Луаншия Греер
Добра надежда (21)

21.

Тишината на унилия неделен следобед се нарушаваше само от конския тропот по паважа на Уинбърг стрийт. Една рижа котка се протегна, като изпъна лапички докрай върху напечените от слънцето сиви камъни, изви гръб като дъга и небрежно пресече улицата точно пред конете. Жак Бовилие погледна надолу, когато конят му ловко избегна котката. Като се обърна към Джон Уестбъри, който яздеше до него, той си спомни за този ден, когато преди години бе преминал по същата улица. Беше дошъл да потърси внука си, но тогава само като негов съсед, защото нямаше право да разкрие истинския му произход.

Днес Жак чувстваше как ги свързва безмълвно доверие, сякаш миналото е било друго, а не това, за което си спомняше. Единствено планината и надвисналите над нея бели облаци изглеждаха същите и сякаш му се усмихваха.

— Господин и госпожа Робъртсън са настойници на Сара — каза Джон, като се обърна към дядо си. — Но мисля, че сега тя ги счита повече за баща и майка, отколкото собствените си родители.

— Родителите й в Англия ли са? — попита Жак. — Той не изпускаше от очи внука си и чувстваше, че Джон се впуска в баналности, за да избегне непоправимото.

— Изпратили са я в Кейптаун заради здравето й. И тя остана тук.

— Защо? — Като видя, че Джон започва да губи смелостта, която той се бе опитал да му вдъхне. Жак спря коня си малко преди училището. Протегна ръка и го докосна. — Каза ми, че Сара те обича. Ето защо е останала.

— Да — съгласи се неубедително Джон. — Така е. — Той пришпори леко коня в хълбоците и пое към къщата.

Когато чу, че входната врата се отваря, Сара се втурна надолу по стълбите.

— Джон Уестбъри! Не е възможно! — извика Джеймс Робъртсън. — Сара, Джон се върна!

Като стигна до вестибюла, Сара изпита желание да се хвърли в обятията му, но се поколеба и се спря. Тя не знаеше причината за отложеното й посещение при родителите на Джон и дори си беше помислила най-лошото, че той е променил решението си.

Преди да стъпи на последното стъпало, Сара здраво се хвана за парапета изплашена от мисълта, че ще направи крачката, която ще я сблъска с действителността. Сигурно бе дошъл да й каже истината, да й каже, че не желае да се ожени за нея. Повдигна глава. Сълзите пареха лицето й. Стисна зъби, докато Джеймс Робъртсън се приближи до нея, посочвайки Джон.

— Сара! — каза свенливо Джон.

— Добър ден — отвърна тя и наведе глава. Изпитваше позора на безличните момичета, които младежите бързо изоставяха.

— Спомняш ли си господин Бовилие? — Джон се обърна към дядо си. — Сара, той е мой дядо.

Жак пристъпи към нея. Тя изглеждаше толкова объркана!

— Виждали сме се вече — каза Жак.

Сара срамежливо се усмихна. Взе ръката й и откри в очите й плахия поглед на жена си Емили. Развълнуван от това, той рязко се обърна.

— Сара и Джон сигурно имат много неща да си кажат — Жак погледна господин Робъртсън и тръгна към вратата.

— Наистина ли трябва да заминете — попита Джеймс Робъртсън.

Смутен от вълнението, което го беше обзело, той покани с жест Жак като държеше двата си пръста леко разперени, сякаш бе хванал тебешир.

— Мога ли да ви предложа чай? — Загриженото му лице изведнъж грейна в усмивка. — Жена ми е в отсрещната стая. Елате, моля ви. — Жена му сигурно щеше да поеме нещата в свои ръце. Той протегна към Жак ръката си и изпусна въображаемото парче тебешир.

— Дълго се пътува до дома — каза Жак и погледна към Джон и Сара, които не откъсваха очите си един от друг. — Надявам се, че скоро ще дойдете в Добра Надежда. Много скоро — повтори той и като че ли камък падна от сърцето му. — Благодаря, господин Робъртсън — каза Жак и го погледна сърдечно. — Довиждане.

Той отвори вратата и си тръгна. Джеймс Робъртсън гледаше объркано след него.

— Добре — каза той сякаш на масивната врата от дъб, до която имаше меден звънец. — Добре. — Пристъпваше от крак на крак, без да знае какво да направи. Чувстваше се натрапник в собственото си училище. — Не чай! — каза Джеймс и изтупа от ревера на сакото си несъществуващо петно от тебешир. — Може би предпочитате освежителна напитка? — Погледна Джон и Сара, като знаеше прекрасно, че те не го слушат, усмихна се учтиво и тръгна заднешком към вратата, която водеше към училището. — Кориците на книгите са едни…

Джеймс Робъртсън отстъпи на жена си да мине пред него. Тя едва крепеше в ръцете си купчина книги, които подпираше с брадичката си.

— Джон! — извика тя и вдигна глава. Тогава господин Робъртсън видя с ужас как скъпоценните му книги започнаха да падат една по една. — Но къде бяхте? Представяте ли си колко се притеснявахме?

