Луаншия Греер
Добра надежда (7)

7.

— Да — започна лорд Марздън.

Седнал зад бюрото си, той избягваше да гледа Тис, който седеше прав пред него. Никога досега не бяха го карали да върши такава досадна работа.

— Съдът се произнесе — каза той.

После стана и отиде до голямата библиотека, която се намираше зад него. Обходи с поглед кожените подвързии, без да чете заглавията.

Тис чакаше. Той не можеше да зададе въпроса, който го измъчваше, защото предчувстваше отговора. Чертите му се бяха изострили, лицето му изглеждаше мъртвешко.

— Баща ви е признат за виновен, Ботма — каза Марздън, като рязко се обърна, сякаш за да си даде кураж. — Ще бъде обесен.

— Да, сър.

Този отговор обърка лорда. Тис не показваше, че изпитва и най-малкото вълнение. Той козирува, за да си тръгне.

— Ботма, командосите от региона трябва да присъстват на обесването.

Марздън долови леко потреперване в погледа на Тис.

— Но вие може да се извините по семейни причини.

Отново се върна пред книгите. Твърдите им корици му даваха известна сигурност.

— Би било напълно разбираемо — добави той.

— Вие казахте, че командосите ще бъдат там, сър.

Лорд Марздън, чийто поглед изразяваше едновременно изумление и любопитство, се обърна бавно към него.

— Ще бъда с тях, сър.

— Искаше ли да видите баща си?

— Мога ли да ви задам един въпрос, сър? — Тис го гледаше право в очите. — Баща ми признал ли е обвиненията срещу себе си?

— Той каза, че не е убил достатъчно английски войници.

Марздън се поколеба и след като се върна на бюрото си, произнесе с безразличие:

— Каза също, че би искал и вие да сте в това число.

Тис дълго мълча, а лордът очакваше отговора.

— Искам да го видя — каза най-после той.

 

 

Когато пристигна в тъмницата на замъка, Тис изпитваше чувството, че всички светлини в неговия живот са угаснали изведнъж. И не защото в килията, където стояха затворниците преди екзекуцията, беше непрогледно, а защото надеждата му започна да се стопява. Мракът, в който беше хвърлен баща му, напомняше на яма, от която не може да се измъкне.

Уилям Ботма не вдигна главата си, когато стражата отвори желязната врата.

— Ботма — каза грубо пазачът, — синът ви иска да ви види.

Тис се спря до вратата, докато очите му свикнат с тъмнината. Баща му седеше на земята със свити крака и наведена глава. Уилям Ботма не обърна внимание на сина си, дори не го погледна.

— Искате ли да кажа нещо на майка?

Тис знаеше, че тези думи са лишени от смисъл, както и всичко друго при подобни обстоятелства. Той бе вперил очи в сянката, която представляваше баща му сега.

— Не това исках, татко.

При тези думи Уилям Ботма вдигна очи. Един слаб лъч светлина проникваше през отворената врата на килията и осветяваше дясната половина на лицето му.

— Ти плачеш — каза спокойно той на сина си.

Ботма отново наведе глава и потъна в собствената си сянка.

— Нямаш право да плачеш, синко — добави той.

Тис се отдръпна от вратата и се облегна на каменната стена. Беше невъзможно да сдържи сълзите си.

 

 

— Трябва да отида, татко! — молеше Сюзан. — Трябва да ми позволите да отида. Защо се опитвате да ме спрете?

— Защото не искам да идеш. Това не е място за едно младо момиче — заяви Жак, за да приключи въпроса.

— Да присъстваш на едно обесване не е приятно за никой, но това ще е публично обесване, нали? Тис трябва да бъде там, а аз искам да съм с него. Моля ви! — и тя се хвърли в прегръдките на баща си.

Заплака, без да може да спре, а вълнението я караше да говори несвързано:

— Ако не съм с него… Ако го оставя сега… О, татко, това е толкова страшно!

Жак я притисна в обятията си. Той не знаеше как да утеши съкрушеното момиче. Куклите на Сюзан, които бяха останали от детството й и които сега украсяваха нейната стая, го гледаха със стъклените си очи.

— Разбирам — каза той, въпреки че нищо не разбираше.

С какво едно публично обесване можеше да върне живота на английските войници? Как бе възможно Уилям Ботма да ги убие хладнокръвно? Как можеше да се случи всичко това?

— Трябва да си с Тис. Да, Сюзан — прошепна Жак.

 

 

В стаята на Прюданс разговорът се въртеше около същата тема. Клара говори за това цяла вечер, като използва всичките си хитрини, за да убеди Прюданс да отиде. Прюданс й обърна решително гръб и си легна, с което искаше да сложи точка на спора.

— Можеш да си говориш цяла нощ, Клара, но няма да ме накараш да присъствам на обесването, където впрочем нямаш място и ти. Извини ме и лека нощ.

Тя се опъна на леглото точно когато Клара възнамеряваше да седне, така че остана права.

— Щом е публично обесване, значи има смисъл да се отиде! — подхвана отново Клара. — Хората трябва да разберат какво рискуват, ако престъпят закона.

— Тогава защо трябва да ходим?

— За да покажем, че сме на страната на закона и реда.

— Иди си, Клара! — извика Прюданс. — Прави каквото искаш, но моля те, върви си.

— Виждам само, че не те интересува правосъдието — продължи Клара, която явно нямаше намерение да я остави. — Не те е грижа за справедливостта, Прюданс!

— Всъщност не знам за каква справедливост говориш. А сега ме остави. Уморена съм и ми се спи.

