Луаншия Греер
Добра надежда (14)

14.

— Е, Прюданс, идваш ли? — извика Емили, която стоеше изправена до колата.

Малкият Жак я дърпаше за ръката.

— Искам да дойда — повтаряше той.

— Да — отговори Емили като видя баща си да излиза от избата и да се отправя към нея.

Годините бяха оставили у Жак много достойнство и благородство, благородството на човек, здраво стъпил на земята.

— Отивате да видите Клара ли? — попита той.

— И новороденото — каза Емили и широко се усмихна.

Като видя баща си да свива рамене и да се обръща, за да продължи пътя си, Емили го хвана за ръката.

— Татко, толкова ли е важно? — попита тя.

Емили знаеше колко са му неприятни клюките, които се носеха около раждането на втория му внук.

— Може би е важно за Чарлз — той погледна Емили, после малкия Жак. — Да, може би е важно.

— Не искате да се сърдите на едно дете за това, което е направила майка му.

Емили го дръпна настрани, за да не ги чуе малкото момченце, но то се беше хванало за полата й и вървеше след нея.

— Татко — молеше го Емили, държейки детето за ръка, — умолявам ви, бъдете добър.

— С Клара? — пред Емили чертите на лицето му се смекчиха. — Добротата ти стига за всички нас — усмихна се Жак, преди да я пусне, и тръгне към къщата. — Очевидно имаш право.

Един конник с военна униформа се зададе отдалече по пътя, който водеше за Добра Надежда. Конят му се движеше бързо сред облаци прах. Жак погледна конника, после се обърна към Емили:

— Може би е писмо от Клара, в което тя ви пише да не се безпокоите — каза той с усмивка.

— Изпратено по войник? — отговори Емили през смях.

— Изглежда, че е омагьосала цялата британска армия — каза Жак и вдигна рамене.

— Извинявай, готова съм — извика Прюданс, като се показа от къщата.

Без да се спира, тя метна една шапка на главата, завърза я набързо под брадичката си и се опита да натъпче косите си под нея, които веднага се разпиляха в безпорядък.

— Ще се гордеете с мен, когато се върнем, татко — каза тя и му се усмихна.

— Но аз се гордея и сега. Не е ли така?

Прюданс винаги го учудваше. Със своята непосредственост тя му напомняше майка си.

— Ще се почувствате горд, като видите какво ще си купя от града. Кринолин! Току-що са ги получили от Англия.

Емили гледаше приближаващия се конник и неволно изпита страх.

— Кринолин? — повтори Жак озадачен.

— Прилича на подложка от конски косъм.

Конникът се приближаваше все повече. Жак също го гледаше.

— Носят ги — продължаваше Прюданс да обяснява — под полата със стотици фусти. Слагат цял вързоп конски косми, за да приличат на покривало на чайник — тя се смееше. — Това е да си жена. Ела, Емили — каза тя и се обърна към колата. — Модата не чака.

— Господин Бовилие? — конникът стигна до тях, скочи, козирува и подаде един официален плик. — Телеграма за вас.

— Познахте — каза Емили и се усмихна.

Но когато видя, че войникът подава втори плик, смехът й угасна. Това беше писмото, което бе изпратила на Жан-Жак.

— Мисля, че е моето — каза тя, като се приближи до Жак, за да го вземе.

Малкото момченце дърпаше полата й.

— Махни се! — отблъсна го тя.

— Какво има? — попита Прюданс. Тя изгледа с любопитство единия, после другия. Видя плика, който Жак държеше. Той не изпускаше войника от очи.

— Откъде е това съобщение? — попита Жак с равен глас, през който прозираше страхът.

— От границата, сър.

Стиснал плика, Жак се обърна. Емили се приближи и хвана писмото.

— Татко?

Усети, че й прилошава. Едва дишаше. Прюданс ги погледна, след това се обърна към войника. Краката й се подкосиха. Отиде при тях, спря се пред баща си и впери поглед право в очите му.

— Искате ли аз да я прочета?