— Елизабет! — Джеймс се обърна повелително към нея. — Изтървахте книгите ми! — отбеляза глупаво той, като я държеше с едната ръка, а с другата се опитваше да събере падналите на пода книги. — Не се грижете за нас! — измърмори той и задърпа жена си.

— Какво правите, Джеймс?

— Извинете ни — каза той, сграбчи последните книги и затвори вратата.

Останали сами във вестибюла, Сара и Джон се гледаха безмълвно, очите им задаваха безброй въпроси. Джон свенливо й подаде ръка.

— Трябва да ти кажа нещо — гласът му беше сериозен, от което Сара изтръпна.

— Слушам те — каза тя.

— Може ли да излезем? — Джон се чувстваше притеснен от това, което му предстоеше да й каже. — Моля те — добави той.

— Може би е по-добре да ми говориш тук. — Сара наведе глава. — Не съм облечена за излизане. — Тя огледа тънката си всекидневна рокля, а Джон я хвана за ръката.

— Моля те — повтори той.

Конят тръгна бавно по улицата, носейки Сара и Джон. Тропотът на копитата отекваше по паважа. Зелените капаци на прозорците изглеждаха още по-плътно прилепнали към белите стени на къщите и приличаха на наострени уши, които искаха да доловят всяка думичка, казана от младата двойка.

— Каквото и да решиш да направиш сега, ще приема решението ти — каза Джон. — Той говореше с равен глас като съдия, за който вълнението няма място. Със същия този тон той й разкри цялата истина. — Бих те разбрал, ако не искаш да се омъжиш за мене.

— Може би преди да ме „оставиш да си замина“, ще ми помогнеш да сляза от коня — каза Сара и се облегна на него. — Мислех си, че си ме изоставил, Джон — добави тя, видимо успокоена. — Но всъщност не разбирам защо трябва да те напусна. — Тонът й ободри Джон. — Когато ме попита дали искам да се омъжа за тебе, аз казах да. Казах ти, че желая само едно: да бъда твоя жена и майка на децата ти. И ти ми повярва. — Обърна се към него и го прегърна. Лицето й излъчваше спокойствие. — Защо чувствата ми трябва да се променят заради това, че баща ти не е този, когото си смятал? — Тя потри носа си в неговия. — Сама ли да скоча от коня?

— Но всичко е различно, Сара. Аз не съм този, когото си познавала.

— Чувствата ти променили ли са се? — Сара докосна с пръст устните му и се усмихна. — Не виждам нищо по-различно у тебе, но имам една сметка за уреждане. — Тя се отдръпна и сърцето на Джон се вледени. — Знаеш ли как се чувства човек, когато любимият му изчезне, без да каже нито дума? Сърдех се на себе си, че съм повярвала в любовта ти. — Думите на Сара възвърнаха настроението му. — Искаше ми се да умра. Наистина ли ме обичаш? — попита тя така, като че ли животът й зависеше от него, но когато го видя да се смее, го погледна объркана. — Ти се подиграваш с мене.

— Да — каза Джон и притисна лицето си до нейното, — подигравам се с тебе.

— Защо? Защо се смееш? — Очите й грейнаха и тя се засмя. — Какво смешно има?

— Хвани се — извика той през смях, като пришпори коня си.

— Какво правиш? — Сара веднага се обърна и се хвана за гривата на коня, който поемаше в лек галоп.

Срещнаха една кола, която се отклони настрани, за да им даде път, а кочияшът изрева:

— Не го карайте да препуска така, глупако!

— Тя ме обича! — отвърна Джон.

Мрежата от предразсъдъци, която го беше почти унищожила, сега бе разкъсана. От разкъсаното място извираше любовта на Сара. Той й беше казал, че е метис, а истината премина край главата й, без да я докосне.

 

 

Когато видя дядо си да се връща в Добра Надежда, Джофри бързо се скри зад къщата. Спомените му го отведоха в онази малка стаичка, където бе заварил Жак с тъмнокожата жена. Докато той обикаляше надлъж и на шир, къщата кънтеше от разярените викове на майка му.

— Не ви вярвам! — крещеше Клара, изпаднала в истерия. — Това е лъжа! Няма да ви слушам.

Сякаш тези викове тласнаха вълна от детски спомени, викове от омраза, които се стоварваха върху брат му Жак като камшик. Опитваше се да не слуша този глас, но напразно. Избяга далече от къщи, за да прогони думите на дядо си, но те го преследваха.

— Ще приемеш това, което ти казвам, Клара! Джон Уестбъри е син на Жан–Жак и мой законен наследник.

— Никога! — изрева Клара и си запуши ушите с ръце. — Няма повече да слушам лъжите ви.

— Чуй, Клара, татко ти казва истината.

Клара отправи към Емили леден поглед. Лицето й беше напрегнато, но изразяваше също все по-голяма обърканост.

— Ти си знаела… — прошепна тя.

Клара усети как земята се люлее под нея, а мислите й се връщаха назад в годините. Тя видя едно малко тъмнокожо момченце, което баща й държеше на ръце, едно тъмнокожо момче, което яздеше на плажа. Жан–Жак си оставаше жив между тях.

— Но той е мъртъв… — каза едва чуто тя. — Жан–Жак е мъртъв! — разнесе се нейният вик.

