Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Bonne Esperance, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 13 гласа)
Сканиране
Strahotna (2017)
Разпознаване и корекция
egesihora (2017)

Издание:

Автор: Луаншия Греер

Заглавие: Добра надежда

Преводач: Румяна Колева

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: френски

Издание: Първо

Издател: „Калпазанов“

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Печатница: „Абагар“

Излязла от печат: 1993

Редактор: Найден Недялков

Технически редактор: Лидия Николова

Коректор: Мая Арсенова

ISBN: 954-8070-52-9 (ч.1)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4833

 

 

Издание:

Автор: Луаншия Греер

Заглавие: Добра надежда

Преводач: Румяна Колева

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: френски

Издание: Първо

Издател: „Калпазанов“

Град на издателя: Габрово

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Печатница: „Абагар“

Редактор: Найден Недялков

Технически редактор: Лидия Николова

Коректор: Мая Арсенова

ISBN: 954-8070-53-7 (ч.2)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4834


1.

Вдигнал жило, готов за нападение, скорпионът се движеше между пламъците и коша.

Върху обърнат кош, в средата на огнения кръг, едва пазеше равновесие малкият босоног седемгодишен мулат Жан-Жак. Затвореният в кръга скорпион ситнеше с голяма бързина.

— Блъсни го, Сюзан! Хайде, блъсни го! — крещеше с изтънял от възбуда глас Клара.

— Ти го блъсни. Страх ме е.

Сюзан отмести погледа си от момчето, което въпреки сълзите предизвикателно беше вдигнало глава.

— Виж, страх го е! — извика отново Клара. — Страх те е от едно малко скорпионче.

Жан-Жак се опита да изтрие с ръка сълзите си.

— Не мисли, че това ще ми направи впечатление. Няма смисъл да плачеш — подиграваше се Клара.

Тя блъсна коша и Жан-Жак едва не падна.

— Скорпионът няма да те удари, ако скочиш. А може и да те удари — присмиваше се Клара.

— Прюданс, кажи й да престане! — провикна се Сюзан.

Прюданс скоро беше навършила девет години. Дванадесетгодишната Клара, най-голямата от трите сестри, изглеждаше необикновено зряла за възрастта си. Прюданс погледна Сюзан, след това и Клара, но не каза нищо.

— Скачай! Покажи ни, че можеш да скочиш. Искаш ли да ти помогна? — Клара започна да шиба с пръчка босите крака на момчето.

Прюданс и Сюзан се спогледаха. Това вече не е игра. И трите се готвеха да избягат, но изведнъж спряха.

Баща им, Жак Бовилие, спря с коня си пред тях. С изкривено от гняв лице, той скочи, тръгна към Клара и дръпна пръчката от ръката й.

— Какво, по дяволите, правиш?

После стъпка огъня, покри с пясък жаравата, смачка скорпиона с ботуша си и взе на ръце уплашеното дете.

— Можеше да го убиеш!

Притисна нежно детето до себе си и изтри очите му.

— Добре ли си, Жан-Жак?

— Ние само си играехме, татко — каза Клара, като се изчерви от погледа на баща си.

— Играехте ли си? С огъня и скорпиона? Не ви е за първи път, Клара. Той е само едно дете, а ти все го измъчваш.

Жак остави момчето на земята.

— Е, майка му би трябвало да се грижи по-добре за него — отсече Клара и инстинктивно се отдръпна, тъй като Жак се приближаваше към нея заплашително. Но момичето устоя на погледа му.

— Ако не майка му, то баща му!

Това предизвикателство го накара да замълчи, но като продължаваше да я разкъсва с поглед, той я принуди най-сетне да сведе очи. После каза спокойно и твърдо:

— Идете всички в стаите си!

Клара погледна момченцето, което отново наведе глава.

— А той къде ще отиде, татко? В колибата, където живеят копелетата ли? Или при робите, за да намери майка си?

— Това, което каза, не е достойно за едно възпитано момиче. Бъди по-сдържана или ще си останеш затворена в стаята, където няма да ни досаждаш с глупостите си.

Думите му нараниха Клара.

Сюзан дръпна Клара, която продължаваше да гледа баща си предизвикателно. Жан-Жак наблюдаваше сцената със страх.

— Ела, Клара, моля те… — едва чуто каза Сюзан.

Прюданс се приближи към баща си, като не отместваше погледа си от него. Думите й бяха ясни, но не остри като на Клара.

— Кой е той, татко?

Тя отвърна очи пред погледа на баща си.

— Кой е?

— Син на робиня, Прюданс. Нали, татко?

Думите на Клара засегнаха Жак право в сърцето, но той отговори със същия спокоен тон:

— Да, той е син на робиня.

— Казват, че е незаконен — Прюданс произнесе тези думи с наивността на дете, което не знае значението им. Жак я улови за ръката и коленичи, за да й отговори.

— Знаеш ли какво значи „незаконен“, Прюданс?

— Това означава, че е копеле — отговори Клара остро.

Пренебрегвайки упорстващото предизвикателство на Клара, Жак следеше Прюданс с поглед.

— Да, той е незаконен. Вярно е, че е син на робиня. Но кой ти каза това, Прюданс? — продължи Жак с мек и насърчителен тон.

— Клара — отговори Прюданс.

Без да се обръща към нея, Жак усети погледа на Клара. Той почувства настойчивост в думите й:

— А кой е баща му, татко?

Преди Жак да успее да отговори, тя се обърна студено към Жан-Жак:

— Кой е баща ти, малкия?

