Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Bonne Esperance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2017)
Разпознаване и корекция
egesihora (2017)

Издание:

Автор: Луаншия Греер

Заглавие: Добра надежда

Преводач: Румяна Колева

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: френски

Издание: Първо

Издател: „Калпазанов“

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Печатница: „Абагар“

Излязла от печат: 1993

Редактор: Найден Недялков

Технически редактор: Лидия Николова

Коректор: Мая Арсенова

ISBN: 954-8070-52-9 (ч.1)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4833

 

 

Издание:

Автор: Луаншия Греер

Заглавие: Добра надежда

Преводач: Румяна Колева

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: френски

Издание: Първо

Издател: „Калпазанов“

Град на издателя: Габрово

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Печатница: „Абагар“

Редактор: Найден Недялков

Технически редактор: Лидия Николова

Коректор: Мая Арсенова

ISBN: 954-8070-53-7 (ч.2)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4834

История

  1. — Добавяне

19.

Пол Манхоф се облегна назад. Беше нахлупил шапката си над очите. Гласът на Пиер Шаброл не го оставяше на мира. Единствено когато Темба удареше с камшик воловете, непрестанното бърборене на съдружника му секваше.

— … и след като напуснах Наталия се завърнах в Кейптаун. Тогава реших да тръгна на север с надеждата да направя богатство.

Камшикът изплющя. Прюданс замълча за миг и погледна Пол Манхоф.

— И така реших — продължи тя, — че ще се заема с търговия.

Пол се питаше защо неговият съдружник му разправя толкова лъжи. Много често, откакто пътуваха заедно, той чуваше най-различни описания на една и съща случка.

— Но ако знаех, че след толкова много труд ще ми останат само овцете, сигурно нямаше да си давам зор — добави Прюданс.

Пол отвори едното си око и хвърли поглед към „виновните“ овце, които вървяха около колата. Конят му се движеше най-отзад под надзора на едно дребничко негърче. То дойде отнякъде оня ден, когато си тръгваха от едно село, където бяха търгували.

— Слушате ли ме?

Пол Манхоф се сепна от въпроса на Прюданс. Защо трябва да слуша?

— Отдавна сме заедно, а аз не знам нищо за вас — продължи тя.

Пол наистина нищо не беше казал за себе си и се надяваше нещата да си останат така.

— Криете ли нещо? — попита Прюданс.

— Не повече от вас.

Пол още повече нахлупи шапката си и се облегна по-удобно на дървената облегалка на колата. Чуваше как мухите бръмчат край воловете и ги пъдеше, като удряше по шапката си.

Прюданс го наблюдаваше. Тя беше сигурна, че не е издала пола си, но положението ставаше все по-трудно. Пред него се чувстваше жена и искаше да стане отново такава.

— Хей! — извика Прюданс и се обърна към малкото негърче, което важно ги следваше и държеше голяма пръчка. — Внимавай с овцете, Джейкъб!

Джейкъб я погледна с големите си кръгли очи и подсмръкна. Като видя, че няколко овце са се отдалечили, той изтича след тях и ги удари.

— Не така! — извика Прюданс. — Темба!

Темба вдигна камшика и го стовари върху гърба на воловете.

— Кажи му да не удря овцете, Темба — каза тя на кхуза.

— Говорете на английски — подхвърли Пол изпод шапката си.

Прюданс виждаше само очертанията на волевите му челюсти. Не беше се бръснал от три дни, което бе предизвикателство към гладкото й лице. Тя се правеше, че се бръсне два пъти на ден.

— Той не е англичанин — каза тя и скочи от колата, за да отиде при Темба. Винаги се обръщаше към него на кхуза, за да изпъкне пред Пол.

С едно поклащане на главата Пол отметна шапката си назад и погледна Прюданс и Темба с раздразнение, защото дрънкаха на някакъв неразбираем език и той се чувстваше изключен. Не разбираше държанието на Темба, защото той се отнасяше с уважение към Пиер Шаброл само защото говореше на неговия език.

— Как е възможно да не сте се научили да стреляте с пушка, след като възприемате всичко толкова лесно? — тонът беше безразличен, но Прюданс разбра намека.

— Ако бяхте си направили труда да научите езика му, тогава сигурно щяхте да го разбирате по-добре — каза тя и хвана юздите, за да подкара воловете по каменистия път.

— Не съм сигурен, че имам желание за това — Пол Манхоф се скри отново зад шапката си. — Страх ли ви е от пушките?

— Да ме е страх? — Прюданс забеляза, че Темба се подсмихва. — Знам, че според вас всеки мъж трябва да може да стреля, да ловува, да се бие, да пие, да прави скандали и да се държи като животно. В противен случай не го смятате за мъж.