— Спи ли ти се? — подсмихна се Клара. — Трябва ли да спим, когато ограбват страната ни, а английските войници са избивани от Бурите? Не разбираш ли, че всъщност само англичаните могат да възстановят реда в тази страна и да премахнат всякаква форма на предателство? Те са ни единствената надежда.

— По дяволите, англичаните! — извика Прюданс.

Тя седна, като дръпна завивките си и хвърли гневен поглед на сестра си.

— По дяволите! Всички! — добави тя.

— Това си е твой начин да гледаш на нещата — каза Клара през смях.

— Ти ми говориш за политиката на англичаните и Бурите. Да или не?

— Да.

— Ако политиката можеше да направи така, че гроздето да узрее, и да го превърне във вино, щеше да ме интересува. Ако не — лека нощ, Клара.

Прюданс легна отново, зави се и обърна гръб.

— Да, виждам — каза Клара.

— Какво? — попита Прюданс, без да се обърне.

— Нищо — отговори Клара и се отправи към вратата.

— Ще ти кажа аз какво виждам.

Клара се спря, а Прюданс седна в леглото си.

— Виждам, че правиш всичко възможно, за да впечатлиш лорд Марздън с проанглийското ти отношение.

— Нямам нужда от това.

— Нямаш ли? — засмя се Прюданс. — Но сигурно ще му направи впечатление, ако си там в момента, когато въжето стегне гърлото на Уилям Ботма.

Клара тръгна към вратата.

— Не съм ли права? — попита Прюданс.

— Не се страхувам да покажа какво мисля, ако това искаш да кажеш — отговори Клара.

— Е, добре, покажи го — каза Прюданс, като си легна отново, — но не се опитвай да повлечеш след себе си цялото семейство. Аз няма да отида. Лека нощ!

 

 

Думите, които Емили написа тази вечер в дневника си, бяха просто едно описание на фактите, но изразяваха също чувствата й: „Татко каза, че само Сюзан може да отиде. Прюданс напусна стаята, а аз не отговорих нищо.“

Чу се нещо като драскане, което идваше от прозореца. Озадачена и малко нервна, тя се приближи. От няколко седмици шумът около обесването я беше направил страхлива. Свещта, която държеше в ръка, осветяваше лицето й и го отразяваше в стъклото. Това й пречеше да различи каквото й да било.

— Кой е? — попита тя при вида на собственото си лице. — Полин, ти ли си?

— Аз съм.

Емили веднага позна гласа на Полин и отвори.

— Трябва да видя Жан-Жак — каза тя.

— Сега? — прошепна Емили неспокойно. — Не мога да го търся сега. Много е късно.

— Моля ви.

Никога досега Емили не беше виждала Полин толкова изплашена.

— Много е важно — настояваше тя. — Моля ви!

Без да знае защо, Емили се обърна и хвърли поглед в стаята си. После каза тихо:

— Чакайте го в плевнята.

Тя затвори прозореца и отвори тихо вратата, която все пак изскърца. Почака за миг, да се увери, че никой не е чул, и се изкачи безшумно до стаята на Жан-Жак.

От вратата Полин наблюдаваше внимателно плевнята. Тя носеше малка свещица в стъкло от лампа, което тайно бе взела от трапезарията, докато излизаше. Това беше една от вещите, на която майка й държеше най-много, защото имаше сребърна основа. Единственото, което искаше Полин, беше стъклото да запази пламъка на свещта, докато тичаше към Жан-Жак…

 

 

Полин се преоблече за вечеря. Свали памучната си рокля, която носеше навън, за да облече друга, приготвена й от госпожа Уестбъри, когато вратата се отвори зад нея.

— Полин!

Беше майка й, при чието влизане Полин инстинктивно отстъпи назад.

— Обличам се — каза тя с тон, който не позволи на майка й да се приближи.

— Виждам, Полин, но исках да ти говоря за утре.

Госпожа Уестбъри гледаше как дъщеря й нахлува роклята си.

— Казват, че главната улица е мястото, където се срещат младите хора от Добра Надежда. Всички ходят там.

После замълча. Полин се обърна към майка си, докато опитваше да се закопчее.

— Продължавайте, слушам ви.

— Май че си напълняла, Полин.

Младото момиче замръзна на мястото си. Майка й се приближи до нея и се помъчи да я закопчее.

— Станала си по-пълна. Не бях го забелязала.

Тя упорито я стягаше, но се спря при вика на дъщеря си, която изведнъж се беше отдръпнала.

— Оставете ме на мира, майко! Значи съм дебела — каза през сълзи Полин.

— И затова ли плачеш? — попита майка й, обхваната от подозрение.

Полин погледна майка си. Това сякаш не беше същата жена. Изглеждаше обзета от някаква мисъл. Стана, приближи се до шкафа, където дъщеря й държеше нещата си, и отвори едно чекмедже. Там Полин нареждаше превръзките, които майка й приготвяше всеки месец. Госпожа Уестбъри остана като вкаменена. Чекмеджето беше пълно с превръзки. Тези от последните два месеца стояха непокътнати.

Полин я погледна втренчено и изведнъж изрева:

— Вървете си!

 

 

— Полин!

Гласът на Жан-Жак я изтръгна от мислите й. Тя се обърна и го видя изправен на прага.

— Какво има, Полин? Нещо не е ли наред?

Когато той се приближи до нея, тя се обърна.

— Не е ли чудесно? — каза тя, като посочи агънцето.

Жан-Жак сложи ръце на раменете й и я накара да го погледне. Лицето й беше червено от плач, а очите й — подути.

— Полин, какво става?