Жак не каза нищо. Като усети, че очите й се наливат със сълзи, Емили се обърна встрани. Прюданс хвана баща си. Тя усещаше ставите на грапавата му ръка, здраво вкопчена в писмото. Улови едно ъгълче, което се показваше между пръстите му.

— Татко!

Ръката на Жак се разтвори.

Прюданс взе телеграмата, обърна я и пъхна пръст под печата, за да го махне. Разгъна белия лист, прочете красиво написаните думи и затвори очи. Отвори ги отново и погледна баща си през сълзи. Жак я питаше с поглед. Тя му подаде листа. Жак го взе и очите му се плъзнаха по думите, без да ги четат. Обърна се към войника. Сърцето му се късаше.

— Благодаря — каза само той, преди да си тръгне.

Жак се отдалечаваше от къщата и от дъщерите си, той си отиваше.

— Емили — каза Прюданс едва чуто на сестра си, която плачеше с глас, — не плачи.

Самата тя беше неспособна да сдържа сълзите си. Приближи се до Емили и я притисна в обятията си, но Емили зарида още по-силно.

— Знаех, че ще стане така — прошепна тя. — Знаех, че ще стане така.

Жак Марздън, малкото момченце, остана напълно забравено. То гледаше как лелите му плачат, гледаше дядо му да отива към лозята. Не разбираше какво се е случило, но усещаше тъга. Малката му брадичка трепереше и едри сълзи се стичаха по бузите му. То искаше майка си.

 

 

Ева вдигна очи към Жак, който яздеше горе по високите скали. Знаеше защо идва. Когато силуетът му започна да се спуска към нея, тя се обърна и се остави шумът от вълните да проникне в съзнанието й. При всяко докосване на бялата пяна, която милваше краката й, от дълбините си тя чуваше глас, който й казваше: „Приеми.“.

— Ева, Жан-Жак е мъртъв.

Тя не каза нищо. Погледът и мислите й следваха вълните, които миеха пясъка, без да ги е грижа за случилото се.

— Ева!

Жак докосна рамото й. Той беше съкрушен от тази тиха болка. Тя вдигна глава и се обърна към него. Не плачеше. Очите й не изразяваха нищо, освен приемането на един факт.

— Къде е погребан? — попита тя.

— На границата.

Ева отново се обърна.

— Погледни ме — каза Жак.

Тя се подчини. Очите й бяха сухи. А на него му беше невъзможно да разбере това примирение, тази липса на злоба и гняв.

— Вината е моя — каза Жак, за да я накара да реагира.

— Не, Жак, никой не е виновен за смъртта. Тя идва по своя воля.

— Но не и за Жан-Жак.

— За всички нас — каза Ева.

Без да знае, Жак видя в нейното примирение как бе умрял синът му.

— Както и любовта — добави тя.

С най-прости думи тя изразяваше характерното за своя народ, роден в робство, за да приема раждането, любовта и смъртта, без да задава въпроси. Жак я прегърна и притисна до себе си. Пламенната любов от първите години бе оставила място за нежност и дълбоко разбирателство. Той усещаше как сърцето й бие, чувстваше волята й да владее ударите му.

— Плачи, Ева! — каза той и я притисна още по-силно, за да счупи това сляпо примирение. — Синът ни е мъртъв… Плачи, Ева… — сълзите му започнаха отново да се стичат. — Трябва, Ева! — прошепна той със свито гърло.

Ева нежно изтри сълзите му и го погали с поглед. Беше остарял. Косите му посивяваха. Очите бяха изпълнени с тъга, но в него тя откриваше своя син.

— Да, Жак. Нашият син е мъртъв, но е живял — каза тя и му се усмихна. — Той е живял.

 

 

— Как научихте? — попита Чарлз, след като влезе в салона на къщата на госпожица Търстън и се разположи в плюшеното кресло. — Видяхте ли семейството си?

— Емили ми писа — отговори Клара и отиде да седне до него.