— Свършихте ли?

Пол килна назад шапката си и се усмихна широко на Прюданс, която усети, че се изчервява. Тази усмивка беше развълнувала женствеността й.

— Да, господин Манхоф, свърших — заяви тя с настроение, за да прикрие чувствата си. После дръпна силно юздите.

— Добре.

Настана тишина и Прюданс забеляза, че тъмните рамене на Темба се раздрусаха от смях. Настигна колата и се метна в нея.

— Забравихте нещо — каза тихо Пол. — Ухажването на жените — добави той похотливо.

Прюданс усети, че гърдите й се повдигат през превръзката, която ги стягаше.

Колелата скърцаха, а колата се клатеше опасно. Прюданс се любуваше на природата. Навсякъде се виждаха скали. Надвиснали над земята, те сякаш се крепяха една на друга. Като че ли това беше бойно поле с воюващи великани, вкаменени от времето. Затрупани с тежки сиви оръжия, телата на убитите лежаха прострени на земята, а другите бягаха и отнасяха ранените. Тя чуваше наоколо стенанията на умиращите великани.

— Вие много говорите, но никога за жени — гласът на Пол танцуваше сред каменните трупове.

— Може би защото вие говорите само за това. Като тези проклети овце! — Прюданс се обърна към него и видя, че той я гледа изпод шапката си някак странно. — Какво има? — попита тя. Ужасяваше се от мисълта, че може да бъде разкрита, докато една част от нея мечтаеше именно за това.

— Питах се просто защо се бръснете по два пъти на ден. — Пол отметна шапката си назад и погледна овцете. — Какво не им харесвате?

— Всеки път, когато правите трампа, отнякъде падат по няколко овце повече. Ето в какво ги упреквам.

— Всички сделки се правят с овце.

— А за какво са ни?

— Можем да изядем една — каза с усмивка Пол.

Прюданс се обърна встрани, защото отново усети, че се изчервява.

— Не бяхте ми казали за това. — Тя повиши тон, за да скрие чувствата си. — Тогава защо да ви считам за съдружник?

— Защото задържам петдесет на сто.

— Наистина ли?

— Тук няма с какво да търгуват, освен с овце.

— И така, скоро няма да имаме друго.

— Трябваше да помислите за това, преди да се решите да се впуснете в тази работа, господин Шаброл.

Темба подсвирна и това сложи край на разправията им. Като вдигна поглед, Прюданс забеляза наблизо в храстите стадо газели. Тя бутна с лакът Пол. Когато ги видя, той хвана пушката си.

Темба дръпна юздите и колата се спря. Прюданс видя как Пол зарежда и се прицелва. Силните му ръце държаха здраво пушката с пръст на спусъка.

Когато чу изстрела, Прюданс затвори очи. Гърмът отекна в дъното на душата й.

— Хайде — тя чу гласа на Пол, — аз я убих, вие я нарежете.

Прюданс извади от пояса ножа си и му хвърли един поглед, докато слизаше от колата. Той се готвеше за сън.

— Лека нощ — каза тя.

 

 

Ножът се заби в крехкия корем на газелата. На Прюданс й прилоша. Кръвта беше хладна, а плътта — почти жива. Затвори очи и вмъкна ръката си в тялото на животното. Усети топлина. Знаеше, че първо трябва да извади вътрешностите, но само като помисли за това й се повдигна. Два черни и прашни крака се спряха до нея. Като вдигна очи видя Темба, който стоеше с протегната към ножа ръка.

— Той спи — каза Темба на техния таен език.

Прюданс въздъхна с облекчение, когато Темба започна да дере животното. Тя се вгледа в черното му измъчено лице, чиито дълбоки бръчки изразяваха мъдростта на възрастен човек.

— Знаеш ли? — попита Прюданс.

Темба бавно се обърна към нея:

— MFAZI? — каза той.

Той знаеше, че тя е жена. Прюданс му отвърна с поклащане на главата.

— NDODA — отговори тя предизвикателно.

— NDODA — Темба се преви от смях, сочейки я с пръст. — MFAZI.

Очевидно за него Прюданс не беше мъж.

Тя клекна до Темба, за да гледа по-добре какво прави. Сухожилията изпъкваха като въжета под черната кожа на ръцете му, докато внимателно дереше животното. Прюданс се наведе, за да изтрие окървавените си ръце в пясъка и погледна към колата.

— Той знае ли? — попита тя на кхуза. Темба поклати глава и се разсмя. — Как го разбра?

Тя потри ръцете си една в друга. Темба посочи торбичката с кости за гадаене и магии, която висеше на кръста му.

— Костите ми го казаха — заяви той.

