Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Bonne Esperance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2017)
Разпознаване и корекция
egesihora (2017)

Издание:

Автор: Луаншия Греер

Заглавие: Добра надежда

Преводач: Румяна Колева

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: френски

Издание: Първо

Издател: „Калпазанов“

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Печатница: „Абагар“

Излязла от печат: 1993

Редактор: Найден Недялков

Технически редактор: Лидия Николова

Коректор: Мая Арсенова

ISBN: 954-8070-52-9 (ч.1)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4833

 

 

Издание:

Автор: Луаншия Греер

Заглавие: Добра надежда

Преводач: Румяна Колева

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: френски

Издание: Първо

Издател: „Калпазанов“

Град на издателя: Габрово

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Печатница: „Абагар“

Редактор: Найден Недялков

Технически редактор: Лидия Николова

Коректор: Мая Арсенова

ISBN: 954-8070-53-7 (ч.2)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4834

История

  1. — Добавяне

26.

Блясъкът на Добра Надежда беше отминал. Утринните лъчи на слънцето огряваха стаята и на стените ясно се открояваха местата, на които някога висяха картини. Пердетата бяха свалени, а без тях стъклата изглеждаха още по-мръсни.

— Децата ми вече са големи. Всичко ще се оправи — каза Розита и в усмивката й Емили разпозна Мария, която би се разплакала, ако можеше да види до какво положение са стигнали.

— Сънди каза, че ще си намери работа, а аз ще дойда с вас — добави Розита. Изпъчила едрите си гърди напред, тя понесе към Жак едно голямо перде, а огромният й ханш гордо се полюшваше.

— Няма да има повече работа за Сънди — каза Емили и затвори очи, докато Жак пое пердето от ръцете на Розита и го сложи в един сандък.

— Кажи на Сънди да отиде при господин Уестбъри — изкомандва Клара. Тя нервно дръпна пердето, което Жак беше прибрал. — Защо си го нагънал така?

Жак се отстрани, а тя заизважда пердето от сандъка.

— Един Господ знае защо си правим труда да вземаме всичко това с нас. Може би скоро ще ни грабнат под носа и земята.

— Кой? — попита хладно Емили.

— Всичко това ти доставя удоволствие. Сигурна съм, защото ти харесва да страдаш.

— За какво страдание говориш? Има много по-нещастни от нас. Някои хора няма къде да си пренесат багажа… А сега трябва да се заемем с килима, Розита. Извикай Сънди, ако обичаш.

— Да, госпожице Емили — Розита бързо излезе от стаята, като усети, че бурята приближава.

— Доста дълго мълчах и те гледах как ядеш каша като негрите. Слушах те как ни поучаваш в духовните добродетели на бедността, как непрекъснато ни напомняш, че твоята къща в Кейптаун ще ни спаси и че въпреки болестта ти ти ще ни изведеш на обетованата земя. Но ще ти кажа защо стигнахме дотук: защото оправдаваше греховете на баща ни.

— Клара! Как смееш винаги да обвиняваш другите? Погледни се!

— Не, Емили, твоя е грешката. Ти намери извратено удоволствие в бедността, в която бяхме въвлечени. Ти тласна Джофри към жертвата, която той направи, само за да има едно гърло по-малко за изхранване.

— Не се жертвам, майко, а правя това, което винаги съм искал.

Клара рязко се обърна към сина си. Той бе облечен в червената униформа на британската армия. Обзета от паника, тя остана на мястото си като поразена. После тръгна към него, но се спря, защото Жак я изпревари.

— Не! — каза решително той и застана между майка си и брат си.

Клара отстъпи назад. По лицето й се четеше отвращение.

— Ти се осмеляваш да ми кажеш не!

— Джофри ще замине. Нищо не можете да направите.

— Така ли? Кажи ми истината, Джофри. Жак ти вкара тази идея в главата, нали?

— Не, майко, аз сам взех това решение. Той дори се опита да ме спре.

— Заради баща ти ли? — попита Клара с по-мек тон. Емили разбра, че сестра й ще заложи на последната си карта. — Мисля, че вече е време да говоря за баща ти, Джофри. Никога ли не си се питал защо си ми толкова скъп?

