Луаншия Греер
Добра надежда (15)

15

Бялата църква се издигаше гордо сред селото, сякаш смазваше с превъзходството на височината си пръснатите наоколо схлупени колиби от кал. Тя се извисяваше в сърцето на долината, където бе разположена мисията. Протегнати към бялата постройка, оголени корени се спускаха от ръба на стръмните скали, където пламтяха като факли яркооранжеви цветове.

Сюзан отвърна очи от църквата, която Тис беше построил за преподобния Филип, и погледна писмото на Емили. Пишеха си почти три години. Да, изминаха вече три години, каза си Сюзан, като прочете датата на писмото — 5 юли 1849.

„Тук сякаш животът е спрял. Сюзан. Като че ли тази година Добра Надежда е застинала във времето. Докато около нас бъдещето бързо прогонва миналото, тук, в Африка, ние попадаме в клопката на неизменните сезони. Радвам се, че сте намерили спокойствие. Войната беше мръсна, както всяка война, но все пак най-лошото не се случи. Да, мисълта за смъртта на Жан–Жак не ни напуска. Как е Тис? С нетърпение очаквам да науча, че имаш дете.“

Сюзан сгъна писмото и го сложи на коленете си. Така би искала да каже на Емили, че очаква дете. Като гледаше църквата, се питаше какво да мисли за вярата на преподобния Филип. Ако тя не бе напразна, защо Бог, пред когото той благоговееше, не я дари с дете? Какъв грях е сторила?

Тя видя Тис да излиза от църквата с преподобния Филип и доктор Стивънс. Тис желаеше дете не по-малко от нея. Възхищаваше се на непринудената му походка, на мускулестото му тяло, което винаги пораждаше у нея възбуда. Тя копнееше едно дете да увенчае любовта им. Какво им пречеше да го имат? Сюзан прогони тази мисъл и се върна към писмото на Емили.

„Не, Сюзан, мисля, че татко никога няма да се съвземе от смъртта му. Той докосва земята, която нарича «безсмъртна майка», но сякаш не стъпва твърдо на нея. Гледа към лозята, но не ги вижда. Сърцето му не е вече тук. Често се питам дали не иска да се върне във Франция, въпреки че в Европа сега има революция. Но съществува Ева.“

Сюзан чувстваше, че трябва да говори с Тис. От страниците на писмото се усещаше смъртта. Ако Тис не получи майчината си благословия, техният съюз би могъл да попадне в клопката на времето.

 

 

— Знам защо не искаш да отидеш, Тис — каза Сюзан и погали лицето му. Лежеше до него свита в прегръдките му. Под чудотворната й ръка малката колиба се бе превърнала в истинско домашно огнище. — Трябва да намериш майка си.

— Да — отвърна Тис, без да отваря очи.

Сюзан го гледаше и с края на пръста си милваше извивката на носа му.

— Слушаш ли ме? — попита тя.

Той кимна с глава, без да я погледне.

— Мина много време, откакто църквата е построена, Тис.

— Обещах на преподобния Филип да остана още малко. Той има нужда от помощ.

— Не, Тис.

Той отвори очи и я погледна. Лицето й издаваше решителност.

— И на двамата ни е неприятно да го приемем, но знаеш, че трябва да отидеш.

Тис я привлече към себе си и я притисна в обятията си.

— Защо толкова се страхуваш, Сюзан? — прошепна той и топлият му дъх погали шията й.

— Няма да те слушам повече — каза тя като се дръпна от него. — Обичам те и искам дете от тебе, Тис.

— Майка ми няма да помогне за това.

— Тис — очите й потънаха в неговите, — признай, че не изпитваш нищо към майка си, че ти е все едно каква ще бъде последната й дума, дори това да е благословия за нас.

Тис я гледаше безмълвно. Очите му се навлажниха.

— Нямам желание да ме напускаш — продължи тя — и се страхувам да се разделим отново.

Той се обърна настрани, а Сюзан се наведе над него, принуждавайки го да я погледне.

— Знаеш ли къде е майка ти?

Тис кимна.

— Но ти от години го знаеш.

Тис отново кимна.

— Аз също знам, Тис. Тя е в Наталия.

— Сега е в Трансоранжия — уточни той. — Още веднъж е избягала от англичаните.

— Трябва, Тис — прошепна Сюзан. — Иди да я намериш.

Той пое дълбоко въздух, после бавно издиша и отново я притисна към себе си.

— Дълго ще ме няма — каза той.

— След това ще сме заедно. Бяхме решили, че когато построиш църквата и когато видиш майка си, ще отидем при Джери във фермата.

— Джери ще ти хареса. Ракията му от праскови също.

Сюзан се усмихна. За първи път те застанаха заедно с лице към това, което се страхуваха да погледнат.

— С майчината ти благословия ще имаме дете, Тис. Ще видиш.

Устните й нежно докоснаха неговите. Тя го обгърна с крак и усетила топлината му, легна върху него, а той погали гърба й, издигайки ръката си по заоблените форми на ханша й. Сюзан беше единственото същество, с което той се чувстваше съвършен. Но това означаваше и нещо друго. Дете. Той потъна в нея, в хладината и блаженството на земния рай, който бяха открили заедно. Опитваше се да не мисли повече за заминаването си.

 

 

Тис погледна прохода. Проливните дъждове бяха оголили стръмните склонове, които го образуваха. Долу лъкатушеше кафеникавата вода на реката. Водната стихия беше прорязала дълбоко речните брегове. Последния път, когато мина оттук, рекичката бе толкова тясна, че конят му я премина с един скок, а сега беше придошла от дъждовете и никой не можеше да прекоси буйното й течение.

На една скала Тис забеляза останки от волска каруца. Пръснати отсам реката, оглозганите от лешоядите кости на воловете се белееха на слънцето. Те сякаш го предупреждаваха. Конят му нервно отстъпваше назад. Тис погали потната му шия, скочи на земята и откри една тясна криволичеща пътечка, по която конят трудно можеше да мине.

— Не се безпокой — му каза той на африкаанс и го помилва по главата.

Но конят се дръпна, разтвори широко ноздри и зарови с копита, с което като че ли искаше да покаже несъгласието с господаря си.

— Ела — настояваше Тис.

Една маймуна пропищя от високата сива скала, надвиснала над прохода. Тя показа дългите си жълти зъби готова да защити своята територия.

— Изчезвай! — извика Тис, а маймуната седеше на скалистия си трон и го наблюдаваше с малките си втренчени очи.