— Той има дете — отвърна спокойно Емили.

— Дете? — Този път сякаш земята се разтвори под краката на Клара. Тя усещаше как потъва в черната пропаст. — Дете? Не, не е възможно!

— Клара — Жак се приближи до нея, — защо да измислям подобни неща? — Той протегна ръката си, за да я успокои.

— Не ме докосвайте! — процеди Клара, втренчила очи в протегнатата ръка. — Вие лъжете! — тя търсеше закрила в самата себе си, за да избяга от призрака на Жан–Жак. — Винаги сте ме лъгали, както лъжехте и мама. Откраднахте любовта й, откраднахте парите й, за да построите Добра Надежда, и хвърлихте всичко това на прасетата! — Гласът й се укроти, но от очите й хвърчаха искри. — Жан–Жак е мъртъв! — извика тя и тръгна заднешком към вратата.

— Оставете я, татко — каза повелително Емили, като видя, че баща й е готов да последва Клара.

Жак се спря, а вратата се затвори с трясък пред него. Пътят, който той искаше да пробие през мрака на миналото, се затвори завинаги.

Емили потръпна от страх, като видя баща си. Светлината, която озаряваше очите му преди, сега беше угаснала. Той изглеждаше още по-състарен, прегърбен, с наведена глава.

— Как се чувствате? — попита тя и приближи бързо инвалидната си количка до него. — Татко! — Емили видя едва забележимия воал на смъртта, който се бе спуснал над него.

— Много е късно — Жак погледна мрачна дъщеря си. — Спомням си какво дете беше Клара… — Той въздъхна, отвори леко уста и присви очите си, сякаш най-после можа да види ясно цялото минало. — Аз я унищожих.

 

 

Едно малко плоско камъче цамбурна във водата. Джофри седеше на брега на реката. Хвана друг камък и вдигна ръка, за да го хвърли, но се спря, стисна го здраво в дланта си и се обърна назад, към пътя, по който беше дошъл. Пронизителният глас на майка му още кънтеше в ушите му.

Струваше му се, че това, което става сега, е свързано с онази нощ, когато Жак го беше завел при дядо му. С никого не бе споделял за тази среща, но сега изпита странно облекчение. Стана и погледна към къщата. Нещо му подсказваше, че омразата, която изправяше един срещу друг дядо му и майка му, се коренеше именно там.

Джофри влезе в стаята, сякаш нищо не се беше случило, и погледна Емили, седнала до Жак, който изглеждаше много по-стар.

— Дядо ти е уморен, Джофри — каза тихо Емили.

— Нека остане — Жак докосна ръката на Емили и нежно я потупа. После, като се вгледа в големите светли очи на внука си, едва доловимо се усмихна. — Може би е дошло време да поговорим заедно.

— Бих искал — отвърна Джофри. — Ако желаете, лельо Емили, аз мога да остана с него.

— Той мисли, че ще умра — каза Жак.

— Не — Джофри се смути. — Съжалявам.

— Няма за какво. Никога не съжалявай.

Емили погледна стареца, стигнал вече до края на живота си, и младежа, който сега започваше своя. Сама приближи количката си до вратата.

— Ако имате нужда от мене, ще ме намерите при Клара — каза тя.

— Когато дойдох, ти избяга. Защо? — попита Жак.

— Страхувах се. Какво става между вас, дядо? — Макар и вече на прага на зрялата възраст, Джофри си оставаше дете и Жак знаеше това.

— Между мене и майка ти ли? — Дядо му присви очите си, за да го вижда по-добре, после пое дълбоко дъх, бавно издиша и продължи: — Майка ти те обожава, Джофри. Никога не забравяй това. — Той хвана едно копче от жилетката си и го усука. — Какво ти каза Жак?

— Бих искал от вас да го чуя.

Жак се усмихна. Той усети човешката топлина, която се излъчваше от внука му, и изведнъж разбра защо се е чувствал толкова самотен. Сякаш се бе отделил от плътта и кръвта си и станал чужд в собственото си семейство. Джофри взе един стол и седна до дядо си.

— Това е дълга история — каза Жак и отново усука копчето на жилетката си. — Исках мястото на моя син в тази къща да не остава забравено. Ако можеш да разбереш това, мисля, че ще разбереш и всичко останало…

 

 

— Кога се предполага, че се е родило бебето? — попита Клара. Тя не изпускаше от очи Емили, докато й разказваше историята на Жан–Жак и Полин. Макар и изпаднала в ярост, разсъдъкът й си оставаше незамъглен. — Ако това, което казваш, е вярно, то Полин би трябвало тогава да е била дете.

— Аз видях бебето, Клара. Държала съм го на ръце. Аз го занесох на Жан–Жак.

— Значи си била там, когато Джон Уестбъри се е родил? — За пръв път Клара се обръщаше към Емили с повдигнати вежди и трептящи ноздри. — Наистина необикновено! — възкликна тя иронично.

— Естествено, че не съм била там, Клара, но знам.

— Как? Откъде знаеш, че Джон Уестбъри е дете на Полин и Жан–Жак? — изсъска Клара. — Кажи ми, може би тогава ще ти повярвам.

