Луаншия Греер
Добра надежда (3)

3.

Те връхлетяха мълниеносно в Добра Надежда. Коне, двуколки, товарни коли и хора. Железните колела затъваха в калта. Колите скърцаха, конете шумно галопираха. Мъжете, предвождани от господин Ботма, изглеждаха решителни.

Като ги видя да се приближават, Клара почувства огромна възбуда. Тя се обърна и забърза към къщи, минавайки по един таен път, който пресичаше лозята. Никой не трябваше да узнае, че е изпратила да търсят господин Ботма.

Госпожица Търстън първа ги чу да идват към двора.

— Какво, по дяволите, означава всичко това? — извика тя.

Емили отиде до прозореца и видя, че къщата е обградена. Прахът, който бяха вдигнали, стигаше чак до стаята.

— Господин Ботма? — прошепна тя с уплаха.

Емили изправи глава и решително се устреми към вратата.

— Ще ида да видя какво искат.

— Не може! — извика госпожица Търстън, като се приближи до нея. — Това са грубияни, Емили. Оставете на мене.

— Те са наши съседи — каза госпожа Бовилие и отвори вратата.

— Съседи…

Отвращението, с което госпожица Търстън произнесе тази дума, учуди Емили.

— Ще изясня причината за присъствието им тук — каза твърдо тя и напусна стаята.

Гувернантката се върна до прозореца. Тя се досещаше за причината, която ги беше довела тук. Няколко конника бяха обградили двора, други наблюдаваха къщата от каруците си. В изражението им имаше нещо ужасно.

— Убедена съм, че мъжът ми ще може да се справи сам, господин Ботма.

Емили стоеше права до входната врата. Тя му говореше много учтиво, като го гледаше право в очите, за да не издаде чувствата си.

— Много любезно от ваша страна — продължи тя, — че ни се притичвате на помощ, но уверявам ви, че не е необходимо.

— Могат да се очакват вълнения след завръщането му.

Тъй като беше холандец, господин Ботма говореше английски със силен акцент.

— Къде са другите роби? — попита той и така огледа разстоянието до селцето на робите, сякаш очакваше да види плъхове.

— Моят мъж нареди да ги затворят, преди да замине. Виждате, че нямаме нужда от помощта ви — каза Емили с усмивка. — Всичко е наред. Мъжът ми се е погрижил за това. Благодаря за вашата любезност.

Господин Ботма я наблюдаваше с пронизващи очи. Зад учтивостта й той усещаше нещо друго. Нещо в нея го караше да се чувства по-нисш — спокойният й тон, съвършеният английски, гордо вдигнатата й глава. Той все пак настоя:

— Вашият съпруг ме изпрати да търся, госпожо Бовилие. Сигурно има нужда от помощ.

Емили изглеждаше учудена.

— Не разбирам, господин Ботма! Той не е тук от снощи. Как може да ви е изпратил?

— Един от робите ви ми предаде съобщението.

Той се огледа наоколо, като че ли искаше да докаже, че не лъже. Али стоеше настрани, до камбаната за робите.

— Ей, ти, ела! — заповяда господин Ботма.

Той се обърна към Али на африкаанс, но по тона му госпожа Бовилие разбра какво му казваше. Али го гледаше невинно с големите си очи.

— Ей, ти там, ела тук! — повтори господин Ботма.

Емили видя как Али се приближава до него. Вървеше предпазливо, с наведена глава. Уилям Ботма го изчака да дойде и се обърна на африкански:

— Ти ми каза, че господарят ти ме е търсил.

Али потвърди с глава.

— Говори! — изрева господин Ботма, този път на английски.

Скрита зад ъгъла на къщата, Клара ги наблюдаваше като вцепенена.

Какво ли щеше да стане, ако Али проговори?

— Господарят ти, господин Бовилие, търсил ли ме е? — повтори Ботма.

— Да — отговори Али, без да вдига очи.

— Но съпругът ми замина преди два дни — тихо отбеляза Емили и се усмихна на господин Ботма.

— Сигурно грешиш — обърна се тя към Али.

Али я погледна.

— Отидох с господаря да намерим робите, бегълците. И той каза да потърся помощ от господин Ботма.

Емили мълчеше. Клара си отдъхна. Господин Ботма даде знак на Али да се маха. Да му правят очна ставка с един негър — това беше прекалено! Няма да понася повече нищо от страна на тази англичанка. И той решително й обърна гръб.

— Мъжът ви знае, че когато се завърнат, ще има вълнения. Ще го чакаме.

Той се отдалечи, без да каже довиждане, и се присъедини към тълпата от хора, които чакаха до конете и каруците си.

Емили го наблюдаваше, докато говори с младежа, който държеше коня му. Това беше синът на господин Ботма — едно хубаво момче, което понякога си играеше с дъщерите й. Господин Ботма прошепна нещо на Тис и като се смееше, продължи нататък. Погледът на Емили премина през морето от лица, което заливаше двора. Лица, набраздени от ужасното слънце на Африка — мислеше си тя. Едва ги беше поздравила, но те го забелязваха. Тя ги смяташе за груби и по-нисши от себе си. Обърна се съвсем спокойно към Сюзан и Прюданс, които стояха зад нея:

— Приберете се вкъщи, деца.

— Но мамо… — възрази Сюзан, която не откъсваше очи от младия Тис Ботма. Той също я гледаше.

Емили я хвана леко за раменете и я обърна към къщи.

— Сюзан, моля те…

В този момент Емили забеляза Клара зад къщата. Тя спокойно се беше облегнала на стената и очарована, съзерцаваше тълпата.