Заслепен от гняв, Жак я удари и веднага съжали за това. Момичето залитна от силата на удара, но бързо се съвзе. Тя стоеше пред него с гордо вдигната глава, въпреки сълзите, които замрежваха погледа й, въпреки болката, причинена от яростта. Страната й носеше червения отпечатък на плесницата. Защо не можеше да разбере?

— Няма да търпя повече такава жестокост — каза Жак с негодувание. — Приберете се в стаята си.

Той обърна гръб на дъщерите си, наведе се да вземе Жан-Жак и му каза:

— Ела.

Прюданс докосна ръката на Клара и тръгна към къщи. Сюзан я последва с наведена глава. Клара остана неподвижна за миг. Прюданс се обърна към нея и извика. Почака я да ги настигне и трите сестри послушно продължиха към къщи.

— Мразя го! — каза Клара предизвикателно.

Жак гледаше дъщерите си. С вдигнатите си качулки, които прикриваха срама им, те приличаха на три малки монахини. Не, те криеха неговия срам. Но що за срам беше това? Какъв срам можеше да има в това малко момченце, вкопчило се в него? Малкото му тъмнокожо момченце, чиято майка толкова обичаше! Това беше любов така различна от тази, която изпитваше към жена си Емили, майката на неговите дъщери, но извираща от скритите дълбини на душата му. Обичта му се коренеше в земите на тази отречена африканска страна, която единствена му носеше утеха.

Беше тръгнал към мизерните колиби на робите, когато погледна към собствената си къща. Това беше една чудесна бяла къща с островръх покрив, сгушена сред околните планински възвишения. По склоновете се простираха лозя, които той обработваше с любов. Погледнати отдалече, те приличаха на огромен зелен свод, натежал от едни черни гроздове, които даваха вино, достойно и за най-изисканите дворци. Това грозде бе родено от Добра Надежда — късче земя, напоено с потта на челото му. Добра Надежда — това беше гордостта му. Тези лозя бяха едни от най-добрите в областта. Но Добра Надежда му пречеше. Ако тази земя можеше да узнае, че сърцето му е останало във франция!

Когато момичетата стигнаха до ъгъла на къщата, Клара се затича към едно голямо варосано преддверие, където беше окачена камбаната за робите.

— Не казвайте нищо на майка! — прошепна тя на сестрите си. — Идвам веднага.

След като се увери, че баща й е тръгнал към селището на робите, Клара изтича зад къщата.

Али беше там. Тя знаеше, че ще го намери. Щом го погледна, той сведе надолу тъмните си очи.

— Видя ли какво стана, а?

Али не я гледаше. Това беше израз на уважение сред себеподобните му. При все че Али беше човек като другите, той си оставаше роб. Дори на това малко момиченце дължеше почит. Та тя беше дъщерята на господаря!

— Следващия път ще ви намеря по-голям скорпион, госпожице Клара. И ще ви запаля по-голям огън.

Али говореше разпалено, като предвиждаше окончателната победа, но Клара рязко го спря:

— Следващия път ще кажа на татко, че ти си ме накарал да направя това.

Лицето на Али посърна от уплаха.

— Не, госпожице Клара! Няма да е хубаво, ако кажете това на господаря. Никак няма да е хубаво — каза той с тъжен и смирен глас. — Госпожице Клара, не трябва да го казвате. Недейте!

Но дори и в крайното положение, до което беше стигнал този човек — да моли едно дете, се проявяваше достойнството на неговата раса.

— Значи си ме излъгал, че татко е бащата на това момче! — каза Клара, като не щадеше достойнството му.

— Не съм ви излъгал, госпожице Клара. Това, което ви казах, е истина — отговори Али с вдигната глава. — Спомнете си — вие бяхте там, видяхте!

Клара винаги се стараеше да отблъсне спомените, които днес Али възкресяваше. Спомените, които изплуваха на повърхността, а след това внезапно се замъгляваха. Спомените, които я съкрушаваха и смразяваха. Тя ясно виждаше баща си…

 

 

Денят беше започнал с голямо оживление. В кухнята атмосферата беше кипяща. Тя се виждаше отново до масата, докато икономката Мария приготвяше свинското. Беше на шест години и когато се надигаше на пръсти, главата й стигаше до масата. Очите й бяха на височината на очите на прасето. Тя се питаше дали е още живо. То сякаш я гледаше. Докато му изтърбушваше корема с големия кухненски нож, Мария се смееше на протестите на Клара.

— Мислите, че го боли? И смятате, че правя всичко това на едно нещастно живо малко прасенце.

Тя беше навела голямото си черно лице към Клара и се смееше.

— Но ако не излезете веднага от кухнята, госпожице Клара, ще си послужа с ножа срещу вас — и тя го размаха на шега.

Клара се зарадва, като си спомни за Мария. Навсякъде в кухнята я преследваше мисълта за нея. Тя обичаше да я предизвиква само заради удоволствието да види как подскачат големите й гърди. Те се клатеха като желе нагоре-надолу, наляво-надясно. Но този ден нямаше време за губене, нито да се забавлява с гърдите на Мария. Денят беше специален и щеше да завърши с банкет.

