Луаншия Греер
Добра надежда (5)

5.

— Как се пише „вярвам“, госпожице Търстън? — попита Емили, която пишеше нещо в дневника си.

Гувернантката разпределяше дрехите на Емили. Правеше това два пъти в годината. Което не ставаше вече на малкото момиченце, тя даваше на децата на робите. Доставяше й удоволствие да вижда как всяка подарена дрешка озарява с радост малките личица.

— В–я–р–в–а–м — отговори госпожица Търстън, която беше разгънала една малка рокличка. — Сигурна ли сте, че това не ви става вече? — тя смяташе, че роклята е твърде хубава, за да бъде подарена.

— Да — отвърна Емили, която усърдно продължаваше да пише.

— Напълно ли сте сигурна? — настояваше гувернантката, приближавайки се към момичето с раздиплената рокличка.

Емили скочи като пружина, за да я премери.

— Колко жалко! — въздъхна гувернантката за умалялата рокля и погледът й се спря върху дневника на Емили.

— Какво пишете?

— Нищо особено, просто си попълвам дневника — отговори момичето и отново потъна в тетрадката си.

— Наистина е много красива — каза госпожица Търстън и отнесе роклята.

Емили продължи: „Не разбирам защо татко не иска да повярва нито на Жан-Жак, нито на Сюзан. Какво си мисли той?“

После спря за миг, защото гласът на гувернантката пресече мислите й.

— Тези фусти са пожълтели! Трябва да предупредя Мария — мърмореше тя.

Емили отново хвана писалката: „През целия ден Сюзан се беше затворила в стаята си. Не разбирам защо стана всичко това. Какво лошо има двамата да са заедно?“

— Тези хора не знаят как се пере — продължаваше да мърмори госпожица Търстън.

Затворена в стаята си, Сюзан се чувстваше добре. Така можеше да избегне другите, особено Клара. Като чу ключът да се завърта в бравата, погледна към вратата. Това, че беше заключена, не пречеше някой да влезе — си мислеше със съжаление тя. Беше Клара. Щом я видя, Сюзан се обърна към прозореца.

— Смятам, че е време да ти припомня нещо — каза Клара, сякаш считаше за свое право да бъде там. — Спомняш ли си кръвния договор, който подписахме, когато бяхме малки, Сюзан? — продължи тя, като спокойно седна на леглото.

Сюзан се обърна, а Клара продължаваше:

— Договор, който единствено смъртта може да наруши?

Сюзан я погледна презрително, без да каже нищо. Тя мислеше, че единствено мълчанието е уместно, но това не притесняваше Клара.

— Най-после можем да изтрием петното, което остави това момче, Сюзан. За първи път се съмнявам в чувствата на татко към него, за първи път той не му вярва. Трябва да се възползваме от това.

— Ти си била… — каза Сюзан съвсем спокойно, защото беше прозряла истината. — Ти… — повтори тя и се отправи към сестра си тласната от това внезапно откритие. — Ти си направила пожара! Ти ни накара да попаднем в тази клопка.

— Не говори глупости! — отвърна Клара с негодувание. — Ти му постави капан, за да възбудиш желанието му да има една белокожа жена. Знаеш много добре, че е така!

— Не се случва за пръв път. Опитвала си се вече да ги погубиш с пожар и нищо няма да те спре! — извика Сюзан.

Тя се втурна към вратата, блъсна я и без да я е грижа, че някой ще я чуе започна да крещи:

— Излизай! Махай се от стаята ми!

— Сюзан, моля те, успокой се — повтаряше Клара, като се опитваше да я укроти от страх да не привлече вниманието на другите.

— Излез! — изрева отново Сюзан.

Клара си тръгна. Трябваше да чака друг случай.

— Скоро ще разбереш — каза тя и се измъкна с усмивка.

Когато вратата се затвори, Сюзан се облегна на нея, сякаш за да се увери, че Клара никога няма да мине от тук. Но потресена от това, което току-що беше открила, сърцето й заби силно. Трябваше да види Тис. Трябваше веднъж завинаги да се махне от Клара.

При шума на ключа в бравата се обърна и се вслуша в затихващите стъпки на Клара.

Имаше начин — трябваше да привлече вниманието на Емили. На нея единствено тя имаше доверие. Сюзан погледна през прозореца. Очакваше да я види. Прюданс стоеше пред избата с баща си. Тя отново се запита защо не искаше той да повярва. Как можеше да остави Клара да се подиграе с истината?

И самият Жак не знаеше. В дъното на душата си той се съмняваше.

— Но какво може да направи Жан-Жак, че да му повярвате, татко? — го попита Прюданс. — Сюзан ви каза, че той е искал да й помогне да отиде при Тис. Защо не можете да повярвате в това?

Тя замълча, погледна баща си и продължи:

— Ако има някой, който би трябвало да разбере, това сте вие.

Жак избягваше умоляващия й поглед. Тя имаше право, той трябваше да разбере. Но не разбираше ли много добре, че любовта му към Ева беше заплаха за цялото семейство и въпреки това той не можеше да се откаже от нея. Как плътските страсти можаха да го доведат дотам, че да не се интересува от нищо, да смесва доброто със злото, да пренебрегва съвестта за сметка на капризите на тялото си? Жан-Жак беше младо момче, което живееше сред очарователни момичета, — неговите собствени дъщери. Беше твърде възможно той и Сюзан да са открили заедно удоволствието.

Кръвосмешението не беше онова, което Жак не можеше да понесе, а мисълта, че Жан-Жак е спал със Сюзан. „Как бих могъл да го повярвам?“ — питаше се той. Защо? След това той прогони мислите си, защото не можеше да надмогне силата им.

— Тъй като е ваш син — каза Прюданс в отговор на незададените му въпроси, — трябва да повярвате, татко.

 

 

Лекото почукване на вратата накара Сюзан да се отдръпне от прозореца. Знаеше, че това не е Клара, просто защото Клара никога не чукаше.

— Кой е? — прошепна тя до вратата.

— Аз съм, Емили — обади се едно малко гласче. — Как си, Сюзан? — попита детето неспокойно.

— Трябва да видя Тис! — отговори Сюзан, долепила чело до вратата. — Трябва да го видя, Емили. Мислиш ли, че можеш да уредиш това?

— Но как? — запита Емили, вече възбудена от тази идея. — Не знам пътя за тяхната къща. Искаш ли да потърся ключа от стаята ти? Така ще мога да те измъкна.

— Ако отидеш днес на реката, ще го видиш на мястото, където се срещаме обикновено. Иди и му кажи какво се е случило.