— Клара! — извика сухо тя. — Върни се веднага!

Клара се подчини и с отвращение последва Сюзан и Прюданс. Най-после Емили затвори вратата пред външния свят, знаейки, че децата й са на сигурно място зад нея.

— Човек би си помислил, че му доставя удоволствие да стоим тук — каза един мъж по адрес на Ботма и искаше всички да го чуят.

Но Ботма не държеше на това и се приближи до сина си Тис. Той му каза, че ще чакат до завръщането на господин Бовилие, дори и да са дошли напразно.

Тъй като Мария излезе и започна нервно да затваря капаците на прозорците, той разбра до каква степен присъствието им е неприятно за англичанката. Но успя да обуздае гнева си. Ще остане, защото в днешно време това е дълг на всеки съсед.

 

 

— Майка ви е права, деца. Трябва да останем вкъщи, докато тези хора си отидат — каза госпожица Търстън, която се чувстваше зле като Емили, дори повече от нея.

— Но в какво ги упреквате? — попита Сюзан. — Те са ни съседи и идват да ни помогнат.

— Опасни са — отговори Емили спокойно. — Но нямаш ли днес уроци? — добави тя, като се обърна към госпожица Търстън.

— Но Тис е наш приятел. Баща му е приятел на татко. Не разбирам — упорстваше Сюзан.

— Те са твърде обикновени и вулгарни — преувеличи Клара.

— Клара! — недоволно извика Емили.

— Това, че Тис Ботма ти е приятел, не го прави ни най-малко по-различен от тях — продължаваше Клара.

Емили усети презрението, с което Клара произнесе „тях“. Каквито и да са чувствата й, тя винаги се е старала да внуши у децата си уважение към съседите.

— Време е децата да поработят малко, госпожице Търстън — каза тя.

Гувернантката знаеше, че Емили желае да остане сама и разбираше това. Тя хвана Прюданс за ръката и се обърна към Сюзан и Клара:

— Защо да не се позанимаваме малко с география?

— География? — проплакаха и трите в хор.

— А защо не?

Госпожица Търстън ги задърпа към вратата. Емили притвори очи. Тя имаше нужда от този отдих, нужда да остане сама с Бог.

 

 

Уилям Ботма и другите се отдалечиха от къщата, за да търсят сянка. Мария им беше донесла голяма кана със студена цитронада. Те пиха в стъклени чаши. Ботма внимаваше да не счупят някоя чаша. Денят беше безкраен. Той седна и се вгледа в сина си. Тис се беше отделил от другите и гледаше към къщата. Лицето на Сюзан Бовилие се показа на един прозорец. Господин Ботма знаеше, че синът му обича това момиче. Всъщност той го разбираше много добре — тя беше станала вече красива.

Те бяха все още деца, но господин Ботма съзря първите кълнове на любовта. Това не му харесваше. За Уилям Ботма Сюзан беше една чужденка, дошла в Африка, докато Тис се бе дълбоко вкоренил в тази топла червеникава земя, която момичето сякаш не беше докосвало с крак.

— Не мога да чакам тук цял ден.

Тези думи, произнесени на африкаанс, откъснаха Уилям Ботма от мислите му.

— Имам работа — продължи човекът.

— Трябва да останем — каза Ботма, без самият да знае причината.

— Защо? — попита друг. — Защото не вярвате повече от нас на Бовилие?

— А може би ние трябва да му търсим робинята! — подхвърли някой на шега.

— И да я използваме като него!

Тис слушаше грубите смехове. Той се питаше защо обиждат бащата на Сюзан, щом претендират, че са дошли да му помогнат. Тис често беше забелязвал как родителите му си шушукат нещо, когато говорят за Бовилие. Тогава лицата им изразяваха отвращение. Те говореха и за Сюзан, че командвала сина им, че се подигравала с него. Те казваха, че дрехите й били прекалено хубави, а обноските — твърде изтънчени, и би било учудващо едно крехко дете като нея да се превърне в жена, способна да ражда деца. Тя не подхождала на сина им и не била създадена за него. Но като я гледаше през прозореца, Тис чувстваше, че Сюзан е единственото същество в света, което може да му донесе щастие.

 

 

Полумракът, създаден от пуснатите капаци, донесе успокоение на Емили. Мислите й бушуваха в главата. Тя се страхуваше от бъдещето. Усети едва уловимо движението на бебето и това й напомни, че бог е чул молбата й. Дори неговите пътища да се раздалечават от нейните, тя му имаше доверие.

Вниманието й беше привлечено от конски галоп. Тя се приближи до прозореца и се вслуша. През капаците до нея достигна гласът на Жак. Той говореше на Уилям Ботма спокойно, почти приветливо:

— Добър ден, Уилям.

Емили веднага тръгна към входната врата. Тя знаеше, че мъжът й се нуждае от подкрепата й, а това означава и от присъствието й.

Той сигурно се питаше как ще го приеме тя сега. А тя, както винаги, беше до него.

— Страхувам се, приятелю, че напразно сте се безпокоили.

Жак скочи от коня си в момента, когато Емили се показа на прага. Тя забеляза, че Ботма леко наведе глава, преди да изгледа въпросително Жак.

— Не ги ли намерихте?

— Напротив, намерих ги — отговори Жак почти студено.

Той видя Емили и отново погледна Ботма.

— Те бяха вече мъртви. Жената беше убила детето си и си бе прерязала гърлото.

Смаяна, Емили притвори очи. Но Уилям Ботма гледаше Жак, сякаш нищо не се беше случило.

— Благодаря, че дойдохте, но страхувам се, че сте си загубили времето — каза небрежно Жак, като избягваше да срещне погледа му.

