли малко, след което натопи писалката си в мастилницата и добави: „Заклевам се. Амин.“

 

 

— Не разбирам защо искате това, Чарлз — Клара вдигна очите си към него.

Те се разхождаха по хълма, който се издигаше над лозята на Добра Надежда.

— Какво необикновено има в това, че ви предлагам да станете моя жена?

Той се обърна към нея. Ето, вече почти три години се подготвяше за този миг. Ухажваше я по обичайния начин. В писмата до родителите си, които живееха в Англия, беше споменал за нея, а те го бяха посъветвали да се върне. Беше предпочел да не им казва, че семейството на Клара е богато. Въпреки че неговите родители имаха сериозни финансови затруднения, както повечето английски аристократи, те не гледаха с добро око на браковете с новобогаташите, особено на тези от колониите. За тях единствено бяха приемливи цивилизованите пари. Те предпочитаха да не обръщат внимание на Клара, докато не му дойде умът в главата.

— Не можахте ли досега да разберете, че искам да станете моя жена? — попита тихо лорд Чарлз Марздън.

— Не.

Клара погледна към Добра Надежда, която се простираше върху голяма част от планините. Къщата и нейните пристройки се издигаха величествено в средата.

— Не и когато виждам всичко това — причината, заради която вие искате ръката ми.

— Клара, когато ви гледам, не искам нищо друго.

Тя знаеше, че погледът му е отново върху гърдите й и това я очароваше, защото не пропускаше случай да използва властта си над него.

— Не е възможно, не, не мога да повярвам.

— Обичам ви — каза той.

Клара се обърна, сякаш беше неспособна да понесе тежестта на думите му, които отекваха в цялото й тяло.

— Любовта ми заслужава ли порицание? — попита лордът.

— Не, не.

— Ще ми повярвате ли повече, ако първо говоря с баща ви?

— Баща ми ли? — попита Клара и го погледна предизвикателно. — Той е в основата на нашите проблеми.

— Разбирам, намира ме за неподходящ.

— Вас? — погледна го Клара смаяно. — Аз съм неподходяща. Аз, която не мога да ви предложа нищо друго, освен една зестра като капан… само лъжи… само… — тя замълча за малко, след което добави: — Аз нямам нищо.

— Но аз искам да се оженя за вас, Клара — каза той и я прегърна през раменете. — За вас.

— Мислили ли сте за нашето бъдеще, за децата ни?

Тя се отдръпна и го принуди да свали ръцете си. После погледна отново Добра Надежда.

— Всичко това трябва да е мое, както и ваше, след брака — и на нашите деца като наследство. Но…

Тя повдигна рамене и се обърна отново към него:

— Нямам нищо — повтори тя и се отдалечи от него, като че ли й беше невъзможно да го гледа. — Опитайте се да си представите болката ми. Не мога да живея без вас, но не ми е възможно да приема предложението ви, като знам върху каква лъжа е изграден животът ми. Ако приема, ще ви обидя.

Клара се обърна към Добра Надежда.

— Ако справедливостта не възтържествува, нашата любов ще бъде открадната, както е откраднато и моето наследство.

— Кажете ми какво се е случило.

Клара мълчеше.

— Между нас не може да има повече тайни, Клара.

— Спомняте ли си, когато ви помолих да потърсите баща ми?

— Да.

— Спомняте ли си къде го намерихте? В кочините на малайския квартал, в едно вонящо рибарско село.

— Да, спомням си.

— Ето жилището, което си е избрал. Там живее жената, заради която е пожертвал всичко останало. Там би трябвало да се намира и синът, когото са създали заедно. Но той е тук — и тя показа няколкото работника в лозята. — Там, там е синът на моя баща и неговият наследник Жан-Жак. Той е този, който ни разделя и заради когото не мога да се омъжа за вас.

Тя го погледна нежно и леко докосна лицето му.

— Как бих искала да не ви казвам това — и като сведе очи, тя остави една сълза да се търкулне по страната й. — Ето защо не мога да приема това, което най-много желая на този свят — да стана ваша жена.

— Клара! — той повдигна лицето на младата жена и изтри сълзата й. — Вярвате ли, че ще позволя нещо да попречи на нашия брак?

— Не знам.

— Бог ми е свидетел — никога! Трябва да ми вярвате.

Лицето на Клара се озари от най-чувствената усмивка, очите й блестяха от желание. Тя повдигна глава и устните им се докоснаха.

— Не можете да си представите, Чарлз, какво страстно влечение изпитвам към вас — прошепна тя и отново го целуна. — Ще се омъжа за вас, да. И ще ви отдам завинаги тялото и душата си.

Езикът й се плъзна между устните му, с което му загатна за удоволствията, които го очакваха.

 

 

— Не мърдайте, моля ви.

— О, не мога повече! — каза Емили.

Тя си хапеше устните и гледаше Пиер Жустин, художника, който ги караше да стоят неподвижни на местата си. Те позираха за сватбения портрет.

— Изхвърчаха ли ми копчетата, Прюданс? — попита тя, като едва отваряше устатата си. Беше я страх да говори, както и да мълчи.

— Да — отговори Прюданс зад нея.

Тя оправи роклята на Емили.

— Но ако трябва още дълго да останем тук, не обещавам да те запазя в приличен вид.