— Но ти не си говорил с него за това, нали?

По гърления смях на Темба Прюданс разбра, че магьосникът не се и съмнява, че тя е жена.

 

 

— Аз я одрах, а сега вие я опечете.

Пол Манхоф скочи, когато на главата му се метна окървавената кожа на газелата. Той я дръпна от шапката си, но кръвта капеше от краищата й и се стичаше по лицето му.

Прюданс впрегна коня в колата и се запъти към един мравуняк.

— Ще наклада огън, защото вие не сте способен да направите такова нещо.

— Почакайте.

Обхванат от ярост, Пол скочи от колата и тръгна след нея с животното в ръце. Забеляза Темба под едно дърво.

— Защо се смееш?

Темба сви рамене и усмивката му угасна.

— Предпочитам това — добави Пол като се приближи до Прюданс, която беше издълбала малка дупка до един мравуняк и я запълваше със сухи съчки. Тя удари два кремъка един в друг и запали огъня.

— Казахте ли на Темба да разпрегне воловете? — попита тя, докато той я гледаше какво прави. — Мръсно ви е лицето.

— Кажете му го вие. — Пол избърса кръвта с опакото на ръката си.

— Разпрегни воловете — извика Прюданс на кхуза.

Темба веднага изпълни заръката, а Джейкъб отиде да му помогне.

— Предполагам, че ви е научил и да правите магии — каза Пол.

Прюданс се дръпна от мравуняка:

— Може би — отвърна тя с усмивка. — А аз ще ви науча да готвите върху мравуняк.

— Този магьосник си е мой! — извика Пол, като посочи Темба. — Мой е.

— Аз ще ви науча да готвите, а вие ще ме научите да стрелям.

— Вие? Да стреляте? — попита Пол учудено.

— Колкото и вие да готвите — и тя отсече с ножа върха на мравуняка. — Крайно време е да си разпределим работата. Поставете го тук, отгоре — посочи тя месото.

Той го пусна върху равната и вече нажежена повърхност, а тя се дръпна назад, взе в шепите си малко пръст и я хвърли върху месото.

— Знаете ли защо мравунякът запазва топлината? — попита Прюданс и без да дочака отговор, започна да му обяснява: — Тъй като мравунякът е напоен с мравчена киселина, земята става като огнеупорна тухла. Един голям мравуняк може да служи за печка на цяла армия. Ако се издълбаят няколко дупки, могат да се пекат едновременно пет или шест неща, при това — топлината се запазва дълго.

Като разбра, че Пол не я слуша, тя го погледна. Той седеше до колата с нахлупена над очите шапка. Прюданс се приближи и се спря пред него с високо вдигната глава:

— А сега можете да ме научите да стрелям.

Той взе пушката и я подхвърли.

— Прицелете се и стреляйте.

— Така ли?

Пол Манхоф усети как шапката му пада от главата. Пушката беше насочена срещу него. Той отскочи настрани и блъсна цевта.

— Какво има? — попита невинно Прюданс.

— Вие сте луд — извика той и я прониза с поглед. Хвърли едно око и към Темба. — Този пък защо се смее пак?

— Пречи ли ви, като го видите да се усмихва?

— И вие също ми пречите, господин Шаброл.

— Но защо? Просто чакам да ме научите да стрелям. — Тя му дръпна пушката. — Е, ще се науча сам. Темба!

Тя отиде по-нататък следвана от подскачащия Темба и малката чернокожа марионетка. Пол изтича след тях и грабна пушката от Прюданс:

— Той няма да пипа тази пушка! — изрева Пол и погледна към Темба. — Какво гледате? — обърна се бесен към Прюданс. — Искате да му покажете как да ни убие двамата!

— Мисля, че за това не му е необходима пушка — усмихна се Прюданс. — Той може да ни убие с една–единствена мисъл. Смятам, че сега сте готов да ме научите. — Докосна ръката на Пол, но когато той я хвана, тя се разтрепера. — Може би ще е по-добре вие да се задоволите със стрелбата, аз — с готвенето, а Темба — със своите мисли.

Като прикри вълнението си, тя се върна бързо при мравуняка.

От гняв Пол започна да удря с крак земята, след което си изтри ботуша в панталона и промърмори сам на себе си:

— Извървях целия този път, за да стигна до една несретна дупка с този французин, който не млъква, който никога не се мие и се опитва да ми открадне магьосника.

Като забеляза Темба, той престана да сумти. Темба пък не преставаше да се усмихва. Полудял от ярост Пол се обърна рязко към Прюданс и тръгна след нея, но изведнъж се спря. За първи път му се случваше да върви зад съдружника си. Ханшът му приличаше на круша и леко се полюшваше.