Но Ботма и другите не го изпущаха из очи.

— Има ли още нещо, Уилям? — попита Жак. — Нямам нужда от вас — обърна се той към останалите, които мълчаливо го наблюдаваха. — Благодаря, че дойдохте.

— Телата им щяха да послужат за урок пред другите роби — каза спокойно Ботма.

— Да — съгласи се Жак, — но ги зарових там, където ги намерих.

— Защо? — попита Ботма.

— Защо? — каза Жак, като се приближи до него.

Беше започнал да губи търпение.

— Искате да нося в тази горещина трупове на коня си? Какво искате да кажете, Уилям?

— Казах това, което исках да кажа — отвърна хладно Ботма.

Внезапен гняв обзе Жак. Той дръпна рязко торбата, която висеше на седлото, развърза кожената връв и я изпразни.

— Това достатъчно ли ви е?

От торбата падна една детска ризка, изцапана с кръв.

— А това? — продължи той, като измъкна шал, напоен със съсирена кръв.

После хвърли в краката на Ботма един окървавен нож, чието острие издрънча от удара. Ботма не го погледна, а Емили отмести поглед настрани, неспособна да понесе гледката. Изведнъж Жак се обърна към всички и изрева:

— Ако искате, идете там, откъдето се връщам, и изровете труповете. Хайде!

След това хвана здраво юздите и тръгна към конюшните. В този момент забеляза Али, който се опитваше да се скрие сред тълпата.

— Али! — изкрещя той. — Ти можеш да надушиш телата, за да ги изровят. Заведи ги и не се връщай повече!

Али изтича след него и извика с дрезгав глас:

— Господарю, господарю!

— Махай се от земята ми! Иди си! — изговори Жак, без да се обръща.

Али се спря и остана за миг неподвижен между Жак и Ботма, сякаш заграден от омразата, която ги разделяше, без да може да се измъкне.

— Мария!

Викът на Емили прекъсна напрежението.

— Изгори тези неща!

Тя се обърна и забърза към къщи, а Мария с готовност се подчини. Но преди да стигне до вратата, тя извика към Уилям Ботма и другите с цялото си хладнокръвие, което можа да събере:

— Мъжът ми ви каза, че няма нужда от вас. Аз също.

След което потъна в къщата.

Уилям Ботма се приближи до коня си, даде знак на останалите да направят като него и извика:

— Тис!

Като погледна към прозореца, където стоеше Сюзан, Тис за миг обгърна с очи нейното лице, около което позлатените й коси образуваха ореол. Тя плачеше.

— Тис! — извика отново баща му.

Тогава той се метна на коня си и се впусна след другите. Но Тис мислеше само за това, как да утеши Сюзан.

 

 

Жак остана в конюшните до идването на нощта. Той имаше нужда да бъде сам, да успокои мислите и вълненията си, преди да види Емили. Образите на Ева и Жан-Жак го преследваха. Два силуета на фона на един безкраен пейзаж, които се отдалечаваха от него. Завинаги. Той им беше казал, че им връща свободата, че ще убие спомена за тях и че никога повече няма да ги види. В този момент Ева го бе погледнала както никога преди, сякаш за последен път искаше да го изпие с очи. А синът му Жан-Жак го наблюдаваше с любопитство.

— Ами Шива? — беше попитал той.

— Твоя е.

Жак му беше подарил коня и това ги свърза безкрайно силно. Той бе повторил на детето, знаейки, че не може да бъде другояче.

— Иди си сега, Жан-Жак, и си спомняй, че за мене ти си мъртъв.

Жан-Жак беше кимнал с глава, но какво разбираше той? Детето не се и съмняваше, че в себе си Жак ги убива. Това беше единственият начин да се върне при семейството си, като им предложи възможността за спасение.

Хвърляйки на земята окървавените дрехи, той беше приел смъртта на Ева и Жан-Жак. Но останал сам в мрака, разбираше, че една значителна част от него самия, беше мъртва като спомена.

 

 

— Госпожице Клара! — викаше Али.

Той тичаше през лозята, защото знаеше, че тя се крие там винаги, когато има неприятности. Там се беше скрила като малка, когато Жан-Жак се роди.

— Госпожице Клара! — извика отново той.

— Баща ми ти каза да се махнеш от тук.

Гласът на Клара идваше някъде зад лозовите листа.

— Да, госпожице Клара — каза той, като я търсеше сред натежалите от плод лози.

Забеляза я. Тя беше седнала на земята със свити крака.

— Но искам да му говорите — умоляваше я той, като се навеждаше към нея. — Госпожице Клара, моля ви!

— За какво?

Тя се изправи и си изтупа полата. Не беше вече дете.

— Трябва да му кажете, че Али ще умре, ако замине.

Клара разглеждаше черното му лице. Капки пот се стичаха по слепоочията. Черната му кожа лъщеше. Тя я привличаше и отвращаваше едновременно.

— Говорете на баща си, помолете го да не пъди Али.

„Плаче без сълзи. Странно.“ — мислеше си Клара.

— А за какво да го направя? — попита тя и се отдръпна леко назад. — Трябваше да помислиш по-рано.

— Тогава ще го кажа сам на господаря. Ще кажа, че вие ме изпращате.

Клара бавно се обърна и го изгледа. Очите й бяха ледени. Али се отдръпна.

— Бях прозрял смъртта им — прошепна той. — Сега сте вие.

Той бързо отстъпи назад.

— Смъртта е над вас. Надвесила се е като майка, която кърми детето си.

В очите на Клара искряха мълнии. Той се обърна и избяга по малките пътечки, които минаваха през лозята.