Косите й бяха събрани на кок. Погледът й беше суров и блестящ.

— Питах се дали сте способен на това, Чарлз.

— Така ли? — каза той и допря глава на облегалката на креслото. — Способен на какво?

— Да изпълните обещанието си.

Вниманието му беше привлечено от бебешки плач. Той постоя за миг, без да каже нищо, после въздъхна дълбоко и се изкашля.

— Предполагам, че баща ви е направил обичайния си финансов принос след раждането.

— Естествено е човек да разчита на семейството си особено ако съпругът не помага.

— Така ли?!

Чарлз почувства как почервенява от гняв. Стана и прекоси стаята. Тъй като бебето не преставаше да плаче, той се обърна рязко към вратата.

— Мога ли да го видя? — попита той.

— Разбира се — отговори Клара и стана.

Тя се отправи към въженцето на позлатения звънец, закачен на стената, и леко го дръпна.

— Не знаех, че се интересувате от бебета, Чарлз.

— Как го нарекохте?

— Момче е.

Чарлз я изгледа, докато тя наведе очи.

— Нарича се Джофри.

Появата на една млада малайка й позволи да избегне следващия въпрос.

— Донеси детето, моля те.

— Да, госпожо — каза малайката и се поклони, преди да излезе от стаята.

— Какво се е случило на малкия управител на хотел? — попита ненадейно Чарлз.

— Моля? — Клара отвори широко невинните си очи.

— Онова джудже с дългото име. Къде е той?

— Замина — отговори Клара и седна отново. — Човек не може да се доверява на хората. Не може изцяло да разчита на тях.

Като видя младото момиче да се връща с един малък вързоп в ръце, тя забърза към вратата.

— Ето го — каза Клара и погледна Чарлз. — Искахте да го видите.

Дързостта й нямаше граници. Всички знаеха, че детето не е от мъжа й. Самият той сигурно го знаеше, но тя реши да продължи необикновената игра, в която той я беше въвлякъл. Клара нежно погали главата на детето.

Чарлз го гледаше отдалече. Като видя как лицето му се разстройва пред детето на лейтенант Шоу, Клара не можа да сдържи усмивката си.

— Какво има, Чарлз?

— Откога не сте виждали Жак? — попита той, като отмести очите си от бебето и я погледна.

Клара беше объркана, защото не знаеше за кой Жак й говореше.

— Синът ни. Виждали ли сте го, Клара?

— Сигурна съм, че добре се грижат за него. За предпочитане е едно малко момченце да расте на село.

Чарлз мислеше да си тръгне, но като си спомни причината, поради която беше дошъл, се обърна:

— Ще дойдете с мене на възпоменателната служба за Жан-Жак?

— Наистина ли, Чарлз? — попита Клара, засмя се и даде знак на прислужницата да излезе с бебето. — Дори аз не съм безчувствена до такава степен.

— Веднага тръгваме за Добра Надежда. Колата чака навън — каза той и се отправи към вратата.

— Няма да дойда — отговори тя и хладно го погледна.

— Така ли?

Чарлз се обърна, хвана я за яката, притегли я към себе си и впи очи в гърдите й.

— Ще дойдете с мене! Ще вземете и детето си!

— Оставете ме, Чарлз.

— Пак ли? Да ви оставя отново?

— Какво ви прихваща, Чарлз? Пуснете ме! — извика тя, с искрящи от гняв очи.

— Не сте чувствителна — промърмори Чарлз, тръгна към вратата, но преди да я отвори, се спря и добави: — Ще ви чакам навън, докато вие и детето се приготвите.

— Подлец! — изрева Клара. — Нямате дори смелостта да се борите за мене! Да кажете нещо за това дете!

За първи път смутена, Клара губеше всякакво самообладание.

— Но аз не ви питам нищо за него — помълча малко и добави: — Имам си жена — отвори вратата — и ви чакам вън.