Като усети тежката ръка на Жак върху рамото си, Клара замълча.

— Бих искал да ви кажа нещо насаме.

— Искаш да говорим? Осмеляваш се да се месиш в живота на Джофри!

— Да, осмелявам се.

Джофри се отдръпна, за да даде път на майка си, и срещна погледа на Жак.

— Излез! — прошепна Жак.

— Не! — извика Клара. Тя започна да се дърпа, но той я теглеше към кухнята! — Не мисли, че не виждам как дори развалините на Добра Надежда не са пречка да изпратиш брат си на смърт само за да запазиш имението за себе си. Ти би трябвало да заминеш. Той иска да отиде при твоя баща, а не при неговия. — Клара замълча за малко, за да види действието на стрелата си, но Жак не трепна дори. Тогава тя се смути. — Чу ли какво ти казах? — извика майка му, обхваната от ужас заради мълчанието на сина си.

— Ако му кажете истината, той ще бъде загубен за вас. — Жак я пусна, приближи се до вратата, но се спря и я изгледа с отвращение. — Аз приех срама на вашето минало, но ако държите на Джофри, представете си, че лейтенант Дънкън Шоу никога не е съществувал — каза той, преди да излезе.

Клара не намери сили да се помръдне. Последните думи на Жак отекваха в кухнята. Тя се приближи до масата и с един замах помете съдовете от нея, като че ли искаше да заглуши гласа на сина си.

 

 

Жак извади от куфара червения мундир. Позлатените нашивки, пагоните и платът бяха изядени от молците. Усмихна се като си спомни как Джофри изглеждаше някога в тази униформа. Но преди да я постави отново на куфара, Жак се спря. Беше усетил нещо твърдо. Той разтърси мундира. Пъхна ръка в джоба му и ръцете му напипаха големия ключ. Ключът, който можеше да отвори една несъществуваща врата във Франция и който, според думите на майка му, щеше да възвърне изгубената гордост на семейство Бовилие.

 

 

Джофри отправи последен поглед към Добра Надежда. За пръв път той се чувстваше истински свободен. Брат му беше отрязал пъпната връв, която го свързваше с майка му.

Новата униформа му даваше самочувствие. Той пришпори коня си и се устреми към бъдещето, което се очертаваше пред него благодарение на Жак.

 

 

Утринните слънчеви лъчи се отразяваха в окаченото на едно дърво огледало, пред което Джон Уестбъри се бръснеше. Той забеляза в огледалото Сара да си играе със седемгодишната им дъщеря пред фермата. Жена му очакваше дете.

— Ела тук! — извика тя, като се спря да си поеме дъх и хвана корема с двете си ръце. — Ела да си обуеш обувките.

— Не ми трябват. Ще яздя кон.

Джон се обърна, за да погледне дъщеря си. Тя тичаше волно, а тежките й кафяво–червеникави коси се вееха на вятъра.

— Тя е едно малко диваче — каза Сара на мъжа си. — Не мога да я укротя.

— Кетрин е частица от земята — отговори Джон и погледна корема на жена си. — А освен това сега не трябва да бдиш само над нея.

Сара се обърна настрани, без да каже нищо, но Джон долови искрица страх в погледа й. Избърса бръснача си в кърпата и го остави до дървото.

— Не се страхувай, Сара. Няма да загубиш това дете.

— Пак ли заминаваш? Предизборната кампания, нали? Живееш само за политиката и тя те е обсебила изцяло. На всяко дърво е закачен портретът ти, но и това не ти стига.

— Сара, какво има? Нещо те смущава?

Постепенно жена му се беше променила, без той да забележи това.

— Страхувам се, Джон. Чувам какво се говори за тебе и виждам как ме гледат. Твоята работа ме плаши.

— Все пак трябва да се действа — отвърна Джон, като я прегърна. — Ако някой не се заеме с това, какво ще стане?

— А защо трябва да си ти? — попита нежно тя. — Защо?

— Защото мога да навляза в политиката, докато за други това е невъзможно.