Няколко крачки по-нататък се спря и извика на своя език:

— Проклинам ви със смъртта им!

Но Клара разбра всяка дума.

Тръпки от страх я побиха. Тя рязко се обърна, вдигна очи към безкрайното синьо небе и промълви с ужас:

— О, не, моля ви!

Дълбоко в себе си тя знаеше, че никой не я слуша.

 

 

— Татко!

Жак вдигна очи и видя Прюданс да се приближава в мрака на конюшнята. Силуетът й се открояваше на нощната светлина.

— Тук ли сте, татко?

Тя изведнъж го забеляза и забърза към него, но не се хвърли в обятията му, както правеше обикновено. Прюданс стоеше малко настрани и го видя как се обляга на стената.

— Добре ли сте, татко? — запита тя тихо, пронизвайки мрака.

Жак кимна с глава. Тя мълчаливо го наблюдаваше. След това се огледа наоколо и попита:

— Къде е Шива?

Жак наведе глава. Беше му невъзможно да я гледа.

— Да не й се е случило нещо? — настояваше тя.

Жак все още не можеше да отговори.

— Нали я взехте с вас, татко?

Той вдигна поглед. Тя му се усмихваше.

— Не се притеснявайте. Само аз го забелязах.

— Стъпи накриво — каза Жак и срещна смеещите се очи.

— И трябваше да я убиете?

— Да.

Усмивката й застина. Тя му протегна ръка.

— Мръсен сте. Трябва да се измиете.

Жак взе ръката й в своята. Малките пръсти се свиха в голямата му длан. Тя отново му се усмихна.

— Ние пак ви обичаме, татко!

Върху тази любов Жак щеше да изгради живота си. Една любов, захранена от Емили и предадена чрез децата им. Изглежда и Клара е преоткрила чувствата си към него. Сякаш всички те знаеха, че за да възстановят баща си, е необходимо съзидание от сляпа любов; любов, породена от прошката на Емили. Тогава той ги заобича по-силно. Чувството му за вина се стопи заедно със събуждането на страстта му към Добра Надежда.

 

 

— Дори и от Констанс? — господин Клодел се смееше, докато Жак отпиваше от виното, което смяташе за най-доброто в Добра Надежда. — Ласкаете ме, Жак, но приемам.

Както винаги, когато бяха сами, те говореха на френски. Жак се огледа наоколо. Избата беше мрачна. С обонянието си той усещаше мирис на бъчви, който беше станал част от него самия.

— Но може би и вината няма да спасят имението…

Клодел знаеше какво иска да каже Жак, но веднага отхвърли тази мисъл.

— Никога!

Той се приближи до едно голямо буре.

— Хубавото вино никога няма да умре — каза той и погали бурето. — Добра Надежда няма да загине.

Освен качествата на добър винар, Жак ценеше у господин Клодел факта, че той никога не задаваше въпроси.

— Много се безпокоите — продължи Клодел. — Забравете за вълненията. Англичаните тук са рискували много пари, за да си позволят сега да ги загубят.

— В Антилите това вече стана — каза Жак и се облегна на грапавата стена. — Законът скоро ще бъде представен в Парламента. Всъщност аз съм привърженик на движението за освобождение.

— Ха!

Възклицанието на Клодел показваше ясно чувствата му.

— Англичаните — продължи той — дават с едната ръка, а вземат с другата и това ще им запази облагите от робството. Не се смущавайте от привидната им хуманност. А колкото до вас самия… Е, робите са ви необходими — и той се усмихна съучастнически на Жак.

— Мислели ли са американците да връщат свободата на робите си? Не! — добави Клодел. — Но този проблем не стои пред вас, а пред съседите ви Ботма. Аз намирам, че вие сте чужд на техните нрави и вяра, както и англичаните.

Жак поклати глава, защото беше невъзможно да му противоречи.

Господин Клодел се приближи до него:

— С тази страна никога няма да имам нищо общо, но вие… децата ви са свързани с нея.

Жак отново се съгласи.

— А за да живеете, трябва да си създадете място — господин Клодел беше навлязъл в любимата си тема — между англичаните и бурите.

— Не — възрази Жак.

— Но вие сте се установили тук!

— Ще дойде може би време, когато ще трябва да избирате, Жак — каза господин Клодел, като повдигна предизвикателно вежди.

Жак се усмихна:

— Аз съм французин. Няма какво да избирам — и той се отправи към вратата, защото предпочете да избегне тази тема. — Сигурен ли сте, че утре няма да дойдете с нас?

— Не, не. Имам много неща да свърша.

Клодел беше като паяк, скрит в избата. Жак си задаваше въпроса, дали човешките страсти могат да се задоволят единствено от професията. Беше ли Клодел толкова сигурен, че един ден ще се върне във Франция? Жак пропъди веднага тези мисли и се запъти към къщи, където го очакваше вечерята.

Възбудата, с която момичетата говореха за следващия ден, доставяше удоволствие на Жак, но не и на госпожица Търстън. Тя също беше малко развълнувана, но английската й сдържаност не позволяваше това да бъде в ущърб на благоприличието. Дори и в навечерието на празника, когато щяха да присъстват на надбягванията!

— Прюданс! За какво служат ножовете? — извика гувернантката, шокирана от това, че малкото момиченце си служеше с пръст, за да свърши по-бързо.

— Да се хвърлят по дамите по време на карнавала! — отвърна Прюданс с напевното си гласче.

Сюзан се засмя.

— Ще има ли карнавал, татко? — попита тя.

— Може би.

— Да заведем ли Тис?

— Не — отговори моментално Жак на наивния й въпрос.