Вратата се хлопна след него. Клара разбра, че нещата са се променили. Трябваше да се подчини, или да загуби това, което й бе донесла смъртта на Жан-Жак. Тя се приближи до вратата и извика:

— Приготви бебето. Тръгваме.

Може би той ще си получи възмездието.

 

 

Небето бе натежало от черни облаци, но дъждът още не беше завалял. Планините се криеха в мъгла. Мрак покриваше Добра Надежда. Малката група от хора, облечени в черно, се намираше пред семейната гробница. Гласовете на земеделските работници, които стояха в кръг извън гробището, се сливаха в съзвучие и се издигаха в мъглата. Гласът на свещеника се присъединяваше към песните, които звучаха в нежния африкански ритъм.

„В името на Исуса Христа и в памет на Жан-Жак Бовилие, ние благославяме този гроб. Изпращаме ви душата на нашия син и брат, когото така скоро и внезапно прибрахте до Себе си.“

Топлите африкански гласове се извисяваха в мъглата и се носеха към самия Бог.

Жак гледаше Ева, чиито устни мълвяха тихо молитва. Прюданс прегърна Емили, която плачеше.

Клара вдигна глава към Чарлз и срещна погледа му. Той не я изпускаше от очи. Тя знаеше причината за това внимание.

„Той завинаги ще остане в паметта ни. О, Боже, приеми душата му.“

Емили се отскубна и изтича. Мария я последва. Лицето й беше застаряло, оградено от ситно къдравите й, вече побелели коси. Тя я прегърна и я отведе, без да прекъсне устремената си към небето африканска песен.

Жак погледна сивия камък, на който беше написано: „Жан-Жак Бовилие, 1820–1846“. Държеше фамилното му име да не бъде изписано с по-ситни букви, както Жан-Жак сигурно би поискал. Той беше негов син. Един Бовилие.

„И щом душата му е вече при Вас, Отче наш на небето, да бъде свято името Ви. Амин.“.

Всички безкрайно повтаряха „амин“. То прерасна в химн, който се издигна сред облаците, надвиснали над Добра Надежда. Амин.

 

 

Клара непрестанно търсеше доказателства, че мъжът й е все още под нейното обаяние. След като смъртта на Жан-Жак я беше направила наследница на Добра Надежда, сега вече трябваше да се сдобри с Чарлз.

След церемонията семейството се събра вкъщи, а Клара се промъкна в плевнята. Тя направи така, че Чарлз да я види къде се намира. Нямаше време за губене. Той се беше променил. Ако не се отнасяше до връзката й с лейтенант Шоу, тя лесно би могла да прогони опасенията си.

Клара разкопча корсажа на черната си рокля. Мирисът на сено беше възбуждащ, възбуждаща беше и смъртта. Тя погледна гърдите си, чиято белота се открояваше на роклята й. Помилва ги, притвори очи и си представи лейтенант Дънкан Шоу. Спомни си властната му ръка, която се разхождаше по тялото й, чувстваше все още как я привлича към себе си и как я обладава.

— Клара!

Гласът на Чарлз и възбудата, която я обхвана, когато си спомни за любовника си, се смесиха. Той стоеше прав до вратата.

— Желаете ли ме, Чарлз? — простена тя. Можеше да си представи, че той е Дънкан Шоу. Устните й се разтвориха.

Чарлз се приближи и застана пред нея.

— Ще приема детето ви като мое, Клара.

Очите й светнаха. Той я желае и е готов да я купи.

— То ще носи моето име. Джофри Марздън. Доволна ли сте?

— Желая ви — прошепна Клара. — Желая ви, както никога досега.

— Докажете го.

Клара беше учудена. Промяната у него я възбуждаше, но и я тревожеше. Тя свали корсажа си, взе ръката му и я поднесе до устните си.

— Иди там — прошепна Клара, като показа едно кътче от плевнята, където бяха събрани бали сено. — Можеш да гледаш. Радвай се.

Тя знаеше как му действат сексуалните закачки. Той се подчини и седна в сеното. Видя я как развързва и смъква полата си. Обърна му гръб. Като издърпа връвчицата на фустата си, която се свлече на земята, тя го погледна през рамо. Беше напълно гола.