— Очаквам дете, Жан-Жак — каза бързо тя. Дръпна се рязко и избяга в един ъгъл на плевнята.

— Защо ме гледаш така? Това е твое дете, твоето бебе.

— Полин, обичам те — каза нежно Жан-Жак и отиде до нея.

— Не! — извика тя. — Ти не разбираш.

— Разбирам и съм щастлив.

— Но моите родители няма да го приемат никога. Те знаят и никога няма да го приемат.

— Това е нашето дете. Какво значение има дали ще го приемат, или не?

— Не! — възрази решително тя.

Лицето на Жан-Жак се промени.

— Не разбирам — каза той най-накрая.

Полин се обърна. Той я притисна в ъгъла.

— Това дете е наше. Ние ще се оженим и никой не може да има нещо против това.

— Чуй ме! — извика Полин.

Жан-Жак замълча, но не заради вика, а заради това, което виждаше в погледа й.

— Той ми забрани да те виждам. Никога повече! Сякаш не сме се познавали.

Жан-Жак не каза нищо.

— Разбираш ли какво ти казвам?

— Детето е мое. Не могат нищо да променят — каза той.

— Но те не мислят така.

Шумът от проливния дъжд се изгуби в оглушителната тишина, която разделяше Жан-Жак и Полин, чиито думи бяха паднали като тежко олово на сърцето му.

 

 

Небесната дъга се простираше над планините. Тази картина често можеше да се види в дъждовните утрини. Дъгата беше вълшебна. Пурпурът преминаваше в яркозелено, оранжевото — в жълто, а жълтото — в розово. Тези цветни ленти се извиваха в дъга, която сякаш повдигаше земята и превръщаше хоризонта в люлка.

Жак Бовилие яздеше към фермата на Ботма. Мислите му бяха объркани. Не можеше да си представи какво ще каже госпожа Ботма. Не беше дори сигурен дали тя ще му отговори, но поне трябваше да опита. Беше решил да отиде със Сюзан на обесването. Според господин Клодел той нямаше друг избор.

В противен случай един ден изборът ще бъде направен без него.

Жак знаеше, че той е прав. Но присъствието му на смъртното наказание можеше да има смисъл само със съгласието на госпожа Ботма.

— Да, господин Бовилие, бих искала да отидете.

Тези толкова обикновени думи, които Жак не очакваше да чуе, го трогнаха дълбоко. Но трябваше да се увери, че не се основават на някаква илюзорна надежда, затова каза веднага:

— Разбирате добре, Тереза, че помилване няма да има и аз нищо не мога да направя.

— Вие бяхте приятел на Уилям.

Това, че госпожа Ботма се изрази в минало време, обърка още повече Жак. Не е ли бил винаги приятел на Уилям? Без съмнение не беше съгласен с него — това, което Уилям бе направил, му изглеждаше невероятно, но той си оставаше негов приятел. Донякъде те бяха еднакви, въпреки че Жак се чувстваше равен с лорд Марздън.

— Бяхте ли приятел на Уилям? — попита Тереза, като прекъсна мислите му.

Тя очакваше отговора на Жак, който кимна с глава. Лека светлина озари тъжните очи на Терси, малкото русокосо момиченце.

— Ако отидете, поне ще знам, че съдебното решение е изпълнено.

— Тереза — каза Жак, който най-после намери смелост да я погледне в очите, — знаете ли какво искате от мене?

— Няма друг, от когото да го поискам — каза любезно тя, след което вдигна гордо глава. Очите й блестяха. — Искам да разберете дали мъжът ми ще бъде погребан по християнски…

След това тя се обърна, за да се прибере с двете си дъщери, но изведнъж се спря и каза:

— Моля ви, господин Бовилие, кажете на сина ми, че тук няма вече място за него.

— Тереза, мога ли да направя нещо друго за вас? От какво точно имате нужда?

— Господ е с мен — отговори тя. — Ще отида на север и нашите роби ще ме последват.

Изведнъж изражението й се промени. Сякаш пред нея стоеше самият лорд Марздън.

— Въпреки че ми е невъзможно да попреча мъжът ми да бъде обесен, никой не ще ме спре да замина, да избягам от законите, които противоречат на Божиите.

— Англичаните също са християни, Тереза — каза тихо Жак.

Тя поклати глава и прегърна дъщерите си.

— Семейството — продължи тя — е в центъра на християнството. Англичаните няма да ми го разбият. Нито един член от нашето семейство — добави тя, като погледна към тримата роби, които правеха четириколка от грубо издялано дърво.

— Може би ви е мъчно да го чуете, Тереза, но англичаните не искат да разбиват никого. Те само освобождават един народ от робство.

— Имат ли право да освобождават тези, които Бог ни е дал? — каза тя, поклащайки глава. — Фактът, че обесват мъжа ми, няма да ме накара да наруша клетвата си към Всевишния, господин Бовилие. Нашите роби ще заминат с нас.

 

 

Тежките удари на барабана отекваха бавно в ритъма на смъртта. Петима затворника стояха прави в една двуколка, теглена от биволи. Оковани в тежки вериги, те гледаха право пред себе си. Приближаваха се към многолюдна тълпа, която бе образувала полукръг. Недалеч се виждаха бесилките, издигнати близо една до друга. Разделени от войници в червени униформи, бурските командоси бяха възседнали конете си с пушки на рамо. Единствено червените ленти на шапките им се открояваха на фона на жълто-кафявия цвят на униформите им.

И Тис беше сред тях. Той гледаше в земята.