— Защо?

— Рано ли ще тръгнем? — запита госпожица Търстън, за да смени темата.

— Би било забавно да пренощуваме в Щеленбош — добави Клара.

— Ще тръгнем много рано. Да, но… — каза Жак и стана от масата. — Първо трябва да се уверя, че майка ви е съгласна да остане сама.

— О, да.

— Съгласна е.

— Тя го каза — извикаха всички едновременно.

— Ще я попитам сам — каза той, като се готвеше да излезе от стаята. — И си лягайте веднага щом се навечеряте. Преди ден като утрешния ще имаме нужда от много сън — добави той и се обърна към вратата.

— Да, татко — запяха в един глас момичетата.

Когато Жак влезе в стаята, Емили му отправи усмивка пълна с топлина. Тя изглеждаше винаги щастлива да го види.

— Какво оживление! От тук ги чувам.

Тя го повика при нея. Жак седна и автоматично постави ръката си върху корема й. Беше много натежала и той чувстваше как коремът й мърда.

— Не знам дали трябва да те оставяме — каза Жак.

— Бебето е силно като мене, пък и не му е дошло още времето. Освен това не можеш да разочароваш момичетата и госпожица Търстън.

— Госпожица Търстън? — и Жак я погледна с любопитство. — Тя също ли се вълнува?

— Предполагам, че е направила икономии за този ден — каза, смеейки се, Емили.

— Защо? — попита Жак, като облегна глава на гърдите й.

— За облози — отговори Емили и прекара пръсти през косите му.

Той седна и я погледна недоверчиво.

— Госпожица Търстън?

— Изглежда, гарнизонът й дава точни сведения.

Жак зарови лице в нея, като избухна в смях. Усети мириса на тялото й — мирис на спокойствието.

— А освен това Мария ще се грижи за мене.

Тя отново прокара пръсти през косите му. Той стоеше неподвижно, заслушан в равномерното туптене на сърцето й. После леко се отдръпна назад и я погледна.

— И никога нищо не ми каза, Емили. Съвсем нищо!

— Прошката е най-големият дар, който Бог ни е направил.

Тя замълча и добави:

— Приеми го.

Ръцете й докоснаха лицето му. Лицето, излъчващо сила, кафявите пламенни очи, правият нос, волевите му челюсти… Лицето, което никога не я оставяше безразлична. Нежно погали с пръст брадата му и се вгледа в него така, сякаш искаше да съхрани завинаги образа в съзнанието си.

 

 

Дългата плажна ивица кипеше от оживление. Сякаш изникнали през нощта от чистия пясък, големи разноцветни палатки със знамена и ленти, развени от морския вятър, образуваха заслепителна панорама. Синята морска шир се разгръщаше безспир, вълните се диплеха, като образуваха бели гребени, а след това се разбиваха с грохот на брега в изобилие от пяна. Децата се гмуркаха пред тях с възторжени викове, като вдигаха поли и панталони. Веднъж стъпили на твърда земя, те тръгваха отново в търсене на приливи, които се огъваха, готови да посрещнат следващата вълна.

Амбулантните търговци викаха с пълно гърло, за да примамят мъже, жени и деца. В този единствен ден на годината всички бяха облекли най-хубавите си дрехи. Конете и ездачите им вече пристигаха, въпреки че надбягванията трябваше да закрият празненството. Това беше най-очакваното събитие.

Жак се разхождаше през шумната тълпа с Клара и Прюданс от двете му страни, а Сюзан помагаше на госпожица Търстън да задържи шапката си. Въпреки че непрестанно недоволстваше, гувернантката се усмихваше.

— Да купим ли една, татко? — попита Клара, когато минаваха край един млад малаец, който продаваше дини.

— На хубавите дини, моля!

Младежът се усмихваше, показвайки белите си блестящи зъби.

— Сладки ли са? — попита Жак.

— Сочни ли са? — попита Клара.

— Сладки и сочни — потвърди младият малаец, който непрестанно се усмихваше.

— Ще трябва здраво да се пазарим — рече Жак и направи гримаса.

— Откъде ще започнем? — попита Клара.

Като се наведе, Жак взе една от най-големите дини, които стояха в краката на продавача.

— От това, дали е узряла — каза той и почука по главата на момчето.

От дребното кафяво лице грейна усмивка.

— Хубава ли е, а?

— Не — отговори Жак, като я остави и взе друга. Прюданс почука главата си, като се питаше как момчето не престава да се смее.

— Тази е хубава — каза то на Жак, който вземаше нова диня.

Жак още веднъж го чукна по главата, а то го гледаше с крайчеца на очите си и широко му се усмихваше.

— Вземате ли я?

— Да — каза Жак и си даде вид, че заминава с динята. Момчето го хвана за крачола и му протегна ръка, като не сваляше усмивката от лицето си.

— Хубава ли е?

— Да — отвърна Жак.

Момчето отново протегна ръката си напред с още по-широка усмивка:

— Два пенса.

— Какво?

— Едно пени за диня. Две опитвания — два пенса — отговори момчето.

Клара прихна:

— Не се пазарихте достатъчно, татко.

— Гледайте — намеси се Сюзан развълнувана. — Риболовни кораби! Елате, госпожице Търстън, елате!

Сюзан и Прюданс се втурнаха следвани от гувернантката, която преплиташе крака в пясъка.

— Чакайте ме! — викаше тя.

Клара гледаше как баща й плаща на младия малаец. Тя му се любуваше в гръб. Неговият мощен гръб, когото би познала между стотина други!

Завтече се към него:

— Ще ви помогна.