Мигновено цяло стадо маймуни се впусна към своя водач. Сгушени до него, те го подкрепяха с крясъците си за да подчертаят властта му над тях. Конят се дърпаше и цвилеше от страх. Той беше видял острите им заплашителни зъби. Тис свали пушката си от седлото, обърна се към маймуните и се прицели. Вик на ужас изпълни въздуха. Стадото в миг се обърна, показвайки му червените си задници, и изчезна. Успокоен, Тис свали оръжието си и се усмихна. Маймуните знаеха какво е пушка. Те явно бяха виждали да минават хора от тук.

— Ела — каза той на коня и прибра пушката си. — Те казват, че няма опасност.

И Тис бавно пое по тесния път. Конските копита се плъзгаха по скалите, но продължаваха напред. Наобиколили отново своя водач, маймуните мълчаливо ги наблюдаваха. Един камък се преобърна под краката на Тис. Той направи крачка назад, като се държеше за шията на коня. Камъкът се търкулна по скалите и падна долу с глух шум. Тис изчака ехото да заглъхне. Хвана по-здраво юздите и продължи да се спуска. Мислеше за майка си. И тя сигурно е извървяла този път. Мислеше си за думите на своите близки: „Сега напускаме нашата богата родна страна, където претърпяхме големи загуби и понесохме толкова обиди, за да навлезем в дива и опасна територия, но нас ни съпътства сляпата вяра в едно справедливо и състрадателно същество, пред което изпитваме страхопочитание и което следваме смирено.“

Тис се питаше защо хората се разкъсват в името на Бога, защо Сюзан се беше отдалечила от Него, а други избираха горчивата подигравка.

Спомни си последните думи на баща си: „Имаш право да плачеш, сине.“ И тези на майка си: „Иди при твоята англичанка. Нямаме нужда от тебе.“

Писъците на маймуните се чуха отдалече. Тис се беше съсредоточил толкова, че не усети как стигна до водата. Обърна се и видя, че маймуните го гледат отгоре. Грохотът на реката заглушаваше техните крясъци. Бреговете бяха стръмни. Нямаше брод. Тис погледна коня си. Имаше само един начин да прекоси реката. Той се съблече, сви дрехите и ги върза на главата си. Приближи се до коня, който инстинктивно се отдръпна и отметна назад глава.

— Не е страшно — каза Тис, за да му вдъхне смелост.

Хвана юздите и го заведе до брега. Кръстоса стремената върху самара на седлото и навлезе във водата, като теглеше непокорния кон.

Течението ги носеше. Конят държеше главата си изправена. Ноздрите му бяха на равнището на водата. Тис плуваше до него, оставяйки се да го тегли течението. Маймуните се бяха спуснали стремглаво по скалата и надаваха викове на изумление.

Тис усети с бедрото си една скала. Хванал се за юздата, той стигна до отсрещния бряг, ограден с гъста растителност, поникнала сред скалите. Хвана се за един корен. Конят се мъчеше да намери някъде опора. Най-накрая копитата му стъпиха на хлъзгавите камъни. Тис му говореше, за да го окуражи, докато успее да повдигне мокрото си тяло на брега. Тис се свлече до него на земята. От другия край маймуните ги гледаха онемели от изненада.

— Махайте се! — извика им той през смях и те се скриха в скалите.

При този призив те обърнаха червените си задници.

Тис вдигна поглед към стръмните склонове, които се издигаха над него. На отсрещния бряг те бяха по-полегати. По леко загорялата му кожа блестяха малки капчици вода. Най-накрая достигна до скалистия връх. Пред него се откри безкрай от множество малки цветенца, едно от друго по-хубави, разгънати в килим от неподправена красота. Дочуваше се жаловитото гукане на див гълъб, песента на щурец и чуруликането на ято птици.

Тис дълго съзерцаваше тази просторна африканска шир, в която майка му бе намерила подслон и пред която той се чувстваше толкова малък.

 

 

Преподобният Филип тръгна към църквата. Щом влезе в храма, свежият въздух го обгърна. Това бе чудесна църква. В дъното имаше балкон от светло дърво. Олтарът гордо се издигаше под белия покров, бродиран от Сюзан. Огромен кръст висеше над светия амвон, резбован от здраво африканско дърво. Месеци бяха необходими на Тис, за да го направи. Той бе напоен с потта му. Всяка издялана треска от дървото му струваше огромни усилия, защото години бяха изминали, докато извая този кръст. Преподобният Филип си спомни за посланието на апостол Павел към галатяните: „Съразпнах се с Христа и сега вече не аз живея, а Христос живее в мене.“ Той се спря пред олтара, наведе глава и влезе в малката стаичка, за да се приготви за причастието.

Преподобният Филип повдигна сребърния потир и го погледна, удивлявайки се на африканците, които с такава простосърдечна вяра приемаха църковните церемонии. Забърса гладката повърхност на потира, в който се отрази деформираният му от извивката на съда образ. Питаше се също дали среброто не изопачава простотата на Христовото послание. Като чу тихи стъпки зад себе си, той се обърна.

— Тук съм, Андреус — каза преподобният на младия кхуза, който често идваше да му помага.

Остави потира и тръгна към вратата, очаквайки да види широко усмихнатия Андреус. Нямаше никой.

Объркан, преподобният Филип излезе от стаичката и навлезе в църквата. Сюзан бе коленичила сред скамейките. Очите й бяха притворени, а лицето — озарено.

— Вие имате право — каза тихо тя.

Той остана безмълвен, от страх да не прекъсне с думи тази първа стъпка.

— Бог отвърна на молбата ми — добави тя и погледна към разпятието. — Очаквам дете!

 

 

— Сюзан ще има бебе, татко.

Емили се приближи до баща си, който седеше на обичайното си място — до надгробния камък на Жан-Жак, сред гробовете на жена си и на госпожица Търстън и разрушените каменни плочи на дедите си, дошли в Добра Надежда през XVII век. Емили знаеше, че там той преосмисля отминалите си грешки.

— Имам писмо от нея, татко — каза Емили, като се опитваше да прогони тъгата, която винаги го обгръщаше.

Извивката на раменете му издаваше петдесет и деветте му години. Той се обърна към дъщеря си. Дълбоки бръчки се бяха врязали в лицето му, косите по слепоочията сребрееха, но беше запазил волевите си челюсти и изпитателния си поглед.

— Ще се върнат ли с Тис вкъщи? — попита Жак.

— Тя има друга работа, татко.