Срещу войниците и командосите стояха лорд Марздън, неговият помощник и един полковник. Той имаше безупречен вид и се наричаше Дрюмон. Не изпускаше от очи колата със затворниците. Лордът го погледна за миг, след което погледът му се отправи към Тис. Изведнъж някой от тълпата привлече вниманието му. Беше Клара.

Тя небрежно държеше разтворения си бледолилав чадър, с който се пазеше от слънцето. Роклята й беше виолетова, сякаш дискретно загатваше за предстоящата смърт. Клара срещна погледа на лорд Марздън. Той отвърна очи, въпреки че би могъл да я гледа безкрайно. Жак Бовилие стоеше до нея в тъмен костюм. Беше навел глава и прегърнал през раменете Сюзан, която наблюдаваше Тис. Тя не се отличаваше от останалите жени. На главата си носеше шал и беше облечена в скромна черна памучна рокля.

Лорд Марздън отмести погледа си от нея, като чу скърцането на колата, която се приближаваше. Тя се спря пред тях. Уилям Ботма го гледаше.

Полковник Дрюмон даде знак на войниците, придружаващи колата, да свалят затворниците и да ги отведат до бесилката. Докато се придвижваха към нея, те минаха край Тис, който не сваляше поглед от баща си.

Окован във веригите си, Уилям погледна втренчено сина си:

— Не плачеш ли вече?

Тис гледаше пред себе си. Уилям Ботма се изплю в лицето му, но един войник го блъсна в гърба.

— Върви! — извика той.

Полковник Дрюмон пришпори леко коня си, който веднага препусна към бесилките, където се спря точно когато осъдените пристигнаха. Всички вдигнаха очи към петте примки. Само Ботма гледаше полковника. Дрюмон направи знак на войника, който стоеше до бесилката. Той се качи на сандъка, поставен под първото въже и зачака да доведат първия от Бурите. Постави примката около шията му, като направи същото и с останалите затворници. Никой от тях не показа и най-малкия признак на страх, разкаяние или съпротива.

Полковник Дрюмон се обърна към свещеника, който стоеше наблизо. Той се приближи до бесилките с отворена библия. Тогава един грубоват човек се отдели от тълпата. Полковникът го стрелна с поглед.

— Това е техният пастор, сър — побърза да каже лорд Марздън.

Против волята си полковникът му направи знак да започне.

— Въпреки че вие сте признати за виновни от английския съд и пред Бога, Господ ще благоволи да чуе молбите ви за прошка — започна свещеникът.

Той погледна пастора, който цитираше на африкаанс псалм 23. Като се обърна към бесилките, свещеникът продължи на английски. Двата гласа се сливаха, като издаваха странно и мистериозно звучене.

— О, небесни отче — каза свещеникът, — молим ви да се вслушате в молбите ни.

— Макар че тръгвате в сенките на смъртта, не се страхувайте от зло — отвърна другият глас на африкаанс.

Полковник Дрюмон даде сигнал. Биенето на барабаните заглуши пасторите. Със спокойно и изискано движение полковникът извади меча си и го размаха.

Той проблесна на слънцето. Тис погледна баща си, после меча и очите му се притвориха. Сюзан се вкопчи в ръката на Жак и скри лице в рамото му. Баща й се обърна към нея и прошепна:

— Шт!

Клара ги гледаше с ледено изражение.

Мечът разцепи въздуха. Войниците, които стояха зад бесилките, ритнаха сандъците. Телата на осъдените се люшнаха напред. Въжетата се стегнаха около шиите им. Времето замря. После четирите тела политнаха назад, докато петото, на Уилям Ботма, се повали на земята. Въжето се беше скъсало.

Викът, който се изтръгна от тълпата и изплаши конете, се превърна в шепот на учудване. Някой извика: „Амин!“. Друг отправи очи към небето и извика: „Слава Богу!“

Тис отвори очи и погледна към бесилките. Баща му се изправяше на крака.

Тълпата избухна и необуздано се втурна към Уилям Ботма. Възседнал коня си, Тис гледаше и не вярваше на очите си.

— Какво става? — попита Сюзан, без да вдигне глава.

Хората пееха и викаха.

— Жив е — каза Жак смаяно, като погледна Тис. — Това е Божията ръка — добави той шепнешком.

Един изстрел възвърна тишината. Полковник Дрюмон гледаше тълпата с присвити очи. Той се обърна към палачите и заповяда:

— Пригответе ново въже!

— Не — извикаха спонтанно всички.

— Ще го бесим, докато умре! — изрева полковник Дрюмон.

Лорд Марздън се приближи с коня си до него.

— Извинете ме, сър.

— Наредете на хората си да отстранят тълпата! — процеди полковникът.

— Задръжте ги! — извика бързо лорд Марздън, след което отново се обърна към полковник Дрюмон. — Не можете да направите това, сър.

— Наистина ли, майоре?

— Не, сър. Това действие противоречи на закона и може да предизвика бунт, както е ставало преди.

Полковник Дрюмон погледна към войниците, които се мъчеха да спрат непокорната тълпа. Той даде знак на този, който стоеше най-близо до него, да насочи оръжието си към Ботма. Войникът се подчини. Тълпата затаи дъх, а Тис гледаше, без да може да повярва.

Лорд Марздън отново взе думата, този път по-убедително:

— Народът никога не ни е прощавал, сър. Това нещо не може да стане!

— Ако тогава не са разбрали, майоре, ще разберат сега.

И като се обърна към бесилката, извика:

— Сменете въжето! Пригответе осъдения!

Отново отекнаха барабанните удари. Лорд Марздън погледна към Тис, чието лице не потрепваше.