Пол зареди пушката си и се върна към колата, качи се и нахлупи отново шапката над очите си. На лицето му се изписа усмивка.

 

 

Нощта беше топла. Прюданс се съгласи да спи на открито, а не в колата, както правеха обикновено. Така хъркането на Пол нямаше да я смущава. Тя предложи той да спи от едната страна на огъня, а тя — от другата. За нейно учудване той се съгласи. Беше започнал да се държи възпитано.

Овцете и воловете бяха събрани заедно, а легнал в клоните на едно дърво, Джейкъб спеше със свити юмручета. Тънкият му силует се сливаше с дървото.

Темба отиде да си легне в колата. Не беше сигурен, че Пол няма да заспи, и затова предпочете да пази колата.

Прюданс се зави със сакото си и веднага заспа. Огънят се червенееше между тях.

Пол се почувства самотен. Нямаше навика да стои буден, докато другите спят. Нощта беше тъмна и отнякъде долитаха странни шумове. Огънят представляваше опасност, защото осветяваше мястото им и не можеха да виждат нищо в мрака. Пол се питаше дали не беше по-добре да спи при Темба.

Сред заобикалящата го тишина той се замисли за Лондон. Как му липсваха оживлението и безопасността на градските улици! Спомни си за последната нощ, която бе прекарал с Ани в Битнал Грийн. Още усещаше заоблените й форми в ръцете си. Но каква полза от тези мисли? Затова ги прогони. Цвърченето на щурците му напомняше скърцането на големия кораб, с който му бяха предложили да отиде до Австралия, за да освободи един човек от тежестта на неговото богатство, така че да може по-лесно да премине през иглени уши. Първоначално той беше съблазнен от планината Тейбъл, но колонията на Кейптаун бе отказала разтоварването на каторжниците и това го накара да се реши. Един народ, който е достатъчно наивен, за да си въобрази, че може да не се съобразява с каторжниците, е достатъчно узрял, за да бъде обран.

Беше се промъкнал в кораба и успя да доплува до брега въпреки 30–футовите вълни, чиито води той поглъщаше и след това повръщаше. Въпреки акулите, които го преследваха през мрачните морски дълбини, той стигна до замъка в Кейптаун. На войника, който искаше да го застреля за това, че е гол, бе казал, че самият той е войник, успял да се спаси от бурното море, като оставил униформата си във водата. След това беше излязъл от замъка с хубавата червена униформа на същия този войник, която бе успял да открадне и продаде впоследствие на един бурски бунтовник срещу обикновени дрехи, кон му и магьосника Темба.

Лекото похъркване на съдружника му го накара да си припомни защо не е в колата. Като заобиколи огъня, той допълзя до Прюданс и отмести сакото й от лицето. Съдружникът му, който бе придобил умението да убива комари дори и на сън, му шляпна ръката. Наведен над Прюданс, той внимателно се вгледа в лицето й на трепкащата светлина на огъня. Кожата изглеждаше прекалено нежна и гладка за един мъж, който се бръсне два пъти на ден. Лек светъл мъх покриваше слепоочията. Той духна върху нея и се дръпна достатъчно бързо, за да избегне втория удар.

Погледът му се разходи по скритото под сакото тяло и се спря на заобления ханш. Повдигна сакото и погледна отдолу. Панталоните му се бяха втвърдили от мръсотията. Още един факт не му беше убягнал: Пиер Шаброл никога не се къпеше заедно с него. Всеки път, когато стигаха до река, той веднага си намираше по-важна работа.

Пол Манхоф задържа колебливо ръката си над ханша. Изпитваше едновременно подозрение и любопитство. Внимателно опипа панталона. Въпреки грубия плат той усети нежната заобленост на женски форми. Допирът му до нежната плът накара кръвта му да закипи. Не можеше да отдели ръката си.

Прюданс скочи и седна, а Пол се дръпна живо и се престори на заспал.

— Какво беше това? — Тя се приближи до него и грубо го разтърси. — Събудете се — извика Прюданс. — Нещо ме докосна.

— Ммм… — изсумтя той и отвори едното си око.

Беше смаян. Как можеше да се остави да бъде заблуден? Пиер Шаброл нямаше нищо общо с мъжете. Пол седна, взе шапката си и я сложи на главата си.

— Ще ида да потърся пушката си.

— Но тя не е ли с вас? Стоите на пост без пушка? — извика тя.

— Скрих я заради него. — И той показа Темба.

Негърът гледаше слисан от колата. Извади пушката от камарата кожи, които се намираха до него и я подхвърли на Пол.

— Кажете ми къде е и ще го ликвидирам — каза той и грабна пушката. — Къде е?

