Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Bonne Esperance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2017)
Разпознаване и корекция
egesihora (2017)

Издание:

Автор: Луаншия Греер

Заглавие: Добра надежда

Преводач: Румяна Колева

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: френски

Издание: Първо

Издател: „Калпазанов“

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Печатница: „Абагар“

Излязла от печат: 1993

Редактор: Найден Недялков

Технически редактор: Лидия Николова

Коректор: Мая Арсенова

ISBN: 954-8070-52-9 (ч.1)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4833

 

 

Издание:

Автор: Луаншия Греер

Заглавие: Добра надежда

Преводач: Румяна Колева

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: френски

Издание: Първо

Издател: „Калпазанов“

Град на издателя: Габрово

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Печатница: „Абагар“

Редактор: Найден Недялков

Технически редактор: Лидия Николова

Коректор: Мая Арсенова

ISBN: 954-8070-53-7 (ч.2)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4834

История

  1. — Добавяне

16.

Прюданс яростно сновеше из стаята хванала полите си. Не можеше да накара баща си да повярва в това, което щеше да стане, ако не се подготвят за новите времена.

— Вие сте сляп! Щом отказвате да ме изслушате, значи сте сляп, татко.

— Е, добре, остави ме да си живея в слепотата.

Жак беше седнал до бюрото си с гръб към нея. Както винаги, когато възникнеше такъв спор, той се потапяше в книгите и гледаше цифрите, за да се убеди, че е прав, макар да знаеше в дъното на душата си, че Прюданс има право.

— Имението е в добро състояние. То ще премине през много поколения и няма да бъде оставено на овцете.

— Тогава няма да дочака никого. — Прюданс хвърли поглед към Емили, която стоеше до прозореца и гледаше навън. — Къщата е стара, а земята ще умре.

Емили мразеше, когато баща й и Прюданс се караха и се стараеше да стои настрана.

— Кажи му, Емили — продължи Прюданс, — кажи му, че Добра Надежда ще загине, ако не направи нещо.

— Дори и след смъртта ми Добра Надежда ще живее — каза Жак и затвори гневно книгите. — Няма да умре!

— Даже и ако английското правителство реши да не покровителства нашите вина? — извика Прюданс.

Емили се мъчеше да не ги слуша.

— Земята не знае „ако“ — каза Жак. — Добра Надежда е нашата земя и тя е безсмъртна. Нямам нужда от английското правителство, за да оцелея.

— Говорите като французин.

— Да.

— Тогава не можете да разчитате едновременно на обещанията на англичаните и на Наполеон. Щом сте в Африка, можете да се обърнете само към Европа.

Прюданс се приближи до него. Искаше да го докосне, за да го накара да разбере нейната гледна точка.

— Не виждате ли, че ако настоявам, то е, защото обичам тази земя?

— „Обичам“? — Жак стана. Беше пребледнял от гняв. Тя бе докоснала истината. — Казваш „обичам“, Прюданс. Е, добре, може би е време да заобичаш нещо друго. Прекаленият интерес, който показваш към това имение, не е естествен.

След като каза тези думи, които повече от всичко нараниха Прюданс, той излезе. Когато след него вратата се затвори, на Емили й се стори, че въздухът свършва.

— Прюданс — каза Емили, като се приближи до сестра си и се спря до нея. В съзнанието й отново изплува онази вечер, когато Прюданс беше изнасилена от господин Клодел. — Татко не искаше да те нарани.

— Може би има право — отговори Прюданс и се обърна настрани, но Емили забеляза, че в очите й блестят сълзи. — Може би не е нормално толкова да се интересувам от Добра Надежда — каза тя и наведе глава, — тъй като Клара ще я вземе.

— Клара ли? — учуди се Емили.

— Тя не се е променила. Не се заблуждавай. Никога не забравяй какво представлява. — Прюданс обърна към сестра си насълзените си очи. — Тя злоупотребява с всички и дори с детето си. Джофри е само средство за отмъщение. Няма да се спре пред нищо, за да успее, и татко й помага.

Емили настръхна, защото знаеше, че Прюданс е права.

— Ако все още ти трябват пари, аз имам — тя докосна ръката й. Говореше за парите, които Жан–Жак не можа да използва. — Ти искаше пари, за да купиш овце и съседните земи. На твое разположение са.

— Много е късно — отговори Прюданс. — Няма вече време за това, но от парите ти имам нужда. — Думите й изненадаха Емили. — Отвъд Добра Надежда има цял един континент. Татко е прав, че животът е в тази огромна Африка.

Емили си спомни последния път, когато Прюданс й беше говорила за кораба с каторжниците. Животът за Прюданс е далече от Добра Надежда. Емили усещаше как семейните връзки се разкъсват.

Навън се чу пронизителният вик на Клара, отправен към единствената й надежда за постигане на реванш.

— Джофри! Къде си?

— Искаш ли да заминеш, Прюданс? — попита Емили, като се опитваше да надвика Клара.

Тя си спомни за писмата, които беше написала на Сюзан. Бяха й върнати без обяснение от мисията. Сюзан бе заминала, намираше се някъде из големия континент, за който говореше Прюданс и където тя самата искаше да изчезне.

— Вземи парите, от които се нуждаеш, Прюданс.

Беше неизбежно. Децата бяха пораснали и искаха да отлетят със своите криле. Тя също щеше да отлети…

 

 

Жак Марздън погледна към къщата, откъдето чу майка си да вика Джофри.

— Тя те търси — каза той на малкия си брат.

Жак беше почти на девет години. Надяваше се, че ще дойде ден, когато майка му ще извика и него, но това още не беше се случвало.

— Отивай — и той побутна Джофри като не откъсваше очи от рибата, която се мяташе на въдицата на Сънди. — Тя те търси.

— Искам да видя рибата.

Джофри мразеше вниманието, с което майка му го отрупваше. Мразеше вечните й наставления. Опитваше се да бъде мил с нея, но знаеше, че няма да успее да направи това, което тя очаква от него.