— Моля ви, госпожици! Не мога да работя, щом мърдате!

Художникът сложи ръце на кръста си и стрелна Прюданс с обиден поглед.

— Извинете ме — каза тя и се усмихна. — Той е толкова зает с мисълта, дали Клара е бременна, че не е забелязал наболите ти гърдички.

Емили наведе очи. Роклята й, ушита, без да се вземе под внимание зараждащата се женственост, се пукаше по шевовете. Клара и лорд Марздън бяха женени от шест месеца и оттогава един път в месеца те трябваше да позират за сватбения портрет. На всеки следващ сеанс се виждаше как гърдите й наедряват. Емили насочи мислите си към Жан-Жак, който по решение на лорд Марздън беше изключен от портрета, предназначен за родителите му в Англия. Емили знаеше, че брат й се възползва от тези дни, за да се измъкне, и тя разбра къде точно ходи той. Криеше се из храстите близо до Полин. Той чакаше, гледаше и беше доволен само ако я види отдалеч със сина си.

— Стига толкова, имам работа — каза изведнъж Жак и се дръпна.

Художникът хвърли четките си във въздуха.

— Дали ще мога някога да свърша?

— Без мене — отговори Жак. — Трябва да се заема с лозята си.

Искаше му се да го има на портрета, но му беше омръзнало да позира.

— Татко, трябва да присъствате на семейния портрет.

— Наистина ли, Клара?

Той хвърли един бърз поглед към лорд Марздън, на когото очевидно диалогът не беше направил никакво впечатление. Освен това никак не държеше да участва в този ежемесечно разиграван театър.

— Той се е оженил за тебе, а не за мен. Пък и семейството не е в пълен състав.

— Татко е прав! — каза Прюданс, която се възползва от случая, за да изчезне.

— А на мене не ми става роклята — добави Емили и се затича след нея.

— А сега? — попита художникът, обиден от това държание. — Какво да правя?

Чарлз Марздън се приближи до него. Дълбоко в себе си той беше доволен.

— Да направим ново позиране — предложи той.

— А те ще останат ли?

— Може би — отвърна лордът и се усмихна.

Той хвана ръката на Клара и се отправи към къщи, като остави зад себе си яростния и объркан художник.

Чарлз се радваше, че сеансът се провали, защото това беше единственото време, което можеше да прекара с Клара, преди да се върне в замъка. Мечтаеше за това непрекъснато. Клара не показа ни най-малко отвращение, когато той я попита с усмивка:

— Имате ли други планове?

— А трябва ли да имам? — каза тя закачливо, след което се вмъкнаха в къщата и изчезнаха в стаята си.

 

 

Чарлз чакаше на леглото, докато Клара се приготви. Той не можеше още да повярва, че живее в този омайващ свят, в който жена му го беше взела. Свят на най-съкровените му мечти. Понякога се срамуваше от тези свои блянове, но сега с Клара те се бяха превърнали в действителност. Това толкова чувствено създание сякаш го разкъсваше. Чарлз се любуваше на чудесните й гърди. Почувства как възбудата му нараства, когато Клара го докосна леко с ръка, за да му вдъхне желание да направи същото.

— Колко ми липсваше!

Тя застана пред него и погали лицето му с разголените си гърди, жадуващи за ласки.

— Докосни ме — промълви тя.

Тя взе ръката му и нежно помилва настръхналите си зърна, докато усети възбудата да я обхваща.

— Махни го — каза тя.

Той се подчини като омагьосан. Чувствайки допира на гърдите й, Чарлз започна несръчно да развързва корсажа й, който тя свали със смях. Под фустата си нямаше нищо.

— Какво щеше да направиш навън, ако знаеше, че съм гола?

Клара хвана ръката му и я плъзна между бедрата си. Тя потрепери и се задвижи плавно, докато той проникваше в нея.

Извита като дъга, задъхваща се, тя постави отново ръката му върху венериния хълм и го погледна с премрежени очи. Клара бе неудържима, сладострастна и закачлива.

— Желаеш ли ме?

Той хвана бедрата й, притегли я към себе си и зарови лице в нежния черен триъгълник.

— Хубаво ми е — шептеше Клара.

Тя повдигна ръцете му до гърдите си.

— Беше ми обещал нещо, Чарлз — каза тя и го погледна в очите. — Спомняш ли си? Това беше преди сватбата ни.

— Да — каза той отчаяно.

— Ще удържиш ли обещанието си?

— Да, но моля те, Клара.

Силно раздразнена от възбудата, тя се свлече върху него. От дълбините на душата й се изтръгна страстен вик.

Като чу този шум, Емили се обърна отегчено към къщата. Всеки път, когато лорд Марздън беше тук, тя го чуваше. Вече не й правеше впечатление, но за да се измъкне от това, се затича към избата, където беше Жак. Там намери един непознат мъж, който разговаряше с баща й и господин Клодел.

Щом се приближи до тях, Жак я прегърна и каза:

— Господин Вагнер, това е най-малката ми дъщеря. Емили, това е новият ни винар. Той идва от Германия.

— Добър ден — каза Емили и му подаде любезно ръката си, която той целуна.

Тя погледна към господин Клодел, а той стоеше с наведена глава.