Емили не искаше да разкрива това, което бе усетила в писмата на Сюзан. Това, че никога няма да се върне, че не счита Добра Надежда за свой дом.

— Тис е отишъл да търси майка си, за да поиска нейната благословия.

— За какво им е? — каза Жак, като леко присви очи. — Животът си е техен.

— Вие често говорите за прошката на мама — Емили се обърна към майчиния си гроб. — Прошката е най-големият дар Божи, а за да я получиш, трябва да простиш на другите, ви е казала тя.

Жак отвърна поглед от гробовете, от Добра Надежда, от Емили, от всичко.

— Прюданс има право, татко. Добра Надежда бавно умира. Вие също.

Тя плахо очакваше реакцията на баща си, но нищо не се случи. Мълчанието му беше още по-ужасяващо.

— Жан-Жак е мъртъв — продължи тя — повече от три години. Обичах го, както никого не бях обичала, но приех този факт. Вие също трябва да го приемете, татко, и да продължите да живеете.

— Защо?

Както винаги Жак Бовилие изразяваше своя отказ. Отказ от бъдещето, от живота. Единствено миналото имаше значение за него.

— Защо ли? Защото искам да намеря отново своя баща — отговори Емили.

Жак я погледна. В нея той виждаше своята съпруга, която го беше обичала въпреки всичко.

— Имаш ли лек за това, което чувствам, Емили? — попита той с горчивина. — Какъв лек може да има за празнотата, която той е оставил след себе си? — Жак погледна камъка. — Сякаш никога не го е имало.

— Не е вярно, татко. Това е лъжа.

Той й обърна гръб. Притвори очи и пое дълбоко въздух. Емили бързаше да продължи, преди да е изгубила смелостта си:

— Във вашето състояние сте безполезен за Добра Надежда. Така нямаме нужда от вас.

Той я погледна като ранено дете.

— Ева се нуждае от вас — добави тя.

Жак отново се обърна и Емили затвори очи, знаейки, че Ева си беше заминала, за да открие своя свят, и го бе изоставила в неговия. Единствената нишка, която ги свързваше, Жан-Жак, вече не съществуваше.

Като чу детски вик, Емили се обърна.

— Чакай ме! — умоляваше детето.

Тя забеляза силуета на едно малко момченце, залитащо по плочките на двора, които за него бяха като скали. Тригодишният Джофри тичаше след Жак, който мислеше само как да се отърве от него. Жак беше почти два пъти по-голям от брат си и крачките му, които също бяха два пъти по-широки от неговите, лесно му позволяваха да избяга от този, който му беше отнел майчината любов.

— Иди си! — каза ядосано Жак. — Остави ме на мира.

— А внуците ви, татко? — попита Емили.

В мислите си тя включваше и Джон Уестбъри, но не можеше да му каже това, макар че сигурно бе единственото нещо, което би го спасило. Жан-Жак беше жив. Той живееше в Джон Уестбъри.

— Какво ще е тяхното бъдеще, ако ние го убием, преди още да са пораснали?

Жак не отговори. За него бъдещето отдавна беше мъртво.

 

 

Възбуден от привлекателността на забраната, Жак Марздън нахлу в малката тъмна стаичка, където майка му не позволяваше да влиза. Тя не искаше синът й да ходи при тези хора. За да й угоди, в началото той я послуша, като се задоволяваше да ги гледа отдалече. Харесваше как блести тъмната им кожа, когато заливаха телата си с вода. Беше присъствал на изблици на насилие, които скоро утихваха. Бе видял как буйно изразяват възторга си пред жени като Розита, дъщерята на Мария. Но най-много обичаше музиката им. Тя събуждаше у него нещо непознато, но което сякаш беше част от него.

Сънди се усмихна на малкото белокожо момче, което влизаше в тъмната стаичка. Жак видя как блестят зъбите му, усещаше острия мирис на пот и намираше за вълнуващо влизането в този свят.

— Такива въдици правеше баща ми — каза Сънди.

Очите на Жак свикнаха с мрака. Те се спряха на тънките и тъмни пръсти, напукани в краищата, които слагаха кукичка на въдицата.

— Той казваше: „Тази въдица ще улови един ден хитра рибка.“

— Ще отидем ли днес за риба? — попита Жак. — Там, където баща ти Али те е водел.

— Добре — съгласи се Сънди.

Светлите му длани правеха огромно впечатление на Жак. Той погледна краката на Сънди: и ходилата му бяха като дланите.

— Иди си! — скара се той на Джофри, чийто мъничък силует се появи на вратата.

— Моля те — настояваше момченцето. То боязливо чакаше на границата на тъмния свят, който приемаше брат му, но него изключваше.

— Мама ще се ядоса. Иди си!

Малкото момче пристъпи прага.

— И аз мога да ловя риба — каза то решително.

Когато видя Джофри да влиза в колибата на Сънди, Емили предусети драмата. Клара излизаше вече от къщи, за да извика сина си.

— Джофри! Къде си, Джофри?

Емили се отправи към избата, за да избегне сестра си.

— Виждала ли си Джофри? — извика Клара, като я забеляза.

— Той е с Жак — отговори Емили и ловко избяга, за да не й зададе и други въпроси.

Клара погледна към колибите на земеделските работници, където знаеше, че може да намери Жак.

— Колко е непослушен! — измърмори тя. — Джофри! — извика Клара и тръгна натам.

Емили не разбираше защо Клара не обича Жак и се занимава само с Джофри. Тя виждаше, че Жак го забелязва, и това не предричаше нищо добро.

Когато Клара се приближи до забранената зона, под полите й се вдигнаха облаци прах. Откакто Чарлз беше заминал за Индия, Емили бе забелязала, че Клара съсредоточава цялото си внимание към по-малкия си син. Този, който нямаше никаква прилика с Чарлз. Клара изцяло се отдаваше на сина на любовника си, сякаш той представяше всичките й амбиции.

— Излез веднага оттам, Джофри! — извика Клара.

Тя се спря пред тъмния отвор, който отбелязваше входа на колибата, и се вцепени при спомена за Али. Спомни си сина му Сънди, но в никакъв случай не искаше да го вижда. Като хвана Джофри за ръката, тя се скара на Жак, който плахо се криеше зад него.

— Казвала съм ти да не водиш Джофри тук!

После се обърна, дърпайки малкото момченце, докато Жак остана до вратата още веднъж отхвърлен от майка си.

 

 

Жак се върна в света на тъмнокожите, в който майка му го беше изоставила. Привикналите му с мрака очи се спряха на Сънди и забеляза, че момчето едва сдържа сълзите си.