Изведнъж една жена се отскубна от тълпата и завика:

— Мръсни англичани! Бог върна свободата на този човек и вие пристъпвате неговата повеля.

Следвайки заповедта на полковник Дрюмон, един войник стовари пушката си върху гърба на жената.

Жак усети как гневът го превзема. Неспособен да се сдържа повече, той остави Сюзан и се нахвърли срещу полковника.

— Тя има право, сър. Бог е отсъдил свобода на този човек.

— Вие оспорвате моята заповед! — каза студено полковник Дрюмон.

— Оспорвам вашата справедливост — извика Жак.

— Върнете се на мястото си, преди да съм ви обесил с него!

Жак сграбчи меча, който полковникът държеше. Опита се да го свали от коня си, но войникът го удари с пушката си в тила. Жак падна и изгуби съзнание. Сюзан се втурна към баща си.

— Дръжте тази жена! — изрева полковникът.

Хаосът достигна до заплашителни размери. Той не можеше вече да контролира положението, което беше станало по-опасно от всякога.

— Ще има бунт, сър — предупреди лорд Марздън.

— Аз отговарям за това. Махнете този мъж! — заповяда той, като показа Жак, до когото беше коленичила Сюзан.

Барабанните удари станаха по-силни. Полковникът отново вдигна меча си. Уилям Ботма, на когото бяха сложили ново въже, неподвижно гледаше пред себе си, сякаш вече беше мъртъв.

— Не! — извика Сюзан, когато мечът проблесна във въздуха.

Краката на Ботма се люлееха, после изведнъж се изпънаха…

— Не! — изкрещя отново Сюзан и скри лице в гърба на баща си.

Лорд Марздън не изпускаше от погледа си Тис. Чуваше се само поскръцването на седлата, тропота на копитата, после вик на птица в далечината.

В тишината гласът на Тис се извиси до хоризонта. Това беше вик на агония, от който кръвта се смразяваше. Прекъсвайки редиците, той подкара коня си право към полковник Дрюмон като размахваше пушката си. Погледна войника, който стоеше най-близо до него, и той отстъпи. Когато стигна до полковника, стовари пушката си върху раменете му и го повали от коня.

Тис огледа военните редици и тези, които го заобиколиха, смаяни от удивление. Той погледна тялото на баща си, после Сюзан и баща й. Очите му се напълниха с гневни сълзи. Обхванат от общото напрежение, конят му започна да танцува.

— Дори това да ми струва живота, ще убивам всеки срещнат англичанин — изрева той. — Ще ви избия всичките, докато не остане и един, който да мърси земята ни с варварството си!

— За стрелба! — изкомандва Марздън войниците си.

Те хванаха оръжието си в готовност и безмълвно наблюдаваха, а Тис не отделяше очите си от тях. Конят му не спираше своя танц. Изведнъж той внезапно се обърна и избяга. Един залп отекна в гърба му.

— Тис! — извика Сюзан, тичайки след него в праха, който вдигаше коня му. — Тис!

Като я забеляза, лорд Марздън заповяда:

— Спрете огъня!

Един английски войник се приближи до него:

— Рискуваме да засегнем момичето, сър.

Полковник Дрюмон беше стъпил на крака. Той объркано гледаше около себе си. А когато видя войника, който галопираше след Сюзан и Тис, се обърна рязко към Марздън:

— Какво прави този войник? Стреляйте, по дяволите! Майоре, дайте заповед за стрелба.

— Кого трябва да повалим първо, сър, момчето или момичето? — попита студено Марздън.

Войникът настигна Сюзан и я вдигна на коня пред себе си, обърна се за миг, след което тръгна в галоп след Тис.

— Спрете го! — изрева обхванатият от лудост полковник Дрюмон, като сочеше с пръст войника.

Но събитията го бяха преварили. Марздън спокойно слезе от коня си и тръгна към Жак Бовилие, който все още беше на земята.

— Трябва да изчакаме резултатите от това обесване, сър.

— Ще направя рапорт, майоре! — заплаши полковник Дрюмон.

— Аз също — отвърна Марздън.

Жак направи леко движение, после погледна към бесилките. Лордът каза на един войник:

— Отвържете телата!

— Оставете ги там! — отсече полковникът с леден тон.

Лорд Марздън се обърна към него.

— Те ще останат там, докато се разложат — добави Дюмон.

— В ада ли, сър? Заедно с нас ли? — попита Марздън.

Настана продължителна тишина. Тълпата наблюдаваше конфликта между двамата. За миг почувствал смущение, полковникът се огледа наоколо несигурно, след което изрева:

— Ще ми платите за това, майор Марздън!

— Без съмнение ще плащаме всички — отговори лордът, който обърна поглед към облака прах, където бяха изчезнали Тис, Сюзан и войникът.

 

 

Препускайки в галоп, Тис шепнеше през сълзи: „Оставете ме…“ Беше видял Сюзан и войника, които го следваха, и пришпори коня си. Войникът също ускори ход, а Сюзан мислеше само за Тис.

Като достигна до едно скалисто възвишение, Тис скочи от коня си и изчезна. Чуваше как заобикалят скалите под него. Вдигна карабината си готов за стрелба.

— Тис! Искам да дойда с тебе!

Гласът на Сюзан достигна до него, преди да я види.

Ръката му се отпусна, когато тя се появи. Прикладът се удари в земята с лек шум. Войникът вдигна поглед и забеляза Тис. Сюзан го видя в същия момент. Тя скочи от коня и запълзя нагоре по скалата.

— Остани там, Сюзан!

Тя застина на мястото си.