Клара не знаеше какво точно означаваше банкет. Тя само беше разбрала, че вечерта ще дойдат много хора у тях и че ще са облечени с най-хубавите си дрехи. Щяха да вечерят с най-вкусните ястия, да опитат от най-фините вина на Добра Надежда и цяла нощ щяха да танцуват. И най-важното — баща й щеше да облече тъмния си костюм. Тя беше докоснала дрехите на баща си и другите му вещи, които носеха неговия мирис. Този чудесен аромат, който винаги й донасяше успокоение! И странно — дори я вълнуваше. Това не беше онзи, силният мирис на пот и коне, на земя и лозя. Това бе мирисът на мъж, който може да изгони призрак само с едно пощракване на пръстите. Той я гледаше с нежните си кафяви очи, усмихваше й се с крайчеца на голямата си уста. Това беше усмивка, предназначена само за нея. Тя си спомняше силните му ръце, мускулестото му тяло. Той й казваше със смешния си френски акцент: „Как е малкото ми момиченце днес?“ Как го обичаше тя!

— Ще ми подадеш ли четката за коса, Клара?

Майка й я изтръгна от спомена, който беше предизвикал костюмът на баща й. Клара веднага се подчини. Тя обожаваше майка си. Но това беше друго. Имаше чувството, че ролите им са разменени. Клара я закриляше.

— Да среша ли косите ви, мамо? Може ли? — весело беше попитала Клара, вземайки чудесната четка от инкрустирано сребро.

— Не, сега е мой ред — прекъсна ги Сюзан, изправена между майка си и фризьорката.

Да срешат косите на майка си — това беше удоволствие, за което винаги се караха. Днес Клара бе решила да отстъпи на Сюзан. Тя беше много малка, за да разбере, че тази вечер е изключителна.

Подхвърли четката на Сюзан, но тя я изпусна и се наведе, тропайки с крак, да я вземе.

— Ти я изтърва!

— Не, ти — каза Клара и избяга от стаята, за да види дали я очакваше нещо вълнуващо.

— Махнете си пръстите оттам! — извика госпожица Търстън със строгия си глас, защото Клара искаше да вземе великолепната кристална чаша. — Вижте какво сте направили с пръстите си, детето ми.

Госпожица Търстън беше права. Върху блестящата чаша имаше две малки петънца — едното — от отпечатъка на показалеца й, във вътрешността на чашата, а другото, по-голямо от палеца, беше на външната страна. Госпожица Търстън продължаваше да мърмори по адрес на чашата:

— Мястото ви не е тук. Ще счупите нещо или още по-зле — ще се порежете. Ако искате да играете, излезте навън.

Клара беше очарована от начина, по който госпожица Търстън разговаряше с предметите. Когато Клара се държеше лошо по време на молитва, тя смяташе, че Библията е отговорна за недоброто й поведение. Тогава се спираше за миг с очи, вперени в Библията, сякаш очакваше отговор. Клара винаги си задаваше въпроса, дали тя някой ден ще й отговори. Но изпитваше силно съмнение, защото, ако това, което казваше госпожица Търстън, беше вярно, то Господ и тя винаги са били на едно мнение. Но този път не беше така, защото Библията не бе в обсега на ръката й. Клара можеше да се измъкне, като с това щеше да обиди само госпожица Търстън. Тази вечер Клара се изкъпа и си легна без да я молят. Тя знаеше, че след като извърши вечерните си задължения, може да се посвети на важни неща: да наблюдава тайно идването на гостите с колите, да гледа последните приготовления на голямата маса в трапезарията, и най-важното — да не изпуска от поглед баща си.

Той стоеше с майка й на прага на къщата и се покланяше на дамите. Жените го харесваха. Но това, което те не знаеха, мислеше си Клара, беше, че баща й й принадлежеше. Той е нейният баща. Никога и нищо не можеше да промени значението, което имаше за него дъщеря му.

Тя беше първородната му дъщеря. Наблюдавайки го, застанал до майка й, тя можа да обхване цялото пространство, което ги разделяше.

— Клара! Елате веднага тук, преди баща ви да ви е видял!

В случай като този гласът на госпожица Търстън ставаше още по-остър. Когато имаше гости, смяташе, че ролята й е особено важна. Тя беше гувернантка, единственият отговорник за дисциплината на домочадието. И използваше този коз, за да накара гостите да завиждат на семейство Бовилие.

— Идете в стаята си. Ще дойда за молитвата.

Тази вечер тя трая цяла вечност. Ако госпожицата не изчакваше Сюзан да произнесе всяка дума… а на Сюзан й беше невъзможно да каже всичко от първия път. Трябваше да започват отново, така че молитвата беше повторена поне десетина пъти. Прюданс, която беше още съвсем малка, не бе засегната от този ритуал.

Клара би намерила начин да не участва във вечерните молитви заедно с по-малките си сестри. Би било безкрайно. „Да бъде волята ти както на небето, така и на земята!“. През рамото на госпожица Търстън Клара беше хвърлила поглед към Библията, която гувернантката държеше до себе си. И искаше да разбере колко дълъг е псалмът, който трябваше да цитират тази вечер. Госпожицата я спря с едва забележимо раздразнение — белег на истинско достойнство: „… во век и веков, амин“.

— Уф! — въздъхна тихо Клара.

Но госпожица Търстън продължи: „Нека Бог благослови нашите родители, да ги дари със здраве и…“

Музикалните акорди долитаха от салона. Скоро гостите щяха да започнат да танцуват. Би трябвало това да се види. Но музиката сякаш замря, защото Клара, разкъсана от погледа на гувернантката, трябваше смирено да довърши молитвата си: „Нека Бог благослови къщата и земята ни, труда на нашия баща и да ни помогне да живеем като добри християни. Амин!“

Най-после госпожица Търстън беше до вратата със свещник в ръка. Клара и Сюзан лежаха завити в леглата си. А мъничката Прюданс сладко си гукаше в люлката.

— А сега, деца, не ставайте до утре сутринта. Лека нощ, Сюзан.