— Кажи ми — започна Жак и седна до Сънди на земята.

— За рибата ли? — попита Сънди обнадежден. Той се страхуваше малкото момче да не го въвлече в тайните на Добра Надежда.

— Разкажи ми за това, което се е случило тук. Кажи ми какво ти е говорил твоят баща за миналото.

— Не — отвърна Сънди и поклати глава, като му подаде въдицата. — Това са само истории.

— Разкажи ми ги.

Сънди наведе глава. Жак виждаше само ситно къдравата му черна коса и сплескания нос.

— Разкажи ми това, което баща ти е разказвал за онази робиня, за бебето — настояваше Жак.

— Може би не е вярно — каза Сънди.

— Разкажи ми.

— Неприятности ли си търсите?

Той знаеше откъде могат да дойдат тези неприятности. От Клара.

— Искам да знам истината.

Големите замислени очи не се отделяха от Сънди. Лицето му беше детинско, но очите му гледаха властно, с господарския поглед на белите.

— Разкажи ми! — заповяда Жак.

— Това било много отдавна — започна кротко Сънди. — Девойката била много хубава, както казваше баща ми. Името й било Ева.

Докато Сънди отвеждаше Жак в миналото, Джофри беше затворен в кръга, който майка му описваше около него. А той имаше едно-единствено желание: да отиде на онова вълшебно място при брат си.

— Ние сме призовани да изиграем определена роля в живота, Джофри. И ти ще носиш голяма отговорност. — Думите на Клара минаваха край ушите на детето. Тя непрекъснато го обикаляше, като така стягаше кръга около него. — Ти си този, който ще спаси Добра Надежда. Ти ще й върнеш доброто име.

Жак и Сънди сигурно са стигнали до реката, мислеше си Джофри. И Сънди сигурно си носи въдицата, за да улови хитрата рибка. Може би с тях ще бъде и Джон Уестбъри, неговият герой. Той беше на цели единадесет години. Вниманието на Джофри бе привлечено от Клара, която му показваше един много голям и много стар ключ. Често се питаше za какво ли служи той. Висеше на стената и около него витаеше тайнственост. С него не можеше да се отключи нито една врата от къщата. Жак му беше казал това.

— Един ден ти ще сложиш този ключ в неговата брава. Ще отидем във Франция да видиш семейството, на което той принадлежи, и ще му го върнеш. Но ние трябва да се покажем достойни за това. Безупречни. Това е голяма задача, която изисква от тебе най-доброто. Разбираш ли?

— Да — отговори Джофри, като се надяваше, че майка му ще го остави на мира.

— А сега иди в стаята си и кажи молитвата.

Сърцето на Джофри се сви. В момента в главата му се въртеше една-единствена молитва: като по чудо да намери Жак и Сънди. Той пламенно се молеше за това. Но когато майка му го хвана за ръката и го заведе до вратата, вече не се съмняваше, че ще каже: „Господи, помогнете ми да измия греха от това семейство.“

 

 

Емили гледаше Прюданс, която стоеше сама сред лозята.

— За какво мислиш, Прюданс? — попита Емили, като се приближи до нея.

Гюнтер Вагнер й беше казал, че е в лозята. Емили отдавна бе забелязала, че Прюданс избягва Гюнтер, и знаеше защо. Не бе забравила случката с Клодел и промяната, която настъпи у Прюданс след онази ужасна нощ.

— За Добра Надежда — отговори Прюданс.

— И какво става?

— Всички протестират срещу свалянето от кораба на изпратените в Австралия каторжници. Знаеш ли, че правителството смята да превърне Добра Надежда в изправителна колония?

Прюданс пое отново към къщи.

— Трябва ли да приемем каторжниците, или да им пожелаем приятно пътуване? — попита Емили.

— Искам да ги видя — отговори Прюданс и се обърна към сестра си. — Искам да видя живи хора, които идват отнякъде. От място, което не е мъртво.

— Говорих на татко — заяви Емили.

— Но той не те е чул — каза Прюданс. — Има живи хора там, Емили, цял един континент. — И тя ритна силно в стената, която се пропука. Емили знаеше какво иска да каже сестра й.

— Желаеш ли да отидеш в този нов свят, Прюданс?

— Не! Мисля, че просто искам малко да подишам. Виждам как всичко се руши, Емили. Скоро земята ни ще бъде превзета от плевелите. Не бих могла да го понеса.

— Тогава какво искаш да правиш, Прюданс?

Емили почувства, че за пръв път сестра й виждаше отвъд Добра Надежда.

— Казах ти, искам да подишам — излъга Прюданс.

Истината бе, че тя не можеше да гледа повече как Добра Надежда умира бавно заедно с баща й.

— Богатството на майка ни няма да бъде вечно, Емили, но той отказва да ме изслуша. Не знам какво да правя.

Емили знаеше, че сестра й има право, и не виждаше решение.

— Казах ли ти, че Сюзан очаква дете? — попита Емили и се приближи до Прюданс.

— Но тя няма да дойде тук. Няма да се върне никога.

— Няма — отвърна Емили.

Прюданс предусещаше истинската причина за този отказ.

— Знаеш ли защо? — попита Емили.

— Заради Тис.

Тя не искаше да се връща към този период от техния живот, който завинаги беше прогонила от съзнанието си — клетвата, която Клара ги бе принудила да дадат и чието изпълнение сега беше поверила на малкия Джофри.

— Защото Тис Ботма съвсем няма време за нас и това е напълно разбираемо — продължи тя.

 

 

Над селото тегнеше гробна тишина. Тис обходи с поглед поляната, осеяна с набързо построени къщурки. Наоколо имаше безброй следи от стъпки, но никой не се виждаше. Каруци и добитък стояха на сянка под дърветата. Множество мушици бръмчаха в нажежения въздух. Вятърът вдигна вихрушка от червеникава пръст, която се понесе между къщите. Тис се чувстваше притеснен. В това място, което хората бяха избрали да живеят, той не откриваше и най-малкия признак на живот. Усетил напрежението на господаря си, конят вдигаше крака, сякаш земята под него се люлее. Тис влезе навътре в селото. От една отворена врата до него достигна слабо стенание. Слънцето се процеждаше през прашния прозорец и осветяваше един човек, който седеше в другия край на стаята и зъзнеше.

— Какво се е случило? — попита Тис на африкаанс. Приближи се до треперещото тяло и докосна рамото на човека. Той гореше целият, а от допира се сви още повече. Тис се наведе, за да види лицето му. Устните му бяха подути, лицето му пламтеше, а очите му гледаха изцъклени. Устните му непрестанно шептяха неразбираеми думи. Тис бе обзет от ужас.