— Тис, трябва да ти говоря…

— Няма да се върна назад.

— Тогава вземи ме със себе си. Обичам те…

Войникът чакаше в подножието на хълма, слезе от коня и се огледа. Чуваше ясно разговорите им. Тис хвана отново оръжието, като се прицели във войника. Сюзан го наблюдаваше.

— Предпочитам да ме убиеш — каза тя.

— Сюзан, ти принадлежиш на твоя народ, както аз на моя. Иди при тях! — говореше той сдържано, отпуснал карабината.

— А той? — отвърна Сюзан, като посочи войника, който я беше довел дотук.

Войникът ги гледаше. Тис стана и се приближи до коня си.

— Ще те обичам винаги, Тис — каза Сюзан с равен глас.

Той яхна коня, но остана за миг неподвижен.

— Никога няма да престана да те търся — добави Сюзън.

Тис се отдалечи.

— Довиждане, Тис.

Той се наведе над гривата на коня, след което се изправи и дръпна юздите. Конят потегли, а Тис не се обърна.

Войникът се изкачваше към Сюзан, за да й подаде ръка, когато тя каза съвсем спокойно:

— Ще го открия.

 

 

Бяха необходими три часа, за да заровят мъртвите под палещото обедно слънце. Жак беше издигнал голям дървен кръст на гроба на Ботма. Клара го наблюдаваше изпод дърветата, без да се приближи до него. Тя решително избягваше баща си и Сюзан, които я притесняваха.

Когато Сюзан се завърна с войника, лорд Марздън предложи на нея и на сестра й да ги закара в Добра Надежда с колата на Бовилие. Жак отказа всякаква медицинска помощ за удара, който беше получил в главата си. Марздън усети как между тях се отваря пропаст. Пропаст между него и всички хора. Жак искаше да остане сам. Той гледаше в далечината към морето, към Ева.

Клара се беше показала много любезна към лорд Марздън и признателна за помощта, която им е оказал в такъв момент. За да демонстрира сестринска загриженост, обгърна Сюзан през раменете. А тя се отдръпна, за да се доближи до войника, който й бе показал приятелски чувства.

Докато колата се връщаше към Добра Надежда с лорд Марздън и двете девойки. Сюзан не изпускаше от очи войника, който яздеше встрани, водейки коня на лорда за юздите. Тя беше завладяна от нова вътрешна сила, която й вдъхваше присъствието му.

— Наистина е много любезно от ваша страна да ни доведете вкъщи, лорд Марздън — каза усмихната Клара.

— Това е най-малкото, което мога да направя — отвърна той и леко се поклони — жест, който му беше станал обичаен по време на разговор и който очарова Клара.

— Баща ми каза ли къде отива? — попита тя.

— Нищо не е казал.

— А! — възкликна Клара и поклати глава.

Тя погледна през прозореца войника, който ги придружаваше. След това се обърна към Марздън и попита:

— Защо постъпи така?

— Моля? — попита лордът с усмивка.

— Войникът — уточни Клара, като го показа през прозореца с кимване на главата — познава ли Тис Ботма? Дали са приятели?

— Не — отговори лорд Марздън, като на свой ред го погледна. — Мисля, че просто е завел Сюзан при мъжа, когото тя обича.

— А!

Настъпи мълчание. Сюзан не беше чула какво си казаха и не обърна внимание на тишината. Тя бе потънала в собствения си свят. Свят, в който един ден отново ще намери Тис.

— Обесването ви разстрои, нали? — попита изведнъж Клара.

— Да, както и повечето от моите хора — отговори лорд Марздън. — Този човек изрази чувствата на повечето от нас — добави той, като посочи войника.

— Но вие не отричате, че той заслужава да бъде обесен, че всички го заслужават. Та те убиха тези английски войници по ужасен начин.

— Често съм се питал… Когато някой е убит, има ли значение начинът? — каза той с лека усмивка.

— Не вярвам това въже случайно да се е скъсало — заяви Клара. — Тези бури са много големи хитреци.

— Не мисля така.

— Когато ги опознаете повече, моите намеци ще ви се сторят по-малко учудващи — каза Клара с очарователна усмивка. — Но можете да бъдете сигурен, че с повторното обесване на господин Ботма Божията воля не е била незачетена.

Лорд Марздън се усмихна на Клара. Най-после той беше там, където желаеше да бъде. Срещу нея. Виждаше добре, че тя не е самата нежност, знаеше, че е създадена от стомана, но имаше нещо в нея, което не го оставяше безразличен. Погледът й беше пълен с обещания. А колкото до обесването — той можеше да го забрави. В него имаше голяма доза британски фатализъм. Пък и това е чужда страна. Какво да се прави?

 

 

Докато Жак и двете му дъщери отсъстваха, госпожица Търстън направи всичко възможно да се занимава повече с Емили. Но това не беше лесно. Мислите на малкото момиченце бяха другаде, а не в учението. Тя мислеше за Тис и Уилям Ботма. Не говореше за обесването, но явно мислите й бяха там през цялото време.

— Имам една идея! — весело предложи гувернантката. — Защо да не излезем с мрежата и да ловим пеперуди?

— Не, това не е хубаво — отговори Емили.

— Но вие сте хванали вече не малко очарователни пеперуди. Това помага при изучаването им. Хайде, елате!

— Не — повтори Емили, — не искам да убивам повече.

— Но те са толкова много…

— Толкова, колкото господин Ботма ли? — попита Емили, преди да зададе въпроса, който й тежеше на сърцето. — Какво ще стане с Тис и Сюзан?

— Не знам, детето ми.