— За какви други говориш? Знаеш ли дори кой си ти, Джон? Все ми е едно за другите. Единствено ти имаш значение за мене. В Кейптаун разбират твоята борба.

— Затова трябва да се борят тук, за да могат тукашните хора да осъзнаят собствените си предразсъдъци.

— Но техните предразсъдъци са насочени срещу тебе, а те дори не знаят истинския ти произход. Плашат ме.

Джон я притисна по-силно, опитвайки се да я успокои.

— А Емили и семейството й, те също са изгонени от земята им. Какво повече имат от тези, за които ти се бориш?

— Цвета на кожата си.

— Той ще им помогне ли да си запазят къщата? Би ли могъл да попречиш на това?

Джон се обърна към къщи и видя господин Уестбъри да излиза. Той се беше прегърбил почти на две, премига срещу слънцето и тръгна бавно към стола, който беше оставен до вратата.

— Ами той, Сара? Той яростно се е борил срещу това, което е защитавала жена му.

— Искам да родя в Кейптаун — каза тя и наведе глава. — Ще отида при господин и госпожа Робъртсън.

— Защо? — Джон изведнъж почувства уплаха.

— Така искам. Нямам повече смелост.

Докато Сара вървеше към къщи, Джон усети как пропастта, която ги разделя, става по-голяма. Беше загубил младата жена, чието свободомислие го бе спасило. Шум от конски тропот привлече вниманието му и той вдигна глава.

Един добре облечен човек, явно несвикнал на дълги преходи, яздеше към къщата. Той спря коня си близо до Джон и слезе непохватно.

— Добър ден — каза мъжът и изтупа елегантната си черна куртка. — Търся имението Добра Надежда. Знаете ли къде се намира?

— Натам — Джон посочи пътя към фермата. — На около пет километра оттук — добави той, все още обсебен от мисълта за Сара в нейното състояние.

— Джон Уестбъри! — извика мъжът, който го беше разпознал. — Вие работехте при „Мадър енд Бьозелинк“, ако не се лъжа.

— Да — отвърна Джон и го погледна с любопитство.

— Сега работя там — човекът свали шапката си. — Радвам се, че ви срещнах, господине. Следя кариерата ви с голям интерес. А политическата ви позиция в този регион е просто възхитителна! Точно от това имаме нужда.

— Благодаря — отвърна Джон и сви рамене. Сега единствено го интересуваше Сара.

— Наричам се Ралф О’Рейли.

— Приятно ми е.

— Желая ви късмет. На колко километра казахте, че е оттук? — попита О’Рейли и се обърна към коня си с явно нежелание.

— На пет километра.

— Познавате ли семейство Бовилие?

— Да.

— Може би ще имат нужда от вас — каза О’Рейли и пришпори коня си. — Радвам се, че се срещнахме, господине. Довиждане.

Джон се обърна към къщата и видя, че Сара стои до един прозорец. От възхищението, което му засвидетелства този непознат, той осъзна колко самотна се чувства тя.

 

 

„Защо отново усещам смъртта близо до нас?“ — Емили се огледа в празната стая. Малкото вещи, които носеше със себе си, бяха наредени в сандъци. Потопи перото си в мастилото и видя как то потъва в черната течност. Тя също имаше чувството, че е погълната от тъмна пропаст. От салона се дочуваха гласове, но Емили не им обръщаше внимание. „Може би ние самите сме попаднали в мрака. Добра Надежда загина“.

На вратата някой силно почука.

— Госпожице Емили, трябва да дойдете. Бързо! — викаше Розита, обзета от силна възбуда.

— Вратата е отворена, Розита.

Прислужницата трепереше от вълнение. Белите й зъби блестяха зад тъмните устни, отворени в широка усмивка. Най-широката, която Емили бе виждала от месеци насам.

— Елате! — каза Розита и затика инвалидната количка към вратата. — Всички ви очакват.

Жак слушаше внимателно господин О’Рейли, който съобщи нещо неочаквано. Той се страхуваше, че ако го прекъсне, всичко ще изчезне като сън.

— Нашият клиент желае да купи виното, с което разполагате, и да има това право през следващите три години. — Господин О’Рейли погледна към Клара, която слушаше с безизразно лице. — Нашият клиент настоява вината да се експедират незабавно.