— Искаш ли да го доведа? — попита Емили.

— Не. Не е възможно. Клара…

— Тя няма да узнае нищо — прекъсна я детето. — Нищо няма да й кажа, Сюзан. Ще я отведа от тук, така, че да не го види. Ще ида да потърся ключа и да доведа Тис в стаята ти.

Гласът на Емили трепереше от вълнение, докато описваше този таен план. Тя се чувстваше съучастница в приключението на Сюзан и Тис.

— Отивам и ще го доведа.

— Емили! — извика Сюзан, но момичето беше заминало.

— Емили! — повтори тя, изправена зад вратата.

Тя дишаше вече спокойно, защото знаеше, че малката й сестра ще намери начин да доведе Тис. Това беше всичко, което желаеше. Той ще я разбере и ще я притисне в обятията си.

— О, Емили, доведи ми Тис — промълви тя на един дъх.

 

 

Скалите по крайбрежието бяха покрити с искрящо от белота пране. На Емили, която тичаше насам, гледката се стори изключително хубава. Наведени над реката, облечените в шарени дрехи жени удряха прането срещу камъните, а песните им се носеха към планините. Онези планини с цвят на пурпур, които изведнъж потъмняваха, ако перачките загърбят слънцето, а после грейваха в миг със сребриста ослепителност погледнати срещу светлината му.

Никой не се виждаше да идва от фермата на Тис. Емили трябваше да го чака, но това й беше безразлично. Тук, сред жените, тя можеше да си играе на какви ли не игри, сред тези жени, чиито лица грейваха винаги, когато я видят.

— Госпожице Емили! Как е днес госпожица Емили?

— Добре съм. Много съм добре — отговори момичето. — А вие?

— Добре сме, госпожице Емили.

С този сърдечен отговор й отвръщаха винаги те. Емили се питаше как бебетата, които бяха вързани на гърбовете на майките си, не падаха в реката. Сякаш висяха над водата, която можеше да ги удави за миг. Въпреки това те не изглеждаха изплашени. „Техните малки тъмни личица са винаги толкова сериозни“ — мислеше Емили, приближи до едно от тях и го погъделичка по брадичката.

— Здравей, бебчо! — каза тя, а бебешките очички веднага се свиха, за да се усмихнат.

После малкото лице разцъфна от възхищение, докато Емили стоеше наведена над него, като го принуждаваше да се откъсне от съзерцаването на водата, която до този момент бе изцяло погълнала вниманието му.

— Бау! — каза Емили и скочи на една отдалечена от брега скала. — Гледайте ме! — извика тя на всички бебета и техните майки.

— О! — отвърнаха майките благосклонно, но с отсянка на упрек. — Внимавайте, госпожице Емили!

— Гледайте ме! — повтори момичето със смях.

И тя подскачаше от една скала на друга, като внимаваше да не докосне с крак простряното пране. Жените подхванаха отново своята песен и скоро Емили се присъедини към тях.

 

 

Тис отдалече забеляза Емили. Той не беше изненадан от това. Често я намираше тук, когато идваше да се срещне със Сюзан, но никога Емили не беше ги виждала. Той тъкмо щеше да отклони коня си към тайния път, по който се срещаха, когато Емили го съзря.

— Тис! — извика тя.

Тис подкара коня си срещу нея.

— Чаках те — каза задъханото момиченце, когато стигна до него. — Трябва да ти говоря.

Тя погледна към жените, за да се убеди, че не могат да я чуят. Своята тайна би споделила само с Тис.

— Много е важно — добави тя.

Тис погледна малкото сериозно лице, което се беше повдигнало към него.

— Толкова ли е сериозно, малка Емили? — каза той и леко се изкикоти. — Какво става? Рибка ли си видяла?

— Сюзан… — отговори бързо Емили. — Трябва да я видиш, но не е лесно. Ще отведа Клара и ще ти дам ключа. Бъди дискретен, защото никой не бива да те види.

— Успокой се, Емили — каза любезно Тис. — И повтори отново всичко.

— Става дума за Сюзан — започна тя пак, втренчила големите си сини очи в него, сякаш за да се увери, че той разбира сериозността на нещата. — Миналата нощ изгоря конюшнята. Сюзан беше там с Жан-Жак, но татко не иска да повярва на това, което тя му каза.

— Какво искаш да кажеш? Какво не вярва баща ти?

Тис слезе от коня и коленичи пред Емили.

— Кажи ми какво се е случило. Не разбирам за какво говориш.

— Сюзан каза, че щяла да те види. Каза също, че Жан-Жак трябвало да я доведе до вас, но татко не вярва и я заключи в стаята за цял ден, а може би и завинаги.

Думите се блъскаха в устата на Емили.

— Трябва да те види. Иска да ти говори. Ела.

Тя сграбчи ръката му и изведнъж запита:

— Какво става? Ти също ли не й вярваш?

Тис поклати глава и се метна на коня.

— Обичаш ли Сюзан? — попита простичко Емили. — Имаш ли й доверие?

Тис потвърди с усмивка и лицето на Емили се проясни.

— Добре, тогава всичко ще е наред.

— Ела — каза Тис, като й протегна ръка.

Емили му подаде своята възбудена от предстоящия момент, който тя толкова много харесваше. Дали ще е баща й, Жан-Жак или Тис, преживяването беше вълшебно. Здравите ръце я вдигаха във въздуха, тя сякаш летеше, докато я метнат пред себе си на коня. Емили не познаваше по-чудесно усещане.

— Трябва да направя така, че Клара да отиде някъде далеч от къщи — повтори тя. — След това ще потърся ключа и ти ще отидеш в стаята на Сюзан… Никой не бива да те вижда.

Тис се усмихна и кимна с глава. След това пришпори коня, който тръгна в галоп към къщата. Седнала пред Тис, Емили имаше готовност да изпълни важната си задача.

 

 

Емили се учуди от лекотата, с която установи тайната връзка между Тис и Сюзан. Тя откачи ключа от кухнята, без някой да я види, дори и Мария. Изтича зад плевнята и даде на Тис ключа, като прошепна:

— Тя те чака. И бъди внимателен!

— А Клара? — попита Тис.

Емили се усмихна съучастнически.

— Не се притеснявай за нея.

Тя се затича към къщи, но изведнъж се спря:

— И не забравяй, ще останеш тук, докато ме видиш да излизам с Клара.

След като даде разпорежданията си, Емили тръгна отново.