— Къде е какво?

— Този, който ви е докоснал.

— Не знам кой е.

— Не знаете ли? — той се приближи до нея и я погледна втренчено. — Не знаете кой е, но ме събудихте и казахте да го убия?

Пол си спомни за прелестния й ханш.

Прюданс отстъпи за миг. В погледа му имаше нещо особено, което не беше виждала досега.

— Как мога да знам какво ме е докоснало, щом спя? — тя се отдалечи и отиде да се завие до огъня.

— Спете — каза той и си легна на мястото.

Настана тишина, нарушавана от звуците на африканската нощ.

— При вас ли е пушката? — попита тихо тя.

— Да. Утре ще се насочим към Таба Ншу — каза той с нежен глас. — Съгласен ли сте?

Прюданс се питаше защо изведнъж му дойде наум да се интересува от това, дали е съгласна.

— Таба Ншу е кръстопътят на Африка — добави той. — Както Мюнхен за Европа.

— Наистина ли?

— Не знаехте ли?

— Не. — Прюданс чувстваше промяна в него. Той й говореше! Тя се облегна на лакътя си и погледна към огъня. — Добре ли сте? — попита тя.

— По-добре от всякога — каза той и широко се усмихна.

Прюданс се изкашля.

— А вие? — попита той.

— Питах се дали гърбът ви не е изгорял. — Тя легна отново и се сгуши под сакото.

— Да е изгорял ли?

— Преди да заспя, вие бяхте от тази страна на огъня. Сигурно сте преминали през него на сън. Лека нощ.

Прюданс вдигна яката на сакото си и се замисли, а той затвори очи, питайки се дали може дълго да устои, без да я докосне.

 

 

Отправиха се на северозапад. Таба Ншу остана на четири дни път от тях. Темба му беше казал, че бурите, живеещи по крайбрежието, имат специални камъни за замяна и Пол веднага си помисли за диаманти. Знаеше, че жените ги обичат.

— Чудя се къде ли е заминал Темба — каза изведнъж Прюданс.

— Не ви ли каза?

Пол Манхоф стовари камшика върху гърбовете на воловете. Напоследък той вървеше винаги зад нея. Поклащането на ханша й го омайваше.

— Каза, че неговите деди са го извикали — отвърна Прюданс.

— Ох! — извика Пол. Камшикът се беше закачил на едно дърво. Обърна се към малкия Джейкъб, който го гледаше с широко отворени очи. — Откачи го, момче! — каза той и посочи дървото.

Дребничкото тъмнокожо телце се покатери като маймуна, взе камшика и го хвърли на земята. Освен с овцете сега пък трябваше да се занимава и с двамата бели.

— Най-после! — възкликна Пол.

— Какво?

— Вода. Ще можем да се изкъпем.

Прюданс недоверчиво погледна към посоченото място. Една тънка кафеникава водна лента пресичаше местността.

— Ще имате поне приличието да се съблечете зад някой храст, нали? — каза Прюданс. Тя се обърна и се направи, че търси нещо в колата.

— Защо?

Прюданс се изви да го погледне, след което веднага отвърна очи. На себе си той нямаше нищо, освен широката си усмивка.

— Към кого толкова трябва да се покажа учтив? — попита той.

— Ще изплашите момчето — каза тя и посочи Джейкъб.

Седнал до овцете, той спокойно ги наблюдаваше. Но като видя Пол да се приближава крадешком към Прюданс, която стоеше обърната с гръб, широко отвори очи.

— Добре.

Пол хвана Прюданс и я задърпа към реката, а тя викаше и го риташе.

— Какво ви прихваща?

— Ще стоя тук, докато се изкъпете. Щом трябва да живея с вас искам въздухът да може да се диша.

Като стигна до брега на реката, той я завъртя и я хвърли във водата. Прюданс изплува на повърхността, задъхвайки се, а Пол с един скок се намери до нея. Прюданс стовари ръцете си върху главата му, при което той се скри под водата. Тя успя да стъпи на дъното и се отправи към брега, но той заплува към нея.

— Оставете ме на мира! — извика Прюданс.

— Не преди да се изкъпете, Пиер Шаброл!

Той я сграбчи за ръкава и я задърпа, а тя се опитваше да се освободи. С рязко движение Прюданс измъкна ръката си, а в пръстите му остана само празния мокър ръкав, който се завъртя и го улучи в лицето.

Щом се показа над повърхността, той сграби сакото и издърпа Прюданс към себе си. Главата й се скри под водата, а когато отново изплува, от носа й се стичаше вода, кашляше и плюеше, а късите й коси бяха залепнали на главата.

— Как смеете? — извика тя. — Какво ви прихваща?