— Това е невъзможно — каза Жак. — Вие виждате, че имението е разсипано и че са необходими пари за възстановяването му. Тогава едва бихме могли да произвеждаме количествата, за които говорите.

— Жак, не се меси — прекъсна го Клара сухо. — Ние приемаме вашето предложение — обърна се тя усмихната към господин О’Рейли.

— Приемаме ли? — Жак погледна майка си право в очите. — Какво знаете вие за състоянието на лозята, майко? Оставям на вас грижата да обясните как се възстановява продукцията от земя, която е била изоставена от години.

— Клиентът ми е в течение на положението — отвърна О’Рейли и погледна Емили, която влизаше тикана от Розита. — Добър ден — поздрави той.

— Продължавайте, моля ви — каза Емили, като видя каква възбуда цари наоколо.

— Срещу вината моят клиент е готов да отпусне необходимите средства за възстановяването на това имение. Предполагам, че вие го управлявате — обърна се гостът към Жак.

— Да — Жак се стараеше да запази спокойствие. — Ако клиентът ви е готов да ни даде аванс, ние приемаме предложението ви.

— Все пак трябва да намерим сигурно поръчителство — каза О’Рейли, който беше очарован от ролята си на добър вестоносец.

— Извинете ме, но съм малко объркана. Кой е този клиент, за когото говорите? — обади се Емили.

— Страхувам се, че не мога да ви го кажа.

— Не го ли познавате? — попита Емили изненадана.

— Какво значение има? — намеси се Клара. — Освен ако си натъжена за това, че няма да можеш да настаниш семейството в къщата на госпожица Търстън.

— Един момент — Жак се опита да надвика майка си. — Остава да решим проблема с поръчителството.

— Това не е трудно — отговори господин О’Рейли, чието лице просто сияеше. — Вашият съсед, господин Уестбъри, е приемлив гарант.

— Джон Уестбъри? — извика Клара ужасена. — И вие ще молите Джон Уестбъри да ви бъде поръчител?

— Сигурен съм, че клиентът ми ще го одобри. Какво ви смущава? Вие го познавате, надявам се.

— Кой е вашият клиент? — настояваше да чуе Емили, а Клара мърмореше от възмущение.

— Не мога да си позволя да съобщя името на въпросната личност. — О’Рейли поклати глава и се усмихна учтиво.

— Споразумението е приемливо — каза Жак като бързаше да приключи с тази сделка, която му даваше възможност да се изяви. — Ще получа гаранцията, господин О’Рейли. Ще уредя това колкото е възможно по-скоро. — И той вече си подготвяше думите, които щеше да каже на Джон Уестбъри.

Неизвестността на клиента продължаваше да безпокои Емили, но като видя каква промяна донесе това на Жак, реши да не се намесва. Колко разпаленост се излъчваше от лицето му! Тя не би провалила първата възможност, която му предлага животът.

 

 

Пътят, който водеше към фермата Уестбъри, сега се стори по-дълъг на Жак. Той различаваше в мрака овцете, които пасяха зад къщата, малката Кетрин, която яздеше кон, и силуета на господин Уестбъри, седнал в едно кресло пред къщата.

„Джон, искам да отправя към вас една молба… — ето как мислеше да започне той. — Вие ще извлечете политически дивидент, като подкрепите фермерите в региона…“ Не, това не върви. „Изглежда, че вашето поръчителство ще бъде прието като най-подходящо…“ — сам той се удиви, че е измислил това изречение.

В къщата проблесна светлина и Сара излезе. Тя хвана стареца под ръка и преди да влязат вътре, извика:

— Кетрин! Време е да се връщаш!

Малкото момиче покорно поведе коня си към къщи.

— Искате да се срещнете с баща ми ли? — попита Кетрин, която подскачаше пред къщата. — Оставете ми коня си — предложи тя и побърза да хване юздите. — Вие сте Жак Марздън, нали? Познавам ви.

— Да, аз съм Жак Марздън, а ако не се лъжа, вие сте Кетрин Уестбъри.

— Жак!