— Знам, защото това е истината — Емили отметна назад глава. — И Полин ще ти каже същото, ако я попиташ.

— И трябва да й повярвам? Мисля, че също така мога да вярвам и на госпожа Уестбъри. Една жена, чието единствено желание е да се издигне в обществото, не би помислила да лъже, докато има възможност да сложи ръка на Добра Надежда.

— Може би тъкмо обратното — каза Емили сякаш на себе си, като си спомни какво й беше разказала Полин.

— Моля? Не чух какво каза. Госпожа Уестбъри не би излъгала?

— Мисля, че разкриването на истината не я очарова повече от тебе. — Едва изрекла тези думи, Емили съжали. Тя видя как тялото на Клара се изправя, сякаш тласнато от нова сила. — И после, щом не вярваш нито на мене, нито на татко, защо не вярваш на нея? Ти не уважаваш вече госпожа Уестбъри — каза Емили, опитвайки се да се овладее.

Но Клара не слушаше. Мислите й бяха другаде.

— Ако нямаш нищо против, бих искала да си почина. Ще извикам Розита — каза тя.

Пред победоносния вид на Клара Емили усети как силите я напускат. Тя трепна, когато издутата пола на Клара я докосна, после чу завъртането на бравата.

— Розита, ела да вземеш госпожица Емили. Тя иска да напусне стаята ми.

 

 

Госпожа Уестбъри се опита да овладее треперещата си ръка, докато наливаше чая със сребърния чайник. Интересът, който Клара проявяваше към тяхното благосъстояние, не можеше да я измами. Тя беше дошла под предлог да поднесе сватбен подарък на Сара и Джон. Знаеше, че са се оженили в Кейптаун и че Полин е решила да прекара известно време с тях, преди да замине за Англия.

— Толкова неща се случиха през последните седмици — каза Клара. — Напълно нормално е Полин да иска да замине.

При тези думи чашата се разклати върху чинийката, която госпожа Уестбъри държеше, и чаят се разля.

— Съжалявам, ще взема друга. — Госпожа Уестбъри погледна мъжа си, който седеше вдървено в един ъгъл и явно не искаше да се меси в разговора между двете жени. — Може би ще сервирате, докато аз се занимавам с това — обърна се тя към Джон, преди да излезе от стаята.

— Добре ли е жена ви? — попита Клара, като че ли беше изпълнена със загриженост.

Чашата и чинийката паднаха с трясък върху кухненската маса, за която Мери се хвана, за да се съвземе. Тя погледна петната върху червените карета на покривката.

— Мери — каза господин Уестбъри, който влезе в стаята, — ще кажа на Клара, че не се чувствате добре, и ще я помоля да си отиде.

— Много съм добре — отвърна Мери и изправи глава. — Занесете й нова чаша. — Тя се успокои и погледна излятия чай така, сякаш мъжът й беше виновен за това. — Ще направите по-добре, ако изплакнете покривката в студена вода.

— Вие знаете защо тази жена е дошла, Мери. Оставете я да мисли каквото си иска.

— Смятате ли, че ще я пусна да си отиде с тези нахални обвинения? В никакъв случай! Няма да прехвърли срама си върху нашето семейство.

— Мери! — господин Уестбъри наведе глава пред решителността на жена си. — Има една–единствена истина и в името на всички нас ви моля да я приемете.

Госпожа Уестбъри бавно се обърна:

— Да, истината е една! — Мери се усмихна и напусна стаята.

Клара откъсна очи от портрета на Джон Уестбъри като малко момченце, който стоеше царствено над камината в позлатена рамка. Нещо в погледа му й напомняше Жан–Жак.

— Съжалявам, но трябва да призная, че сватбата на Джон и внезапната смърт на лелята на Полин в Англия наистина ми се отразиха зле. — Мери седна и погледна Клара, като повдигна тънките си сиви вежди. — Струва ми се, че когато говорехте за Полин, вие намеквахте за слуховете, които достигнаха и до мене. Убедена съм, че смятате, че те са неоснователни. Но много мило от ваша страна да сте загрижена за чувствата на Полин.

— Нормално е. Страхувам се, че възрастният ми баща е бил измамен. — Клара погледна към господин Уестбъри, който влизаше в стаята с нова чаша. — Вие знаете не по-зле от мене какви са хората.

— Налейте чая, скъпи. Много несръчна съм днес. — Мери се обърна отново към Клара. — Разбира се, че знам. Но колко жалко за вашето семейство! Досадно нещо са клюките. Пък не е и за първи път.

Клара пое чашата от господин Уестбъри, без да го погледне.

— Не подозираме до какви крайности някои хора могат да стигнат, за да унищожат това, което им се изплъзва. Добра Надежда винаги е предизвиквала завист. Но напълно е възможно да се опитват да унищожат сина ви Джон. — Тя погледна портрета на камината. — Знам, че е успял, а и какво хубаво момче е! Разбира се, че един такъв скандал няма да му се отрази добре. Нито на него, нито на брака му.

Господин Уестбъри се обърна настрани. Думите, които тези жени изричаха една срещу друга, успяваха да наранят само него.