Тис гледаше ключа в ръката си. Снощи и баща му беше заключил пътната врата. След това погледна към къщата, в която Сюзан беше затворничка. Знаеше ли тя, че през изминалата нощ той беше взел своето решение? Баща му можеше да направи каквото си поиска, за да ги раздели със Сюзан, но той бе решил да не допусне това, дори и да скъса със семейството си. Но сега, докато чакаше Емили да се появи с Клара, Тис усети, че нещо го измъчва. Той си спомни думите на Емили: „Сюзан беше там с Жан-Жак… Сюзан щеше да те види…“ Та тя нищо не му беше казала за това.

 

 

Когато Емили се върна вкъщи, срещна баща си, който излизаше. От облеклото му се виждаше, че отива надалеч. Той погледна строго Клара:

— Ще се върна веднага щом е възможно.

— Вие си въобразявате, че майка му ще разкрие истината, щом вие не успяхте? — каза Клара с предизвикателен тон като мина пред Емили, за да излезе с Жак. Емили ги последва.

— Какво може да разбере майка му? — продължаваше Клара.

— Ти оставаш да пазиш семейството, Клара — каза Жак, без да обърне внимание на думите й.

Той се отправи към колата, до която чакаше Жан-Жак.

— А вие ще пазите него — отбеляза сухо Клара.

Жак се спря и я изгледа. Емили усети потока от яростни думи, готови да бликнат от устата му, но той остана безмълвен и се обърна към най-малката си дъщеря:

— Помагай на Клара, Емили. Бъди послушна.

И се приближи до колата на Жан-Жак.

Изправена до сестра си, Емили ги гледаше как се качват. Когато прекосиха двора и излязоха на пътя, тя хвърли поглед към Клара.

— Искам да ти покажа нещо много важно. Ще дойдеш ли да го видиш? — попита Емили и широко се усмихна.

— Имам работа — отговори Клара, като си тръгна.

Емили изтича след нея и я хвана за ръката.

— Но татко каза, че ти отговаряш за нас — упорстваше Емили.

— Изчезвай! — отвърна сухо Клара, освобождавайки ръката си.

— Но това е част от моята работа. Много важно е да се трудя, нали ти го каза?

Тя замълча за миг, след което извика:

— Моля те, Клара.

— В името на бога, за какво става дума?

Тя беше бясна, но Емили се усмихваше. Бе получила това, което искаше. Клара тръгна насила. Далеч от плевнята, далеч от къщи!

— Става дума за един хамелеон — обясни Емили и двете се отправиха към мястото, където момиченцето беше оставило въпросния хамелеон.

Като видя Тис да прекосява двора и да влиза в къщата, Емили се усмихна на Клара и здраво я хвана за ръката, казвайки:

— Ти знаеш всичко. Затова имам нужда от тебе.

Когато Тис отключваше външната врата, Сюзан затаи дъх.

— Тис! — промълви тя, като го видя да влиза. После се хвърли на шията му. — Тис, Тис!

Той затвори вратата и й даде знак да мълчи. След това се вслуша. Сюзан го гледаше оживена от вълнението, което й носеше неговото присъствие. Той се обърна към нея. Тя отново щеше да се спусне към него, но усети някаква задръжка от негова страна.

— Какво има? Какво става? — попита тя смутена.

— Исках само да се убедя, че няма никой наоколо — отговори Тис, като че ли се извиняваше.

Отиде да погледне през прозореца, а Сюзан стоеше неподвижна. Той се обърна към нея.

— Сюзан, какво има? — каза Тис, гледайки разстроеното й лице.

— И ти не ми вярваш!

Тис се приближи до нея, а тя отстъпи.

— Клара е знаела… Знаела е, че никой няма да повярва на истината — добави Сюзан.

— Каква истина? Разкажи ми.

Сюзан гледаше твърдо.

— Исках да избягам, да дойда при тебе, да живея с теб и твоето семейство. Исках да сме заедно завинаги. Вярваш ли ми? — попита тя, силно развълнувана.

— Да! — отговори Тис и я привлече към себе си.

Той прокара пръсти през косите й, наклони главата й назад, за да вижда по-добре лицето й.

— Сюзан! — въздъхна той.

— Да?

— Но това нямаше да е възможно.

— Защо? Обичам те, Тис. Не мога да живея без теб — промълви тя.

Тис допря лице до нейното и я притисна по-силно.

— Трябва да си намерим друго място, Сюзан.

Тя се отдръпна и го погледна неразбираща.

— Това ще направим — каза той и потърси устните й.

Тис почувства в тялото си желанието, заради което се беше противопоставил на баща си, и каза:

— Ще намерим начин, Сюзан.

 

 

— Е, и? — каза Емили, сякаш не разбираше нищо от това, което Клара й беше обяснила. — Ако той си сменя цветовете според терена, какво става, когато има няколко цвята?

Тя повдигна пръстчето си, на което беше закрепила малкото зелено хамелеонче, и го доближи до лицето на Клара, която веднага се дръпна назад.

— Ето, виж. Той е още зелен, а пръстът ми не е зелен. Какво ще стане сега, ако го забележи сокол?

— Сигурно ще се нахвърли върху него и ще го изяде! — отговори Клара.

Въпросите на Емили я отегчаваха, пък и не обичаше да вижда под носа си хамелеон.

— Но това е страшно! — извика Емили ужасена, наблюдавайки хамелеона на пръста си. — Не ти вярвам!

Емили знаеше, че единствено спорът, последван от мъмрене, можеха да задържат Клара.

— Би било несправедливо — подхвана Емили, — ако едно толкова малко и интелигентно същество като хамелеона се остави да бъде изядено от сокол. Ти ме лъжеш.

— Не бъди глупава! — каза Клара, готова да й се скара.

Но Емили знаеше, че това ще отнеме време.

— Щом ми задаваш въпрос, и аз ти отговарям — продължи Клара — нямаш интерес да казваш, че лъжа. Това показва лошо възпитание, независимо от факта, че съм по-голяма от тебе и че ми дължиш уважение. Чудя се… чудя се понякога на какво те учи по цял ден госпожица Търстън. Явно не на добри обноски!

Клара не й се кара много, тъй като Емили я слушаше внимателно. Но това трая докато видя Тис да излиза крадешком от къщата и да изчезва. Достатъчно дълго беше задържала Клара. Тя й се усмихна.

— Съжалявам, Клара. Няма да правя повече така — извини се Емили, за да скрие радостта си, че е успяла.