— Значи заминавате, господин Клодел? — попита тя.

— Трябва да се върна в Европа. Майка ми остаря и се чувства много уморена.

Емили поклати глава. Тя знаеше истинската причина за заминаването му, но не каза нищо.

— В този случай разбирам, че трябва да си тръгнете.

Емили беше станала очарователна девойка.

— Говорите английски, нали? — попита тя господин Вагнер.

— Малко, но ще се науча — отговори той и повдигна рамене.

— Аз ще ви преподавам — усмихна му се тя.

— Ние имаме нужда само от вашите познания, а те са значителни — добави Жак и се обърна с поглед към господин Клодел.

Емили забеляза Прюданс, която ги наблюдаваше от вратата. Тя каза на баща си:

— Мога ли да взема колата, татко?

— Къде искаш да отидеш, Емили?

— Да видя малкия Джон Уестбъри. Розита ще дойде с мене.

— Пак ли?

— Но аз съм му кръстница.

— Да, вярно е.

Преди да се отдалечи с господин Вагнер и Клодел, той каза на Емили:

— Бъди разумна.

— Да, да — извика тя и се обърна, след което се затича към конюшнята.

Щом Жак и двамата господа се изгубиха от поглед, Прюданс влезе в избата. Тя беше доволна, че господин Клодел си отива, но щеше да накара господин Вагнер да разбере, че избата е нейното владение. Ще го научи на английски, но той никога няма да узнае думите, които тя най-много мразеше: „Мястото на жената не е в лозята.“

 

 

Изтегнат на леглото, Чарлз се любуваше на Клара, която лежеше в прегръдките му. Дори и заспала, тя господстваше над него, а желанието, което предизвикваше у мъжа си, го превръщаше в роб. Той се измъкна внимателно и стана. Клара се размърда, отвори очи и го видя да се облича.

— Реши ли? — попита тя сънливо.

— Съвсем не съм мислил за Жан-Жак, а за тебе — отвърна й той с усмивка.

— Но трябва, Чарлз — каза тя, като се изправи — той ни заплашва.

Клара го погледна съблазнително.

— Хубаво ли ти беше? — попита го тя.

— Да, Клара.

Чарлз побърза да отмести поглед от нея, за да прекъсне чародейството й.

— Имам една идея — заяви той и седна да си обуе панталона. — Мисля, че армията би била чудесна кариера за него.

Той си обу единия ботуш.

— В армията могат ли да постъпват мулати? — попита Клара с интерес.

— Кавалеристи.

— А те бият ли се?

Тя се обърна по корем и го погледна от леглото. Бе възвърнала закачливото си изражение.

— Да — отговори той.

Чарлз притвори клепачи, а тя се завъртя по гръб, без да го изпуска от очи.

— Трябва да тръгвам — каза Чарлз, за да прогони желанието и срама, които усещаше да се надигат в него.

Чувството на вина беше неразделна част от платното, което тя тъчеше около него.

— Говори по-скоро на Жан-Жак за армията — тя опипа гърдите си. — Тогава може би ще имаш повече време за мене.

— Клара — каза той, отново пленен от желанието.

Чарлз се приближи до нея, а тя се дръпна бързо и се търкулна на леглото, като го гледаше с порицаващ поглед, който го влудяваше.

— Първо трябва да говориш на Жан-Жак, Чарлз!

 

 

Жан-Жак отстъпи назад, като видя Чарлз Марздън застанал на вратата на конюшнята. Той никога не се чувстваше удобно в негово присъствие, но днес беше по-нервен от друг път. Емили го помоли да я чака в конюшнята, след като беше приготвила колата, за да отиде до Уестбъри. Той усети, че тя крои нещо.

— Добър ден, Жан-Жак — каза Чарлз и се приближи до коня му.

— Добър ден, сър.

Жан-Жак както винаги наведе очи и отиде да търси коня си.

— Мислех си за тебе — Чарлз го гледаше как отвързва коня с едва забележима усмивка. — Мислех си за твоето бъдеще. Имаш ли планове?

— Баща ми иска да остана тук, сър. Иска да се заема с владението.

— Наистина ли? — възкликна Чарлз, без да скрие учудването си. — И ти му вярваш?

— Какво искате да кажете, сър? — попита Жан-Жак, без да вдига очи.

— Няма значение.

Преди да се качи на коня си, Чарлз се спря и се обърна.

— Един ден трябва да дойдеш с мене в града и сам ще решиш.

— Вече съм решил, сър.

— Да се заемеш с Добра Надежда? — попита той с ирония. — Виждам.

— Това е бащината ми воля, сър.

Жан-Жак се надяваше, че той ще си замине, преди Емили да е дошла.

— А твоята воля каква е?

Младежът не отговори.

— Не знам дали е в твой интерес да се откажеш от всичко и да се надяваш, че той ще удържи на обещанието си — заяви Чарлз с безразличен тон.

Той замълча и погледна Жан-Жак проницателно.

— Освен ако… — каза лордът и го изгледа с любопитство. — Освен ако обещанието на баща ти не те прави равен с него. В този случай е съвсем различно.

— Баща ми ме зачита — отговори Жан-Жак, без да го погледне.