— Виждаш ли, Чарлз, тялото ми те е очаквало голо под траурните дрехи.

Чарлз погледна джобния си часовник. Клара забеляза това и се изсмя сластолюбиво.

— Имаме време, Чарлз.

Тя се приближи до него. Сенките в плевнята галеха стройното й и леко закръглено тяло. Все още бе необикновено хубава. Раждането само беше подчертало чувствените и извивки.

Чарлз се изправи, когато тя дойде при него. Погледът му се разхождаше по голотата й.

— Отдавна не сме се любили — каза Клара и протегна към него ръка. — Вземи ме — прошепна му трескаво тя, като си спомни как лейтенант Шоу я грабваше.

— Видях колко е часът — Чарлз не можеше да скрие напрежението си.

Тя взе ръката му и я понесе нагоре между бедрата си.

— Смъртта на Жан-Жак и тебе те възбуди, нали?

— Мислех за бащата на детето ви.

Тя си отдръпна ръката, а той отново погледна часовника си.

— Сега е пред екзекуционния взвод — Чарлз върна часовника в джобчето си. — Лейтенант Шоу е мъртъв.

Той видя как ударна вълна премина през тялото й. Голотата й изведнъж придоби нови измерения. Чарлз почувства, че примката, в която толкова отдавна тя го държеше затворен се счупва.

— Смъртта ни най-малко не ме възбужда — каза той и се отправи към вратата.

— Какво сте направили? — прошепна тя.

Чарлз рязко се обърна и застана с лице към нея. Клара се впусна към него с насочени към лицето му нокти. Той я хвана за китките и погледна с отвращение това голо тяло, което се мяташе, за да се освободи. Чарлз виждаше само плътта й, тази износена плът, която нямаше вече никаква власт над него. Той въздъхна с облекчение. Беше свободен.

— Бащата на детето ви е екзекутиран за убийството на Жан-Жак.

Чарлз я отблъсна и я видя как полита към земята.

— Довиждане, Клара.

 

 

Той излезе от плевнята, като се отърва от Клара и нейната власт. Викът й стигна до него, но Чарлз не го чу. Той беше свободен.

Премина забързано през двора и отиде направо до колата. Погледна към къщата. Оставаше му да свърши още едно нещо, но в този момент му беше невъзможно да застане срещу Жак. Той видя Прюданс да излиза от избата със сина му.

Като погледна малкото момченце, той разбра, че Клара и Добра Надежда никога няма да го напуснат напълно. Тръгна към Прюданс и детето. Прюданс беше хладна, но учтива. Тя никога не бе го харесвала.

— Сметнах, че не е добре за него да остане вкъщи сред толкова много тъга — каза тя и погледна детето.

— Добър ден, Жак — Чарлз се наведе към сина си, който веднага се скри зад полата на Прюданс. — Искам да си поговорим с тебе.

— Не съм сигурна, че ви познава. Кажи добър ден на татко си — Прюданс погледна детето.

Големите кафяви очи бавно се обърнаха към Чарлз. Това бяха очи на възрастен, замислени очи, които измерваха всичко видяно според своята собствена правда. Детето търсеше да открие в лицето му ключа на неговата самоличност. Чарлз се усмихна. Жак се обърна и погледна Прюданс.

— Искам мама — каза той.

Чарлз се изправи. Малката ръчичка стисна по-здраво ръката на Прюданс.

— Всъщност, той никога не ви е виждал — каза тя, като се опита да смекчи удара.

— Знам.

Като отвърна очи от сина си, той погледна Прюданс.

— Кажете му някой ден.

— Някой ден? Не разбирам.

— Заминавам за Индия — Чарлз се изкашля. — Но трябва да ви кажа нещо, преди да замина.

Чарлз забеляза Клара, облечена в траурната си рокля, която покриваше подиграното й тяло, да притичва зад тях към къщи.