— Джофри! — извика отново Клара. Той държеше в ръка трептящата въдица и гледаше сребристата риба, която водеше ожесточена борба, за да се освободи.

— Тръгвай! — повтори Жак.

Как може брат му да бъде толкова лош с него, питаше се Джофри.

— Джофри! — извика пак Клара със строгост, достатъчна да го откъсне от детството му.

— Идвам — отговори най-после той. Джофри напусна със съжаление речния бряг и опиянението на риболова, за да се върне вкъщи към слънчевото бъдеще, което искаше да му наложи майка му.

Сребристата риба полетя във въздуха и се приземи зад Жак и Сънди. Беше голяма и се въртеше в пясъка.

— Това ли е хитрата рибка, за която е разправял баща ти.

— Нейният син.

Сънди усещаше, че Жак ще го отведе в миналото. Той бързо се огледа наоколо.

— Трябва ни камък — каза Сънди, за да му отвлече мислите.

— Ще потърся — предложи Жак, изтича да вземе един камък и се върна. Подържа го за миг над главата на рибата. Сънди улови в погледа му омраза. В очите му нямаше нищо детинско. Камъкът се стовари върху главата на рибата с ненужно голяма сила.

— Мъртва е — каза Жак и хвърли камъка, който се търкулна край рибата.

— Ще я занеса вкъщи Розита да я опече. — Сънди взе рибата и си тръгна.

— Защо? — попита Жак.

Сънди се спря, усмихна се и сви рамене.

— Когато се ожените, и вие ще правите каквото ви каже жената.

— Жените знаят ли какво трябва да правят мъжете?

Жак се сърдеше на Розита. Откакто Сънди се беше оженил за нея, нямаше време да разговаря с него. Не му разказваше вече разни случки като преди. Случки, които допринасяха за изясняването на истината, която той търсеше в миналото.

— Жените не знаят нищо. Не мислиш ли?

— Знаят.

Сънди пъхна една тънка пръчица в устата на рибата. Подържа я за малко пред него, след това я метна през рамото му. Очите на рибата като че ли продължаваха да гледат Жак с ужас.

— Жените всичко знаят — каза Сънди.

— Тогава какво знае майка ми за баща ми от това, което аз зная?

В това, което Жак бе научил от Сънди за миналото, не беше ставало дума за баща му. Жак нищо не знаеше за него. Знаеше само, че е английски аристократ и че е заминал за Индия с британската армия. Никой никога не говореше за него. Не им пишеше и майка му не споменаваше името му.

Сънди погледна настрани.

— Господарят Уестбъри — каза той. Беше доволен, че има повод да напусне Жак. От шушуканията между прислугата бе разбрал, че английският лорд не е баща на Джофри, но Сънди никога не говореше за това пред Жак. Новата му съпруга Розита го беше посъветвала да си мълчи.

— Тръгвам си — каза Сънди и бързо се отдалечи, докато Джон Уестбъри яздеше бавно по хълма, който се издигаше над реката.

— Виждам, че си уловил хитрата рибка — извика той на Сънди, който си заминаваше с люлеещата се над рамото му риба.

Сънди се обърна и се усмихна радостно на момчето, което го беше измъкнало от вечните въпроси на Жак.

— Да. Това е синът на хитрата риба. Като мен.

Жак погледна към Джон Уестбъри, който слезе от коня си и се спусна по хълма, за да отиде при него. Беше почти на четиринадесет години. Прекарваше много време в Добра Надежда и Жак се питаше каква ли е причината за това.

— Къде е Джофри?

Реката беше намаляла. Тъмни следи показваха по скалите обичайното ниво на водата.

— Каква суша! Къде е Джофри? — каза Джон.

— Той е с майка ми.

— А къде е майка ти?

— Майка ми ли?

Жак имаше способността да задава смешни въпроси и това беше много забавно за Джон.

— Вкъщи е.

— За какво си мислиш? — попита Джон, като забеляза, че малкият му приятел е замислен.

— Задавах си въпроси.

Жак ритна едно камъче, което цамбурна във водата, а той наблюдава дълго кръговете на повърхността.

— Познавал ли си баща ми? — попита, без да отмести погледа си от кръговете.

— Не. Виждал съм го веднъж. Това е всичко — отговори Джон. — Сънди разказвал ли ти е нещо?

— Чувал съм разни работи — отговори Жак.

Джон срещна погледа му. Поглед, изпълнен с ярост, и едновременно с това унесен и заплашителен.

— Бащата на Сънди е бил роб в Добра Надежда. Казвал се е Али и е знаел всичко.

— Какво ти е разказал?

С течение на годините и Джон си задаваше немалко въпроси. Спомняше си за това странно разбирателство между сестра му Полин и Емили, когато стояха пред надгробния камък, издигнат в памет на един човек, за когото той не знаеше нищо — Жан–Жак — брат на Емили и син на робиня. Изглежда Сънди знаеше повече за това.

— Иска ми се да знам — каза Джон и седна. — Разкажи ми какво ти е казал.

— Той не може да ми каже защо мама не ме обича.

Жак хвърли още един камък във водата. Джон гледаше кръговете.

— Това може би не е вярно. Какво ти каза Сънди?

Жак се обърна и се отдалечи. Двете момчета ровеха в миналото, за да открият какво е скрито там. Джон Уестбъри гледаше към Жак — това слабо малко момче, преследвано от мисълта за майка си.

— Никога ли не си задаваш въпроси? — попита Жак.

— За какво?

Джон не искаше да се остави Жак да го смути и обърка, но лошото беше вече сторено.

— Кой си ти? — попита тихо Жак.

— Знам кой съм.

Джон се изтегна на земята и отправи поглед към небето. Лъжеше се. С въпросите си Жак просто искаше да го предизвика.

— Сънди знае — каза Жак.