Опитаха се да носят динята заедно, но тя им се изплъзна от ръцете и се зарови в пясъка. Клара избухна в смях. Докато я чистеше от праха, тя не сваляше очите си от него. Жак се наведе да й помогне.

— Готова ли си?

— Да.

Той й се усмихваше. Сега тя чувстваше баща си изцяло неин. Те вдигнаха динята, но изведнъж Клара я пусна и се хвърли на врата му.

— Щастлива съм, татко! Толкова съм щастлива!

Жак сведе глава на рамото й.

— Аз също, Клара — прошепна й той.

Клара знаеше, че той е искрен. Прегърна го по-силно и в този миг динята отново се заби в пясъка. Обзет от радостен порив, Жак вдигна дъщеря си и я завъртя във въздуха. Да, миналото беше заличено.

 

 

Емили бе потънала в блажено спокойствие. Мария полагаше за нея майчински грижи. Сега тя подреждаше стаята. Като я видя да взема дневника й, Емили каза:

— Дай ми го, ако обичаш.

Мария го погледна с любопитство и й го донесе.

— Какво пишете в него всеки ден, госпожо?

— Мислите и чувствата си. Ще дръпнеш ли пердетата?

Полегатите лъчи на слънцето проникваха през прозореца.

— Да, госпожо. Но защо е толкова тайно? — попита Мария.

— Защото чувствата са интимни.

Мария сподави смеха си. Тялото й потреперваше като планина от шоколад.

— Не си ли съгласна? — попита Емили, заразена от смеха й.

— Не, госпожо. Чувствата са създадени, за да се споделят.

Облегната на възглавниците си, Емили я гледаше.

— О, Мария, ти и аз принадлежим на два толкова различни свята — каза тя развеселена.

Мария се приближи до леглото й и нежно я погледна.

— Имате ли нужда от нещо друго, госпожо?

— Не, иди да си починеш — отвърна Емили.

— Благодаря, госпожо. Скоро ще се върна.

Мария се поклони и напусна стаята. Тогава погледът на Емили се спря на тетрадката, която държеше. Тя я отвори и се загледа в празната страница. Имаше чувството, че тази страница е особено важна и че трябва да я изпише. Да, със съкровени мисли и чувства. Тя съзнаваше, че африканците, та били те и роби, имат по-свободна душа от нейната. Започна да пише. Да можеше да излее душата си! Важно беше, особено днес.

 

 

Конете дефилираха пред тълпата на фона на морето. Хората викаха възбудено, а колите премерваха скорост с ездачите. Войниците съперничеха на робите в ездата. Докато двама войника си оспорваха първото място, Клара, в свръхнапрегнато състояние, беше сграбчила ръката на баща си. Госпожица Търстън едва можеше да говори от вълнение. Прюданс я погледна.

— Ето го вашият! — извика тя.

— Давай! — крещеше Сюзан.

— Размърдай се, дявол да те вземе! — добави госпожица Търстън.

Всички викаха, а войниците препускаха безспирно в галоп. Гувернантката изглеждаше съкрушена, с отпуснати рамене и издадена напред долна устна.

— Ето докъде ме доведоха съветите на гарнизона — процеди тя, като скъса едно малко листче хартия.

Жак се обърна към нея усмихнат:

— Направили ли сте облог за следващото надбягване, госпожице Търстън?

— Те се готвят! — извика Прюданс, като видя в далечината една непълна редица от коне и ездачи, готови да стартират. Слънцето залязваше зад тях. Морето и небето се сливаха.

— Тръгнаха! — извика Жак, който беше вдигнал малкия си бинокъл, за да вижда по-добре. — Е, за кого сме? — той пусна бинокъла си и погледна госпожица Търстън с насмешка.

— Все едно — отговори тя като сви рамене.

Жак взе отново бинокъла си и остана като вкаменен. Погледът му засече Жан-Жак. Той беше сред другите ездачи възседнал Шива.

Клара весело се обърна към баща си:

— Може ли? — и тя взе бинокъла.

Прюданс извика:

— Гледайте, има едно малко момче. Гледайте!

Клара веднага видя и позна Жан-Жак. Тя свали бинокъла и го върна на баща си, без да го погледне. Тълпата беше станала на крака и всички ревяха. Малкият Жан-Жак бе изпреварил другите ездачи. Той беше трети. Сюзан и Прюданс викаха с всички:

— Давай, давай!

Жак се обърна и срещна погледа на Клара. Тълпата около тях се взриви. Жан-Жак бе спечелил надбягването с Шива.

— Видяхте ли този малък чифликчия, татко? — започна Прюданс. — Той…

Думите й се разпръснаха, тъй като баща й се обърна настрани.

— Татко, какво става? — питаше тя, докато Клара го тикаше в обратна посока.

Прюданс се отправи към госпожица Търстън.

— Какво има?

Гувернантката и Сюзан гледаха пред себе си, без да кажат дума. Жан-Жак, който ясно можеше да се разпознае върху Шива, размахваше победоносно ръце към ликуващата тълпа. Шива се приближи до зрителите с младия си ездач. Жан-Жак забеляза баща си. След това видя госпожица Търстън, Сюзан и Прюданс. Той не помръдна, а само сведе очи, докато Шива направи танцова стъпка върху пясъка.

— Заведете децата вкъщи, госпожице Търстън — каза Жак глухо.

След това обърна поглед към Жан-Жак и добави:

— Ще дойда след малко.

Госпожица Търстън не се помръдна.

Жак повтори:

— Отведете децата вкъщи!

Гувернантката взе за ръка Сюзан и Прюданс и се отдалечи, като мърмореше:

— Къде е Клара? Откъде е минала?