Госпожица Търстън обичаше да дава кратки отговори. Погледна часовника, закачен на корсажа й.

— Късно е — обяви тя и се приближи до прозореца. Стъклата бяха счупени от дъжда.

— Пак вали — каза тя.

— Прюданс все още ли е в избата, госпожице Търстън?

— Боже мой! Прюданс да е по това време в избата! Баща ви трябва да й поговори.

 

 

Прюданс стоеше в избата още от сутринта. Тя наблюдаваше господин Клодел. Смесването на по-силни с по-слаби вина е тази фаза от винопроизводството, която най-много й харесваше. Господин Клодел беше изключителен винар и тя бе решила да се възползва максимално от знанията му.

Застанала права до него, тя не бе забелязала какво става. Мислеше за нещо друго. Господин Клодел също не беше обърнал внимание на това колко близо са един до друг докато се почувства възбуден от допира си с нея. Постара се да не обръща внимание на това. Няколко пъти този ден се беше въздържал, но изведнъж усети, че му е невъзможно повече да се контролира. Малкото момиче, което стоеше по цели дни при него, бе станало жена. Той се остави тялото му да докосне Прюданс.

— Господин Клодел — каза тя, като го погледна учудено и леко се отдръпна. — Съжалявам — добави тя с притеснена усмивка. — Много съжалявам.

— Наистина ли, Прюданс? Не е ли това причината да работите тук с мен, когато баща ви го няма? — попита той с раздразнение.

— Тъй като баща ми не иска да работя тук, мога да го правя само в негово отсъствие — отвърна Прюданс, която не разбираше за какво говори той. — Но един ден ще ми позволи, защото ще съм доказала това, което съм.

Господин Клодел се приближи отново и впи очите си в нея. Прюданс погледна към вратата. В погледа му имаше нещо, което я плашеше.

— Жан-Жак ще дойде скоро тук — каза бързо тя.

Господин Клодел се усмихна и я погали по косата, като поклати глава.

— Жан-Жак не е тук, Прюданс, нито баща ви. И вие би трябвало да сте другаде, но не сте. Приятно ви е да стоите тук, нали? — той продължи да я гали, а Прюданс грубо го отблъсна.

— Не, не за това съм дошла.

И тя се обърна, за да избяга. Той я хвана за ръката и я притисна в гръб. Изведнъж Прюданс усети нещо твърдо. Гърлото й се сви. Клодел й запуши устата и се опита да я повали на земята. Целият беше червен. Приличаше на луд.

Тя го ритна, опита да се изплъзне, но той се възползва от това движение и пъхна ръката си под полата й. Тя извика, но викът й бе приглушен. Ухапа ръката му, но Клодел я измъкна, напипа колана си, извади го от панталона и я удари през лицето, за да я накара да млъкне. От силата на удара тя падна на земята.

Той се нахвърли върху нея и я изнасили. Тя искаше да изкрещи от болка, но той отново й запуши устата. С рамото си грубо я натискаше към земята, мяташе се върху й целият облян в пот и с лице, което се изкривяваше в гримаси.

Той се повдигаше и отново потъваше все по-дълбоко. Болката й стана непоносима, чувстваше се разкъсана, изкормена. Болеше я сърцето. Тя едва дишаше, повръщаше от отвращение, но Клодел продължаваше да я мачка и раздира отвътре. Изглеждаше уродлив, страшен, истинско чудовище.

Изведнъж тялото му се отпусна. Прюданс помисли за миг, че е умрял. Беше я страх да се помръдне. Клодел изстена, отскубна се и избяга от избата.

Тя дълго остана неподвижна. Беше й невъзможно да направи някакво движение. Краката й сякаш бяха чужди.

— Не! — изрева тя и едва се довлече до големите бъчви, за да избяга от света, от себе си, от ужасната болка и срама.

 

 

Дъждът беше завалял няколко часа след тази драма. Госпожица Търстън бе отбелязала равнодушно: „Пак вали.“

Развихри се буря. Светкавиците и гръмотевиците беснееха. Проблясъкът на мълнията на няколко пъти освети вътрешността на избата. Простряна на земята под бъчвите, Прюданс се надяваше тя да стигне до нея и да я порази.

Преди вечеря госпожица Търстън реши, че Прюданс е наистина закъсняла…

— Идете да я потърсите, Емили — каза тя.

Емили изтича навън щастлива от мисълта, че може да излезе по време на бурята.

— Облечете си палтото — препоръча й гувернантката.

Но Емили не чуваше. Навън небето беше черно. Не само нощта носеше мрака, но и гъстите облаци и водната вихрушка, която се сипеше от небето. Емили подскачаше над леещите се на двора потоци. Вдигна глава и извика от радост. Една светкавица озари небесните дълбини. Спря се, за да изчака гръмотевицата. Тя дойде много скоро, а земята затрепери от нея. Емили се уплаши повече, отколкото си мислеше, и притича до избата.

— Прюданс! — извика тя задъхана, след като влезе вътре. — Мокра съм като мишка. Госпожица Търстън ще побеснее. Прюданс, къде си?

Тя вървеше напред и се оглеждаше. Лампите бяха запалени, но въпреки това беше мрачно.

— Време е за вечеря. Госпожица Търстън ще се сърди.

Като забеляза краката на Прюданс, които се подаваха зад бъчвите. Емили застина.

— Прюданс!

Когато видя по-добре сестра си, Емили отстъпи назад. Лицето й беше подуто. По полата й имаше кръв. Кръв имаше и на земята около нея.

— Какво се е случило? — попита Емили ужасена.