Джон се почувства неудобно. Възрастта му го караше да си задава въпроси за своята самоличност. Той седна и погледна тесния гръб на Жак.

— Какво друго ти каза този роб?

— Той е син на роб.

— И какво още ти е казал? — гласът на Джон издаваше раздразнение. — Може би те лъже. Мислил ли си за това? То си им е навик.

— За какво говориш? — попита Жак.

— За тях — и Джон сви рамене и така изкара всички тъмнокожи лъжци. — Всички лъжат — добави той.

— Не ги обичаш, нали?

— Не. Какво ти каза?

— Ти каза, че той лъже. Защо се ядосваш?

— Не се ядосвам. — Джон стана и се изтупа. — Мисля си, че го слушаш и после говориш глупости.

— Тогава защо идваш тук и ме питаш какво знам, щом мислиш, че говоря глупости?

Джон бързо отиде до коня си.

— Яд те е. Защо? — настояваше Жак. — Какво може да знае за тебе?

— Е, аз ще ти кажа това, което не знаеш. Жак, ще ти кажа защо майка ти не те обича. Защото лъжеш.

— Аз лъжа?

— Да, като негрите. Измисляш си разни истории, защото истината не ти харесва — каза Джон и се качи на коня. Искаше да напусне колкото се може по-бързо това място, където всеки се опитваше да открие причината за тревогите му, с което само ги увеличаваше.

— Сънди не лъже! — извика Жак след Джон. Като не получи отговор, се обърна. Не искаше и да знае за Джон Уестбъри, защото си имаше други грижи, но мъничкото му сърце биеше тревожно. Въпросите му очакваха отговори. Хвърли камък във водата, наведе се да вземе още цяла шепа и започна да ги хвърля един след друг в кръговете, които ставаха все по-големи. Нищо не знаеше за Джон. Освен това, че има всичко, от което той беше лишен: майка, баща и обич. Мразеше го…

 

 

Колата на Емили беше спряна пред къщата на Уестбъри. Джон тихо отведе коня си в задния двор. Знаеше, че Емили и сестра му са вътре, а не искаше да види нито едната, нито другата. Забърза се към стадото овце, които забеляза отдалече. Баща му беше там и трябваше да го помоли за нещо много важно, защото единствено мисълта за това можеше да му донесе спокойствие. Пришпори коня си и в галоп стигна до баща си.

— Защо искаш да учиш в Кейптаун? — попита господин Уестбъри и свирна на кучето с черно–бели петна, което завръщаше овцете. — Образованието, което получаваш, не е ли достатъчно?

— По-късно искам да уча право.

Джон очакваше реакция от баща си. Често му се искаше да е по-млад. Тогава би го разбрал.

— На твоята възраст какво можеш да разбираш от това? — отговори господин Уестбъри, без да го погледне. Той знаеше, че момчето е интелигентно много повече от него самия. Обърна се и изгледа Джон, докато кучето тичаше около овцете. — Почакай да пораснеш още малко — добави той.

— Вече съм почти на четиринадесет години. Знам какво искам, татко.

Думата „татко“ винаги притесняваше господин Уестбъри.

— Значи искаш да учиш право.

Джон кимна.

— В Кейптаун ли?

— Ще работя и ще ви върна всичко, което ще похарчите за образованието ми.

— Да, убеден съм. — Той си мислеше за дълга, който никога нямаше да изплати на внука си. Дългът, натрупан от лъжата. — Ще помисля.

— А майка? — Джон знаеше, че майка му няма да го пусне. — Ще поговорите ли с нея?

— Не още.

Като се възползва от това, че овцете се бяха разпръснали, той се обърна. Знаеше, че никога не ще може да говори прямо с жена си за Джон. Свирна на кучето, което се затича на зигзаг, за да завърне овцете.

— Видя ли кръстницата си?

— Тя тук ли е? — попита невинно Джон.

— Да — каза господин Уестбъри и се обърна към него. — Чух какво ми каза, Джон.

— Има ли нещо друго, татко?

— Какво друго? — господин Уестбъри го погледна с любопитство.

— Жак Марздън разказва странни неща. Той прекарва времето си с негрите.

— Той е особено момче. Не го слушай. Не знам защо ходиш толкова често в Добра Надежда — каза господин Уестбъри и насочи отново вниманието си към кучето. Чувството на превъзходство, което изпитваше Джон по отношение на чернокожите, не му беше убегнало. — Ще говоря с майка ти — заяви Уестбъри, като знаеше прекрасно, че няма да го направи.

 

 

— Сигурна ли сте, че ще можете да се върнете сама, Емили? — попита Полин. — Мога да ви откарам с нашата кола.

— Добре съм, Полин.

Но Емили не изглеждаше добре. Чувстваше, че й се схващат краката, но не се предаваше. Хвана се за колата. Усещаше ръката си слаба. Нямаше сили.

— Помислете за това, което ви помолих, Полин.

Полин сведе очи. Емили искаше от нея позволение да каже на баща си кой е Джон Уестбъри. Да му каже, че той е негов внук, че Жан–Жак не е умрял, без да остави частица от себе си. Тя й беше обещала, че той няма да говори за това с никого.

Емили чувстваше непреодолима слабост и едва се качи на колата.

— Моля ви, Полин. Той няма вече за какво да живее. — Когато хвана юздите, тя не усещаше, че държи нещо между пръстите си. — Знам значението, което това има за вас, Полин, но заклинам ви! — Емили се опита да раздвижи юздите, но като не успя, извика: — Давай, Шабан! Върни ме вкъщи.

Конят послушно потегли, сякаш разбираше, че нещо не е наред.

— Емили да не е болна? — попита майката на Полин, която излизаше от къщи. — Изглежда много бледа.

— Казва, че е добре — отговори Полин и погледна към колата, която се движеше към Добра Надежда.

— За какво си говорихте? — попита Мери Уестбъри.