— Така ли? Значи можеш да стоиш с гордо вдигната глава и да искаш всичко, което си е твое — каза Чарлз с презрение. И за да подсили думите си, той метна крак над коня. — В армията ти ще си бъдеш господар. В британската армия няма и следа от зависимост — добави той, като не го изпускаше от очи.

Той тръгна с коня си към изхода.

— Пък и заплатата си заслужава интереса.

Той знаеше, че Жан-Жак го слуша. Като наведе глава, за да премине през вратата, подхвърли:

— Имаме нужда от хора като тебе.

Чарлз вдигна гордо глава. Униформата му беше безупречна.

— Освен ако не искаш да си слуга, за какъвто те смятат — заключи той.

Лордът пришпори коня си и изчезна. Жан-Жак притвори очи. Чарлз Марздън беше изрекъл няколко истини, но за момента го занимаваха по-важни неща.

 

 

Полин забеляза преди майка си, Емили и Розита да пристигат с колата. Беше свикнала с посещенията на младата си приятелка, но въпреки всичко се чувстваше нервна. Тя наблюдаваше сина си, който седеше на земята и радостно си вряскаше и хвърляше наоколо малки дървени играчки. Беше вече навършил две години. Полин го вдигна на ръце и забърза към вратата.

— Мамо! — извика тя.

Като наближи къщата, Емили също се почувства напрегната. Тя се надяваше, благодарение на постоянните си грижи, да е спечелила доверието на госпожа Уестбъри. Почука на вратата и зачака. Усмихна се на госпожа Уестбъри, която й отвори с детето на ръце.

— Добър ден, Емили — каза тя сърдечно.

— Боже, колко е пораснал! — извика Емили и протегна ръце, да го вземе. — Как е кръщелникът ми днес?

Тя го вдигна високо и детето започна радостно да се смее.

— Сигурно ще му станете по-добра сестра от Полин — каза госпожа Уестбъри, като хвърли поглед към дъщеря си, която тъкмо се промъкваше през вратата зад нея.

— Добър ден, Полин! — Емили й отправи очарователна усмивка и се обърна към майката. — Имаме си ново жребче и искам да знам дали може да го заведа да го види.

— Не — отговори веднага Полин.

— Но, разбира се, че може — възрази госпожа Уестбъри.

— Благодаря ви — каза Емили.

Тя бързо се върна в колата, за да не даде възможност на Мери да промени решението си. Подаде детето на Розита и скочи до нея.

— Скоро ще ви го върна — извика отдалече Емили.

Госпожа Уестбъри махна с ръка.

— Емили е негова кръстница. Би било странно да откажа на една толкова естествена молба.

Полин гледаше от прозореца колата, която отиваше към Добра надежда. Тя знаеше къде водят сина й.

Когато вратата се отвори и пропусна потока от светлина да влезе в конюшнята, Жан-Жак вдигна глава.

— Ето че пристигнахме, мъничък Джон. Баща ти иска да се запознае с тебе.

Застанала срещу светлината, Емили мълчаливо наблюдаваше Жан-Жак. Когато се приближи до нея, тя му подаде детето. Той го съзерцаваше като омаян.

— Вземи го, Жан-Жак.

Брат й пое детето внимателно и сякаш малко боязливо. Обгърна сина си още веднъж с поглед, после изведнъж го притисна до себе си и се обърна встрани. Русите къдрици на детенцето се открояваха на фона на тъмното му лице. Емили се измъкна безшумно навън.

Тя се облегна на стената и зачака. Докато гледаше да не дойде някой, си мислеше за Жан-Жак. За пръв път го беше видяла да плаче. Въпреки омразата и униженията, които е понасял, единствено радостта бе успяла да го трогне до сълзи. Емили се надяваше, че детето ще му даде смелостта, от която се нуждае, за да повярва, че всичко ще се уреди един ден.

 

 

От мига, в който за пръв път бе държал сина си, Жан-Жак възвърна своята смелост. На следващата сутрин отиде близо до фермата на Уестбъри и зачака в скривалището си. Този път, когато Полин се опита да избяга, той я настигна и улови за ръката.

— Защо се страхуваш от мене, Полин?

— Знаеш добре от какво се страхувам. Иди си, моля те. Знаеш, че не трябва да си тук — каза тя, като се мъчеше да се освободи.

— Не, вече нищо не знам.

Жан-Жак я привлече в храстите. Тя започна да се дърпа, но той не я пускаше.

— Знаеш ли от колко време ме избягваш, Полин? От колко години не ми говориш?

Тя се освободи и го погледна яростно.

— Нашият син беше приет, има бъдеще пред него. Смятам, че това оправдава всичко.

— Не!

Решителността, която прозираше в гласа му, я изненада, но тя изправи глава и каза:

— Всъщност нямаме какво да си кажем.

Тя искаше да си отиде, но той здраво я хвана.

— Причиняваш ми болка — извика Полин и погледна ръката му.

— Да, Полин! Исках дори да те убия!

Жан-Жак я пусна, но този път тя не се опита да избяга, не се помръдна дори.

— Искам да ми кажеш истината, Полин — гласът му звучеше спокойно.

— Никога не съм те лъгала.

— Но позволи на родителите ти да решават вместо тебе. Обичам те, Полин, но трябва да знам дали ме обичаш още. Отговори ми!