— Няма нищо — отвърна Прюданс, която се мъчеше да изглежда хладнокръвна. — Исках само да отида под бъчвите…

Тя замълча при вида на Емили, която очевидно не вярваше нито дума на това, което й говореше.

— Опитах се да отида зад тази бъчва. Знам, глупаво е. Порязах се.

Емили гледаше с ужасени очи. Прюданс бързо се приближи до нея и я прегърна.

— Нищо не казвай.

— Но ти си ранена.

— Не казвай нищо, моля те, Емили.

— Но тук има кръв…

— Емили — каза тя, като я прегърна през раменете и я погледна право в очите. — Моля те!

— Имаш нужда от помощ. Трябва да предупредя госпожица Търстън.

— Не! — извика Прюданс, отдалечи се за миг, после се върна при Емили и отново я прегърна. — Забрави всичко това. Забрави! — каза тя, като я разтърси.

Емили я гледаше изплашена. Прюданс престана да я разтърсва. Емили почака един момент.

— Къде е господин Клодел? — попита тя и се огледа наоколо. Едва когато видя Прюданс да отвръща очи при споменаването на името му, Емили разбра, че се е случило нещо неестествено.

— Той? — прошепна тя, без да знае какво иска да каже.

Прюданс кимна с глава. Нов гръм разтърси избата.

— Това, което се случи, трябва да бъде забравено — каза Прюданс. — Татко никога не трябва да го узнае — добави тя, като избърса една струйка кръв от устата си.

Емили гледаше кръвта.

— Разбираш ли какво ти казвам, Емили?

— Затова татко не иска да работиш с мъже — отговори тя.

— Мислиш ли, че можеш да ми помогнеш да стигна вкъщи, без госпожица Търстън да ни види? Кажи й, че съм си легнала и че ме боли главата.

Емили й се усмихна. Тя искаше да помогне на сестра си. Толкова много я обичаше. Може би сега, когато я виждаше по-слаба, чувствата й бяха по-силни.

Когато изтичаха през двора, бурята още бушуваше. Те се вмъкнаха вкъщи, без някой да ги види.

 

 

В душата на Жан-Жак също имаше буря. Той стоеше пред плевнята, гледайки господин Уестбъри, който влизаше вътре. Жан-Жак бе мокър до кости.

— Трябва да ви говоря за Полин, господарю.

— Нямаме повече нужда от услугите ти — каза Уестбъри като се дръпна от него.

Жан-Жак го проследи с поглед, но остана на прага. Уестбъри се приближи до коня си с намерение да го тимари, въпреки че нямаше нужда. Обърна се към Жан-Жак и го изгледа. В очите му проблясваше нежност, която обаче не се усещаше в гласа му.

— Влез — каза той. — Обичаш ли Полин?

— Да, обичам я.

Уестбъри отвърна поглед настрани.

— Обичам я — повтори Жан-Жак.

Без да сваля очите си от коня, Уестбъри каза:

— Остави я на мира.

Като опря главата си на хълбока му, той продължи:

— Съветвам те да заминеш. Връщам ти свободата и си отивай.

— Къде?

Една гръмотевица заглуши гласа му.

— Къде, господарю? — повтори той. — Каква свобода?

— Където искаш. Започни нов живот.

— Защо?

За да избегне отговора, господин Уестбъри се приближи до него. Чертите на лицето му бяха изострени, а гласът му — дрезгав.

— Слушай, моето момче, обичам дъщеря си. Обичам я повече от всичко на света. Не искам да й причинят зло.

— Няма да позволя да й сторят и най-малкото зло.

— Глупак! — процеди Уестбъри. — Ти не си господар на живота си — каза той с малко по-сдържан глас. — Как би могъл да ръководиш живота на дъщеря ми?

— Аз не съм роб, господин Уестбъри.

Но Жан-Жак знаеше, че не в това беше проблемът, а в цвета на кожата му. Изведнъж той се почувства обзет от отчаяние, което промени звученето на гласа му.

— Ще я отведа далече оттук. Ще се оправим двамата.

— А ние? Жена ми и аз? — прошепна Уестбъри обезумял. — Ние заслужаваме прилично бъдеще в тази страна. Работили сме много, за да го постигнем.

— Като мене.

Господин Уестбъри замълча. Жан-Жак се обърна, за да си тръгне, но после се спря. Под дъжда изглеждаше като забулен със сребърна покривка.

— Бъдещето на Полин е с мене — каза той, преди да се впусне към дъждовната завеса.

— Полин никога не те е срещала! — извика Уестбъри, като излезе под дъжда. — Разбираш ли какво ти казвам?

Жан-Жак се спря. Те се изгледаха през водната вихрушка.

— Тя носи моето дете.

Започна да тича и скоро изчезна в мрачния дъжд.

— Няма свобода за мене без Полин и детето ми! — извика той.

Госпожа Уестбъри се отдръпна от прозореца. Тя разбра, че мъжът й не може да уреди проблема. Изправи се и реши, че утре ще оправи всичко, ако трябва и сама.

 

 

Емили спусна пердетата. Бурята беше утихнала. Приближи се до масата, където стоеше дневникът й, отвори го и започна да пише, както правеше всяка вечер: „Никога не трябва да говоря за господин Клодел.“

Ако някой прочете тези думи, сигурно няма да разбере. Но когато някой ден отвори тази страница, дори и след години, тя ще си спомни точно какво се беше случило тази вечер.

„Това сигурно има нещо общо с Жан-Жак“ — добави тя.

Емили затвори дневника си. Не знаеше защо написа последното изречение, но чувстваше, че трябва да го напише.