Полин си спомни за думите на Емили: „Истината трябва да се разкрие“, които срещнаха незабавния отговор на Полин: „Това е невъзможно“.

— Говорихме за Прюданс. Заминала е да живее в Кейптаун.

„Разбирам причините, които ви карат да пазите в тайна самоличността на сина си, но това не може да трае вечно, Полин“. Гласът на Емили отново отекна в съзнанието й.

— Може би Прюданс си е намерила някой в Кейптаун. Съобразителна е и знае какво иска — заяви госпожа Уестбъри, прекъсвайки мислите на Полин. — И Емили би трябвало да се омъжи.

— Аз също, мамо — каза тихо Полин, докато в главата й звучаха думите на Емили: „Няма нищо по-важно от това да се оповести истината за раждането на вашия син, Полин.“

— Защо е толкова важно? — беше попитала Полин.

— Защото той е истинският наследник на Добра Надежда и ако това не се знае, Клара ще прекърши още две съдби — бе отговорила Емили.

— А колко съдби ще бъдат разрушени от тази истина?

— Полин! — извика госпожа Уестбъри и погледна дъщеря си с любопитство. — Къде си? За какво мислиш?

— Казах си, че така е по-добре — отговори Полин.

— Кое?

Те видяха, че Джон идва при тях.

— Че Прюданс е заминала. Добре е — повтори тя, като прегърна майка си през раменете. Считаше за свой дълг да я закриля, както Емили — баща си. Беше започнала да вярва в тази лъжа.

 

 

Докато Джофри се опитваше да издърпа книгата от брат си, страниците се разкъсаха.

— Моя си е. Мама каза, че е моя — извика Джофри.

— Виж какво направи! — Жак беше позеленял от гняв при вида на скъсаните страници от книгата, на която толкова държеше. Нахвърли се върху по-малкия си брат, хвана го за гушата и започна да му крещи в лицето: — Мразя те! Ще те убия!

Докато стискаше врата му, Жак видя как малкото лице на Джофри се изкривява. Искаше да го убие.

— Пусни го! — извика Клара и се спусна върху Жак.

Тя не виждаше синовете си, а само как Чарлз Марздън убива Дънкан Шоу. Загубила контрол над себе си, тя сграбчи Жак и го дръпна от Джофри. Жак усети омразата в погледа и гласа й.

— Тебе би трябвало да убия!

Жак се чувстваше унищожен, удавен в този порой. Майка му го удари, сякаш откъсна главата му. Той пусна брат си.

— Наведи се! — извика му Клара.

— Не! — малкият Джофри изтича след майка си, която се беше устремила към камшика, закачен на стената. — Не! Аз съм виновен. Аз скъсах книгата.

Клара го блъсна и се приближи до Жак с камшика в ръка. Жак знаеше, че каквото й да беше направил, тя щеше да го накаже заради нещо друго. Той се обърна и се наведе. Усети как ръката на майка му го хваща за панталона и го смъква. Чу свистенето на камшика да разкъсва въздуха зад него. Срамуваше се от голотата си. Стисна зъби, когато каишът удари нежната му плът. Усещаше как сълзи изгарят очите му. Камшикът отново се стовари върху него. Беше унизително и ужасно болезнено. Клара се бе разярила, оставила се на инстинкта си заради унижението, което Чарлз й бе нанесъл.

— Не! Причинявате му болка — извика отново малкият Джофри, заставайки между нея и брат си.

„Иска да ме убие“ — мислеше си Жак, докато тя го биеше. Тялото му трепереше от болка. Не издържаше повече. Най-после камшикът спря и падна на земята до него. Погледна дългия кожен каиш, по който имаше следи от кръв. Чуваше над себе си тежкото дишане на майка си.

— Целия ден ще останеш в стаята си.

Чу как скърцащите обувки на Клара се отдалечаваха, последвани от малките стъпки на брат му, който послушно тръгна след нея.

— Той е лош и не искам да играеш с него.

Жак чу вратата да се затваря след тях. Чувстваше се дълбоко отчаян и унизен. Опита се да си вдигне панталона, но не можа, защото целият трепереше. Стисна зъби и го дръпна по-силно. Лицето му се сви от болка, когато грубият плат докосна раните му. Затвори очи като се насилваше да приеме това страдание, дори да извлече удоволствие от него.

Очите му се спряха на осквернената книга. Разкъсаната страница изразяваше точно чувствата му. Приближи се до книгата и я взе. Това бяха пророчествата на Нострадамус. Бе написана на френски. Жак я беше взел с надеждата, че това ще се хареса на майка му. Опита се да събере страниците, както се опитваше да пришие разкъсаните късове на душата си. Сълзите му се стичаха над книгата и образуваха мокри кръгове. Усилията му да научи френски и да покаже на майка си, че го разбира, бяха пропаднали. Той хвана страницата в края и я дръпна с всичка сила. Така довърши и собствената си разруха…

 

 

Лекият конски впряг наближаваше Добра Надежда без кочияш. Емили бе клюмнала настрани и тялото й се поклащаше в ритъма на колата. Жак видя това и се втурна към коня, който в бърз ход влизаше в двора.

— Емили! — извика Жак, хвана юздите и конят се спря.

— Какво става? — попита объркана Емили. Погледна ръката, която баща й подаваше. — Къде съм? — Опита се да събере мислите си. Видя къщата и се усмихна. — Сигурно съм заспала.

Като се опитваше да слезе от колата, тя смъкна крака си, но той се огъна като парцалена кукла. Жак Веднага я вдигна.

— Емили! — Той я взе на ръце. Цялата беше мокра. — Емили! — повтори баща й като се опитваше да й помогне да дойде на себе си.

 

 

— Леля Емили ще умре ли? — преминавайки през мрака на стаята, тихото гласче на Джофри стигна до тях. — Мислиш ли, че ще умре? — попита отново той със свито гърло. Беше се изправил в леглото си и се опитваше да види брат си в тъмното. — Боли ли те още?