 

 

Морските вълни се разбиваха в скалите, превръщайки се в безброй сияйни капчици, преди с грохот да се върнат обратно във водата, от която се раждаха. Чайките се плъзгаха по вълните носени от вятъра. Жак викаше, за да заглуши шума от морето. Искаше Ева да го разбере.

— Имам нужда от тебе, Ева. Когато беше с мен, ме измъчваше чувството за вина, сега страдам от раздялата. Имам нужда от тебе.

— Не, Жак. Не мога да бъда с вас.

— Омъжи се за мен.

Тя не отговори.

— Омъжи се за мен, Ева — повтори той.

Ева отмести очи от него и погледна Жан-Жак, който стоеше при рибарите недалече от тях.

— Вие отказвате да повярвате на нашия син — каза тя, без да го гледа. — Отнасяте се с него като с роб.

След това се обърна и го погледна право в очите.

— Вярно ли е? — попита тя.

— Да. Исках да го убия.

Жак направи последно усилие да й обясни:

— Не разбираш ли какво ти казвам? — извика той и я сграбчи с двете си ръце. — Без тебе не съм полезен нито на сина ни, нито на някой друг.

Притисна я силно до себе си. Усещайки, че трепери, той стягаше все по-силно прегръдката си. Тя продължаваше да тръпне.

— Никога господар не е прегръщал роб. Обичаш ли ме, Ева?

Тя се обърна и погледна Жан-Жак.

— Нашата любов — каза тя — носи смърт. Страхувам се за сина ни.

Жак улови ръцете й.

— Никога повече няма да му се случи нещо лошо — каза той. — Заклевам се.

— А вие? — погледна го тя изпитателно. — Вие също ли няма да му причините зло?

Жак я пусна, отдалечи се, но после се обърна към нея.

— Вие сте чули истината, Жак, а не сте искали да повярвате.

— Знам.

— Вие се отрекохте от сина ни.

— Да.

— Вие направихте от него лъжец, Жак.

— Той не искаше да ми отговори.

— Не, вие не сте искали да му повярвате!

Той трепна от нейния тон. За първи път Ева беше разгневена.

— Не сте искали да повярвате на сина си, защото сте се страхували — продължи тя.

Жак погледна момчето, после втренчи очи в Ева.

— Да, страхувах се.

— От него ли?

— От мене самия.

Той грубо я сграбчи и я притисна.

— Без тебе изпитвам страх от себе си — добави Жак.

— А Жан-Жак? — каза тя, като поклати бавно глава. — Той може да бъде приет само ако сме разделени. Заради него ние не трябва да живеем заедно.

— Не! — Жак я притискаше все по-силно. — Или ми кажи, че не чувстваш нищо! Кажи, че съм те взел против волята ти, като животно. Само тогава ще те пусна.

Ева не отговори.

— Кажи ми това и никога повече няма да се бърна.

— Обичам ви.

При тези думи той я пусна. Погледите им мълчаливо се срещнаха за миг. Миг, който трая цяла вечност.

— Обичам ви, Жак — повтори тя.

Коприненият шал, вързан на шията й, се вееше от вятъра. Един блестящ кичур коса докосна лицето му.

— Приемам да не се омъжиш за мене, Ева — каза най-сетне той, — както приемам любовта ти.

После той се обърна и изтича към сина им. Виждайки ги заедно, сина и мъжа, които обичаше, Ева почувства, че я обхваща страх. Беше се отдалечила от Жак, за да предпази сина си, но сега, когато бяха близо един до друг, тя се питаше дали нещо може да спаси Жан-Жак от хора като Клара.

 

 

Когато се върнаха, Клара избягваше баща си и Жан-Жак. Усещаше, че пукнатината, която ги разделя, може да й помогне да постигне целта си. Трябваше да чака.

Въпреки че Жан-Жак беше избрал да остане с баща си в Добра Надежда, тя не се заблуждаваше. Нещо между тях се беше променило. Взаимното доверие, което годините бяха изградили, сега бе разбито. Жан-Жак работеше покорно, говореше учтиво на баща си, но под тази спокойна привидност той страдаше от дълбока неувереност. Освобождението беше далече. Дори един ден да бъде свободен, за да действа по своя воля, и дори баща му непрестанно да му повтаря, че винаги е бил свободен и че изборът на неговото бъдеще е лесен, Добра Надежда ще бъде негова.

Единствено Емили се досещаше за болката, която му причиняваше страдание. Той не й бе казал нещо, но тя беше забелязала, че блясъкът в очите му е изчезнал след нощта на пожара.

Емили не знаеше как е преминала срещата между Тис и Сюзан, която сама беше уредила. Сюзан нищо не позволяваше да се разбере. Тя държеше Емили настрана от света на „големите“, защото за момента нямаше нужда от посредник. Освен това тя беше свободна да излиза от стаята си.

Клара си оставаше все същата — най-голямата сестра, която бдеше зорко. Емили сравняваше очите й с тези на сокола, който заплашваше малкия хамелеон. Нищо не можеше да й убегне, с изключение на Прюданс, която беше непроницаема. Дните й преминаваха в избата на господин Клодел. Въпреки волята на баща си, тя работеше с мъжете. И Клара решително се противопоставяше срещу това.

 

 

Емили стоеше до входа на избата, без да бъде забелязана от господин Клодел и Прюданс. Тя се превърна цялата в слух, за да разбере какво толкова привличаше сестра й в тази изба. Може би виното я съблазнява?

Господин Клодел правеше дегустация. Емили се намръщи. Веднъж досега беше опитвала вино и това й бе достатъчно. Прюданс не изпускаше Клодел от погледа си и чакаше да чуе мнението му, но без да каже нещо, той се наведе да види бъчвата и да разбере какво е виното.

— Какво ще кажете? — попита нетърпеливо Прюданс.

Господин Клодел я изгледа безмълвно.

— Кажете де! — настояваше тя.

— Превъзходно е!

Прюданс заподскача от радост. Никога досега Емили не беше виждала сестра си в такова състояние. И всичко това заради една капка вино…

— Добре направихме, че поправихме бъчвите — каза Прюданс, сияеща от радост. — Имах право.

— Да — потвърди господин Клодел, — вие също ставате чудесна като виното.

Емили инстинктивно се отдръпна, щом господин Клодел постави ръката си на гърба на Прюданс.

— Станали сте прелестна — добави той, а ръката му се плъзна до талията на сестра й.