— Ще ви покажа какво ме прихваща, господин Шаброл!

Като се хвърли напред, той разтвори ризата й. Тя веднага се обърна и закрещя:

— Не ме докосвайте!

Пол задърпа края на лентата, която стягаше гърдите й. Прюданс се въртеше като пумпал във водата. Когато лентата остана в ръцете му, той се хвърли към нея. Прюданс се мяташе, крещеше, но той я държеше здраво. Водата се плъзна по гърдите й, които заискряха на слънцето.

Пол едва дишаше. Когато откъсна очите си от тях, той се взря в лицето й. Тя го гледаше както никога досега. Устните й бяха леко отворени, а погледът й — премрежен. Желанието накара кръвта му да закипи. Той се наведе към нея и докосна лицето й.

Силен вик разкъса обедния въздух. Щом тялото на Пол се допря до нейното, тя започна да крещи. Изражението му и напомняше господин Клодел и целият ужас от миналото избухна с нова сила.

Той се отскубна от нея и остана във водата като поразен. Лицето й се беше изкривило от страх.

Малкият Джейкъб, който наблюдаваше сцената от клона на едно дърво, се почеса объркано по главата. Той хвърли поглед към овцете и воловете, които гледаха глуповато към реката.

Пол подаде ръка на Прюданс да излезе от водата, но тя се дръпна и завика още по-силно. Беше я обхванала истерия. Той й обърна гръб и бързо стигна до брега… Тогава тя се успокои и заплака.

— Не се безпокойте — каза тихо той. — Отивам си.

— Не! — извика тя и тръгна след него.

— Не ли? — едва чуто прошепна той.

Пол се почувства напълно объркан. Обърна се и затича към дрехите си. Като стигна на брега, Прюданс го погледна смутено. Наведе очи към голите си гърди. Не разбираше какво се беше случило. Отдавна тялото й изгаряше за неговото. Отдавна си мечтаеше да стане така, че той да разбере, че тя е жена. Желаеше го.

Затича се към него.

— Къде отивате? — извика тя.

Вече облечен, той развързваше коня си.

— Отивам си. — Пол се метна на седлото. — Напускам ви.

— Не! — тя отиде до колата, грабна пушката, която беше оставена зад седалката. Вдигна я и несигурно се прицели. — Никъде няма да отидете, Пол Манхоф.

— Искате да остана ли? — попита той объркано.

— Ние сме се споразумели. Съдружници сме.

— Ами… Сдружил съм се с мъж.

— С мене сте се сдружили.

— С една лъжкиня. С жена, която се прави на мъж.

— Не бихте се съюзили с жена, нали?

— С жена?

— С мене.

— Не!

— Какво друго можех да направя? — каза тя и вдигна пушката, защото той се канеше да си ходи. — Не мърдайте! — изкомандва тя.

— Ще натиснете ли спусъка?

Прюданс кимна положително глава. Пол започна да се смее, а Джейкъб затвори очи. Тя вдигна пушката още по-високо и сложи пръст на спусъка.

— Не сте по-различен от другите мъже. Всички сте еднакви — изрева яростно тя, а от лицето й се стичаха сълзи.

— Вие сте като другите жени! Стреляйте! — заповяда той и пришпори коня си.

Прюданс затвори очи и натисна спусъка, но откатът на пушката я събори на земята. Тя го погледна обезумяла от гняв, а Пол изкомандва още веднъж през смях:

— Стреляйте пак, господин Шаброл!

— Вървете по дяволите! — извика тя и хвърли пушката.

Той не можеше вече да я чуе. Облакът прах, вдигнат от копитата на коня, напълно го скриваше.

— Върнете се! — извика тя през сълзи, които я задушаваха. — Моля ви, върнете се!

Изведнъж се сгърчи от болка и се свлече на земята, като се превърна в тръпнеща от страдание маса. Първият мъж, пред когото тя се чувстваше жена, изчезна.

Олюляваше се със заровено в ръцете си лице. Слънцето жареше тила й, неравният път нараняваше краката й. Не чувстваше нищо, освен една замайваща празнота. Когато погледна обширната равнина, която се простираше пред нея, Пол беше само една точка на хоризонта. А нима тя беше нещо повече от точка, изгубена в големия празен свят…

Усещането, че някой стои зад нея, я накара да се свие и изтръпне. Инстинктивно се обърна към мястото, където бе хвърлила пушката. Там нямаше нищо. Наведе глава и видя два черни крака. Остър мирис на пот стигна до нея, а една ръка докосна рамото й. Прюданс срещна мъдрия поглед на Темба.

— Ще се върне — каза той на безупречен английски.

Едва тогава кръвта се задвижи отново във вените й.