Жак лежеше по корем, със заровено във възглавницата лице. Правеше се, че не чува настоятелния глас на брат си. Болката от камшика беше едва поносима, но това, което го смазваше, бе много по-тежко от нея: омразата, която се стоварваше върху него с всеки удар на камшика.

— Съжалявам — поде отново нежното гласче. — Не исках да скъсам книгата ти. Не исках тя да те бие.

— Спри.

Джофри стисна устни. Когато брат му искаше да се отърве от него, или го караше да си тръгне, или да заспи. Но той нямаше желание за това.

— Какво ти разказа той, Жак?

— Кой?

— Сънди.

— А мама какво ти каза? — отговори с въпрос Жак.

— Не знам.

Джофри наистина не знаеше и не искаше да знае. Това надхвърляше неговия усет.

— Какъв е бил баща ни? — попита той Жак.

— Питай майка ни.

— Тя няма да ми каже. Боли ли те още отзад?

— Много си глупав.

Джофри знаеше, че никога няма да бъде толкова интелигентен като Жак, но му се искаше едно–единствено нещо — да стане негов приятел.

— Знам, че съм глупав — съгласи се той.

Настана тишина. Джофри бе наострил уши. Чуваше приглушените гласове на големите и стъпки по лъснатия паркет. Лекарят беше дошъл. Бе прочел страх в очите на дядо си и сега се питаше дали леля му Емили няма да умре. Дано не умре! Толкова е мила!

— Боли ли ви? — гласът на доктора беше спокоен. — Усещате ли краката си?

Той гледаше Емили, която лежеше неподвижна в леглото си. Тя поклати глава. Ако заговореше, щеше да се разплаче. Никога досега не беше се чувствала толкова безполезна. Видя как лекарят повдига краката й, как ги огъва, но те сякаш не бяха нейни. Нищо не усещаше. Видя го как ги пуска и въздъхва примирено.

— Ще мога ли пак да ходя? — попита Емили като се стараеше гласът й да не издаде чувствата й. — Кажете.

Лекарят гледаше настрани.

— Не вярвам. Съжалявам.

„Съжалявам“? Емили се обърна. Той се беше навел над нея, говореше й нежно. Беше дълбоко опечален.

— Имайте любезността да предупредите баща ми — тя отвърна очи от него и от непоносимото му съчувствие. — Не мога да му го кажа сама.

Докторът се изправи и спокойно прекоси стаята. Спря се до вратата. Тя все още се надяваше той да произнесе думата „но“. Не каза нищо и излезе.

Вратата се затвори и Емили остана в затвора, който отсега нататък нямаше да напусне. Обездвиженото от парализата тяло бе нейният затвор. Тя погледна изпънатите си крака и им заповяда да се размърдат, но те стояха отчайващо неподвижни. Усещайки как гневът се надига в нея, тя започна да си хапе устните. Изведнъж осъзна какво се е случило. Крилата й бяха прекършени. Тя бе обречена да прекара живота си в Добра Надежда. Сама се беше осъдила на това преди години, когато се бе посветила на семейството си. Но като видя мъртвите си крака, изпита само едно желание: да стане и да изчезне. Да изчезне, за да отиде при Сюзан и Прюданс, да изчезне към свободата и живота.

Жак влезе в стаята и погледна най-малката си дъщеря, неподвижна на леглото, с обърната към стената глава и затворени очи, сякаш тя искаше да заличи това, което лекарят току–що беше казал. Жак искаше да каже нещо, но не успя.

Приближи се до леглото и остана тихо там. Емили отвори очи и погледна баща си. Опита се да се усмихне.

— Добре съм, татко — прошепна тя.

Но как това можеше да бъде вярно? Той се наведе над нея, повдигна я и я притисна до себе си. Тя трепереше.

— Да, Емили, плачи, мъничката ми. — Той чувстваше как тя се разтърсва и облива в сълзи.

— Защо аз, татко? — попита Емили с глас, задушен от риданията. — Не разбирам.

— И аз не разбирам, детето ми — каза Жак, чиито сълзи се смесиха с тези на дъщеря му.

 

 

Прюданс не знаеше нищо за нещастието. Иначе тя би зарязала плановете си и би се върнала вкъщи, но Емили беше помолила Жак нищо да не й казва. Сега тя се намираше в Кейптаун, където, както я бе посъветвал баща й, се опитваше да устрои живота си далече от Добра Надежда. Емили също я беше заклела да не прави нищо, което да я отвлече от намеренията й. Така, мислеше си тя, ще може да съществува чрез мислите си за Прюданс.

От няколко месеца тя живееше в къщата на госпожица Търстън. Гледаше в огледалото лицето си и голото си тяло. Огледалото беше елипсовидно, оградено от две редици чекмеджета. Гърдите й бяха закръглени и твърди, талията й — тънка, а ханшът — леко разширен. Всичко в него издаваше женственост. Прекара ръка в косите си, откри лицето си и сви устни. Обърна се в профил и отново се огледа. Причината за нейното неудовлетворение беше носът й. С прибрани коси и издадена напред брадичка той изпъкваше и нямаше нищо общо с малките нослета на Емили и Сюзан, за които толкова често им завиждаше.

Тя отново се замисли върху проектите си. Беше наблюдавала мъжките маниери, начина, по който мъжете се движат, говорят, обличат и смеят. Тази сутрин си бе купила панталон, риза, шапка, боти и сако. За да не предизвиква любопитството на продавачката, тя беше казала, че дрехите са за брат й, че той е много зает, за да дойде лично, и че не е трудно да ги купи вместо него, защото имат почти еднакъв ръст. Тя не ги пробва в магазина, а се задоволи само да ги сложи на себе си възбудена от мисълта за предстоящото.