— Тереза Ботма. Търся Тереза Ботма.

Очите на човека се обърнаха нагоре, а напуканите му устни се мърдаха беззвучно.

Тис се обърна и се втурна навън. Тичаше из малките улички, блъскаше вратите и викаше: „Майко! Терси! Адония!“ Като чу конски тропот, рязко се обърна. Няколко мъже се бяха отправили към селото. С тела, прилепени до конете си, те яздеха сред облаци прах. Тис забърза към тях. Когато ги видя отблизо, той се спря. Единият от мъжете скочи от коня си и се приближи до него. От лицето му се виждаха само очите. Тис погледна към другите. И те носеха шалове на носа и устата си.

— Какво правите тук? — попита го човекът на африкаанс. Гласът му се заглушаваше от шала, а очите го гледаха изпитателно. — Не знаете ли, че това място е забранено?

Тис усети страх от този глас и заплаха от очите му.

— Търся майка си — отговори Тис, като се опитваше да прогони страха, който тези маски всяваха в него. — Тереза Ботма.

— Ботма.

Тис не можа да разбере от коя маска дойде този глас.

— Ботма. Тереза Ботма — каза той.

Маските нищо не отговориха, а само го изгледаха.

— Тя тук ли е? — попита Тис умоляващо.

— Да — каза един от групата, като показа с глава една къща. — Другите от семейството са мъртви.

Изведнъж Тис си представи двете си по-малки сестри. Нежната и очарователна Терси! Сигурно е станала жена. Може би е имала и семейство…

— Какво семейство? — попита Тис изплашен.

— Били са голямо семейство.

Тис сграбчи мъжа за яката и го принуди да обясни.

— Били са? — извика Тис. — Какво се е случило?

— Болест.

Тази дума вся ужас, ужаса от неизвестното.

— Каква болест? — попита Тис.

— Тези хора я пренесоха от Наталия. Треска — отговори гласът.

— Която убива, както убиват негрите. Която се появява, както изникват негрите — като изневиделица — каза друг глас, който звучеше също нереално, както и предишният.

— Майка ви вчера беше жива — човекът каза най-после думите, които Тис трябваше да чуе.

— Идваме всеки ден, за да ги погребваме.

— Трябва да я спрем.

— Болестта не бива да се разпространява — намесиха се другите мъже.

Те мълчаливо гледаха Тис, забързан към къщата, която му бяха показали. Когато го видяха да влиза, се спогледаха.

— Не се връщайте! — извика един глас.

— Махнете се или тя и вас ще убие — поде друг глас.

Тис не ги чуваше. Той забеляза една малка купчинка под грубото одеяло. Беше майка му. Тихо се приближи до нея. Погледът му се плъзна по мебелите, които му бяха толкова близки. Столът, на който седеше винаги баща му. Семейната библия. Масата, на която се хранеха, около която изричаха молитвите си и през която се караха.

— Майко! — извика Тис, хвана слабата й ръка и усети топлината, която се отделяше от нея. Докосна горещото й чело. Залепналите й кичури коса се бяха разпилели по възглавницата, напоена с пот. Очите й бяха затворени и изглеждаха потънали в изпитото й лице. Езикът й търсеше влага по напуканите устни. Тис се наведе над кофата с вода, която стоеше на земята до него. Дръпна шала от врата си и го натопи във водата. После нежно го притисна до устните на майка си. Подутият й език се насочи към течността.

— Аз съм Тис — каза той, като се приближи съвсем близо до нея.

Под одеялото се виждаха очертанията на тялото й, което приличаше на скелет. Чуваше се предсмъртното й хъркане.

— Майко — повтори той.

Тереза чу сина си. Той я викаше някъде отвъд горещата пещ, в която беше затворена. Тис тичаше към къщата, а тя го чакаше на вратата. Блестящите й разрошени коси се спускаха над очите. Тялото й беше младо и силно. Тис бе станал голямо и хубаво момче. Колко много го обичаше! Те се караха. Защо синът се караше с мъжа й? Тя усещаше горчивината, която ги разделя. Виждаше двете си дъщери изправени до нея. Чувстваше нещо в ръката си. Чуваше собствения си глас: „Не ти искам парите. Не искам и тебе.“ Войници в червени униформи обкръжаваха фермата, търсеха мъжа й. И Тис беше сред тях. Той я гледаше тъжно в очите. Изведнъж Тереза бе обхваната от неудържимото желание да прегърне сина си и да му каже колко го обича.

— Прости ми, Тис!

Като чу този глас, който идваше от пресъхналите устни на майка си, Тис отстъпи назад. Тя сякаш прекъсна думите си на две, но дишаше още. Все още беше жива.

— Излезте от тук, сине! — извика от вратата един призрачен глас.

— Ние погребахме мъртвите. Елате.

— Ще остана при майка си — каза Тис, без да се обърне към човека, който стоеше до вратата.

Той не знаеше, че Тереза Ботма не го вижда вече в предсмъртните си видения.

Тис остана, за да погребе майка си. Другите бяха заминали, но той чувстваше, че ще се върнат, че изчакваха нещо. Беше валяло през миналия сезон, но от дъжда нямаше и следа. Тис копаеше гроба на майка си в изсъхналата, твърда като скала земя, под палещото слънце.

При залез беше свършил. Спусна се с трупа в гроба. Почувства, че ледени тръпки го побиват, а после, че изгаря от горещина, след това усети болки в мускулите. Забравяйки за болката си, той изпълзя над гроба. Беше се здрачило, когато затрупа дълбокия трап. Не знаеше къде са погребани сестрите му. Нямаше сили да мисли за това. Навсякъде се виждаха пресни гробове, над които нямаше написани имена. Върху дървен кръст той написа „Семейство Ботма — в памет на всички тях“. В памет на баща му и, странно, в памет на самия него. Тис заби кръста в ронливата земя. Очите му сякаш горяха, главата му се въртеше, усещаше страшна жажда. Погледна към малката къщичка, където е живяла майка му. Остра болка прониза главата му. Като че ли мъгла се бе спуснала пред очите му. Едва успя да се довлече до кофата с вода.

Тис чуваше гласове около себе си. Не знаеше къде се намира, нито колко време е минало. Пламъци изгаряха тялото му. Те сякаш обхванаха и стените на къщата. Отнякъде долитаха заглушени гласове, които говореха нещо на африкаанс.