— Лека нощ, госпожице Търстън — отговори Сюзан с глас, приглушен от завивките, които стигаха чак до брадичката й и влизаха в устата й.

— Лека нощ, Клара.

Клара не отговори. Очите и устата й останаха затворени. Госпожица Търстън се върна и я освети със свещта. Клара отвори очи и видя строгото лице, чиито черти се бяха изострили още повече от трепкащата светлина.

— Казах „лека нощ“, Клара!

— Но, госпожице, нощта днес не е хубава — опита се да се защити Клара.

— Какво не й е хубаво?

Светлината на свещта се отразяваше в очите й така, че те искряха.

— Ние сме в леглата си, докато мама и татко танцуват. Не е справедливо!

— Вашите родители нямат ли право да приемат приятели?

— Бих искала да ги видя.

Но защо госпожица Търстън не можеше да разбере това? Защото беше стара?

— Вие сте едно глезено дете — продължи гувернантката.

— Но татко ми каза, че мога да гледам.

Блясъкът в очите на госпожица Търстън, който тези думи запалиха, засенчи светлината на свещта.

— За щастие аз се занимавам с вас, а не баща ви. Лека нощ, Клара! И ако ви намеря извън леглото, ще бъдете наказана. Лека нощ! — отнасяйки свещника, тя изчезна в тъмнината.

В мрака Клара стоеше седнала на ръба на леглото си. Подът изскърца, когато тя стъпи с босите си крака.

— Клара!

Шепотът на Сюзан беше изпълнен със страх.

— Шт! — отговори Клара и прекоси стаята на пръсти.

— О!

Гледката беше твърде великолепна, за да може да сдържи възклицанието си. Полилеите блестяха. Лачените обувки на мъжете водеха тесните дамски обувчици. През полуотворената врата, легнала на пода, Клара шареше с поглед и търсеше да открие обувките на баща си.

Ето ги! От лачените обувки погледът й успя да достигне до тъмния панталон. Над черното му сако и тясната черна вратовръзка се виждаше усмихнатото му лице. Той танцуваше с майка й. Колко хубав беше! Разбира се, майка й беше чудесна, но колко хубав беше баща й! Те си говореха, докато танцуваха, но Клара не можеше да чуе думите им. Необикновена музика, идваща от чудновати инструменти, направени от черни роби! Клара потъна в съзерцание на празника.

— Какво прави господин Клодел? — питаше се тя, виждайки го да се приближава към баща й и да поднася извиненията си на майка й.

Тя се надигна, за да долови някоя дума, но без успех. Преди да е разбрала какво става, родителите й напуснаха дансинга. Той излезе сам през голямата врата.

Клара веднага изостави наблюдателния си пост. После изтича в кухнята. Мария беше толкова заета, че не я видя как премина през стаята и излезе навън. Африканската нощ веднага я прегърна в топлите си обятия. Познатите звуци от песента на робите, която те изпълняваха с метален тембър, замести музиката от бала. Пронизителното цвърчене на щурците изостряше мислите й. Къде отиваше баща й? Дали нещо не беше в ред? Може би само той можеше да го уреди. Господин Клодел, който беше изоставил баща й, вървеше с големи крачки към жилищата на робите. Тя се спря за момент, като си помисли, че баща й ще се разгневи, като я види навън по нощница, изложена на погледите на робите. Но не искаше да го изгуби от очи. Изтича боса след него, без да предизвика и най-малкия шум във влажната трева. Скри се зад едно дърво, когато той се обърна. Дали я беше видял? Изчака той да се отдалечи. „Трябва да има нещо“ — мислеше си тя. Когато нещо не вървеше, само той се наемаше да го оправи.

Външната стена, която ограждаше селището на робите, беше грапава, напукана и олющена. Клара инстинктивно изтри ръцете си в нощницата. Сигурно се е изцапала. Тя обиколи наоколо, за да види какво става навътре, като се стараеше да не бъде забелязана. Изведнъж се спря. Какъв беше този шум? Някой стенеше. Това беше стенание, породено от болка. Човек би казал, че идва от животно. Тя се отдръпна леко, за да се предпази от един светлинен лъч, проникнал от малък процеп в стената. След това погледна през него. Формите се разместваха пред очите й. В къщата беше запален огън. На огнището имаше тенджера с вряща вода. Една стара жена, черна като нощта, беше седнала до огъня. Парцаливите дрехи, с които беше облечена, не отнемаха и частица от гордата й осанка. Отново се чу стенание, този път по-слабо, но по-страшно.

— Ева…

Това беше гласът на баща й, тих и нежен. Този глас, който толкова често я беше утешавал.

— Всичко ще мине добре, Ева.

Клара се беше надигнала, за да види откъде идваше гласът. Баща й стоеше до една очарователна робиня. Баща й милваше тази жена, баща й държеше ръката на тази жена, баща й се беше навел и целуваше челото на тази жена. Жената крещеше.

Клара се отдръпна, затвори очи, запуши ушите си, но не можеше да понесе мрака и тишината, в които беше потънала. Погледна отново и замръзна на мястото си. Един друг шум долетя от стаята. Странен звук, нещо като мяукане. Не, не беше това. Но какво всъщност? Клара, изпълнена с мистерия, се вгледа по-внимателно през процепа, формата, която й пречеше да вижда, се отмести леко. И там тя съзря баща си. Баща й, който държеше едно мъничко тъмнокожо бебе. Той го вдигна до лицето си. Малките му свити юмручета се бяха разтворили. Тогава баща й промълви тези две думи:

— Сине мой!