Той се обърна, като чу Джон да го вика, и тръгна към него, а думите, които мислеше да каже, се наредиха тържествено в съзнанието му.

— Познавате ли се с баща ми? — попита Кетрин, без да пуска юздите. Лекото й телце едва не се отлепи от земята, когато конят отметна главата си назад.

— Добър ден, Жак. Радвам се да ви видя. — Джон му подаде ръката си. — Какво мога да направя за вас?

Жак пое протегнатата ръка, отвори уста, но изведнъж подготвената му реч изчезна пред приятелското изражение на Джон.

— Имам нужда от помощта ви — каза той.

 

 

Сюзан скочи от колата, като я остави да се движи сама към Добра Надежда. Вътре нямаше нищо, освен една торба, торбата на преподобния Филип. Там тя беше сложила малкото вещи, които синът й бе хвърлил в краката й.

Вървеше бавно по следите, оставени от колелата. Мина през изоставените лозя, които шумоляха, полюшвани от вятъра.

„Сюзан! Ела тук! — Прюданс я викаше и се смееше. — Ела тук, щом ти казвам. Тис Ботма се интересува от тебе. Мисля, че те харесва!“ — кикотенето на Прюданс отекна в лозята, преди да изчезне.

„Той целуна ли те? — този път беше детският глас на Емили. — Ей! Представи си, ако те целуне!“

Птичи вик я накара да настръхне. Спря се и притвори очи, а сърцето й заби силно.

Димна завеса се издигаше пред къщата. „Жан-Жак гори!“ — викаше тя.

„Може би не за Тис Ботма трябва да мислим…“ — казваше Клара. Чу се конски тропот. Пламъците изведнъж се превърнаха в английски униформи. Появи се Чарлз Марздън, гордо изправен на коня си, а до него Тис, който гледаше смутен. Сюзан усети, че някой я ритва в краката и тялото на Уилям Ботма увисна пред очите й. Той бавно се полюшваше и сякаш й се усмихваше, а въжето се впиваше в шията му…

Сюзан се спря, направи усилие да избяга от кошмарните си спомени и пое отново след колата.

— Какво е това? — попита Емили, без да пуска пердето, което Розита закачаше. — Дойде ли някой?

Розита наведе мощното си тяло и погледна през прозореца.

— Някаква кола дойде — каза тя и се изправи, за да си продължи работата.

— Разбрах, че е кола, но не чух някой да слиза.

Розита въздъхна, с огромно усилие се наведе отново и издаде напред устни.

— Наистина, никой не слезе.

Емили пусна пердето и Розита изведнъж загуби равновесие от тежестта на плата. Табуретката, на която се беше качила, се олюля и тя се улови за корниза.

Кочияшът спокойно си седеше с цилиндър на глава, но се изправи, когато видя Емили да излиза с инвалидната си количка от къщата.

— Добър вечер — поздрави той с кимане на глава.

— Добър вечер — отвърна Емили, озадачена от празната кола. — Мога ли да знам защо сте тук?

— Моята пътничка ще пристигне след малко — каза той смутено. — Ще сваля багажа.

Раздразнена от глупавото положение, Емили го гледаше как прекалено внимателно смъква една–единствена малка торба.

— Бих искала да ми обясните, моето момче! — каза тя с целия авторитет, който й придаваше възрастта. — Спирате колата си пред нашата къща, сваляте някаква си малка торба… — Емили замълча. Една жена се показа от завоя. Присви очи и се вгледа в мрака. — Кой е?

Жената се затича към нея. Златистите й коси падаха до раменете. Емили отвори широко очи. Кочияшът гледаше с нарастващо любопитство, като не пускаше торбата от ръцете си.

— Сюзан!

Докато двете жени безмълвно се прегръщаха, той слезе от колата и пусна торбата до тях.

— Половин крона — каза той.

— Нямам — отвърна Сюзан и изтри сълзите си. — Имаш ли половин крона, Емили?

— Не — отвърна тя, смеейки се през сълзи.

Кочияшът гневно гледаше тези две жени, които, изглежда, се забавляваха от това, че няма да му платят. Тогава той взе торбата, а Сюзан извика:

— Не струва половин крона.