Тя не отмести очите си от него, не се отдръпна, но не му отговори. Той взе ръката й и я вдигна към лицето си.

— Когато се запознахме — продължи той, — се питах дали мене искаш, или съм повод да предизвикаш родителите си. Но сега имаме дете и аз държа това дете в ръцете си.

— Държал си дете, което има бъдеще.

— Какво може да го очаква без родителите му.

Тя сведе поглед към ръката си, която той държеше.

— Полин, ако мога да ти докажа, че за нас има бъдеще, ще дойдеш ли?

— Нямаме никакво бъдеще.

— Ти не ме слушаш, Полин — каза той отчаяно, като я хвана за раменете и я разтърси. — Ти и синът ми сте моят живот. Вие сте всичко за мене.

— Не.

— Ти ме обичаш!

— Не!

Тя се обърна, но той я прегърна и притисна до себе си.

— Твоите чувства не са се променили, Полин. Нищо не се е променило — каза той и докосна с глава косите й.

— Не — прошепна тя, като го погледна.

Жан-Жак притвори очи, без да я пуска, и тогава в него отекнаха думите на Чарлз Марздън: „В армията ти ще си бъдеш господар. Можеш гордо да вдигнеш глава и да искаш всичко, което е твое.“

 

 

Докато вървеше към избата на Гюнтер Вагнер, Жак гледаше сина си и се усмихваше.

— Господин Клодел, изглежда, смята, че Жан-Жак ще може скоро да ме замести.

Не беше забелязал Прюданс, която се криеше наблизо.

— Без съмнение това ще стане скоро, но има още да се учи — каза учтиво Гюнтер. — Като мене по английски.

— Готов ли си да учиш още? — попита той и прегърна Жан-Жак. — Убеден съм, сине.

— Аз не съм сигурен — отвърна Жан-Жак.

— Нали това искаш! — и Жак се огледа наоколо. — Всичко това ще ти принадлежи един ден.

— Мисля да се отдам на военна кариера. Може би ще бъде добре за мене.

Жак се отдръпна, погледна сина си, после Гюнтер.

— Не, не мисля така — каза той и леко се усмихна.

— Лорд Марздън ми говори за това.

— Ах, да. Униформата действително му отива, но не и на тебе. Имението е твое.

— А Прюданс? — попита Жан-Жак. — Това е нейният живот.

От страх да не бъде забелязана, Прюданс отстъпи назад.

— Тя е жена, а животът на жените е съсредоточен върху децата.

— Но Прюданс има познания повече от всеки друг.

— Да, така е, но не искам да чувам за това повече — каза Жак и го потупа по гърба. — Армията не е за тебе. Надявам се, че вие ще му го докажете — добави той и се обърна към Гюнтер Вагнер.

Когато излезе от избата, Жак се обърна:

— Имам нужда от тебе тук.

Жан-Жак кимна с глава. Не му беше лесно да наскърбява баща си. Не искаше също да се откаже от бъдещето, за което си мислеше и в което щеше да има място за Полин и сина му.

 

 

Жак обходи избата с поглед. Знаеше, че трябва да почака синът му да вземе решение. Въпреки че не искаше да вярва в това, което беше чул, той разбираше добре какво казва Жан-Жак. Качи се на коня и тръгна към планините. Имаше нужда да остане сам.

Седна на една висока скала, която се извисяваше над долината. Скоро всяко от децата му щеше да има свой собствен живот. Те имаха свои идеи и планове. Всички, освен една — Сюзан. Тази болка не беше го напускала нито за миг, но сега не искаше да я изпита отново. Ако Жан-Жак постъпи в армията, щеше да е погребан завинаги от баща си. Докато гледаше местността, която се простираше пред него, той се помъчи да отхвърли тази тревога, но не успя, както и не можа да прогони мислите си за Сюзан.

 

 

В продължение на хиляда и триста километра мисията е единственото цивилизовано място сред пустош и скали, в които безспирно броди смъртта. Това бе една малка мисия, която не престава да се разраства с издигнатите около нея постройки от кирпич и глина, приютяващи сираци и ранени войници.

Негово преподобие Филип беше мисионер от шест години. В началото разпространяваше само Божието слово в Африка, но скоро неговата мисия се превърна в приют не само на душите, но и за сакатите. Непрестанните войни на кафрите бяха сложили своя отпечатък върху много английски войници, оставени да охраняват източната граница. Той правеше всичко, за да облекчи страданията им. Не можеше да отсъди докъде се простира правото, защото не той, а единствено Бог имаше право на това.

Тъй като се нуждаеше от помощник, той замина за нос Добра Надежда, откъдето се върна с доктор Стивънс, — млад лекар, изпратен в Африка. През една нощ, на връщане оттам, след като бяха пътували седмици наред, те преживяха нещо, което никога нямаше да забравят.

Една девойка, чиито руси коси блестяха като ореол от злато, изведнъж изникна от мрака и се хвърли пред колата им, която беше дълга пет метра и направена от грубо дърво. Теглеха я биволи, впрегнати по двойки, превили врат под тежкия дървен хомот. Спускаха се по един наклон и никой не би могъл да спре колата в нейния устрем надолу. Щеше да се стовари с цялата си тежест върху младото момиче. Но точно това се случи, и то навреме. Преподобният Филип веднага позна Божието дело.