— Благодаря — каза Прюданс и се дръпна. — Господин Клодел — продължи тя с твърд тон, макар на Емили да се бе сторило, че гласът й трепери. — Вие сте винар и смятам, че ще направите по-добре да държите чашите си, отколкото талията ми…

Тя замълча за малко, след което продължи:

— Освен ако не искате да говоря за това на баща си.

Клодел започна да се смее.

— Как този изблик ви запали очите! Обичам темпераментните жени — каза той, без да я докосва.

Емили забеляза, че страните на Прюданс бяха пламнали. Миг преди сестра й да стигне вратата, Емили успя ловко да се измъкне. Прюданс се обърна към Клодел и му извика:

— Имате късмет, че не сте роб! Баща ми може веднага да ви изгони, без да чака освобождението.

Като каза това, тя излезе бързо от избата. Емили изтича след нея, нехаейки за това, че ще я видят.

— Какво правеше тук? — попита Прюданс.

— Шт! — отвърна Емили като я хвана за ръката, за да тича заедно с нея. — Веднага ли ще кажеш това на татко?

Прюданс се спря и хвана Емили за раменете.

— Нищо няма да кажа на татко, ти — също!

Емили отвърна:

— Но ти каза на господин Клодел, че щом като не е роб, татко може…

— Емили! — прекъсна я Прюданс. — Знаеш колко важно е да се науча на този занаят, за да управлявам имотите.

Това не изглеждаше убедително за Емили, но тя кимна с глава и каза:

— Да. Сигурно затова стоиш по цял ден в избата.

— За мене това е най-важното нещо на света, но ако татко научи какво е станало, ако имаше и най-малка представа за това, което направи господин Клодел, той никога няма да ми позволи да вляза там.

— Защо?

— Защото…

Прюданс се чудеше как да обясни на малката си сестра това, което още и на нея не беше станало ясно.

— Защото — продължи тя — не обича да ме вижда с мъже. Той, изглежда, мисли, че една жена не трябва да остава сама с мъж.

— Искаш да кажеш като Сюзан и Тис?

— Защото съм жена, а не мъж. Защото… Слушай… Не го разбираш още.

Тя замълча за малко и продължи:

— Просто защото съм жена.

— Да — отвърна Емили, питайки се защо сестра й поднасяше така грубо нещата.

— Татко мисли, че само мъжете трябва да работят. Не му минава и през ум, че знам какво да правя.

— Наистина ли знаеш?

Прюданс кимна, после излезе и погледна към избата.

— Знам много повече, отколкото татко предполага — заяви тя.

 

 

— Можехте ли само да предположите, че Прюданс е водила тези книги, госпожице Търстън? — попита Жак.

Той разгръщаше страниците на една счетоводна книга.

— Какви книги? — запита гувернантката, сякаш се обръщаше към носната кърпичка, която бродираше.

— Книги с подробните сметки на имението — продължи Жак, чието учудване нарастваше заедно със страниците, които беше прегледал.

— Прюданс винаги е имала буден ум и, доколкото си спомням, беше много добра по математика.

— Помагали ли сте й?

Жак не можеше да повярва, че Прюданс сама е направила толкова сложни изчисления.

— Но аз нищо не разбирам от това — отговори госпожица Търстън, като за пръв път погледна Жак. — Би трябвало да сте доволен, че тя се е заела с това. Така ще ви облекчи.

Жак стана от бюрото си. Всичко това не му харесваше. Явно изпускаше от контрол дъщерите си. Замислено погледна госпожица Търстън. След смъртта на жена му те бяха прекарали много вечери заедно, но без да говорят за нещо друго, освен за децата и времето. Все пак Жак имаше нужда да поговори с някой възрастен човек, само не и съсед. Той наблюдаваше гувернантката, тънката права линия, която образуваха устните й, защото, когато тя шиеше, имаше навика да си хапе страните отвътре. Сивите й коси бяха прибрани на кок. Тя си убоде пръста. Единствената й реакция беше лошият поглед, който отправи към иглата.

— Уили Ботма сигурно е прав като казва, че освобождението ще ни доведе до разруха.

— Той не може да каже друго нещо! — отвърна госпожица Търстън, без да вдигне поглед. — Но робството е лошо нещо.

— И аз така мисля, но противопоставянето рискува да се настани между нас. Така семействата могат да се разделят, дори и нашето.

— Не вярвам да се стигне дотам — промълви едва чуто госпожица Търстън.

Жак се приближи до нея, използвайки случая, който му предлагаше подозрението за уязвимост, доловено в гласа й.

— От много години вие сте част от нашето семейство, госпожице Търстън. Разчитам на вас да ме осведомявате за дъщерите ми. Трябва да разберете това. Вие сте тази, към която те се обръщат.

Гувернантката сведе очи. Жак усети, че тя иска да му каже нещо, приближи се и зачака.

— Какво има?

— Вие все още обичате майката на това момче, нали?

Тези няколко думи оставиха Жак без глас.

Възползвайки се от това, тя бързо добави:

— Никога няма да ви разбера, но Емили ви разбираше. Тя умря, опитвайки се да ви дари със син. Никога не ви е упреквала. Беше приела да обичате тази жена, както никога не сте я обичали.

Сълзите променяха гласа на госпожица Търстън. Спомените й се връщаха така, сякаш всичко е било вчера.

— Тя ви прости.

— Това беше най-големият божи дар — каза Жак, като гледаше настрани.

Госпожица Търстън, която се опитваше да скрие вълнението си, не го изпускаше от погледа си.

— Емили ми беше казала, че прошката е най-големият божи дар, госпожице Търстън.

— Да — отвърна тя, като се опитваше да изтрие сълзите си и да се съвземе. — Жалко! — и тя отново се върна към ръкоделието. — Жалко, че Клара не е наследила това от майка си. Толкова е жестока, господин Бовилие — добави тя като продължаваше да го гледа, като че ли най-после можеше да каже всичко, което й тежеше на сърцето. — Всички ни заплашва с омраза. Не е естествено за едно младо момиче.

Като видя, че Жак й е обърнал гръб, тя замълча. Глухи ридания го разтърсваха. Разбра, че той плаче.

— Съжалявам — каза госпожица Търстън, която, подсмърчайки, взе отново ръкоделието си. — Съжалявам, че говорих така. Съжалявам, но не знам какво да кажа.

— Права бяхте, госпожице — отговори Жак, без да се обърне към нея.

Тя дълго го наблюдава. Искаше й се да се приближи до него, да го прегърне и да го утеши, както би го направила може би майка му. Или жена му. Вместо това тя се изправи и след като се убеди, че лицето й е сухо, тръгна тихо към вратата с ръкоделието си.