Клара не помнеше как се е върнала. Не си спомняше нищо, освен това, че баща й беше произнесъл две думи, които я бяха убили. Той беше държал в ръцете си малко тъмнокожо бебе. Никога не беше виждала в очите му толкова любов. Той беше казал: „Сине мой!“

 

 

— Не, не си спомням! — извика Клара на Али, сякаш за да прогони спомените.

Трябва да изгони Али. Той придаваше образ на спомена. Но Али не се помръдна. Опита се да я докосне, за да я успокои. Черната му ръка се протегна към нея, но тя рязко се отдръпна.

— Не ме докосвай! — извика Клара.

Али се подчини. Той посрещна тази грубост с пълно примирение. Но трябваше да й попречи да говори на баща си, неговия господар. А за това имаше само едно средство.

— Следващия път ще ви запаля по-голям огън, госпожице Клара. Ще ви намеря по-голям скорпион.

Той продължаваше да стои с наведена глава.

— И майка му ще си го вземе — добави с усмивка, която разкри чудесните му зъби.

Клара го погледна изпитателно. С наведена настрани глава, тя мислеше за тази възможност, която би й позволила да се откъсне от спомените си.

— Сигурен ли си в това?

Али убедително кимна с глава.

— Да, госпожице Клара. Щом детето го е страх, и тя ще се страхува. Затова ще си го вземе.

— Къде?

Цинизмът на Клара го изненада.

— Далече, много далече. Няма никога да ги видите.

— А баща ми?

— Той също не ще може да ги види.

Клара се остави думите да проникнат в съзнанието й. Те бяха като балсам за душата. Точно това имаше нужда да чуе. Но този път ще трябва да действа по-разумно.

— Ще те извикам, когато имам нужда от тебе — каза тя като властна дама. След това изчезна. Мина през кухнята, за да се прибере в стаята.

Освободен от присъствието й, Али погледна към робското селце. Господарят му беше там с Ева, хубавата Ева, която Али мечтаеше да вземе за жена.

 

 

— Те са само деца, Ева. Малки момичета, които не знаят какво правят.

Жак гледаше Ева, която переше ризката на сина си в един леген. Жан-Жак стоеше прав в дъното на тъмната стая. Слабичкият му силует се виждаше в един ъгъл.

— Те го мразят — каза тя.

Всичко у Ева изразяваше съвършена простота — жестовете й, думите.

— Нищо не може да се направи — добави тя.

Жак знаеше, че Ева е права, но не можеше да приеме тази истина. Не искаше да я приеме. А не искаше да рискува и да я загуби.

— Искаш ли да яздиш кон, Жан-Жак? — попита той, за да смени темата.

Използваше своето малко мълчаливо момченце, за да постигне целта си.

— Можеш да се качиш пред мене — предложи той, въпреки че желаеше само топлината на Евиното тяло до своето.

— Няма да можете — каза простичко Ева.

Жак я погледна изпитателно.

— Той няма да е първото малко момче, което ще науча да язди кон. В това не виждам нищо необикновено.

— Той не е малко момче като другите.

Както винаги Ева каза истината.

— Ева, скъпа моя Ева!

Жак се приближи до нея и я прегърна. Топлината, която излъчваше тялото й му причини болка. Дългите й черни копринени коси падаха на гърба в тежка плитка.

— Обичам те. Имам нужда от тебе — каза той.

Тези думи се сляха с косите на Ева. Той ги повдигна, за да докосне гладката тъмна кожа на шията й. Целуна я нежно, после страстно впи зъби в нея. Затаила дъх, Ева изведнъж се обърна към него. Тя хвърли предпазлив поглед към Жан-Жак, който се беше сгушил в един ъгъл. Жак разбра.

— Ела, Жан-Жак — каза той, като го улови за ръката. — Ще яздиш Шива.

— Шива! — възкликна момчето, което не можеше да овладее вълнението си.

Той се отправи към вратата, преди майка му да каже „не“.

— Всичко ще е наред! — каза Жак с цялата си нежност.

Той я погледна в очите и се усмихна. И тя не успя да сдържи усмивката си.

— Да, господарю.

Али се беше скрил и чакаше Жак да се отдалечи с момчето, за да отиде при Ева. Капки пот блестяха по челото му, но не от топлината.

— Ева, трябва да ти говоря.

Али се надяваше, че по гласа му тя ще разбере, че става дума за нещо спешно.

— Знам, Али. Господарят ми разказа — отговори Ева, като излезе на прага. Тя вдигна ръката си, за да се предпази от палещото слънце, и хвърли поглед към конюшните точно когато Жак влизаше вътре.

— Те няма вече да му причиняват зло — добави тя.

— Госпожица Клара няма да се откаже. Трябва да се махнеш от тук. Ела с мене — каза той с глас, който беше умоляващ като погледа му.

— Али, никога няма да стана твоя жена!

Ева отговори на въпроса, който той не бе посмял да й зададе.

— Страхувам се за тебе — каза Али, който не искаше да чуе отговора й. — Животът ти е в опасност тук.

Ева го погледна с доброта и нежно го погали.

— Зная — каза тя и влезе тихо в стаята.

Докато изцеждаше ризката на сина си, тя задържа за известно време поглед върху сапунената вода в легена. Нямаше право да задава въпроси на Жак. Той беше неин господар. Не бяха малко робините, които господарите използваха за удоволствие, които мълчаливо се подчиняваха на желанията им. Ева нямаше какво да премълчи. Тя обичаше Жак. Имаше чувството, че към нея е по-взискателен, отколкото към собствената си жена. Към нея може би изпитваше по-силна страст, но не и по-малко уважение. Как Али не можеше да разбере, че бялата кожа на Жак не представлява заплаха за нея. Тя прикриваше мъж, който не беше различен от другите, поне в очите й.