— Мъртъв е.

Тис усети една ръка да го докосва по челото.

— Изгорете къщата.

— Не можем да направим това.

— И нашите семейства ли искате да умрат?

Пламъците се извиваха от стените, съвсем близо до Тис. Отвън се чуваше тропот на копита. Той се опита да отвори очи, но беше невъзможно. Не можеше и да се помръдне. Шумът от копитата затихна. Над себе си чу свистенето на огъня в покрива на колибата. Както и тялото му, покривът бе обхванат от пламъците. Пукащите искри още повече замъгляваха мислите му. Той гореше. Разбра, че го повдигат и го носят, но нищо не чуваше. Бързо го изнесоха навън. Нощният хлад го обгърна. Никакъв шум. Сложиха го на нещо твърдо. Усети мириса на земя. Слагаха му нещо на устните, но не чувстваше нищо. Сетивата му бяха мъртви, както и разсъдъкът.

Светлина проблесна в мрака. Малките пламъчета подскачаха около него. Чуваше гласове, смехове, чу и странната дума „янки“.

Слънцето грееше, но Тис почувства прохлада. Дочуваше шума от конете и добитъка, дочуваше смесица от непознати за него езици. Обърна глава и отвори очи. Няколко тъмнокожи бяха седнали настрани от него, около един млад и едър мъж. Лицето му беше широко, а очите — засмени. Той се усмихваше и гледаше Тис. Стана и се отправи към него. Изведнъж Тис усети, че се вдървява, и отново изгуби съзнание.

През нощта го отнесоха. Наоколо имаше коне. Прахът го задушаваше. Настана ден, сетне нощ, а Тис сякаш се носеше из въздуха.

Отново усети допира с твърдата земя, но шумът от конете и добитъкът беше изчезнал. Не чуваше нито гласове, нито смях. Обгърнат от тишина, той трепереше и гледаше полумесеца на луната над него, без да знае какво е това. Чу странен шум — лай на куче — и усети топлия му дъх на лицето си. Лаеше непрестанно.

— Какво става? — попита някой на африкаанс. После отново тишина. Тис усети дъха на кучето, което непрекъснато лаеше. Беше жив. Искрица живот проблесна в него.

— Какво става?

Гласът се чуваше отблизо. Две големи обувки се спряха до Тис. Кучето престана да лае. От обувките Тис премести своя поглед към лицето, осветено от пламъка на малък факел. Гледаха го учудени очи.

— Рица! — извика изведнъж гласът. — Рица!

 

 

Рица предлагаше на Тис чиния супа. Това беше една закръглена и пращяща от здраве жена.

— Ще ви помогне — каза тя и му подаде една лъжичка от супата.

Тис погледна стаята. Никога не беше идвал тук преди. Десет русокоси дечица със сини очи го гледаха мълчаливо.

— Къде съм? — попита той. Това бяха първите му думи, които той произнесе на африкаанс.

— Вие от бурите ли сте? — усмихна се Рица. — Хендрик! — извика тя, като се обърна към вратата, където стоеше едър мъж. — От Бурите е.

Хендрик се извърна към тях. Слънцето подчертаваше очертанията на огромния му силует.

— От бурите съм — каза Тис, без да разбира защо това има толкова голямо значение.

— Откъде идвате? — попита Хендрик с гърлен глас, влезе в стаята и се приближи до масата, където беше седнал Тис.

— От близо.

— Чудно тогава, че никога не съм ви виждал — продължи Хендрик, като гледаше подозрително.

— Не оттук — побърза да каже Тис. — Не идвам оттук.

Виеше му се свят, притвори клепачи и се опита да избистри мислите си. Погледна отново Хендрик, докато Рица му подаваше още една лъжица. Десетте деца го наблюдаваха в очакване, като се споглеждаха.

— Хубаво е — каза жената, за да го насърчи. — Трябва да си възвърнете силите.

— Откога съм тук? — попита Тис. Дали беше ден или година — не можеше да каже.

— От четири седмици — отговори Хендрик, който седна и облегна лактите си на масата. Отправи към Тис проницателен поглед. Тис усети страх в очите му и го позна. Беше един от маскираните мъже в селото на майка му. Тези, които са изгорили всичко, когато са го помислили за мъртъв.

— Не сте ли от съседното село? — попита Хендрик.

Децата се спогледаха нервно.

— Хендрик — скара се жена му, — той не е още добре.

— Как съм дошъл дотук? — попита Тис. Странни спомени преминаха през съзнанието му. Пламъци, гласове, говорещи на африкаанс, тъмнокожи лица, коне и думата „янки“.

— Ние ви намерихме — отговори спокойно Рица. — Бяха ви изоставили на нашата земя. Лежахте върху това — и тя посочи една биволска кожа.

Децата едновременно се обърнаха, за да видят кожата. И Тис погледна натам. Към нея бяха закрепени две дълги пръчки и така тя приличаше на носилка. Той си спомни шума на конете около себе си, шума на добитъка.

— Как се казвате? — попита Хендрик.

Тис го погледна, без да разбира. Отново в ушите му звучеше думата „янки“.

— Не си ли знаете името?

— Остави го, Хендрик — каза Рица. — Излезте навън!

Децата покорно напуснаха стаята. Тис не знаеше защо, но се чувстваше застрашен.

— Потгитер. Рено Потгитер — каза той.

— Потгитер — повтори Хендрик. — Откъде сте?

Тис усети, че е попаднал в капана на собствената си лъжа. Не можеше да им каже, че идва от английската мисия, че е женен за англичанка. Като си помисли за Сюзан, изведнъж изпита силна жажда за свобода.

— От Добра Надежда — отговори той.

— Какво правите тук, толкова далече? — упорстваше Хендрик. — И без кон? С оръжие, но без кон?

Тис имаше усещането, че Хендрик е насочил оръжие срещу него. Като че ли бе попаднал в клопка. Не можеше да диша. Стаята започна да се върти. Той нищо не знаеше.

— Казах ти, че още не е добре.

Чуваше нежния глас на Рица, усещаше ръката й на лицето си.

— Още не се е възстановил, а ти го затрупваш с въпроси.

— Трябва да знаем.

Гласът на Хендрик отекваше сред шумовете, които изпълваха главата му. Тис с усилие отвори очи, за да го погледне.

— Когато спечеля толкова, че да платя това, което ви дължа, ще си замина — каза Тис.

— Нищо не ни дължите… — чу се тихият глас на Рица — освен да оздравеете.

Тис не изпускаше Хендрик от очи.