— Вземете това — Емили дръпна от шията си един медальон и му го подхвърли.

— А какво мога да правя с него?

— Изяжте го! — отвърна Емили. Тя не откъсваше поглед от Сюзан, като че ли искаше да навакса всичките изминали години.

 

 

Сюзан насочи количката на Емили към салона, но се спря потресена от бедността, която се издаваше наоколо. Емили я наблюдаваше, докато тя обходи с поглед стаята, търсейки някогашния комфорт, с който бе свикнала. Лицето й беше бледо.

— Госпожице Сюзан! — извика Розита, която най-после бе закачила пердето. Тя слезе от табуретката и се втурна към нея, размахвайки ръце. — Вие ли сте? Ох! — и тя вдигна ръка пред устата си. — Вашата стая… Къде ще спи, госпожица Емили?

— Не се притеснявай, Розита. Сигурна съм, че на Сюзан й е все едно.

— Мога ли да видя стаята си? — попита Сюзан, нетърпелива да намери отново своето минало. — Къде е Клара? — изведнъж тя си спомни страха, който всяваше сестра й. Огледа се, сякаш очакваше Клара да изникне изневиделица.

— Какво има, Сюзан? — попита Емили, като забеляза тревогата й.

Сюзан стоеше пред вратата на стаята си. Дантеленото перде го нямаше вече. Стаята бе празна, а стените, боядисани в нежни тонове потъмнели.

— Всичко е наред, Сюзан. Добра Надежда ще се възроди. Жак има големи проекти. Всичко ще възстановим — каза Емили.

— Не — отвърна тъжно Сюзан и погледна през прозореца. — Много е късно. Останала е само бедността. — Тя се приближи до сестра си, която смирено стоеше в инвалидната си количка. Бедната Емили! Колко назад живее във времето. Тази количка сякаш я бе оставила в безвъзвратното минало. — Всичко си е отишло — каза тя, като видя, че от евкалипта под прозореца й са останали само коренищата.

Емили поклати глава. Тя хвана ръката на Сюзан и докосна с пръстите си загрубялата кожа, която издаваше годините на страдание.

— Говорих ти за Джон Уестбъри — каза Емили.

Сюзан кимна, без да отговори.

— Той се изяви в политиката и се бори срещу това, което ни доведе дотук. Имаш право, останала е само бедността. Но ти си у дома, не можеш да го отречеш, а може би това е в памет на баща ни…

 

 

Елизабет Робъртсън хвана главата на новороденото и извърна очи. Тя видя черната като катран коса и тъмната, още топла и влажна кожа на бебето. Усети между пръстите си мекия череп и мъничкото му вратле. Инстинктивно го издърпа и не чу нито последния вик на майката, нито първия дъх на бебето. В съзнанието й отекваше единствено решителният глас на Сара в деня на нейното пристигане:

— Ако не е бяло, ще го вземете. Ще го настаните в сиропиталище и ще го забравите. — Тя нямаше вече нищо общо с онова цъфтящо момиче, което семейство Робъртсън обичаше като свое дете.

— Но защо? — Господин Робъртсън бе пребледнял от ужас. — Не ви разбирам, Сара. То си е ваше дете. Какво значение има, ако кожата му е тъмна? — И той безпомощно вдигна ръце към небето. — Това е дете, нов живот, това е детето на Джон…

— То може да го унищожи. — Силна болка я накара да се прегъне на две. — Обещайте ми, че ще направите това, което ви моля.

— Но аз никога не съм акуширала — каза Елизабет и отправи към мъжа си отчаян поглед. — Опасно е.

— Тя не може да го направи. Не. Не искам да се подлагате на опасност. Елизабет не може да поеме тази отговорност.

— Значи не се интересувате за Джон. Ако дори и малко бяхте помислили, щяхте да разберете каква опасност крие за него едно тъмнокожо дете. Моля ви, заклевам ви, обещайте ми!

И те се подчиниха. Без желание.

Плачът на бебето прекъсна мислите на Елизабет и тя го погледна как рита с мъничките си крачета върху окървавения чаршаф. Беше момче, още свързано с майка си чрез дълга розова връв.