После насочи погледа и мислите си към голямата бяла къща, която се намираше на прилично разстояние от робското селище. Там беше госпожа Емили Бовилие — съпруга на Жак и господарка на Добра Надежда. Това беше една изискана жена, толкова бледа, колкото Ева беше мургава. Кожата й бе фина като порцелан. Под нея прозираха тънките светлосини вени, които подчертаваха крехката й красота. Докато ръцете на Ева бяха силни, гъвкави и тъмни, нейните притежаваха нежността на птичите крила. Тя никога не се е допирала до сапунена вода, за да изпере дрехите на децата си. „Дали милва гърба на мъжа си, когато той я обладава?“ — питаше се Ева.

Тя изтръска ризата, за да прогони последните капки вода, както и мислите си. Беше робиня. Тялото й принадлежеше на Жак Бовилие. Бе му дарила и душата си, но заради сигурността на сина си той не трябваше да узнае това.

 

 

— Мога ли да взема една Библия, мамо?

Емили Бовилие се обърна към вратата на салона, откъдето Клара беше любезно задала въпроса си.

— Имате Библия в стаята си — каза госпожица Търстън, преди Емили да отговори.

— Искам семейната Библия. Това е най-добрият начин да науча френски.

Клара не се страхуваше вече от госпожица Търстън. Това започна от деня, когато беше чула баща си, като й казва да не забравя общественото си положение. Тогава тя разбра, че да бъдеш гувернантка, значи да прислужваш на децата.

— Мога ли, мамо? — настояваше Клара, обърнала гръб на госпожица Търстън.

— Разбира се. Доволна съм, че учиш френски. Това ще достави голямо удоволствие на баща ти.

Емили взе голямата стара Библия на семейство Бовилие и се приближи към Клара.

— Сигурна ли си, че можеш да я носиш? Тежка е.

— Да, мога — каза Клара. В момента, когато майка й се обърна, тя откачи един голям ключ от стената и ловко избяга.

Госпожица Търстън беше отишла до прозореца и леко повдигна пердето, за да избегне близостта на Емили. Трудно й беше да крие чувствата, които й вдъхваше Клара. Особено сега моментът не беше подходящ да ги показва.

— Какво става с това дете — спокойно попита госпожица Търстън.

— Кое дете?

Емили се приближи до нея и погледна през прозореца. Тя пое дълбоко въздух.

— Толкова е топло днес — каза тя. — Спуснете пердето. Не мога да понасям слънцето да грее върху мебелите. Поврежда ги.

Емили знаеше за кое дете говореше госпожица Търстън. За детето на робинята. Детето, което в този момент мъжът й учеше да язди кон. Детето на онази хубава и млада робиня Ева.

— То не е лошо и вашият съпруг е особено внимателен с него.

— Той е добър с всички деца — отговори Емили, която не подозираше какво знае госпожица Търстън. — Защо да се отнася с него по-различно, отколкото с другите?

— Няма защо, наистина. Но, струва ми се, че дъщерите ви не го обичат. Особено Клара. Видях я веднъж как злобно го закачаше — продължи госпожица Търстън, която не осъзнаваше как наранява Емили. — Тя така се държи с него, че се питам дали има причина…

— Това е чисто и просто неприязън.

Емили се върна до прозореца, повдигна отново пердето. И задържа поглед върху мъжа си, който се виждаше в далечината. Той яздеше покрай лозята. Беше възседнал Шива. Пред себе си държеше сина на робинята.

Емили се обърна и пусна пердето. Не искаше повече да гледа това.

— Вие сте гувернантка на Клара от времето, когато тя се учеше да говори. Може би по-добре от мене трябва да знаете причината за нейната злонамереност, Ами.

Емили държеше изправена русокосата си глава. Светлосините й очи разглеждаха госпожица Търстън без злоба. Обръщението с малкото име на гувернантката беше достатъчно да свали високия градус на напрежението.

— Ах — въздъхна тя, — как бих искала това слънце да спре да прежуря!

— Как се чувствате, Емили? — попита госпожица Търстън, която познаваше Емили още от детството й.

— Много съм добре. Само слънцето ме изморява, но иначе съм добре.

— Наистина ли? — продължи гувернантката, като се приближи до Емили.

— Знаете как мразя горещината. Никога, откакто пристигнахме в Африка, не съм се чувствала напълно добре.

Емили прехвърли разговора от малкото момче към собственото си здраве, а госпожица Търстън я слушаше все така внимателно.

— Да, знам, и това ме безпокои. Както всичко, което се докосва до тази страна, така и слънцето, изглежда, носи враждебност, която не успявам да разбера.

Госпожица Търстън докосна челото на Емили, сякаш тя все още беше дете.

— Много сте гореща. Сигурна ли сте, че ви е добре?

— Сега у дома е пролет — каза Емили и отхвърли мисълта за болест. — Щом притворя очи, виждам пътеката, която води към къщи. А от двете й страни са цъфналите череши. Спомняте ли си?

— Как да не си спомням?! Камбанките, лютичето…

— И непрестанният дъжд — изкикоти се Емили.

Най-после беше отдалечила госпожица Търстън от разговора за момчето.

— Представете си реакцията на бедните хора, които са се преселили тук! Нямали са никаква представа, какво ще намерят. Казали са им, че климатът в Източна Африка е умерен като в Англия.