— Лека нощ, господин Бовилие.

Жак дълго стоя тази нощ, преди да си легне, а когато легна, не можа да заспи. Гледаше празното легло до него. После мислите му се върнаха към Ева. Затвори очи, като се опитваше да си спомни какво беше казала госпожица Търстън. Всичко беше вярно.

 

 

Никой в семейството на Ботма не мигна през нощта, когато Тис беше заявил на родителите си, че ще замине за Добра Надежда.

— Ние тръгваме в обратна посока — каза Уилям. — Ще се срещнем в малките часове на деня.

— Аз няма да дойда, татко — отговори Тис, опитвайки се да запази спокойствие.

— Дадох ти това — продължи бащата, сякаш нищо не беше чул, и посочи карабината, окачена в другия край на стаята.

— Татко, казах, че отивам в Добра Надежда.

— В торбата има хляб, Тис. Сложих и едно одеяло — обади се майка му. — Тази вечер ще е студено.

— Най-после ще ме чуе ли някой? — извика Тис, като гледаше умолително ту майка си, ту баща си. — Казах, че няма да дойда с вас.

Без да каже дума, майката отиде при момичетата и ги изведе навън. Сигурно щеше да се разрази буря. Тя бе видяла облаци по лицето на мъжа си.

— Каза Добра Надежда, така значи… — и Уилям Ботма присви очи.

— Да.

— Защо?

— За да спечеля достатъчно пари, с които да си купя ферма.

Ботма не отговори, а тръгна към вратата. Като се върна в стаята, жена му се спря. Тя погледна мъжа си, после сина си. Ботма се обърна към Тис:

— Разчитам на тебе.

— Кажете ми първо какво печелите с това, че мразите англичаните, татко? Кръв, още кръв… Това ли искате в замяна на робите?

— Нямаш вече нищо общо с Бурите — заключи Ботма.

— Не съм такъв — отговори Тис. — Аз съм африканец.

— А не съм ли и аз? — попита Уилям, чиято ярост най-после избухна. — Но ти не каза какво смяташ да правиш в Добра Надежда, само че аз го знам! Ти ще се продадеш. Ще продадеш душата и близките си заради тази англичанка!

— Като обединя командосите? — попита объркано Тис. — Ще получавам заплата, татко.

— Не заплата, а трийсет сребърника! — изрева Ботма. — Ти ще продадеш близките си на неприятеля! — изсъска той.

— Те не са ни врагове — възрази Тис.

— Не мога да споря с теб — каза Ботма. — Ти говориш като тях.

— Кои „тях“?

— Мястото им не е тук.

— Какво ще правите вие и вашите приятели? Ще убивате всеки срещнат англичанин, нали?

— Да, ще сваля всеки, когото видя — изкрещя от гняв Ботма.

— А те ще изпратят други английски войници, които после ще ви убият — каза Тис, гледайки тъжно баща си.

— И ти ще сложиш пръста си на спусъка, нали?

Думите на Ботма звучаха във въздуха дълго след като беше излязъл, за да потъне в нощта с другите шестима бунтовници в тяхната собствена страна.

Майката на Тис не каза нищо повече. Тя стоеше между два огъня, между мъжа си и сина си. Дори когато на следващата сутрин замина, тя не му промълви и една дума.

 

 

В Добра Надежда отсъствието на Тис беше забелязано от Клара. Тя мислеше, че е успяла да разруши това, което толкова много й пречеше — любовта между Тис и Сюзан.

Единствена Сюзан знаеше тайната, която прикриваше зад усмихнатите си очи. Тис беше постъпил в английската армия.

 

 

1 декември 1834 година — денят на Освобождението, но никой не му обърна внимание, освен робите. Облечени с най-хубавите си дрехи, те приеха свободата си като корона и празнуваха с песни през целия ден.

За Жак Бовилие този ден не се отличаваше от другите. В Англия се бяха задоволили само да обнародват закона, без да се грижат за останалото. Но нещата не бяха толкова прости. Цареше пълен хаос. Господарите и робите бяха жертва на един идеал.

В продължение на много години беше противозаконно да се бият робите, да не говорим пък за обесване. Но въпреки това никой не може да твърди, че тези закони са прилагани. Страната беше прекалено голяма, за да може този идеал да се вкорени в сърцата на хората.

Много бяха тези, които се възползваха от анархията. По пътя за Добра Надежда беше пълно с търговски посредници, които предлагаха за съвсем малък процент да съберат паричните помощи, обещани от английското правителство. Те първо поздравяваха Жак за робите му, на което той отвръщаше:

— Не е учудващо, аз съм ги обучил.

След това те веднага идваха на целта:

— Ще е във ваш интерес, господин Бовилие, да се заема с паричните ви помощи, тъй като се занимавам с жалбите в този район.

Всички тези хора си приличаха, мислеше си Жак. Бяха англичани, твърдо решени да му направят голяма услуга.

— В Лондон ще търсите парите, така ли? — питаше Жак.

Всички отговаряха утвърдително.

— А аз ще ги видя ли?

— Господине, държа на думата си!

Жак се удивляваше на внезапното увеличение на тези честни хора. Той знаеше, че те много лесно ще пленят жертвите си. Например жени като госпожа Ботма, останала сама с дъщерите си във фермата, докато мъжът й беше отишъл да дири отмъщение срещу англичаните, а синът й — зачислен в британската армия. Но когато Жак отиде при нея, за да й предложи помощта си, удари на камък. Гибелните резултати от противопоставянето в едно семейство бяха налице. Той не можа нищо да направи за нея. Тя не вярваше вече в никого и беше запазила робите си като семейството. Госпожа Ботма носеше отговорност за тях. Отговорност, която Господ беше стоварил на раменете й, и която никой никога не можеше да й отнеме.

Жак знаеше, че убежденията на хората, които мислеха като госпожа Ботма, не бяха взети под внимание от английския парламент. Така че много роби заминаха на север със своите господари, оставяйки зад себе си страната, в която се прилагаше законът на британците.

Робите от Добра Надежда бяха ангажирани по взаимно договаряне като чираци за пет години. Всъщност малко неща се бяха променили. Практически Жан-Жак беше един от тези чираци, макар че Жак никога не го бе считал за роб. Не бе ли той предвидил, че един ден синът му ще си поиска свободата, която сега му беше законно върната?

Други промени в околностите интересуваха повече Жак. На север от Добра Надежда той имаше нови съседи.