Доктор Стивънс се втурна към нея. Потресен от това видение на смъртта, от която бе избягала, той започна да крещи:

— Луда ли сте? Какво правите тук? Без малко да се убиете!

Той каза всичко това малко преди да разбере, че тя е почти безжизнена и гледа като на сън.

— Коя сте вие? — попита накрая преподобният Филип.

Тя не отговори.

Доктор Стивънс не можеше да повярва на очите си. Той не очакваше да срещне в сърцето на Африка бяло момиче.

— Сигурно е от тук някъде — каза той, без да мисли, но като си спомни през какви местности бяха преминали, разбра, че е казал глупост. — Дали има ферми наоколо? — попита той.

Преподобният Филип я беше хванал с двете си ръце за раменете, за да не падне, но и за да се увери, че не е видение, защото още не беше съвсем сигурен.

— От лозарските стопанства ли идвате?

Тя изведнъж се дръпна от него и му обърна гръб. Преподобният Филип не знаеше какво да прави.

— Можем да я заведем в най-близката ферма.

— Не! — извика девойката.

Те веднага се обърнаха към нея. Отстъпила назад, тя ги гледаше с ужас. Преподобният Филип внимателно се приближи до нея.

— Тогава кажете ни откъде сте.

Тя не отговори.

— Как се казвате?

Никакъв отговор.

— Но трябва да ви заведем у вас. Не можете да останете тук сама.

При тези думи девойката изчезна в нощта, а те тръгнаха след нея.

Откриха я на ръба на една пропаст, към която беше вперила разширените си от страх очи.

— Ако не ме вземете с вас, ще скоча.

Докато я теглеха назад от пропастта, парче от роклята й се беше закачило на един бодлив храст.

 

 

— Сюзан! — извика преподобният Филип.

Тя току-що беше минала край него с едно бебе на ръце, следвана от цяла върволица чернокожи деца.

— Трябва да ги нахраня, преди да са ме изяли.

Сюзан му се усмихна, без да спира. Тя беше загоряла от слънцето, крехкото й и нежно тяло бе станало по-силно. Изглеждаше толкова променена. Изучила бе занаята на медицинска сестра и езика кхуза, но никой не знаеше нищо за нея.

— Искате ли да видите новите библии? — попита преподобният Филип, който държеше един екземпляр в ръцете си. — Те са на кхуза — той се приближи до нея и отвори Библията. — Ето, виждате ли?

Тя погледна разгърнатата страница.

Сюзан си оставаше за него все така загадъчна, както през нощта, в която я бяха намерили. Той дори не беше сигурен дали наистина се казва Сюзан. Нищо не знаеше за нея, освен това, че в живота й има някой си Тис. По време на пътуването тя на няколко пъти бе произнесла името му насън. Като забеляза промененото изражение на лицето й, преподобният Филип каза:

— Май че тази Библия ви плаши.

Гледаше я с любопитство. През изминалите години, откакто тя бе с него, той непрекъснато се опитваше да научи нещо за нея.

— Защо! Какво ви напомня?

— Нищо — отговори тя и се обърна, за да отиде при децата. — Имам работа. Извинете ме.

— Може би в Библията ще намерите това, което търсите, Сюзан.

Той ги придружи до малката постройка, която им служеше за кухня.

— Трябва добре да търсите.

— Но не е в тази книга.

Тя извика едно дете, което се беше отделило настрани:

— Ненса, ела тук!

— Защо, Сюзан? — попита преподобният Филип.

След като изчака детето, тя го хвана за малката черна ръчица. Лицето й стана сурово.

— Днес прочетох в Библията, че човек е създаден по божия образ — каза Сюзан. — Прочетох го на децата — тя издържа погледа му. — Не мисля, че ми повярваха, във всеки случай — не повече от мене. Когато човек гледа тези гладни деца, умиращите войници и тази пресъхнала земя, създадена с толкова любов от Бога, трудно му е да повярва на това, което пише в Библията.

— Но те нали слушаха?

— Да, но се питам дали не сгрешихме, като я преведохме.

Сюзан щеше да продължи пътя си, но преподобният Филип сложи ръка на рамото й и я спря.

— Когато виждам вашето състрадание, не мога да не повярвам, че човек е създаден по образа на Бога, Сюзан. Знам, че има надежда.

Той отмести ръката си, а тя се обърна и замина, без да каже дума.

— Кой е разбил сърцето ви? Тис ли?

Сюзан го погледна предизвикателно.

— Но кой го е разбил?

Сюзан продължи пътя си следвана от децата. Лицето й беше непроницаемо. Преподобният Филип тръгна по своя път с разтворената Библия в ръце, без да открие нищо друго, освен страха й от светата книга.

— Раните им са опасни, отче. Можете ли да ни помогнете?

Преподобният Филип веднага тръгна към тях, като извика доктор Стивънс и Сюзан. Той погледна младия войник, който беше вързан за една носилка, закрепена в колата. Ръката му висеше едва придържана от разкъсани парчета кожа, тялото му бе покрито с дълбоки рани, получени от дивашки копия. Войникът не отместваше очи от преподобния Филип, сякаш те съзираха отново ужаса, който бяха вече видели. Сюзан пристигна веднага.