— Сюзан е жива, Прюданс — каза той.

— Сюзан? — повтори Прюданс като поразена. — Сюзан?

— Видях я в една мисия на границата. Добре е. Тя ме помоли да ви го кажа.

Преди Прюданс да има време да му зададе въпрос, преди да е длъжен да обяснява какво се е случило, Чарлз тръгна към колата си. Без да пуска малката ръчица на Жак, Прюданс стоеше като вцепенена. Детето беше видяло Клара, която вървеше забързано към къщи, и искаше да отиде при нея?

— Сюзан! — прошепна Прюданс.

Едва когато разбра какво й бе казал Чарлз, лицето й грейна от радост.

— Сюзан е жива! — извика тя.

Вдигна малкото момченце на ръце и хукна към къщи.

— Сюзан е жива! — каза му тя и блъсна входната врата. Спусна се към салона, но щом чу яростния вик на Клара, се стъписа ужасена.

— Изхвърлете тази черна жена от къщи! — повтаряше тя, втурнала се срещу Ева.

— Клара, престани! — извика Емили, като се опита да я задържи.

— Изпъдете я!

Клара се нахвърли върху Ева, която стоеше съвсем спокойна до Жак. Той хвана ръцете й, преди да са стигнали до жена му. Блъсна я и й удари с всичка сила две яростни плесници, в които беше събран натрупаният от толкова години гняв срещу най-голямата му дъщеря.

Клара видя в лицето на баща си повече омраза, отколкото някога е виждала.

Ева излезе от къщата и пое дълбоко въздух. Когато Жак застана до нея, тя притвори очи.

— Върни се, Ева.

— Искам да се върна у дома — отвърна спокойно тя.

— Имам нужда от тебе — каза отчаяно той.

— Тук няма място за мене — тихо отговори Ева.

Той я прегърна през раменете, а тя постави нежната си тъмна ръка върху неговата.

— Мислех — добави тя, — че Жан-Жак беше най-високата цена, която можехме да платим за нашата любов, но съм се лъгала.

Тя поклати глава. Черният шал, с който бе покрила косите си, засилваше още повече естественото й благородство.

— Оставете ме да живея в моя свят, моля ви…

Тя тръгна към колата. Жак остана неподвижен. Колата потегли. Смесени с тропота на колелата, Жак долавяше непристойните крясъци на Клара, които долитаха от вътре. Стори му се, че къщата се събаря. Почувства как земята се разтваря под краката му, а планините се люлеят някъде сред облаците.

Прюданс докосна рамото му.

— Сюзан е жива — гласът й беше ясен.

Жак бавно се обърна към нея. Изглеждаше обезумял.

— Сюзан е жива, татко — повтори тихо Прюданс.

Жак отново се обърна и видя колата на Ева, която се отдалечаваше и го напускаше, за да отиде там, където беше нейното „у дома“. Земята се затвори, планините не се люлееха вече. Нещо, което го свързваше с този свят, не беше мъртво.

 

 

— Иди сега, Полин — каза господин Уестбъри.

Той държеше юздите на малката двуколка, докато дъщеря му се качваше заедно със слабичкия си русокос син, който беше вече на седем години и половина. Дълбоките му и питащи сини очи гледаха човека, когото той считаше за свой баща.

— Вие няма ли да дойдете, татко?

— Майка ти я боли главата — каза Джон Уестбъри.

Когато погледна към къщата, той забеляза, като потвърждение на лъжата му, едно дантелено перде бързо да се спуска. Но нищо нямаше да го спре да помогне на дъщеря си.

— Не се бави много, Полин.

Той удари по задницата коня и двуколката бързо потегли.

Господин Уестбъри бе страдал не по-малко от Полин, когато научи за смъртта на Жан-Жак. Знаеше, че е невъзможно да убеди жена си да пусне Полин на възпоменателната служба, отслужена в Добра Надежда.

— Но защо Полин трябва да присъства на възпоменанието на един роб, когото тя дори не е познавала? Хората ще се чудят! — бе казала госпожа Уестбъри.