— Ти говориш английски? — каза спокойно тя.

Темба кимна.

— Ти се върна — прошепна Прюданс.

— MFAZI имаше нужда от мене. — И той й подаде пушката.

 

 

Изтегнат на една полегата скала, Пол се наслаждаваше на слънцето, чиято топлина проникваше в него. Следваше с очи едно бяло облаче, което се движеше пред палещото светило. Като че ли всичко наоколо стои неподвижно. Единствено топлият вятър раздвижваше край него дългите сухи треви.

Пол вдигна очи към кафявата периферия на шапката си и видя една малка зелена опашка, която се показваше от края. Той плъзна показалеца си под нея и едно мъничко зелено краче стъпи неуверено отгоре. После се показаха изпъкналите очи на хамелеона, които за миг сякаш се взряха в лицето му, а после се огледаха наоколо. Пол свали малкото животинче от шапката си, което беше обвило средния му пръст с опашката си и стоеше там неподвижно. Бледосини и розови ивици се смесваха с яркозеления цвят на телцето му.

— Гладен ли си? — попита Пол, като го приближи до лицето си. — Няма много мушици насам, а?

Той се огледа, като че ли сам искаше да му потърси мухи. Следвайки погледа му, очите на хамелеона се завъртяха в орбитите си и се върнаха в началното си положение.

Когато чу шум на колела в далечината, Пол широко се усмихна, но щом разпозна удрянето на камшика на Темба, усмивката му изчезна.

— Мисля, че обедът ти идва, Чарли. — Той вдигна пръста си до периферията на шапката и видя как хамелеонът се покатерва внимателно на нея. — Добре ли се хвана? — Почака малкият му зелен приятел да се настани, после, като скочи от скалата, се отправи към коня и се метна на седлото.

Защо се връща назад? Защо нещо трепна в него, когато видя колата? Сигурно заради своите петдесет процента, помисли си той и обясни на хамелеона:

— Тя ми дължи петдесет процента от тази кола, а един мъж не оставя така сделките си.

Но той се лъжеше. Връщаше се заради Прюданс, която го беше очаровала.

— Само жените държат на обещанието си — каза той на хамелеона, като пришпори коня по посока на колата.

Колкото повече конят усилваше своя бяг, толкова повече малките крачета на животинчето се впиваха в шапката.

 

 

Прюданс вървеше пред воловете. Спря, за да си поеме дъх, и духна в ръцете си, покрити с прашинки. Темба и Джейкъб тикаха, теглеха и удряха животните, за да стигнат до стръмната страна на върха. Тромавите волове оставаха невъзмутими. Както и овцете, които се лутаха около тях.

— Хей! — извика Прюданс, тъй като воловете изнемогваха по стръмнината. — Хей, Темба!

Воловете потеглиха изведнъж, като едва не преминаха през нея. Острото подсвирване на Темба достигна до тях и те неохотно се спряха.

Прюданс отметна глава назад и затвори очи. Пот се стичаше по слепоочията й, блестеше на капки около очите и носа й. Разтърка очите си, щипани от праха и мръсната пот, и отново ги отвори срещу слънцето. Привиждаха й се черни точки. Отвърна поглед от слънцето и през черните точки, които се разпръснаха, видя силуета на един конник, който яздеше към нея. Отново разтри очи, за да вижда по-ясно.

Пол слизаше бавно по склона. Прюданс остана неподвижна, макар че единственото й желание беше да се втурне към него. Темба кимна на малкия Джейкъб и го заведе на сянка под едно дърво.

— Загубихте ли се? — попита Прюданс предизвикателно.

Пол спря коня си до нея. Вместо отговор той се усмихна.

— Защо се върнахте? За пушката си ли?

Усмивката му грейна още повече.

Погледът на Прюданс го предизвикваше, но тя се засмя:

— Върнахте се за вашите петдесет процента, нали?

— Може би.

— Но за какви петдесет процента става дума, господин Манхоф? Смятате ли, че все още имате някакво основание… — гласът й секна. Той се приближаваше към нея. — Какво правите? — прошепна тя. — Аз се научих да стрелям, след като вие ме напуснахте. — Опитваше се да бъде убедителна, но той се приближаваше още повече. — Темба! — извика тихо Прюданс.

Пол се спря до нея. Тялото му беше толкова близо, че усещаше дъха му.

— Темба ни остави — каза той.

Не си спомняше той да е говорил толкова нежно преди. Нежни бяха очите му, които се вгледаха в лицето й. Усети как се огъват колената й и как тялото й се носи към него.

— Какво искате? — попита тя.

Въздухът, който ги разделяше, беше тежък.

— Съдружника си — отговори той.