— Пригответе всичко необходимо за операция, Сюзан — каза Филип.

Тя кимна с глава и веднага се затича, без да хули повече Библията, която той боготвореше. Другият войник беше умрял.

Седнала пред малката постройка, където оперираха, с глава между коленете, Сюзан още трепереше. Най-после преподобният Филип и доктор Стивънс излязоха и се спряха до нея. Тя прикри безпокойството си зад една усмивка.

— Ще живее ли?

— Мисля, че една чашка ще ви дойде добре, Сюзан, както и на нас впрочем — каза Филип и поклати глава.

Тя влезе с тях в малката колиба, която служеше за неделна църква. Докато преподобният Филип й наливаше вино, Сюзан стоеше със затворени очи. Не искаше да си спомня нито за Добра Надежда, нито за ранения войник. Това беше безвъзвратно погребано минало, както и войникът. Сигурно и тя е мъртва за семейството си. Сюзан вдигна чашата сякаш за да строши тъжната атмосфера, която ги съпътстваше през ранните утринни часове.

— За здравето на тези, които успяхме да спасим! А другите очевидно са близо до Бога — каза тя, след което се усмихна и отпи. Доктор Стивънс погледна към преподобния Филип, но никой нищо не каза. Те се отпуснаха изнемощели върху столовете си. Чуваше се само песента на щурците.

— Лека нощ — каза доктор Стивънс. След като изпи чашата си, той си тръгна.

— М-м — отговори преподобният Филип, който не откъсваше очи от Сюзан.

Сега тя изглеждаше различно. Той усети гнева, който й бяха вдъхнали Библията и неговият Господ, но сега чувстваше нещо друго.

— Кой е Тис?

Думите му сякаш дойдоха изневиделица. Тя го погледна с големите си сини очи, но не отговори нищо.

— Когато ви намерихме, вие често повтаряхте името му насън.

Сюзан най-после заговори, но без да го гледа:

— Той не можеше повече да ме обича.

Преподобният Филип усети как сърцето му заби силно. Никога досега не беше я чувал да произнася думата „любов“. Той замълча. Ако тя искаше да говори, то сигурно предпочиташе да го направи сама, а не да отговаря на въпросите му.

— Когато англичаните обесиха баща му — продължи тя, — той се закле да си отмъсти, дори и на мене.

— Много е трудно, Сюзан, да обичаш някой, който е на отсрещната страна.

Едва произнесъл тези думи, той веднага съжали. Сюзан го погледна с гняв. Филип бе докоснал истината.

— Каква друга страна? — извика тя. — Не се ли стараем всички ние да живеем както можем в тази изоставена от Бога страна? Вашият Бог обърнал ли е гръб на тази страна?

— Не, Сюзан.

— Не трябва ли да се обича? Невъзможно ли е да обичаме някой, който е на отсрещната страна?

— В този свят това може би е невъзможно.

— Това е светът, в който живеем — каза тя и стана, за да си отиде.

Слънцето скоро щеше да изгрее на хоризонта.

— Съжалявам, но не ме интересуват обещанията, които ни дават за отвъдния свят — добави тя. Всичко наоколо се пробуждаше заедно със зората. Тя не виждаше вече всеобхватната сивота. Пред заслепените й очи изплува потъналата в зеленина, красива Добра Надежда. Тис яздеше край реката. Бързаше, за да я види. Зад него се издигаха виолетовите планини. Чуваше се бълбукането на водата. Той я викаше: „Сюзан!“ Тя рязко се обърна към преподобния Филип, за да пропъди спомените си. Очите й блестяха.

— Ще намеря Тис — каза решително тя. — Ще го открия в този свят, а не във вашето царство небесно, ваше преподобие!

Тя излезе навън озарена от светлината на изгряващото слънце. Преподобният Филип я гледаше как тича към колибата. Как да я убеди, че може да намери царството небесно и на земята с Тис?

 

 

Тис, който наливаше кафе в една от двете чаши, изведнъж наостри слух. Стори му се, че чу името си. Джери Малан, четиридесет и пет годишен, с издълбано от бръчки лице, го прониза със зелените си очи, без да престава да подклажда огъня.

— Какво има? — попита той на африкаанс.

— Нищо — отвърна Тис, прогонвайки илюзията, която го беше обзела.

Той погледна към спряната наблизо кола. Тя бе покрита със здраво платно, повдигнато от бамбукова подпора, която приличаше на палатка. В този навес спяха. Тис споделяше колата на Джери, откакто се беше присъединил към малката пътуваща група с надеждата да открие майка си. Джери се отнасяше с него като към свой син — синът, който беше убит заедно с жена му и трите му дъщери от група чернокожи мародери по време на пътуването им на север, където искаха да избягат от англичаните.

— Чух да говорят за една група, която се движела пред нас.

Джери никога не се беше опитвал да проникне в мислите на Тис.

— Казаха, че майка ти била с тях. Във всеки случай ставаше дума за жена на име Ботма, която имала две дъщери.

Тис се приближи до него, като ритна едно пиле, което ровеше земята в краката му.

— Къде? — попита Тис.

Пилето изписука от страх.

— Казаха ми, че било на две седмици път от тук.