— Съмнявам се, че такива смешни измислици могат да стигнат до ушите на Сара или до хората, с които се среща Джон. Но се страхувам, че ще е много трудно за семейството ви да живее сред тези приказки. Хората тук не могат да преценят нещата според истинската им стойност.

Господин Уестбъри напусна стаята, без двете жени да го забележат. Единствено го занимаваше предстоящото заминаване на дъщеря му за Англия. Беше загубил Полин и внука си, но се страхуваше от това, че започваше да губи смелостта си.

— Научихме се да търпим тези клюки — каза Клара. Докато пиеше, тя погледна изпитателно над чашата си, после я свали, като че ли изведнъж й беше дошло нещо наум. — Вие сигурно сте чули онези истории, които се разправяха за един млад работник, който работеше при нас…

— Не съм обръщала внимание на това, което разправят, Клара. Как баща ви може да вярва на тези глупости, не мога да разбера.

— Защото за един мъж е по-трудно да ги опровергае. — Клара внимателно постави чашата си върху плетената покривка, която украсяваше страничната облегалка на креслото, и погледна Мери в очите. — Вие естествено можете лесно да сложите край на тези приказки за сина ви. — Тя замълча за малко, усмихна се и продължи: — Вашият лекар може да докаже…

— Това не е дори необходимо — отвърна Мери, която, като забеляза отсъствието на мъжа си, се обърна към Клара с още по-голяма увереност: — Нямам нужда от никого, за да докажа раждането на детето си, Клара. От абсолютно никого.

— Разбира се — каза Клара и стана. Тя беше чула всичко, което искаше да чуе, и не виждаше причина да стои повече. — Вие ще разберете, че просто исках да ви уверя, че моето семейство никога не би повярвало на подобни глупости.

— И вие дойдохте, за да ме уверите в това? — попита Мери, която не можеше да удържи пред удоволствието да я убоде.

Клара погледна учудено.

— Не се безпокойте, Клара — продължи Мери. — Никога синът ми няма да се унижи да иска каквото и да било от Добра Надежда. Аз отговарям за това.

Клара се изправи и пищните й гърди се притиснаха от стегнатия й корсаж.

— Никога подобно нещо не ми е минавало през ума. Благодаря за чая — каза тя, докато примката се затягаше около госпожа Уестбъри.

 

Крясъците на чайките, шумните пазарлъци на лодкарите и радостните гласове на рибарите, които хвалеха вкусните мерлузи, скумрии и калкани, се присъединяваха към пристанищната врява. Големият кораб беше готов да поеме пътниците за Англия, а баржите сновяха между кораба и пристанището, танцувайки по бурните вълни.

Джон дръпна Сара и Полин точно когато пуснаха до тях една огромна мрежа, пълна с риба. Ярко оранжевите петна по главите на рибите, които отчаяно се мятаха, искряха на слънцето. Полин погледна сина си, който сега изглеждаше изпълнен с увереност, и усети прегръдката му. С другата си ръка беше обгърнал раменете на Сара. Никога няма да забрави изражението му, когато бе разкрила истината. Но най-вече спомена за тайния му брак със Сара щеше да запази в сърцето си. По своята скромност той й напомняше за брачния символ с Жан–Жак, който й беше отнет. Вятърът вилнееше и Полин едва задържаше шапката си, като се опитваше да чуе сина си през пристанищната врява.

— Моля? Какво каза?

— Каза, че ще ви пишем — извика Сара, която се беше вкопчила в Джон — и ако той не го направи, ще ви пиша аз.

— Нищо не чувам — викна отново Полин, когато между тях застана един млад усмихнат малаец. Той носеше пръчка с нанизани риби.

— Искате ли бира? Не е скъпа — крещеше той.

Джон хвана Полин за ръката и я отведе настрани от тълпата, която се беше втурнала към лодката за превозване на пътниците до кораба.

— Аз ще пазя багажа — извика Сара.

В другия край на вълнолома цареше относително спокойствие.

— Нямаш причина да заминеш, знаеш това.

— Да, знам, но ти трябва да си свободен, за да започнеш нов живот. Всички имаме нужда от това. Майка ми също.

— Но животът си е същият. — Той наведе глава и леко се усмихна.

— Какво има? — попита Полин.

— Току–що си дадох сметка какъв късмет съм имал, че си ми била сестра.

— Колко е красива! — Полин погледна Сара, след това сина си — снажен и хубав младеж. — Толкова приличаш на Жан–Жак, на баща си.

— Предполагам, че е яздил по-добре от мене. — Джон се усмихна, като си спомни какво му беше разказал дядо му Жак.

— И той те е обичал. — Джон прегърна майка си. — Той те е обичал, както го обичам и аз…

— Елате, ще ви откарам до кораба — каза един млад малаец, като посочи с поглед багажа на Полин.

— Не! — извика Сара и се хвана здраво за багажа, който той искаше да вземе. Тя извика Джон и Полин.

— Не искате ли да се качите? Ще чакате ли? — малаецът си тръгна.

— Искам, тоест, тя иска да се качи.