Сюзан и Прюданс още веднъж се обърнаха към Жан-Жак. Той гледаше баща им.

— Клара, Клара — извика госпожица Търстън като я забеляза малко по-далеч. — Връщаме се вкъщи. Хайде.

Тя ги повлече забързано към колите. Защо ден като днешния трябваше да бъде развален?

— Като се приберем вкъщи, няма да говорим за това на майка ви — каза гувернантката, когато се качваха в колата. — Нищо няма да кажем. Ясно ли е?

И тя направи знак на кочияша да им помогне да се качат.

 

 

— Защо си дошъл? — попита Жак сина си.

Шива лъщеше от пот. Дрипавите панталони на момчето бяха влажни. То наведе глава.

— Когато ви оставих живи, аз убих спомена си за вас — каза Жак със суров поглед.

— Исках да спечеля — отговори просто малкото момченце, като гледаше баща си с големите си очи. — Заради вас.

Жак сведе поглед. Мислите му се насочиха към Ева.

— Къде е майка ти?

— Тя не знае, господарю — каза детето, като се оправдаваше. — Тя не знае, че съм тук.

Жак вдигна ръка и докосна шията на коня.

— Исках да спечеля заради вас — повтори спокойно Жан-Жак.

 

 

Когато колата потегли, оставяйки назад карнавала и магията на плажа, нито госпожица Търстън, нито някое от трите момичета погледнаха назад.

 

 

Мария влезе безшумно в стаята. Емили беше заспала над дневника си. Негърката го взе от ръцете й, без да я буди. Страницата беше изписана. Затвори тетрадката и я сложи на място. Като видя спуснатите пердета, тя се приближи до прозореца и ги вдигна, тъй като вече се здрачаваше. Мария погледна безразлично през прозореца, чу вик, вик на ужас, който идваше отвън. Вгледа се в полумрака, за да види какво става. Силует на жена, приличен на привидение, се приближаваше. Хората се отдръпваха от нея. Мария се напрегна, за да види. Беше Ева. Призракът на Ева се беше върнал от страната на мъртъвците. Мария изрева. Емили се събуди и подскочи.

— Какво има?

Мария се махна от прозореца и избяга от стаята ужасена.

— Какво има? Какво става? — попита Емили изплашена.

Като погледна към прозореца, тя стана и се отправи натам предпазливо. Под силата на шока почувства силен гърч, който изпъна цялото й тяло. Тя се улови за ръба на прозореца. Отвори уста и вик на болка разкъса нощта. Нов непоносим болезнен пристъп я прониза. Като чу този вик, Ева се огледа наоколо и я видя да се поваля пред прозореца. Виждайки Мария да бяга от къщи и от нея, тя извика:

— Тя има нужда от помощ! Госпожа Бовилие има нужда от помощ.

Но Мария беше изчезнала, както и всички останали. Ева се озърна, без да знае какво да прави. След това погледна към стаята на Емили и забърза към нея.

Намери я лесно и влезе вътре. Емили лежеше на пода, не издаваше никакъв звук, но тялото й се гърчеше в родилни болки. Ева се обърна към вратата и извика:

— Мария!

Но отговор не последва. Тя отново погледна Емили. Трябваше да се направи нещо, за да й се помогне. Искаше да избяга, но се приближи и с мъка успя да я повдигне. Емили отвори очи и се вгледа втренчено в Ева, която я държеше в ръцете си. Тя се усмихна и затвори клепачи. Тялото й потрепери от нова контракция. Чу се стенание. Ева я издърпа до леглото и я постави на него. Гледаше като обезумяла около себе си.

Беше попаднала в клопка. Все пак имаше изход. Очите й се отправиха към вратата. Искаше да стане и да си отиде. Тя просто беше дошла да търси сина си, който беше изчезнал и според селяните е отишъл да участва в надбягване заради баща си. Но трябваше да се махне оттук. Отново очите й се спряха на Емили, която я гледаше с далечен поглед. Без страх, без заплаха тя молеше за помощ.

Ева протегна ръцете си към Емили, която я сграбчи за китките, без да я пусне. Смутена и объркана, тя за миг затвори очи, но бързо ги отвори, защото Емили я беше стиснала по-силно от приближаващата се болка.

— Не се безпокойте, госпожо Бовилие. Аз ще ви помогна.

Тя се приближи до нея и й каза:

— Напънете се.

Очите й инстинктивно се спряха между бедрата на Емили, които се разтваряха, когато тя започна да вика. Ева бързо реагира. Една малка главичка, влажна и лъщяща, се появяваше на бял свят.

— Напънете се! — извика Ева, а силните й ръце хванаха главата на бебето. — Напънете се!

Като усети нещо лепкаво, тя се спря. Главичката беше топла, почувства туптене в дланите си. Изведнъж тялото на Емили се изпъна. Ева извика:

— Трябва да се напънете! Дишайте и дайте напън!

Тя чакаше, като държеше малката главица в ръцете си. Чакаше Емили да започне да диша.

— Трябва да дишате, моля ви!

Изтече една минута, която й се стори вечност. Емили не дишаше. Изведнъж паниката, която беше обхванала Ева, изчезна. Трябваше да извади бебето. Бързо. Тя вкара ръцете си там, където се зараждаше нов живот. Хвана здраво главата и задърпа. Бебето не се движеше — Емили също. Ева притвори очи, сякаш животът й зависеше от живота на малкото същество, което държеше в ръцете си. Изведнъж бебето се плъзна заедно с поток от кръв. То се раздвижи леко, след това проплака. Ева гледаше Емили с усмивка.

— Живо е — прошепна тя.