Отиде до леглото, взе панталона, мушна единия си крак в него, после другия и го издърпа нагоре. Беше доста тесен за дамски ханш. Сложи си ризата и коженото сако и се обърна към огледалото. Изглеждаше смешна. Изпъкналите й гърди ясно се виждаха под сакото. Тя прибра косите и постави на главата си кестенявото бомбе. Стана още по-смешна. Махна шапката, хвърли я на земята и отново погледна в огледалото. Докосна дългите си руси коси, които се спускаха до раменете. Погледът й се спря на малката ножица, оставена на тоалетката.

Когато и последният кичур руса коса падна на пода, Прюданс пак отправи поглед към огледалото. Косите й бяха къси, но с това не изглеждаше по-мъжествена. Съразмерната извивка на веждите й я издаваше още повече. Отметна коси и започна да унищожава нежното изображение в огледалото, като ги подстригваше възможно най-късо. Струваше й се, че ако успее да заличи женствените си черти, ще може да доведе плана си докрай. Тя толкова дълго ряза, че кожата около веждите й се зачерви и възпали, но всякакъв белег на женственост беше премахнат. Дръпна косите си назад и отново сложи шапката. Вече не беше същата. Ужасно! Започна да прилича на мъж. Като погледна надолу, тя видя гърдите си под сакото. Изпаднала във въодушевление, Прюданс хвърли сакото си, свали ризата, взе фустата от леглото и откъсна една лента от нея, която енергично нави около гърдите си. Но се спря. Стегнатите й гърди я боляха. Едва можеше да диша. Направи гримаса и с примирение продължи да навива лентата. Клетката, в която се беше затворила, я принуждаваше да изпъне раменете и главата си назад. Всякакви женски извивки изчезваха.

Прекара ръка по лицето си и се усмихна. Винаги е имала широки рамене. Работата в лозята ги бе направила по-груби. Някога това я притесняваше, но не и днес. Но в сравнение с тях, нежността на лицето й привличаше вниманието. Тя щеше да изложи на слънце чувствителната си кожа — да изсъхне, да потъмнее и загрубее. Тогава и бръчки щяха да се образуват. Щеше да стане грапава като ръцете й. Облече отново ризата и сакото си. Да! Беше възможно. Можеше да мине за мъж, но първо трябваше да се упражнява в мъжкия говор и движения.

 

 

Прюданс наблюдаваше планината отвъд морето, която гордо се издигаше над Кейптаун, сгушен в склоновете й. Остави корабът да я клатушка и каза тихичко сбогом на семейството си и на Добра Надежда, които останаха зад синкавите планини.

Един мъж сложи ръката си на парапета до нея. Тя изтръпна.

— Къде отивате? — попита мъжът, без да я погледне.

— Във вътрешната част — отговори спокойно Прюданс.

— Както всички. — Човекът се обърна, облегна се на парапета и я погледна. — Вярвате ли на всичките тези истории за златото?

— Защо не? — каза тя и се облегна като него на парапета. Като кръстоса крака. Прюданс хвърли бегъл поглед към бюста си. Той с нищо не показваше за съществуването си.

Усети, че й прилошава. Повдиган от вълните, корабът се носеше напред. Опита се да гледа само в мачтата, за да се поуспокои стомахът й, но безуспешно. Зави й се свят. Погледна мъжа до себе си. Беше се навел над парапета. Всичко, което беше яла, се обръщаше в стомаха й. Тя се наведе до него и двамата повърнаха в шумните вълни. Спогледаха се. Корабът отново се заклати и стомасите им забълбукаха. Те се наведоха над парапета и едновременно запъшкаха. Прюданс не можа да сдържи усмивката си на задоволство.

Пътуването беше мъчително. Прюданс прекара по-голямата част от времето с мъжете. Каза им, че се нарича Пиер Шарбол. Хранеха се, смееха се и повръщаха заедно. Едва на петия ден, когато пред тях се откри заливът Алгоа, тя забеляза, че вече не й става лошо. Малкото градче на брега изглеждаше бедно и пусто. Къщите бяха пръснати в безпорядък по продължение на негостоприемния бряг, върху който със страховит грохот се стоварваха вълните. „Разтоварването“ трябваше да стане с малки тесни лодки. Те танцуваха по морската повърхност, а мъжете превозваха пътниците. Вятърът духаше силно, морето беше развълнувано. Лодкарите искаха две гвинеи, за да оставят пътниците на брега. Цената беше четири пъти по-висока от обичайната. Пристанището гъмжеше от народ. Веселите гласове на лодкарите се смесваха с крясъците на чайките. Прюданс бе толкова възбудена от приключението, което щеше да изживее. Един млад моряк я тласна назад.

— Първо жените. Отдръпнете се.

Лодкарите едва задържаха лодките в посоката на вълните. Най-малкото навеждане настрани — и те можеха да потънат. Един гол до кръста лодкар се усмихна широко на Прюданс.

— Аз взема вас. — Една вълна го събори. Когато тя отмина, той си пое дъх и каза: — Два шилинга и шест пенса.

Никога, от детството си досега, Прюданс не беше се забавлявала така. Седнала на раменете на полуголия лодкар, тя стигна до брега. Най-после се чувстваше свободна.

Щом стъпи на твърда земя и плати на лодкаря, Прюданс погледна отново към града. Заобиколен бе от стръмни хълмове, по които не растеше никаква растителност. В сравнение с Кейптаун, този град е ужасен, но това не намали въодушевлението на Прюданс. Някъде зад тези хълмове я очакваше нейното бъдеще. Изпълнена с доверие, тя тръгна напред. Порт Елизабет беше вратата на Африка.

 

 

Ангус Макбрайд, стар, много стар човечец, се беше облегнал на бялата стена на малко магазинче, което се издигаше самотно в една глуха уличка на края на Порт Елизабет. Нахлупил шапката си над очите, той гледаше кафявите кожени ботуши на Прюданс. Тя сновеше пред него и вдигаше облак от прах, който той прогонваше с ръка.