Без да може да разбере какво става, младият малаец повдигна тръстиковата си шапка и се почеса по главата, а Сара подскачаше на едно място и размахваше ръка, за да привлече вниманието на Джон и Полин.

Джон прегърна Полин и забързаха към Сара, докато лодкарят нареждаше багажа в лодката, привързана на кея.

— Време е — каза Полин и широко се усмихна. Стараеше се да прикрие тъгата си и тръгна бързо към малката лодка. Малаецът, чиято шапка като по чудо се държеше на главата, й подаде ръка. Когато тъмните пръсти на момчето докоснаха бялата й кожа, тя се обърна към Джон.

— Внимавай къде стъпваш — извика й той.

— Можете ли да плувате? — попита малаецът и се усмихна, а тялото му се полюшваше, следвайки движението на лодката.

— Не — отговори тя и се олюля. Със свободната си ръка лодкарят я задържа и я сложи да седне върху мократа дъска, закрепена в края на лодката. — Мислите ли, че е безопасно? — попита Полин и се огледа.

— Не се безпокойте, хубава госпожо. Аз мога да плувам — отвърна весело младежът, като отдели лодката от кея с помощта на едно гребло.

Полин се хвана здраво за дървената лодка и погледна Джон, който беше прегърнал Сара. Той махна с ръка, а Полин притвори очи. Сякаш виждаше Жан-Жак при последната им среща, когато бяха решили да заминат заедно в Англия. Тя отмести погледа си към планината. Големите каменни стени на замъка трептяха пред очите й и тя разбра, че тайната за смъртта на Жан-Жак ще остане навеки заровена там.

— Завинаги ли заминавате? — попита младежът, обезпокоен от изражението й.

— Да, завинаги. — После тя погледна отдалечаващия се силует на сина си. — Сбогом — прошепна Полин…

 

 

Вкусът на виното беше точно такъв, какъвто Жак очакваше. Това бе истинско вино от Добра Надежда. Силно, с дъх на плодове. Подаде чашата на внука си Жак Марздън.

— Добра работа си свършил, Жак. Виното е хубаво. Ето какво ни трябва, ако искаме да съперничим на французите. — След това се обърна към винаря Гюнтер Вагнер, който проверяваше температурата в една бъчва: — Нали, Гюнтер? Съперничеството си има добри черти.

— Тъкмо за това исках да ви говоря — каза германецът, изтри ръцете си в голямата бяла престилка и погледна Жак. Отношенията им бяха останали същите, като между работник и работодател, и Вагнер знаеше, че никога няма да успее да замести господин Клодел, към когото Жак изпитваше най-добри чувства. — Страхувам се, че няма да издържим на конкуренцията, господин Бовилие.

— За вино като това англичаните биха платили всякаква такса. Нашите вина са известни в цяла Европа — отвърна Жак, който знаеше, че английската политика още веднъж ще тегне над живота му. — Ако англичаните предложат на французите само намалена такса за вината, съмнявам се, че ще трябва да се опасяваме от един постоянен съюз между тях.

— Британските войници се сражават в Китай на страната на французите. Изглежда, са съюзници.

— Те вече се опитаха да ни унищожат, но не успяха — заяви Жак, тръгна след внука си, който се намираше в дъното на избата, и лицето му за миг си възвърна някогашното излъчване. — Не оставяй политиката да те притеснява, Жак. Нищо не трябва да застава между тебе и земята. Трябва да се бориш, каквото и да сторят.

Откакто Джофри му беше разказал за Джон Уестбъри, Жак Марздън се опитваше да покаже пред дядо си на какво е способен. Бореше се, но не заради наследството, а заради себе си, защото знаеше, че дядо му го е поставил на изпитание.

— Смятам, че вече съм ви доказал способността си да се заема със земята и виното, дядо. Така ли е? — Жак зададе въпроса, чийто отговор очакваше с безпокойство.

— Да. — Жак се вгледа в полумрака на избата и обходи с поглед наредените дървени бъчви. — Ти разбираш от земята и виното, което се ражда от нея. Всичко това го знаеш добре.

— Но? — каза Жак Марздън, нетърпелив да чуе какво ще последва.

Никога не бяха говорили за онази нощ, когато Жак беше завел Джофри в къщата на Ева, а дядо му не бе показал и най-малка неприязън към него, но той знаеше, че има нещо между тях.

— На какво още трябва да се науча?

— Да обичаш.

— Татко! — чу се гласът на Клара, която вече стоеше до вратата на избата.

— Опитай се да обичаш — каза тихо Жак, преди да се обърне към вратата. — Синът ти добре работи, Клара. Трябва да го поздравиш.

— Остави ни сами, Жак — каза Клара, без да го погледне.

Като видя как тя отблъсква сина си Жак въздъхна. Изчака внукът му да излезе и погледна Клара. Решителността, с която беше нахлула в избата, не остана незабелязана.

— Имаш да ми кажеш нещо ли? Може би се отнася до сина ти? Защото нямам намерение да говорим за Джон Уестбъри.

В момента, в който се канеше да излезе Клара му препречи пътя.

— Боя се, че трябва да поговорим за него. — На Клара й се искаше да сграбчи баща си, да го разтърси, за да разбере какво й бе сторил. — Говорих с госпожа Уестбъри и тя потвърди, че Джон е неин син.