Тогава за господин Уестбъри стана ясно, че жена му никога нямаше да се откаже от тази лъжа. Синът на Полин беше неин син. Тя никога не би изменила на решението си да запази в тайна истинската самоличност на Джон, син на Жан-Жак и Полин. Смяташе, че така закриля дъщеря си. Господин Уестбъри също се опитваше да я закриля, но по различен начин.

Когато се канеше да се върне вкъщи, госпожа Уестбъри изникна на вратата и започна да го блъска.

— Къде отидоха? — попита заплашително тя, докато малката двуколка се отдалечаваше по неравния път.

— Да се разходят — отговори мъжът й, като мина пред нея, за да влезе вкъщи.

— Къде заминаха? — тя го настигна във вестибюла. — Защо ме лъжеш? — извика в гърба му.

— Ти лъжеш! — обърна се той към нея. — Дъщеря ми обичаше Жан-Жак. Джон е техен син и те ще бъдат след малко заедно пред празния му гроб.

— Каза ли му? Каза ли на Джон?

— Не, не съм му казал истината.

— Но изпрати дъщеря си там! Как можа? — гневът й преливаше. — Никога няма да разбереш!

— Защото ти не разбираш дъщеря ни. Ти й разби живота, Мери! Ти открадна любовта й.

— Любовта й ли? — каза тя обидено — И ти би приел животът й да се удави в срама и мръсотията!

— Каква мръсотия?

— Този мъж…

— Но тя го обичаше!

Спорът, който неизменно се пораждаше по този повод, избухна още веднъж.

— И ти си готов да понесеш срама, свързан с произхода на това дете?

— Може би един ден ще трябва да погледнем действителността в очите — каза господин Уестбъри и се опита да се измъкне. — Но не със срам. Срамът, това е лъжата, в която живеем.

— Никога!

Неопровержимостта, която изразяваше гласът й, го накара да замълчи. Той я погледна. И най-малката частица от кокалестото й тяло отхвърляше всяка друга възможност.

— Докато съм жива, единствената истина ще бъде, че аз съм майка на това момче. Тази е единствената истина и нека Бог ти е на помощ, ако твоята слабост днес я заплаши.

 

 

Полин и синът й се носеха по пътя за Добра Надежда. Тя подозираше, че сега родителите й се карат. Неведнъж бе присъствала на техните сцени, за които причината беше тя. Но когато пред нея се разкри гледката на покритата с тежки облаци Добра Надежда, Полин събра мислите си върху Жан-Жак. Тя гледаше пълния с пари плик, който държеше в ръка.

Отвори го и извади парите. Беше й ги дала Емили, за да заминат с Жан-Жак и детето в Англия. Полин вярваше, че това ще стане, беше заживяла с тази мечта.

— За какво са тези пари, Полин? — попита Джон, като я гледаше със замислените си очи. — А защо татко искаше да ни изпрати, преди да е дошла майка?

— Не знам.

Полин сложи обратно парите в плика и погледна сина си.

— Мама смята — продължи тя, — че не трябва да ходим на възпоменанието.

— Кой всъщност е починалият?

Думите на Джон затегнаха лъжата, която майка й беше изтъкала около тях.

— Никак ли не си спомняш за Жан-Жак?

— Не. А ти спомняш ли си?

— Да — отговори Полин и се обърна настрани. — Познавах го.

— Тогава защо майка не искаше ти да отидеш?

— Защото той беше тъмнокож.

Полин събра истината в тези четири думи. Погледна отново сина си като се надяваше, че той ще разбере.

— Ти сигурно щеше да го обичаш — добави тя.

— Защо?

— Защото беше добър човек.

Полин спря малката двуколка пред ниската каменна стена, която ограждаше Добра Надежда. Зад нея се намираше гробището.

— Жан-Жак никога няма да е мъртъв за мене — каза Полин, докато слизаше от колата. Приближи се до стената и забеляза Емили, която стоеше сама до надгробния камък на Жан-Жак. — Емили — извика тихо тя.