Той го погледна и поклати глава.

— Сега, след като племето матабеле е изгонено, тя ще бъде в безопасност — добави Джери, за да го успокои.

Тис стана и отиде да вземе една чаша кафе.

— Джери, това, което търсим ние и майка ми, струва ли си усилието?

— Свободата се заплаща скъпо, сине. Ти би трябвало да го знаеш по-добре от мене.

Джери си мислеше за бащата на Тис.

— Но за свободата ли става дума, или за бягство? — попита Тис.

— О, не — отвърна усмихнато Джери.

Той се изправи и стъпка с крак огъня.

— Невъзможно е да се борим срещу английската армия, но не могат да ни попречат да бягаме.

Той протегна ръка към кафето. Тис му подаде металната чаша. Джери я пое, наведе очи, разклати леко кафето и отпи.

— Не упреквам в нищо англичаните — каза той, като погледна към Тис, — но искам да живея в тази страна както намеря за добре.

Джери се огледа наоколо. В този утринен час местността изглеждаше великолепна. Росата искреше на слънцето, тази обширна равнина, червеникавата земя, бодливите храсти, пълзящите тропически растения… не беше виждал по-красив край от този. Край, в който Бог е завел своя народ и го е създал специално за него. Той знаеше, че в периода на дъждовете въздухът ще се изпълни с благоуханието на жасмин, а земята ще се покрие с килим от нежни цветя.

— Ще заведа своя народ в страната, която съм му обещал.

Той вдигна очи към небето и усети, че вече я е намерил. Като се обърна радостно към Тис, Джери добави:

— Тук ще се установя.

— Тук ли? — каза Тис, учуден от това неочаквано изявление.

— Ще дойда с тебе да потърсим майка ти, но след това ще се върна тук — и той стъпи твърдо на земята. — А ти?

— Ще отида с майка ми.

— Разбира се — отвърна Джери и хвърли утайката от кафето си в огъня, който изсвистя. — И винаги ще си мислиш за англичанката — добави той.

Тис наведе глава, а Джери му се усмихна и подаде празната си чаша.

— Няма нищо лошо в това — заключи той.

Тис погледна Джери, който се отправи към колата. Другите от съседните коли се приготвяха за път. Те започнаха да събират биволите, които се бяха пръснали наоколо. Черните роби, предпочели да пътуват с тях, се нахвърлиха с камшици и викове към животните, за да ги накарат да се помръднат. Изглежда, им доставяше удоволствие да налагат на биволите наказания, които по принцип бяха запазени за тях самите.

Тис насочи мислите си към „англичанката“. Сюзан… Защо му се беше сторило, че го вика? Сигурно се е излъгал. Никога повече няма да я чуе. Никога повече няма да имитира птичи вик. За да заличи това име от съзнанието си, той си подсвирна и тръгна към биволите на Джери.

 

 

Седмици по-късно, след като беше прекосил обширни и сурови местности, името на Сюзан отново застана срещу него. Сюзан!

Тереза Ботма гледаше сина си, който се беше изправил до нейната кола. Двете му малки сестри стояха до майка си и го гледаха безмълвно.

Думите на майка му прекъснаха и последната нишка, която го свързваше със семейството му. Тис наведе глава. Като почувства погледа на майка си, той вдигна очи, но тя веднага се обърна настрани.

— Иди да я намериш. Нямаме нужда от тебе. Септембр! — викна тя на водача, който стоеше до биволите.

Той погледна Тис и удари с камшик по кафявата кожа на животните. Тис срещна погледа му. Септембр принадлежеше на миналото. Беше син на Питърс и беше едно от децата на робите, с които си е играл като малък. Наричаше се така, защото беше роден през септември.

— Напред! — извика Тереза, нетърпелива да се махне от сина си.

Застанал неподвижно до коня си, Тис гледаше отдалечаващата се кола и майка си, която си заминаваше от неговия живот. Тя бе произнесла името на Сюзан като проклятие. Когато разстоянието между тях се увеличи, Терси, малката му русокоса сестра, му махна с ръка, но майка й я хвана и я накара и тя като нея да обърне гръб на Тис.

Щом колата се скри зад облака прах, Джери се приближи до Тис.

— Един ден ми беше предложил да дойда с теб — каза той, без да се обърне.

— От известно време си мисля, че ти си изгубен, сине — отвърна Джери, който обгърна Тис със зеления си поглед и сложи ръка на рамото му. — Нашата земя ни очаква. Смятам да се вкореним в нея.

И те се отправиха към колата.

— Обичаш ли още Сюзан?

— Смяташ ли, че заедно можем да изградим нашето бъдеще?

— Ние?

Тис поклати глава, а Джери се усмихна и каза:

— Там е нашето бъдеще — и той прегърна Тис. — Един ден ще поканиш и твоята англичанка.

Той отстъпи крачка назад и протегна с усмивка ръката си на Тис, който го изгледа с любопитство.

— За нашето общо бъдеще ли? — попита той.

Джери помисли за миг, преди да кимне утвърдително. Тис взе ръката му. Той знаеше, че говори за бъдещето им с англичанката.

— Ако вярваш дълбоко — каза Джери, като изрази по този начин мислите на Тис, — това ще се случи.