Сълзите бяха намокрили лицето й. Повтори шепнешком, макар да знаеше, че Емили е мъртва.

— Бебето ви е живо.

 

 

Слънцето изгряваше зад планините, когато колата с госпожица Търстън и момичетата пристигна пред къщата. Те бяха пътували цяла нощ, без да си кажат и една дума, вгледани в празното пространство. Кочияшът зави по дългия прашен път, който водеше към Добра Надежда. Листата на младите дъбове бяха започнали да падат. Есента бе дошла — мислеше си госпожица Търстън.

— Есента наближава — каза тя на момичетата, които не отговориха.

Жак яздеше Шива, а Жан-Жак седеше пред него. Той бързаше и пришпорваше коня, защото знаеше, че Ева е в Добра Надежда. Воден от момчето, той стигна до едно малко рибарско селце, където намериха подслон. Там им казаха, че Ева е заминала да търси сина си.

— Във фермата, от която е дошла — казаха им, без да подозират нищо.

„Трябваше да пристигнем по-бързо“ — мислеше си той, без да знае какво го очаква. Не искаше да мисли за нищо. Трябваше да се върне. И най-вече преди госпожица Търстън и момичетата.

Клара, Прюданс и Сюзан започнаха да разтоварват колата, а гувернантката забърза към къщи, защото искаше по-скоро да види майка им. Тя беше решена да постъпи така, че Емили да не узнае какво се бе случило.

Като влезе вътре, тя се спря да си поеме дъх и да събере мислите си. След като се съвзе, оправи роклята си и сваляйки бонето си, каза високо и спокойно, колкото й беше възможно:

— Ето ни, Емили!

После влезе в стаята, спря се на прага и погледна към леглото. Емили лежеше неподвижна със скръстени на гърдите ръце. Бяха й необходими няколко минути, за да разбере какво се е случило.

— Емили — каза тихо тя.

Дъхът й секна, когато чу Ева да отговаря:

— Тя е мъртва.

Това стана точно в момента, когато я видя. Ева седеше неподвижно и държеше един малък вързоп, увит в шал.

— Излезте! Излезте от тук! — изрева госпожица Търстън извън себе си.

При този вик момичетата, които все още бяха навън, вдигнаха глави. Те изпуснаха това, което държаха, и се втурнаха към къщи като влязоха в стаята, без да забележат Жак, който идваше в галоп. Той скочи от коня и се затича след тях като извика на Жан-Жак:

— Остани там!

Клара първа пристигна. Спря се на прага и видя госпожица Търстън да се изправя с протегнати ръце пред Ева.

— Дайте ми детето! — заповяда тя.

— Майко! — изрева Сюзан и се хвърли към леглото на Емили, като блъсна Клара и ритна Прюданс.

— Майка ви е мъртва — каза госпожица Търстън, без да знае какво да прави.

— Не! Мамо! Мамо! — изкрещяха Сюзан и Прюданс, които се строполиха върху майка си, разтърсвайки я, за да я върнат към живот.

Жак влезе в стаята в момента, когато Ева подаваше бебето на гувернантката. Тя го погледна за миг, а Жак отвърна очи към дъщерите си, които ридаеха над тялото на майка си.

— Емили? — промълви Жак.

След това погледна госпожица Търстън, която, като посочи с очи Емили, каза с равен глас:

— Жена ви е мъртва.

— А детето? — попита Клара толкова спокойно, че тонът й прозвуча ужасяващо на фона на объркването, което заобикаляше Жак. — Момче ли е?

Госпожица Търстън поклати глава. Тя не знаеше и се обърна към Ева.

— Момиче е — каза тя.

Клара погледна остро Ева, после Жак. След това бавно се обърна към тялото на мъртвата си майка. И изведнъж се хвърли към вратата, като се опитваше да отблъсне баща си. Жак я задържа. Тя се завъртя и като котка му одраска лицето. Когато ноктите й се забиха в страната му, той я пусна. Тя се измъкна през вратата и извика:

— Мразя ви!

Последва пълна тишина. Дори Сюзан престана да плаче. Тя видя баща си да протяга ръце към госпожица Търстън. А тя държеше бебето в скута си, устоявайки на безмълвната му молба. Ева с наведени очи тихо напусна стаята.

— Мога ли да видя детето си? — попита Жак, като все още протягаше ръце към госпожица Търстън.

Тя с неохота му подаде бебето, а след това се приближи към Сюзан и Прюданс.

— Елате, деца — каза тя, като събра цялото си хладнокръвие.

— Не! — извикаха двете малки момичета, здраво вкопчени в трупа на майка си.

— Хайде, моля ви…

Гувернантката ги хвана здраво и ги изведе навън. Обляна в сълзи, Прюданс се обърна към баща си, който стоеше до прозореца и държеше бебето в ръце. Госпожица Търстън леко я побутна навън.

Жак стоя така минути, които му се сториха часове. Мъничкото човешко създание, което държеше в ръцете си, леко се раздвижи. Ръчичките му отблъснаха шала, с който беше повито, и се протегнаха към лицето му със смешни движения. Едно пръстче го докосна. Той го погледна, а сякаш и то го гледаше. Малкото пръстче остана до страната му. Жак отмести очи към жена си. Косите й описваха на възглавницата дългата руса плитка, а лицето й изразяваше спокойствие.

Жак се приближи до леглото с бебето в ръце и се вгледа в тялото. Една сълза бавно се плъзна по страната му и падна. Малката ръчица продължаваше да го милва по лицето, а сълзите се стичаха свободно. Жак притисна бебето до себе си и зарови лице в хладината на шала.

— Емили — прошепна той.