— Чувствам се добре и мога да работя — каза той и погледна Рица.

 

 

— Сюзан. Тис е мъртъв!

Думите на преподобния Филип отекнаха в цялата мисия, но Сюзан го гледаше, сякаш не беше казал нищо.

— Той е мъртъв, Сюзан — каза преподобният Филип, като я притисна в обятията си.

Тя се мъчеше да се освободи от прегръдките му, след това отстъпи назад и го погледна. Беше блед и целият трепереше.

— Как? — попита Сюзан с равен глас. — Как го разбрахте?

— Бях му изпратил вест за детето ви.

Сюзан наблюдаваше изражението на лицето му, без да каже дума.

— Цялото село, където е живяла майка му, е унищожено от болест.

— Кой ви каза това? — попита Сюзан със свито гърло. — Не вярвам.

— Проверих с всички възможни средства, Сюзан.

Преподобният Филип непрестанно разпитваше, откакто беше получил съобщение, че селото Трансгриеп, където е живяла майката на Тис, е било опустошено от болест и изгорено от тъмнокожите, които са откраднали добитъка. Тогава преподобният Филип не бе казал нищо на Сюзан, а беше изпратил вестоносци да търсят Тис Ботма… Те бяха ходили във всички съседни ферми, без да открият следа от него. Единственото име Ботма, за което си спомняха, бяха видели написано на един гроб, гроба на семейство Ботма. Някой си беше спомнил, че е видял Тис Ботма, но е бил мъртъв. Видял трупа му, преди тъмнокожите да изгорят селото и откраднат добитъка.

— Цялото семейство Ботма е умряло — повтори преподобният Филип, без да сваля очи от Сюзан. Той от месеци знаеше, че Тис е мъртъв, но не искаше да й го каже, преди да е напълно сигурен. Очакваше да види реакция от нейна страна, но забеляза само, че очите й, които обикновено имаха наситеносин цвят, придобиха ледена безцветност. Сюзан гледаше към църквата, която Тис беше построил.

— И сега ли ще ми говорите за Божията любов? — попита тя, като отвърна поглед от църквата. — Ще ми кажете ли къде е бил Той, когато Тис е умирал? Ако успеете да ми отговорите, може би ще ви слушам, когато ми говорите за Бог.

Тя леко завъртя златния пръстен на ръката си, извади го, подаде го на преподобния и се отдалечи. Отправи се към малката колиба, която беше превърнала в семейно огнище.

Йоана, едно малко тъмнокожо момиченце, изтича след нея.

— Сюзан! Сюзан! — викаше я тя.

Тъмните и прашни крачета се стъписаха, когато Сюзан се обърна и я погледна с ледени очи.

— Остави ме! — каза тя. — А Вие — извика на преподобния Филип — кажете на вашия Бог да ме остави на мира!

Когато преподобният Филип я видя как се прегъва на две, имаше чувството, че собственият му гръбнак се счупва. За пръв път в живота си беше изпаднал в безнадеждност.

„Къде бяхте? — попита преподобният Филип, вдигайки очи към Бога. — Отказахте ли се от нас?“ Гласът отекваше в главата му. „Да — отговори един ясен глас. — Той не е бил там.“

Гледаше към хубавата църква, която Тис беше построил. Чувстваше как съмнението нараства у него. Златната халка на майка му, която държеше в ръката си, бе още топла. Той я стисна и като вдигна поглед към небето, прошепна:

— Авва!

 

 

Часът на раждането наближаваше. Усетила това, Сюзан прекара целия ден в леглото, отказвайки да види преподобния Филип и доктор Стивънс. Приемаше храна само от малката Йоана.

— Мокра съм — каза й Сюзан.

— Вода ли искате? — усмихна се детето, без да разбира какво иска да му кажат.

Сюзан погледна корема си. Беше бременна от почти осем месеца, а бебето, изглежда, бе слязло много ниско и не мърдаше. Движенията, които усещаше през последните месеци, бяха спрели. Погали с ръка изпъкналостта, под която се криеше детето й, чувствайки очертанията му под пръстите си. То не мърдаше. Очите й се спряха на локвата вода в краката й.

— Извикай преподобния Филип, Йоана — каза Сюзан изплашена. — Извикай доктор Стивънс.

— Водата й е изтекла — каза спокойно доктор Стивънс на преподобния Филип, който държеше ръката на Сюзан.

— Как е бебето? — попита тя.

— Имате ли контракции? А болки? — избягваше въпроса докторът.

— Не. Бебето мъртво ли е? Не ме оставяйте! — извика Сюзан, щом видя, че доктор Стивънс тръгва към вратата.

— Аз съм тук — каза нежно преподобният Филип.

— Ще трябва да накараме бебето да излезе — обясни доктор Стивънс, като се приближи до нея с едно шише и метална чаша. Преля малко от течността в чашата и я подаде на Сюзан.

— Пийте — нареди той.

Сюзан направи гримаса на отвращение, когато неприятният мирис нахлу в ноздрите й.

— Това е разхлабително. Пийте — увещаваше я доктор Стивънс, като поднесе чашата към устните й.

Тя спря да диша и я погълна на един дъх. Отвратителната течност щеше да се върне обратно, но тя се насили и я глътна. Така детето й щеше да живее.

— Не се е обърнало още — каза докторът, хванал главата на детето, което беше неправилно застанало и трябваше да бъде обърнато, преди да се роди.

— Напънете се, Сюзан! — извика той.

Тя сграбчи ръката на преподобния Филип и се напъна с всички сили. Болката беше разкъсваща.

— Още! — викаше докторът, който държеше малката лепкава главица. — Още!

Йоана гледаше с широко отворени очи. Тя изтриваше челото на доктор Стивънс. Често беше виждала как жените раждат. Сякаш нямаше нищо по-лесно от това. Те само клякаха и бебето излизаше. Просто отиваха зад някой храст и се връщаха с бебе в ръце. Но днес нещо не беше наред.

— Ето го! — каза докторът.

Гласът му беше спокоен. Настана тишина, продължителна тишина. Сюзан чуваше биенето на сърцето си. Тя броеше ударите му в очакване на вика, но не се чуваше никакъв шум.

— Мъртво е! — изрева изведнъж Сюзан. — Мъртво е! — извика отново Сюзан като отблъсна ръцете на преподобния Филип, който се опитваше да я успокои. — Мъртво е!

— Чуйте. Сюзан! — извика преподобният, за да заглуши писъците й.