— И очевидно не са им казали и дума за войниците, струпани на границата. Срамно е! За какво всъщност мисли правителството? Да изпраща тук невинни хора, които да служат в региона на Добра Надежда за човешко укрепление!

Госпожица Търстън попадна в любимата си тема на разговор. Емили я слушаше с престорен интерес, тъй като мислите й бяха заети изцяло от мъжа й.

— Това са смели хора. Правят каквото могат. Заслужават да знаят истината. Те не са като онези каторжници, които изпращат в Австралия. Това са смелчаци, които дават всичко за империята. А те никак не се отнасят справедливо към тях. Но — добави госпожица Търстън, изправяйки глава, сякаш подкрепена от нова увереност — Господ ще ги пази, както пази и нас.

— Да, ще ги пази — отговори Емили, която втренчено гледаше гувернантката със светлосините си очи — напук на всяка омраза, която може да разделя децата.

Госпожица Търстън веднага сведе очи. Въпреки че Емили си оставаше дете за нея, тя не забравяше уважението, което дължеше на своите работодатели.

— Не трябваше да засягаме тази тема. Моля за извинение.

— Обичам съпруга си — каза Емили като докосна леко слепоочието си, сякаш за да влее увереността в съзнанието си. — Обичам го много, за да намеря силите, от които се нуждая сега.

— Не, не е възможно — каза госпожица Търстън ужасена.

Въпреки че беше стара мома, тя знаеше какво чувства Емили. А Емили й отговори просто с усмивка:

— А защо не? Всяка година лозята раждат плод. Трябва ли да означавам по-малко за него от тези африкански лозя, за които той напусна Франция?

Тя замълча за малко.

— Обичам го — продължи Емили.

Напрежението на госпожица Търстън се издаваше от вцепенението й. Тя обърна гръб на господарката си като средство за защита.

— Трябва да бъда честна, Емили.

Емили очакваше думите й в мълчание. Госпожица Търстън застана срещу нея.

— Обича ли ви той? — произнесе със страх тя.

Емили се обърна. Госпожица Търстън я следеше, като я задължаваше да я слуша, макар да знаеше, че това не е нейна работа. Но ако все пак трябваше да говори, тя щеше да го направи.

— Прародителите на мъжа ви са избягали от Франция, за да се спасят от преследванията на католиците. Те, а не той. Дошъл е тук заради Добра Надежда, а не от любов. А днес, ако е тук, то не е заради вас. Когато ви срещна, той имаше нужда от пари, за да възвърне състоянието на имота, който му беше оставил неговият чичо. И ето!

— Не искам да ви слушам — каза Емили и се отдалечи.

— Защото казвам истината?

— Не е земята тази, в която намирате враждебност, а в мъжа ми.

— Да, нека Господ ми прости, но е така.

— Жак достатъчно е страдал, без вие да…

— Неговите прадеди са страдали, а не той — прекъсна я госпожица Търстън. — Те са се заселили на тази земя и са построили това имение от нищо.

— И той е дошъл да го спаси, когато те са умрели без нищо — отговори Емили, която се стараеше да защити мъжа си. — Не смятате ли, че Европа му липсва така, както на нас Англия? Не чувствате ли, че й той копнее за суровия климат през зимата и за ведрото лятно небе? Както копнее и за син!

Госпожица Търстън не можа да намери отговор на последния въпрос. Тя я гледаше както майката, която вижда детето си, надвесено над пропаст, но е твърде далече, за да го спре.

— Обичам го.

Последва тишина, която се наруши от шумоленето на полата на госпожица Търстън, която беше тръгнала към вратата; от скърцането на бравата, като се завъртя; от лекото докосване на вратата, която се отвори, и от блъскането, когато се затвори.

Емили погледна вратата, през която госпожица Търстън беше преминала. Тя отиде до прозореца. Мъжът й все още яздеше с малкия роб.

Тя отметна назад глава, притвори очи и тихо се обърна към Бога.

— Господи, дари ме със син, а Жак — с наследник!

Миг тишина, и тя наведе смирено пред Бога глава.

— Нека бъде волята Ти!

 

 

Клара седеше с кръстосани крака на леглото си. Прюданс и Сюзан бяха легнали по корем напреки, с вдигнати нагоре, преплетени крака. Клара им четеше Библията. Не семейната Библия, която стоеше на земята, с големия ключ върху нея, а тази, която госпожица Търстън използваше при молитвите.

— И Сара погледна новородения син на Абрахим, чиято майка беше египтянката Агар, и каза на Абрахима: „Изгони тази робиня и сина й, защото не трябва този робски син да стане наследник наравно със сина ми Исак.“

Прюданс погледна Библията, която лежеше на пода.

— Мислех, че ще четеш от тази.

Тя протегна крак, за да достигне ключа, и го хвана с пръсти.

— Какво е това?

— Не го пипай!

Клара скочи от леглото и измъкна ключа от пръстите на крака й.

— Защо да ви чета от нея, като не разбирате френски?

— Ни повече, ни по-малко от другите, с изключение на татко — отговори Прюданс, свивайки рамене.

— Е, би трябвало да го научите — отговори Клара.

— Но той говори английски.

На Прюданс не й правеше никакво впечатление властта, която Клара налагаше като най-голяма. Тя не я разбираше. „Може би, защото ставаше жена…“ — мислеше си тя. Прюданс погледна корсажа на Клара. Под него ясно се забелязваха наболите й гърди — малки, но видими. Питаше се дали и Сюзан има. Тя самата още нямаше. Тялото й не беше се променило и това я радваше. Но и нейните гърди един ден щяха да се забелязват и тя не можеше да не се замисли какъв ефект щеше да предизвика този неизбежен факт. Тогава тя нямаше да може да види пръстите на краката си, без да се наведе.