— Клара, умолявам те…

— Не, татко! Госпожа Уестбъри каза, че лъжете, и искам веднъж завинаги да уредим тази работа.

Силна болка прониза дясната ръка на Жак, а Клара не спираше.

— Приемете го, татко! Приемете, че Жан-Жак е мъртъв и че не е имал дете. Погледнете истината в очите.

Жак отвори уста и се опита да вдиша. Краката му не го държаха вече.

— Добра Надежда е моя, а след това ще бъде на Джофри — продължи Клара, без да забележи състоянието на баща си. — Аз ще я запазя. Но ако държите на всяка цена да вярвате в лъжите, с които онази Ева ви захранва, съветвам ви да идете при нея и да ме оставите да възвърна уважението, което отнехте от това семейство. — Тя рязко се обърна и излезе. За първи път откакто баща й се беше върнал, тя знаеше, че е спечелила битката.

Жак тръгна след нея, залитайки. Ръцете му се опитваха да се заловят за нещо, а от устата му се изтръгваше ням вик за помощ. Облегна се на вратата и отново се опита да извика. Мъгла падна пред очите му и отдалечаващият се силует на Клара затрептя. Обърна се, погледна към бъчвите, впусна се към тях, а острата болка го разкъсваше. Краката му отказваха да се подчинят, но той успя да се довлече до бъчвите.

Хвана се за металния кръг, който стягаше издутото дърво и допълзя до него. Лицето му се свлече надолу, долната му челюст се издаде напред и той затвори очи, борейки се с болката. Плъзна ръката си до кранчето и успя да го отвори. Усети хладната течност да се стича по панталона му. Дръпна се от тази бъчва и изпълзя до следващата. Отново ръката му завъртя кранчето и червеното вино рукна по земята.

Жак Марздън чакаше до ъгъла на избата майка му да влезе вкъщи. Чу шума на изтичащата течност и как някой се задъхва. Втурна се напред и видя как дядо му се влачи между редиците от бъчви и как виното се излива на земята.

— Дядо! — Жак се впусна към него, но се спря, като го видя да се опира на една бъчва, вдигайки ръка за да се защити. Приличаше на луд, с хлътнали и посивели бузи, със залепнали от потта коси. Слюнка се стичаше от устата му.

— Ти си искаш наследството. Вземи го… — прошепна той, задъхвайки се.

Устните му се свиха, очите му се обърнаха нагоре и тялото му бавно се свлече на земята. Остана неподвижен, а виното се лееше върху него…

Жак се наведе над дядо си и се опита да го вдигне, а той отвори очи, устните му се раздвижиха и изпуснаха едва доловим звук. Жак затаи дъх. Дядо му викаше Ева. Успя да повдигне тялото на стареца и се обърна към вратата. Докато вървеше към къщи, чуваше единствено предсмъртния зов на Жак:

— Ева!

 

 

Жак Марздън стоеше до Емили, седнала в инвалидната си количка близо до леглото на баща си, а Клара сновеше около него. Той лежеше по гръб със затворени очи. Ръцете му, спуснати от двете страни на тялото, почиваха безжизнени върху белите колосани чаршафи. Беше измит и очакваше смъртта в пълна неподвижност. Само устните му се мърдаха.

— Пак вика Ева — каза Емили на Жак, опитвайки се да сдържи сълзите си.

— Искате да видите Ева ли? — каза Клара, без да обръща внимание на сестра си. — В този случай ще трябва да проявите разум. — Тя извади един документ от джоба на полата си и го размаха пред затворените очи на баща си. — Вие знаете какво искам, татко!

Жак избяга от стаята.

— Клара! — Емили задвижи количката си към нея и се опита да сграбчи листа, но Клара го дръпна и погледна сестра си с искрящи очи.

— Той не може да умре, без да е подписал завещанието си, Емили. Такава е волята му.

— Той иска само да види Ева — извика Емили. — Дори и на смъртното легло ли няма да му дадеш малко обич?

— Обич ли? — Клара произнесе тази дума, сякаш говореше за някой непознат, за когото едва си спомня. Отново погледна безжизненото тяло, което се бореше, за да каже нещо. — Знам какво иска, както знам и за какво съжалява.

Емили искаше да може да стане от количката си, да изскубне документа от ръцете на сестра си и да я изхвърли от стаята, но вместо това рязко завъртя инвалидния си стол и се отправи към вратата.

— Жак! — извика тя. — Жак! — Когато излизаше от стаята, Джофри, който чакаше отвън, вдигна глава. Той се чувстваше толкова самотен, че имаше само едно желание: да избяга от вълнението, което го беше обзело. — Къде е Жак? — Емили го погледна и насочи количката си към входната врата, без да дочака отговора му. — Жак! Имам нужда от тебе!

Розита се показа от кухнята и се втурна към Емили. Очите й бяха пълни със сълзи. Тя не можеше да се откъсне от мисълта за умиращото тяло, което Клара я беше накарала да измие и облече. Все още чуваше единствената дума, която се изплъзваше от устните му — „Ева“.