— Една кола в Кейптаун струва шестдесет лири, а хубавите коне са по двадесет и пет — заяви Прюданс и посочи един амбулантен пазар, където бяха изложени стоки за продан. — Е, колко искате за тази кола?

— Ако престанете да ми вдигате прах в очите, може би ще помисля. — Шотландският му акцент звучеше странно на местния фон.

— Много добре — отговори Прюданс, застана пред него с ръце на кръста и килната на една страна шапка. — Помислете си — каза тя и изтри устните си с опакото на ръката. — Предлагам сто и петдесет лири за колата и стоките.

— Охо! — извика Ангус Макбрайд, махна шапката, сложи я пред очите си, за да си направи сянка, огледа Прюданс и отново нахлупи шапката. — Я виж ти!

— Колко искате?

Прюданс беше проучила цените на всички стоки, от които щеше да има нужда като амбулантен търговец, но човекът пред нея малко се интересуваше от установените цени. Той спазваше само един закон — своя. Видя го да изважда от джоба на панталона си пръстена лула, която пъхна в устата си и я остави да виси без да я напълни.

— Е, колко искате? — повтори нетърпеливо Прюданс. — Няма да си губя времето в спорове.

— Може би ще бъде по-добре да погледнете стоките в тази кола, господине.

— Вече ги видях.

— Може би е във ваш интерес да погледнете пак.

Макар и с лула в уста, Макбрайд успя да се усмихне. Прюданс отиде при колата и хвърли поглед на стоките в нея: кухненски съдове, часовници с кукувички, пакети със семена, ечемик и блестящ порцелан. Камари памук бяха натрупани в дъното. Тя вече старателно бе огледала всичко.

— Не виждам барут.

— Защото няма — отговори Макбрайд.

— Но от него се печели много, особено в Кимбърли — каза Прюданс.

— Да, така е.

— Тогава, ако прибавите и барут — тя отправи поглед към вътрешността на магазинчето, — ще закръгля малко сумата.

— Откъде казахте, че идвате?

— Нищо не съм казал. И тъй като съм изморен, няма да споря и просто ще си отида. Съгласен ли сте? — попита грубо тя.

Старецът се загледа някъде далеч, присви очи, сложи отново лулата в устата си и се обърна рязко към Прюданс.

— Двеста лири.

— Двеста лири?

— С барута — каза той, като й подаде две големи торби.

— Слънцето ви е замъглило разсъдъка.

Прюданс се дръпна настрани, за да помисли. Спря се, когато забеляза това, което старецът вече бе видял. Облегнат на едно дърво, недалеч от тях, един човек ги наблюдаваше. До него стоеше кон. Малко по-нататък беше клекнал един негър. Ръцете му свободно висяха между коленете му. Беше облечен в дрехи от кожа.

— Ей, вие там! — каза Прюданс и се отправи към тази странна тройка. — Според вас как върви барутът?

— Не бих попитал него за това — каза гласът с шотландски акцент. — Положително не него.

— Тогава?

— В кози или в овце? — попита човекът. Източнолондонският диалект звучеше забавно, но лицето беше сериозно. Той погледна негъра, който стоеше клекнал до него. — Какво ще кажете?

— Вас питам — каза Прюданс и се приближи още повече.

Той се обърна към нея. Прюданс чувстваше неудобство, когато той я гледаше. Очите му бяха кестеняви, имаше хубаво мъжествено и открито лице. За първи път от много месеци насам Прюданс имаше усещането, че е жена. Уязвима. Тя рязко се обърна към Ангус.

— Иска да му се плати в лири — каза тя.

Човекът започна да се подсмихва зад гърба й. Тя се обърна и отново го погледна. Пак се почувства неловко. Имаше нещо особено в него. Когато очите им се срещнаха, подигравателният смях секна и погледът му стана сериозен.

— В лири! — извика той, като мина пред нея и се запъти към колата.

— Съветвам те да не ми пробутваш твоите номера, Пол Манхоф! Откакто те познавам, все се опитваш да ми откраднеш колата — каза предизвикателно старецът. — И не искам твоят въшлив негър да се влачи тук.

Прюданс наблюдаваше Пол Манхоф. Той се обърна към нея, след като беше разгледал небрежно колата.

— Колко предложихте?

— Той иска двеста лири.

Пол Манхоф само поклати глава в знак на категорично съгласие.

— Какво означава това? — попита тя подозрително.

— Ангус е хитрец.

— А аз?

Пол я огледа. Въздъхна дълбоко и се отправи към стареца. Прюданс чакаше нерешително. Нито Пол, нито Ангус й обръщаха внимание.

— Нямате ли какво да ми кажете? — попита тя.

Пол Манхоф погледна Ангус, който сви рамене. Пол на свой ред също вдигна рамене. А Прюданс се чувстваше напълно изключена.

— Тук ли ще останете? — продължи тя.

— Изглежда, че това е най-добрият начин на действие — отвърна спокойно Пол Манхоф.

Ангус радостно дръпна празната си лула.

— Сто. Или вземаш, или се отказваш, мръсен шотландски крадец! — Пол му нахлупи шапката над очите и отиде при Прюданс.

— Можете да ми помогнете да натоварим нещата. Уредено е вече — каза той, като погледна Ангус и тръгна към коня си и негъра.

— Една минута! — извика Прюданс и се затича след него. — За какво да ви помогна? Да натоварим кои неща?

— Ще разделим колата по средата. — Пол развърза коня си. — Много просто.

— Защото си въобразявате, че с моите сто лири ще получите половината. — От смайване Прюданс беше повишила тон. После заговори по-тихо: — Не влизам в този род комбини.

Той поклати бавно глава и сложи седлото на коня.

— Искам си моите сто лири, преди да сте докарали работата до бой — каза Ангус.

— Можеш да поискаш отново двеста — извика му Пол Манхоф.

— Чакайте! — отсече Прюданс.