— Слушаш ли ме, Прюданс? — попита Клара, като заби коляното си в хълбока й, след което се върна в предишното си положение.

Тя постави голямата семейна Библия върху леглото и размаха ключа пред очите й.

— Ето ключа, който прадедите на баща ни са донесли тук, след като са избягали от Франция и католиците. Това е ключът от къщата им в Ним. За тази къща ние ще претендираме един ден.

— Къде се намира Ним? — попита Сюзан.

— Във Франция — отговори Клара.

— Значи там липсва един ключ! — избухна в смях Прюданс и чак падна от леглото.

Клара сложи крака на гърдите й.

— Ако се осланяме на нашите деди във Франция, трябва да докажем, че сме достойни да бъдем християни — обяви Клара сериозно.

— Но ние сме протестанти! — възрази Прюданс и я погледна уплашено. — Ти каза, че те не обичат протестантите и че католиците ги убиват.

— Ще ме слушаш ли?

Клара почака. Прюданс се съгласи, а Сюзан се приближи до тях. Както винаги тя слушаше. Както винаги беше уплашена, но внимателна.

— Продължавай, Клара! — каза тя.

Дори и Прюданс слушаше излегната на земята.

— Но какви претенции можем да имаме сега, щом като този езичник Жан-Жак е жив?

— Добре — каза Прюданс.

Тя се обърна по корем, изправи се и погледна в корсажа си. Там нямаше нищо особено. Качи се отново на леглото и легна напряко на Сюзан.

— Ти си тази, която твърди, че той е син на татко.

— Но той си е такъв. Бог казва: „… Синът на една робиня… не може да наследи…“ Нали чухте?

— Ставаше дума за някаква египтянка — отбеляза Прюданс.

— А пък аз говоря за нас — отвърна яростно Клара.

На Прюданс й стана ясно, че е по-добре да си мълчи.

Това впечатление бе потвърдено от погледа, който й хвърли Сюзан.

— Ние сме истинските деца на татко — продължи Клара. — Като Исак. Трябва да подпишем с кръвта си един договор.

— С кръвта си? — учуди се Сюзан и рязко се отдръпна от Клара.

— Каква кръв? — попита Прюданс, като подскочи в леглото.

— Нашата. Това момче представлява едно петно, което трябва да се изтрие от семейството ни.

Клара пъхна ръка в джоба на престилката си. Сюзан и Прюданс следяха всяко нейно движение. Тя извади оттам едно малко ножче без дръжка, което можеше да реже. Такова те не бяха виждали. Клара го постави върху семейната Библия, до ключа. После вдигна очи към сестрите си и каза спокойно:

— Трябва да се закълнем, като слеем кръвта си.

— Защо? — попита Прюданс и инстинктивно скри ръката си.

Сюзан изглеждаше като вкаменена. Клара й взе ръката, погледна я в очите и каза:

— Няма да боли. Виж!

И тя прекара ножчето върху собствената си китка. Появиха се няколко капки кръв. Прюданс гледаше като омагьосана. „Сюзан протегна ръка, сякаш беше хипнотизирана, омаяна от Клара“ — помисли си Прюданс.

— Прюданс — каза Клара и спря погледа си върху нея, — не те е страх, нали?

— От какво? — попита обидена най-малката сестра. — Порязвала съм се много по-лошо върху бъчвата с вино. Ето тук.

Тя протегна ръката си до тази на Сюзан, но със затворени очи.

Клара бързо рязна китката на Прюданс, после на Сюзан. След това тя долепи ръката си до ръцете на сестрите си. Прюданс беше зашеметена. Не болеше, но все пак кръвта продължаваше да капе и от трите. Може би цялата им кръв щеше да се излее върху Библията.

Гласът на Клара прекъсна бляновете й:

— Заклеваме се…

Тя почака сестрите й да повторят след нея:

— Заклеваме се.

— … върху светата Библия… — продължи тя.

Прюданс се вгледа в една капка кръв, която падна върху ключа. След това бавно се плъзна по Библията и се съсири. Клара я бутна с лакът, за да продължи.

— … нека синът на баща ни, мулатът Жан-Жак, не бъде вече петно за семейството ни.

Прюданс не можеше да откъсне очи от капката върху Библията. Сюзан също я гледаше и трепереше.

— Ние обещаваме… — продължи Клара.

Тя почака сестрите си да повторят след нея. И те повториха спокойно:

— … да освободим семейството от това момче или да умрем, ако изменим на клетвата си.

Сюзан отдръпна бързо ръката си, без да произнесе нито дума. Клара я погледна и повтори:

— Или да умрем, ако изменим на клетвата си!

Сюзан наведе очи над кръвта, която върху Библията изглеждаше по-тъмна:

— Или да умрем, ако изменим на клетвата си.

Гласът й едва се чуваше.

— Кога? — попита наивно Прюданс.

— Ако ние… — започна Клара.

— Кога ще го направим? — повтори въпроса си Прюданс.

— Когато поискаме.

Клара взе Библията и я притисна до сърцето си.

Прюданс я наблюдаваше с любопитство.

— Защо мразиш татко? — попита тя.

— Не го мразя — каза Клара, като се завъртя на токовете си. — Не го мразя. Аз…

Без да довърши изречението си, тя остави Библията и погледна последователно Прюданс и Сюзан.

— Ние се заклехме, защото обичаме татко и искаме да го предпазим — завърши тя, усмихвайки се.