Заселниците Уестбъри, късно пристигнали от Англия, бяха опитали първо късмета си по източната граница на колонията. Те бяха работили непосилно, но неплодородната земя й враждебността на нацията Кхуза ги пропъдили. В търсене на по-добър живот те се заселиха в цивилизованите околности на Добра Надежда и се сдобиха с едно изоставено от бившите африкански собственици лозе. Семейство Уестбъри бяха решени да създадат голямо лозарско стопанство в Добра Надежда. Веднъж постигнали тази цел мястото им в това общество щеше да бъде сигурно, при това щяха да имат много по-високо обществено положение, отколкото в Англия или на Изток. Госпожа Уестбъри се бе заела с този проект за социално издигане.

Семейството имаше само едно дете — дъщеря на име Полин. Тя беше на деветнадесет години и английската й походка бе заинтригувала Емили още първия път, когато я видя. Имаше много светла кожа и розови страни. Човек би казал, че никога не се е показвала на слънце. Емили смяташе, че преди всичко тя е здрава. Не беше хубава като Сюзан, нито изваяна като Клара, но имаше някаква привличаща особеност, сякаш бе намерила друг начин да задържа вниманието върху себе си. Емили бе вече голяма, за да не забележи начина, по който тя гледаше Жан-Жак, макар и прикрито.

— Аз съм Емили, а ето Жан-Жак — й беше казала тя по най-пленителен начин, когато баща й влезе у тях с господин и госпожа Уестбъри.

— Добър ден, аз съм Полин — беше отговорила сърдечно девойката, без да погледне дори към Емили.

Дрезгавият английски глас, изглежда, галеше слуха на Жан-Жак. Емили забеляза, че той се отдръпна. Можеше да е свенливост, но тя знаеше, че не е от това. В действителност за пръв път една жена гледаше Жан-Жак като мъж. На седемнадесет години, той безспорно беше такъв.

Емили бързаше към дома на Уестбъри, където стопанката ги беше поканила на чай. Между Полин и Жан-Жак тя се чувстваше излишна.

Чаят беше поднесен в хубав сервиз от английски порцелан. Предпазливостта, с която госпожа Уестбъри се докосваше до сервиза, доказваше до каква степен държи на него. Тя бе извикала само Полин и Емили, а Жан-Жак явно не беше поканен — факт, който притесни сестра му. Тя мислеше да си отиде, след като изгълта чая, когато забеляза, че Полин беше набързо изпила своя и изчезнала. Емили реши, че е по-добре да остане. Тя не следеше разговора, а разсеяно оглеждаше стаята, която беше малка, и въпреки че нямаше много мебели, всичко в нея отразяваше британския вкус на семейството. Креслото, в което седеше, беше тапицирано с памучен плат на щамповани шарки. Забеляза, че страничната облегалка беше закърпена. Погледна отблизо, но едва се виждаше откъде започва и къде свършва кръпката, толкова прецизно беше направена. Дори като прекара пръстите си отгоре, тя не можа да усети грапавостта на закърпеното място. Напразно госпожица Търстън се беше опитвала да я научи да прави това.

— Не, нямам работна ръка — отговори господин Уестбъри на въпроса на Жак. — Не съм от хората, които възлагат работа на другите, пък и имението не е голямо.

Емили забеляза, че той говори със странен английски акцент — равен и монотонен.

— Не може човек да им има доверие — заяви госпожа Уестбъри като добър познавач. — Ако не искат да работят, започват да чупят. Искате ли още чай? — попита тя Жак любезно.

— Наричам се Жак — отбеляза той, като си подаваше чашата.

— Джек — каза тя и я пое от ръцете му.

Чашата се разклати върху чинийката, но тя веднага я закрепи.

— Имам братовчед, който се казва Джек — заяви тя.

— Жак — уточни Бовилие с усмивка. — Произношението е френско.

— О! — възкликна госпожа Уестбъри, която явно не разбираше за какво става дума. — Наричам се Мери, а моят съпруг — Джон.

След като най-после разрешиха проблема с малките си имена, Емили се надяваше, че няма да атакуват произношението на Бовилие. Тя вече беше забелязала, че госпожа Уестбъри старателно избягваше да се обръща към тях с фамилното им име. Господин Джон Уестбъри спаси положението, като погледна навън през стената на къщата. Емили бе смаяна от тази способност, която беше присъща на възрастните хора. Докато господин Уестбъри говореше за Жан-Жак, сякаш го виждаше през стената, тя изследваше непрозрачната повърхност.

— Той чирак ли е?

— Моля? — попита Жак.

Емили с облекчение установи, че баща й не може да вижда през стената.

— Вашият роб.

— А, да — отвърна Жак. — Той вероятно може да ви помогне. Познава всичко, що се отнася до земята в тази област. Добър работник е.

— Моля да ме извините — каза Емили и стана.

Тя се поклони на господин и госпожа Уестбъри и се отправи към вратата. Не би останала нито миг повече в тази стая. Баща й беше оставил Уестбъри да мислят, че Жан-Жак е роб! Не им каза, че той е негов син. Тогава тя почувства необходимост да си отиде.

— Какво очарователно момиченце! — каза госпожа Уестбъри на Жак, докато му предлагаше още една чаша чай. — И има добри маниери.

Емили чу последното изречение в момента, когато беше стигнала до вестибюла. Тя се изплези. Ако можеха да виждат през стената, сигурно езикът й нямаше да остане незабелязан.

Но щом излезе навън, се запита дали нямаше да е по-добре, ако беше останала вътре. Полин разговаряше с Жан-Жак, който стоеше изправен до разпрегнатия кон. Той никога не си оставяше конете впрегнати. Веднъж обясни на Емили, че е все едно да накараш някого да се изправи, без да му дръпнеш стола, на който е седял. На Емили й се стори забавно това сравнение. Но днес не й беше до смях. Чувстваше се притеснена. Полин гледаше Жан-Жак по начин, който Емили не познаваше. Тя направо го събличаше с поглед. А може би кожата му я привличаше… До нея той изглеждаше още по-тъмен. Вероятно това вълнуваше Полин. За нея Жан-Жак беше роб. Дори собственият му баща не беше го опровергал. Емили бе възмутена.

Най-сетне Жак излезе от къщата заедно с Уестбъри. Като искаше да ускори заминаването, Емили отиде при Жан-Жак да му помогне да впрегне коня.

— Извинете ме — каза тя, като застана между двамата. — Готови сме! — весело извика Емили на баща си.