Тя свали шапката си и я хвърли на земята, откъдето се издигна облак прах. Погледна яростно Пол, който й отвърна с усмивка, и се обърна към Ангус, без да знае какво да му каже.

— Е? — Ангус се усмихваше стиснал лулата в края на устата си.

— Може би съм се заблудил. — Прюданс се наведе, за да си вземе шапката, изтупа я в панталона, за да спечели време, и се отправи към Пол Манхоф. — Може би съм се излъгал.

Той незабележимо повдигна вежди и погледна негъра, който вдигна очи към небето.

— Доколкото разбирам, вие искате да се сдружите с мене?

Прюданс си сложи шапката. Кестенявите очи на Пол Манхоф искряха от хитрост и това много я смущаваше.

— Ето ти идея — каза Прюданс. — Отскоро съм тук. Може би това ще е добра работа.

Ангус Макбрайд нахлупи шапката над очите си, сякаш за да не ги гледа. Пол наблюдаваше Прюданс проницателно. Той погледна изпитателно своя съучастник, облечен в кожени дрехи. Тъмнокожите рамене се повдигнаха, после се отпуснаха несигурно.

— Казахме сто.

Пол Манхоф спокойно се приближи до Прюданс, като оглеждаше лицето, тялото и ботушите й. Докато обикаляше около нея, тя усети как женствеността й разцъфтява.

— Какво има? — попита Прюданс.

Той бавно й подаде ръка:

— Манхоф. Пол Манхоф.

Прюданс потрепна, когато коравата му десница хвана нейната. Погледна го право в очите и сърцето й затуптя.

— Шарбол, Пиер — каза тя и енергично стисна ръката му.

Лицето на Пол изрази удивление.

— Пиер Шарбол — повтори тя и дръпна ръката си. — От Франция съм. Европа.

— А, така ли? — Пол изглеждаше успокоен. Той се отправи към коня си. — Можеш да натовариш кожите, Темба. Тръгваме.

— Вие нищо няма да натоварите, защото няма да получа моите сто лири.

Прюданс беше напълно забравила за Ангус Макбрайд. Тя се обърна към него и спря пред пушката, насочена към нея. Пол Манхоф подигравателно наблюдаваше сцената.

— Платете на човека, иначе трябва да го убия! — каза насмешливо той.

— Ще му платя, ако пусне тази пушка — отвърна Прюданс, без да изпуска оръжието из очи.

— Чу ли какво каза господинът, Ангус? — Пол беше явно доволен.

— Тъй ли? — старецът не сваляше пушката си.

Тя почака малко, след което извади с нежелание от джоба си пачка банкноти.

— Сто лири — каза Прюданс.

Тя започна да брои, като поглеждаше към оръжието. Като видя, че той леко навежда пушката си, за да сграбчи шумолящите банкноти, Прюданс му удари един в лицето. След това грабна пушката и метна стареца на земята. Обърна се към Пол Манхоф, който с възхищение вдигна шапката й. Тя му благодари с леко кимване и каза:

— Надявам се, че с вас няма да имам същите неприятности — след което хвърли парите върху Ангус, който се замята в праха, за да ги хване, преди да са отлетели.

— Впрегнете воловете — нареди тя на Пол и посочи малкото стадо недалече от тях. — Четири ще ми свършат работа.

— Воловете? — извика старецът, като хвана и последната банкнота. — Вие нищо не споменахте за воловете.

— И вие също. Но аз нямам намерение да тегля колата. Освен ако, разбира се, моят съдружник няма други намерения.

— Хей, по-кротко! — каза Пол, като вдигна ръце. — Няма да откраднем воловете от стареца.

— Че кой е говорил за кражба, приятелю? — Прюданс го прониза с поглед. — Ще ги взема само назаем, за да си пренеса стоката.

— За воловете — още петдесет отгоре — вдигна врява Ангус, като размаха банкнотите.

— Прочетохте ли парите, които дадох! Кой е този? — попита Прюданс Пол, като погледна към негъра.

— Моят лекар.

— А, петстотин лири! — възкликна Ангус смаян.

Прюданс се направи, че не го чува.

— Болен ли сте? — попита тя Пол.

— Вярвам, че ще оцелея.

Пол Манхоф й се усмихна. Явно изяществото на този французин с походка на денди му беше направило впечатление.

— Ловък ли е? — попита Прюданс, отправила очи към негъра.

Той спокойно седеше и я гледаше. Кожата му беше мазна и издаваше особена миризма.

— Темба! Иди потърси воловете.

Негърът се изправи с един скок и мина пред Прюданс, като й хвърли весел поглед.

— Случва ли му се понякога да се мие? — попита тя Пол.

Леко приведен напред, Темба отиваше към воловете и си подсвирваше с уста.

 

 

Колата остави зад себе си малкото магазинче и Ангус Макбрайд, облегнат на грубата белосана стена. Празната лула висеше на долната му устна. Със спусната ниско шапка, той броеше петстотинте си лири.

Размахван от Темба, дългият камшик от кожа на носорог се изви във въздуха, преди да се стовари върху воловете.

Конят беше завързан и я следваше в бърз ход. Прюданс погледна Пол Манхоф, който седеше до нея в предната част на колата. Той хъркаше и главата му подскачаше в ритъма на движението. Дори и заспал, лицето му излъчваше нещо насмешливо. Тя изведнъж почувства сигурност. Пристигането тук й беше донесло неочакван късмет.

Докато воловете теглеха тежкия си товар към неизвестността, тя погледна напред. Кухненските съдове се удряха с трясък един в друг, металните колела скърцаха, а сухият въздух, примесен с прах, гъделичкаше ноздрите й. Без да го гледа, тя усещаше силното му мъжко присъствие до себе си. Този мъж я привличаше. Като отметна назад глава, Прюданс насочи вниманието си към обширната местност, разпростряла се пред очите й. Каквито и да бяха чувствата, които изпитваше, Прюданс не забравяше, че съдружникът й наистина я беше взел за мъж.