— Господин Жак си отива. — Розита отвори пътната врата. — Господин Жак! — извика тя, докато той излизаше като вихър от конюшнята и от Добра Надежда. — Господин Жак! — извика още веднъж тя и вдигна безпомощно рамене.

— Къде отива той? — попита Емили и се отправи към Джофри. — Къде отива Жак?

— Не знам. Нищо не каза.

— Майка ти измъчва баща ми, Джофри. Моля те, спри я.

Джофри погледна към стаята. Сега той щеше да направи своята първа мъжествена крачка и да се изправи срещу майка си. Но се спря, когато я видя да се показва от вратата.

— Сега можеш да останеш с татко. Нищо не мога да направя. — Когато тя мина край сина си, ъгълът на документа, който тя държеше, го докосна и сухо изшумоля. — Не му остава още много.

Джофри усети, че смелостта го напуска, и погледна безпомощно леля си.

— Иди да се сбогуваш — каза тихо тя.

Когато видя неподвижното тяло на дядо си, гърлото му се сви. Приближи се до леглото и различи слабите му очертания под завивката. Устните му едва се движеха, но Джофри знаеше кого вика той. Наведе се плахо над дядо си и една сълза падна върху лицето му. Имаше толкова много неща да каже на този старец, който изведнъж бе намерил място в сърцето му… Изправи се и се обърна към Емили. Смелостта, която беше загубил, когато застана с лице срещу майка си, сега се възвърна. Той бързо излезе от стаята.

— Какво има, Джофри? — попита Клара. Тя стоеше права под сватбения си портрет, който висеше на стената в салона. Документът все още беше в ръката й. — Умря ли? — попита хладно тя.

— Не искам, майко — каза Джофри и посочи с очи документа. — Не мога да направя това, което очаквате от мене. Добра Надежда не трябва да бъде моя.

Ръката на Клара стисна здраво документа.

— Съжалявам, че не мога да отговоря на надеждите ви. Аз съм като баща ми. За мене няма място във вашия свят — продължи той.

— Иди си! — прошепна Клара. — Махай се! — изкрещя тя.

Джофри се обърна и излезе.

Когато вратата се затвори, Клара започна да трепери. Рязко се обърна и погледна портрета на стената. Баща й я гледаше, като че ли щеше да й подаде ръка. Напрежението, което бе завладяло тялото й, изведнъж се скърши.

— Татко! — Тя се приближи до портрета и внимателно се вгледа. — Татко! — И малкото момиче, което толкова благоговееше пред баща си, заплака, като протегна ръката си към него.

 

 

— Трябва да знаете, че не сте сторили никому зло. Вие сте обичали през целия си живот. — Емили преглъщаше сълзите си и едва сдържаше вълнението си. Отмести нежно един сив кичур коса, който беше залепнал на челото на баща й. — Аз нищо няма да забравя, татко, вярвайте ми. Жан-Жак никога няма да бъде забравен. — Тя наведе глава над гърдите на умиращия си баща и усети хладния му дъх. — Простете на Клара. — Емили не можеше повече да сдържа сълзите си. — Тя не знае какво прави.

Дясната ръка на Жак леко се раздвижи. Тя го погледна.

— Какво има?

Устните му престанаха да шептят. Той сякаш се усмихваше. Емили затвори очи, а ръката на баща й леко погали рамото й. С последни сили той я утешаваше…

 

 

Първите светлини на зората огряваха морския хоризонт, а мъглата се стелеше, преди да се разсее от слънчевите лъчи.

Жак скочи от коня си и изтича до вратата на Ева. Почука силно и с последни сили се облегна на стената, без дори да забележи малките кучета, които лаеха около него. Ева отвори вратата. Вгледа се в лицето на младежа и преди той да е казал и една дума, тя вече знаеше защо е дошъл.

— Дядо умира! — Жак инстинктивно отстъпи назад. — Той ви вика. Ако дойдете сега, може би ще му помогнете.

Той очакваше да я види как излиза, за да го последва, но тя се обърна настрани, остана за миг неподвижна, после влезе в стаята и извади една табуретка изпод масата. Табуретката изведнъж се открои на фона на всичко останало.

— Трябва да дойдете, Ева! — Жак пристъпи към нея, но се спря пред твърдия й поглед. Тя стоеше безмълвна до табуретката.

— Той е мъртъв — прошепна тя.

Жак беше потресен от тези категорични думи. Знаеше, че тя казва истината. Изведнъж се почувства привлечен от големите й тъмни очи.

— Защо плачете? — попита Ева.

Той не беше усетил сълзите си. За пръв път в живота си Жак плачеше. Обърна се засрамен, а тя леко го докосна по рамото.

— Плачете, но плачете за нас, не за него. Той най-после намери покой. — Ева се усмихна. — А ние трябва да намерим нашия.

 

 

Емили дръпна белия чаршаф над лицето на баща си.

— Той обичаше, Господи. Макар и без вяра и надежда — той обичаше. — Тя се обърна и погледна изострения му профил, който се открояваше на белия чаршаф. — Сбогом, татко! — прошепна тихо тя. Още усещаше на рамото си неговата последна милувка.