— Кажете ми какво е — попита Сара на един дъх.

Елизабет сведе очи. Беше й невъзможно да отговори. Тя прекъсна връвта, а Сара се изправи на лакти, за да погледне.

— Изнесете го! — извика тя и отпусна глава на възглавницата.

Бебето плачеше. Елизабет се обърна към мъжа си за помощ. Джеймс Робъртсън стоеше настрани, съзерцавайки детето, чието бъдеще държеше в свои ръце. Той го взе от жена си и усети как телцето му се гърчи, а малките му ръчички и крачка махаха във въздуха и търсеха за какво да се хванат в този свят, в който майчината му утроба го беше изхвърлила.

— Погледнете бебето си — каза той на Сара, като й показа този ревящ образец на тъмнокожото човечество.

— Не! — извика тя и отметна силно главата си назад, стискайки очи.

— Вижте го! — повтори Джеймс. — Това е вашият син. Той има нужда от вас.

Джеймс се обърна към жена си напълно съкрушен. Без да го взема от ръцете му, тя зави бебето с мека бяла пелена. Лицето на Джеймс Робъртсън изразяваше смущение. Той я погледна за миг с поглед, пълен с отчаяние.

— Иди! — му каза Елизабет. — Иди бързо!

В очите му блесна сълза. Жена му знаеше, че той не плаче за детето, а за тази, която бяха приели преди години като собствена дъщеря. Тя беше вече мъртва от навлизането в политическия живот на мъжа си Джон, защитник на правата на тъмнокожите. Оттогава тя живееше в страх, който преди не подозираше дори, че може да изпита.

 

 

Джеймс Робъртсън гледаше олющените стени на манастира. Той държеше увитото в бяла пелена бебе. Беше смъртно пребледнял. Всяка крачка го отдалечаваше от най-съкровената му вяра, от човешкото му достойнство.

Дори не бе забелязал, че е позвънил. Вратата се отвори и пред него застана една монахиня с продълговато лице, облечена в черно. Очите й бяха светли, а кожата — толкова гладка, че почти блестеше. Зад нея стоеше тъмнокожа жена и го гледаше с любопитство. Погледът й се спря върху белия вързоп, който той държеше. Тя знаеше какво държи, дори предполагаше какъв е цветът му. Видът на Джеймс Робъртсън беше красноречив.

— Какво е това? — попита монахинята с ирландски акцент. — Какво желаете? — Тя протегна ръце към Джеймс, сякаш въпросът нямаше нужда от отговор.

— Намерих това бебе — отвърна господин Робъртсън веднага, докато тя вземаше бебето. Той протегна ръка към детето, после отстъпи назад и погледна тъмнокожата жена, която придружаваше монахинята. — Беше изоставено.

— Да — отвърна монахинята, като подаде детето на негърката. — Как се казва?

— Вилие — измотолеви Джеймс, спомняйки си за името Бовилие.

— А малкото му име? Може би е мюсюлманин?

— Джон.

— Вилие е африканско име.

— Йоханес — поправи се Джеймс.

— Йоханес Вилие — повтори монахинята, а негърката поклати глава.

— Да — каза той и наведе очи.

— Когато го намерихте, имаше ли бележка с името му?

— Това е името му. Всички деца трябва да имат име, особено изоставените.

Монахинята кимна и протегна бледата си ръка. Той инстинктивно подаде своята, но ръката й хвана дръжката на вратата.

— Довиждане — каза любезно тя.

— Мога ли понякога да идвам, за да го виждам? — попита Джеймс, като задържа вратата. — Бих искал да…

— Защо? — монахинята го прониза с поглед.

Искрица светлина проблесна в очите на тъмнокожата, сякаш животът й зависеше от неговия отговор.

— Може би е по-добре да не идвам — каза той и видя, че в същия миг светлинката угасна.

Вратата се затвори зад него и ключът се завъртя В желязната ключалка. С несигурни крачки Джеймс тръгна към оградата. Чу някой да го вика, спря се и се обърна. Малки тъмнокожи личица, с големи кръгли очи и сплескани нослета го наблюдаваха безмълвно.