Емили вдигна очи, после погледна гроба.

— Свършено е — каза тя.

— Да.

Полин се обърна към Джон, който стоеше настрана до колата, и му протегна ръка.

— Не исках да безпокоя семейството ви, но исках Джон да дойде.

Момчето се приближи до нея. То се усмихна на Емили и леко се поклони.

— Добър ден — каза Джон.

— Добър ден — отговори Емили и отиде до стената.

Колкото повече се приближаваше до него, толкова празното пространство, оставено от Жан-Жак, се затваряше. Детето забеляза, че тя не откъсва очи от скромния надгробен камък, който се намираше сред другите гробове, и се почувства неудобно. Не разбираше много добре какво искат да кажат Полин и Емили, но усещаше, че нещо става.

— Полин каза, че Жан-Жак е бил един от нейните приятели — каза той, за да строши неудобството, което ги заобикаляше. — Той е ваш брат, нали?

Полин го гледаше учудена. Никой не бе говорил на Джон за Жан-Жак. Майката на Полин зорко бдеше за това.

— Да, беше мой брат — Емили му протегна ръка. — Искаш ли да се качиш на стената?

Джон поклати глава. Не знаеше защо, но предпочиташе между него и този надгробен камък да стои една стена.

— Ще остана тук — каза той и се усмихна.

Това беше усмивката на Жан-Жак. Емили бързо се обърна към Полин, която тъкмо прескачаше стената. Тя пъхна ръка в джоба на престилката си, хвана писмото, което беше написала на Жан-Жак, и се приближи до Полин, която стоеше права до гроба. От нея се изтръгваха нечути викове, от очите й се стичаха невидими сълзи. Погледна Емили и й подаде плика с парите.

— Благодаря ти — каза тя.

Джон ги гледаше озадачен. Какво ли означаваха тези пари? Защо ли сестра му ги даваше на Емили в деня, когато се отслужваше възпоменанието на един непознат наречен Жан-Жак?

— Толкова много прилича на него — каза тихо Емили и посочи с очи Джон.

— Готов ли си да отведеш сестра си вкъщи? — попита Полин, която се отдръпна от надгробния камък, за да отиде при сина си.

Тогава Емили разбра, че смъртта на Жан-Жак й беше донесла нещо друго. Самоличността на Джон Уестбъри ще бъде навеки скрита. Не само от госпожа Уестбъри, но и от самата Полин.

Като гледаше как малката двуколка пресича полето, за да намери отново сигурността във фермата Уестбъри, Емили напипа писмото в джоба си.

Тя си спомни думите, които му беше написала: „Твоят успех е в тебе, Жан-Жак. Ти не си по-малко от другите, дори си повече, защото си роден от любов, въпреки горчивината, в която си живял, а сега разцъфтяваш с раждането на твоя син. Няма човек, който да те превъзхожда. Никой, освен един, не може да иска нищо от тебе. Синът ти само има право на баща.“

Емили тръгна към къщи. Тя мислеше за това, което щеше да напише тази вечер в дневника си.

„Жан-Жак е мъртъв, но синът му никога не трябва да бъде погребан. Той е хванат в капана на една лъжа. Джон е истината на миналото, а истината никога не умира.“

След като написа това, Емили угаси лампата, поставена на малкото й бюро. Погледна през прозореца луната, която изплува зад облаците, готова да започне нова ера, центърът на която ще бъде Джон Уестбъри.

Мъничкият Жак Марздън, който непрестанно търсеше обичта на майка си, без да може да я получи, нахлу в мислите на Емили. Той стоеше твърдо изправен до Джон, в центъра на бъдещето, което Емили се опитваше да прозре. Пред тях като заплаха изникваше Клара. Емили бе видяла изражението й, когато баща й я удари. Сякаш корсет от горчивина стягаше тялото на Клара. Загубила любовника и мъжа си, тя нямаше какво повече да губи.