— Мене? — едва чуто каза тя.

Той кимна, наведе се към нея и докосна устните й.

— Вас — каза Пол и я погали с дъха си.

— Върнахте се заради Пиер Шаброл? — прошепна тя.

Пол Манхоф отметна назад глава и я погледна изпитателно, а тя допря пръст до устните му.

— Наричам се Прюданс — отговори тя.

— Прюданс. — Той неуверено приближи устните си до нейните. — Добър ден.

— Добър ден, господин Манхоф.

Когато устните им се намериха, Прюданс усети как настръхват гърдите й.

— Винаги ли така установявате отношения? — попита го тя.

— Само след като съм разкрил фалшива самоличност. — Пол я обгърна с ръце и здраво я хвана за ханша.

Щом устните му отново докоснаха нейните, Прюданс почувства, че я залива топлина. Но когато нещо я гъделичка по челото, тя рязко отстъпи назад. Вдигна очи и видя как опашката на един хамелеон изчезва под ръба на шапката на нейния съдружник.

— На шапката си имате хамелеон, господин Манхоф.

— Наистина.

Животинчето й напомни за Емили и този спомен я отнесе в миналото, от което господин Клодел най-после се беше оттеглил.

— Защо имате хамелеон на шапката си?

— Заради мухите.

Той хвана хамелеона и тръгна към воловете. Прюданс забеляза с каква нежност Пол постави малкото зелено динозавърче върху дървения хомот. Той вдигна ръка, с което искаше да спре идващата към него Прюданс.

— Трябва да го оставим да се съсредоточи — каза Пол.

Прюданс остана на мястото си и се загледа в мухите, които обикаляха около воловете. Хамелеонът извади езика си, хвана една муха и я погълна. Тя не можа да сдържи смеха си при вида на беззъбата му уста, която дъвчеше мухата, и очите му, които непрестанно се оглеждаха за нова плячка.

— Значи сте се върнали, за да нахраните новия си приятел! — каза Прюданс, като видя как в сплесканата уста на хамелеона изчезва още една муха. — И да попречите на мухите да ме хапят.

Пол се обърна към Темба, който продължаваше да стои под дървото с малкия Джейкъб.

— Струва ми се, че и други фалшиви самоличности ще открием… — подметна той, като му намигна с очи. — Ще ги разкрием заедно — каза в заключение и протегна ръка.

Темба бутна с лакът Джейкъб, измърмори нещо под носа си и малкото момченце с неохота обърна глава настрани, докато Пол и Прюданс се отправяха към колата.

— Можехте и на друго място да ме хванете — каза Прюданс на Пол, който й помагаше да се качи в колата.

Той свали ръцете си от ханша й, погледна ги невинно и предчувствайки удоволствието, също се метна в колата. Подпряна на ръцете му, Прюданс стигна до дъното на колата, но се спря изведнъж при металния звън, който се разнесе наоколо.

— Какво става?

Един меден чайник, закачен на колата, беше улучил Пол право в лицето, докато се промъкваше към Прюданс. Той внимателно го върна на мястото му.

— Така ще ни е по-удобно — каза той, като извади една кожа от камарата, която се стовари върху него.

Прюданс избухна в смях като го видя да се измъква от кожите, без явно да е дочул глухия шум от падането на нещо друго.

— Смешно ли ви е?

— Какво още падна?

— Нямам представа. — Той я хвана за глезените и я издърпа до себе си. — Пък и не ме интересува.

Когато той се наведе над нея, тя едва сдържаше смеха си.

— А сега — каза той, като я погледна в очите — още ли ви е смях, госпожице Прюданс?

— Не, няма да се смея повече.

Очите й изразяваха страст, която никакъв смях не можеше да засенчи. Желанието в погледа й беше красноречиво. Устните им се срещнаха. Той милваше гърдите й и я обсипваше с целувки.

— Какво е това? — попита той изведнъж, щом усети, че нещо топло и лепкаво се стича по главата му. Започна да опипва косите си.

— Мед — отговори Прюданс, разтърсвана от неудържим смях. Тя си облизваше устните, докато медът капеше от косите на Пол.

— Мед ли?

— Преди малко обърнахте буркана с мед — обясни Прюданс, чиито очи искряха от закачливост и страст.

— Е — каза той и се усмихна, като видя, че медът капе върху тялото на Прюданс, — няма да го оставим да изтече, я…

Радостен вик се дочу от колата, която шумно се тресеше върху железните си колела. Темба и малкият Джейкъб гледаха с нескрито учудване люлеещата се кола, после притвориха очи. След малко чуха Пол да казва спокойно и нежно:

— Съдружници ли сме?

— Да, съдружници сме!