Тя не знаеше защо най-много искаше да си замине. Защото интересът на Полин към Жан-Жак я притесняваше? Защото Уестбъри рискуваха всеки момент да се опитат да произнесат името им? Или защото баща й ги беше оставил да мислят, че брат й е роб? Но каквато и да беше причината, Емили искаше да си тръгне колкото се може по-скоро. Като ги наблюдаваше от колата, тя си помисли, че някой ден може би ще ги заобича, но не сега. Сигурно първо трябва да им каже кой е Жан-Жак.

Едва късно вечерта в дневника си Емили можа да изрази истинските си чувства: „Татко ги поправи за произношението на името си, но не и за заключението им за Жан-Жак.“ Спря за миг и се взря в трепкащата светлина на свещта, поставена на малката маса, на която беше седнала да пише. „Но, интересно, Жан-Жак, изглежда, има желание да работи за тях. Обича ли той Полин, или това е, защото татко направи така, че той да се чувства само роб?“

Жан-Жак искаше да се сближи с Полин. Емили усети това няколко дни по-късно, като го гледаше как се приготвя да излезе. Той се изми основно цели три пъти. После облече най-хубавата си риза. Трябваше да отиде да работи при Уестбъри, а се обличаше като за църква. Тя не знаеше какво е направила Полин, но явно беше успяла.

 

 

— Хайде на обед!

Гласът на Мери Уестбъри достигна до Джон и Жан-Жак, които работеха на малкото лозе върху хълма.

— Къде е Полин? — извика тя.

— Не знам, не съм я виждал — отговори мъжът й.

Жан-Жак не каза нищо, въпреки че я беше видял. Дори и сега я виждаше. Тя стоеше сред едни дървета, вляво от лозето.

— Ще обядваме — каза Джон на Жан и се отправи към жена си и кошницата за пикник, поставена върху една покривка в подножието на хълма.

— Да — съгласи се Жан-Жак и тръгна към куртката си, хвърлена на земята.

Както обикновено той си носеше обяд и както обикновено нито господин, нито госпожа Уестбъри му предложиха да обядва с тях. Но Джон се обърна към него и го попита:

— Сигурен ли си, че имаш достатъчно за ядене? Тук има всичко.

Нежността на гласа му изненада Жан-Жак.

— Да, имам достатъчно. Благодаря, господарю.

— Къде си, Полин?

Гласът на Мери Уестбъри се разнесе по хълма. Момчето не се помръдна, макар че като идваше насам, бе видял през дърветата синята пола на Полин.

Трепетно желание премина през него, когато я видя да му се усмихва.

— Майка ми не дава да се приближавам до тебе.

Зелените й очи искряха.

— Да — отвърна той. Взе малката торбичка с храна, вързана в бяла кърпа, и седна върху куртката си под дърветата. Стараеше се да не я гледа.

— Може би тя знае какво чувствам, когато съм с теб — каза Полин, като докосна гърба му с полата си. — Ако дойдеш тук, няма да ни види.

— Трябва да се подчинявате на родителите си — каза Жан-Жак, докато тялото му искаше обратното.

— Защо? — попита тя и леко го бутна с крак в гърба. — Отдръпни се малко, моля те.

Жан-Жак влезе навътре под дърветата. Той не я погледна от страх да не изпита отново това странно усещане.

— Сега те не могат да ни видят — каза той.

— Добре — съгласи се Полин и седна на земята до него. — Не искаш ли да знаеш какво чувствам? — попита тя усмихната.

— Не — веднага отговори Жан-Жак.

Полин се изкикоти. Гласът й беше топъл и дрезгав.

Жан-Жак обичаше този глас.

— За съжаление не мога да променя чувствата на майка ми — продължи тя, — но мисля, че това е, защото си тъмнокож.

Тя отново се изкикоти.

— Нервен си — каза Полин и прекара пръст по ръката му.

Тънка бяла линия се появи на тъмната му кожа и остана там за известно време.

— Ти изпитваш същото като мене, дори малко те е страх — като мене.

— Полин!

Гласът на майка й се чуваше отблизо. Жан-Жак вдигна поглед и видя госпожа Уестбъри да се изкачва по хълма и да идва към тях. Той се обърна към Полин виновно.

— Не ме видя. Не се притеснявай — каза тя и влезе навътре в гората. — Храни се и се дръж така, сякаш нищо не се е случило. Ще те видя утре.

— Утре няма да дойда — отговори Жан-Жак, без да се обръща.

Госпожа Уестбъри се чуваше отблизо:

— Знам, че си тук, Полин — извика тя задъхана.

— Ще те чакам — прошепна девойката, без да обръща внимание на думите му, и изчезна с шума на листата.

— Виждал ли си дъщеря ми? — попита госпожа Уестбъри Жан-Жак, като стоеше на разстояние от него.

— Вашата дъщеря? — каза само той, за да не излъже.

В този момент тя забеляза Полин, която се беше затичала към мястото на пикника.

— Викахте ли ме, мамо? — попита тя весело.

— Майка ти е горе, Полин — каза баща й.

Момичето се обърна и погледна към хълма.

— Какво правите там, мамо?

Госпожа Уестбъри обърна бързо гръб на Жан-Жак и заслиза, мърморейки:

— Баща ти ще ти даде да се разбереш, момичето ми!

Останал сам с храната си, която вече нямаше желание да вкуси. Жан-Жак погледна към пикника, от който беше изключен. Обърна поглед към Полин, която, като стигна майка си отметна назад глава и избухна в смях.

— Какво ви прихвана да ме търсите горе, мамо? — извика високо тя. — Какво си мислехте, че мога да правя с него?

Жан-Жак отхапа коричка хляб. Той легна на земята и погледът му се изгуби сред свода и листата, наведени над него. Утре нямаше да дойде.

Но все пак дойде. Идваше всеки ден, въпреки че нещо в него го предупреждаваше. Знаеше, че си играе с огъня, но му беше невъзможно да устои.

Това, което в началото беше за Полин просто едно любопитство, се промени в нещо друго, дори и за нея. Малката палавница беше станала сериозна. Играта, която играеше с майка си, също се промени, защото госпожа Уестбъри знаеше, че не става вече дума за игра.

Жан-Жак се чувстваше вплетен в нещо, което надхвърляше силите му, но не търсеше начин да се освободи. Единствено Емили го беше забелязала. Тя бе написала в дневника си: „Жан-Жак е влюбен в Полин Уестбъри. Това е опасно, защото те го смятат за роб.“

Дали той й беше брат, или роб, нямаше значение. Госпожа Уестбъри виждаше в него само цвета на кожата му.