Долови се странен шум, леко задъхване, трептящ звук. Сюзан притвори очи, за да се убеди, че това е истина. Тя го чуваше.

— Момче е! — обяви доктор Стивънс и се усмихна.

Сюзан усети нещо нежно, мъничко и хладно до страната си. Нещо, което мърдаше и плачеше. Детето й беше живо. Тя погледна малкото розово и сбръчкано човече в ръцете на доктор Стивънс.

— Момче е — повтори той.

Сюзан обгръщаше с очи бебето, което бяха оставили на възглавницата до нея. Личицето му беше подуто и червено, очите — свити, а от отворената му уста излизаха викове.

Едри сълзи заливаха лицето й и се стичаха върху бебето. Тя притисна мъничкото трептящо телце до себе си и изля над него цялата си мъка. Трябваше да се зароди този нов живот, за да може смъртта на Тис да окаже своето въздействие.

Преподобният Филип знаеше, че Сюзан е изгубена за него, но въпреки това се усмихваше. Най-после тя се бе отдала на вълнението си. Тис беше мъртъв, но детето — живо.

 

 

Тис се обърна на голямото дървено легло. Беше сънувал Сюзан и тялото му страдаше от липсата й. Пухеният дюшек, в който бе потънал, поглъщаше копнежа му по нея. Скри глава под завивката. Шарките на плата танцуваха пред очите му на утринната светлина. Чуваше се вече бръмченето на насекомите около кошарата, която се намираше близо до къщата. Тис се чувстваше добре. Беше се възстановил и от шест месеца работеше във фермата на Хендрик, за да заплати за грижите и храната, която беше получавал. Искаше също да си купи хубав кон. Той успяваше да скрие самоличността си.

Все още се говореше с погребален тон за селото на смъртта, за семействата, които бяха загинали. Говореха така, сякаш болестта все още броди наоколо. Говореха и за края на семейство Ботма.

Тис си спомни за идването на един мъж във фермата на Хендрик. Търсеше някой, който последен е видян в селото. Някой на име Тис Ботма. Тогава Тис беше отговорил:

— Изглежда, че никой не е оцелял.

Тис не попита защо този човек го търси. Той разбра, че хората му нямат доверие, че все още ги е страх от болестта. Дори и Хендрик. Тогава Тис бе взел решение да напусне Рица и Хендрик веднага щом им се издължи.

Щеше да тръгне днес. Трябва да изпрати вест на Сюзан още с първия вестоносец. Една мисъл го преследваше. Африка бе твърде огромна, за да остави на човек време да се раздели с тези, които са му скъпи. Смъртта не признава разстоянията. Трябва да отиде при Джери, за да го помоли да подготви връщането си със Сюзан. Трябва да се увери, че е добре, защото Джери не беше много млад. Ако не бе отложил посещението при майка си, нещата може би щяха да бъдат различни. Тис полюшваше крака от ръба на леглото. Чувстваше се щастлив. Макар че мислеше само за Сюзан и как по-скоро да я прегърне, той трябваше да изчака.

 

 

Сюзан се любуваше на малкото личице, на сплесканото носле, на заоблените розови бузки, на малките устни, които непрестанно се движеха, поглъщайки млякото, на сините очички, потънали в нейните. Повдигна едно малко пръстче, долепено до гръдта й и бебето спря да суче. Тя се усмихна. Малката устица като че ли се раздвижи, за да отговори, преди да засуче отново. Сюзан чувстваше как млякото изпълва гърдите й.

— Сюзан! — извика преподобният Филип, влизайки в малката колиба. — Тук са.

Тя не покри гръдта си, когато той влезе. Обърна към него празния си поглед.

— Семейство Питърс са доволни, че ще отидете във фермата им.

Сюзан погледна бебето си. То не сучеше вече. Заспиваше, но не искаше да пусне прекрасния източник на вкусното млечице.

— Избрахте ли му име? — попита преподобният Филип.

— Питър — каза само Сюзан. — Кажете им, че ще отидем.

— Не искате ли първо да ги видите? — предложи преподобният Филип, като се приближи до нея.

— Той е почти сляп, нали така бяхте казали?

— Да.

— Тогава, щом той няма да ме види, аз също не искам да го видя. Приемам предложението им за работа. Ще се занимавам със сина им, а в замяна искам само подслон за мене и детето ми. Далеч оттук… — добави тя след малко.

— Колко пъти още ще заминавате, Сюзан? Колко пъти ще трябва да напускате мястото, където ви е срещнала скръбта?

— Кажете им, че съм готова да тръгна. — Сюзан оправи роклята си. — Тръгвам веднага — добави тя.

— Вие обръщате гръб на Бога, Сюзан.

Тя го прониза с поглед, стана и отиде да остави заспалото бебе в ракитовата люлка, която африканците й бяха изплели, след което обърна гръб на преподобния Филип.

Мисията се отдалечаваше сред металния звън на колелата. Сюзан не погледна назад и не отделяше очи от бебето.

— Изглежда много здраво — каза й госпожа Питърс на африкаанс.

Беше около петдесетгодишна, силна жена. Тежкият труд бе оставил дълбоки следи върху нея, но тя притежаваше изключително благородство. Гледаше към сина си, Йохан, седнал до мъжа й, който караше колата.

— Йохан е доволен, че дойдохте.

— Мислех, че е малко момченце — каза Сюзан на английски.

— На тридесет години е. — Госпожа Питърс говореше на африкаанс. Знаеше, че Сюзан я разбира, както самата тя разбираше английски. — Но за мене той си остава дете.

— Да — каза Сюзан, като премести поглед към сина си.

Камшикът изплющя върху гърба на воловете, които теглеха колата. Ян Питърс погледна Сюзан, след това се обърна към жена си и попита на африкаанс:

— Тя вярваща ли е?

— Ян! — отвърна жена му с възмущение.

Сюзан и нейният син бяха ли отговор на молбите й? Връщаха ли се във фермата си с жена за сина им и едно прекрасно дете?

Сюзан се обърна. Мисията не се виждаше вече.

 

 

— Помислихте ли за предложението ми да дойдете с мене? — попита доктор Стивънс преподобния Филип, който не отделяше очи от хоризонта, зад който замина колата, отнасяща Сюзан. — Може би е време да промените намерението си.

— Да — отговори преподобният, пое дълбоко въздух и тръгна с него. — Да — повтори той и погледна църквата, която изведнъж му се стори не на място, както беше и той самият.

Сложи ръка в джоба си и потърси малкия златен пръстен.

— Ще се върна с вас за известно време.