Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Bonne Esperance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2017)
Разпознаване и корекция
egesihora (2017)

Издание:

Автор: Луаншия Греер

Заглавие: Добра надежда

Преводач: Румяна Колева

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: френски

Издание: Първо

Издател: „Калпазанов“

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Печатница: „Абагар“

Излязла от печат: 1993

Редактор: Найден Недялков

Технически редактор: Лидия Николова

Коректор: Мая Арсенова

ISBN: 954-8070-52-9 (ч.1)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4833

 

 

Издание:

Автор: Луаншия Греер

Заглавие: Добра надежда

Преводач: Румяна Колева

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: френски

Издание: Първо

Издател: „Калпазанов“

Град на издателя: Габрово

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Печатница: „Абагар“

Редактор: Найден Недялков

Технически редактор: Лидия Николова

Коректор: Мая Арсенова

ISBN: 954-8070-53-7 (ч.2)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4834

История

  1. — Добавяне

4.

Емили беше почти на седем години. Не се отличаваше с красота, напротив, беше малко грозновата, но нейната жизненост й придаваше нещо много по-ценно от красотата. Косите й бяха меки и уроците по сресване, които й налагаше госпожица Търстън, рядко преминаваха без сълзи. Гувернантката бе единствената майка за Емили и тя я обожаваше. А и възрастната госпожица Търстън беше запазила за момиченцето специално кътче в сърцето си. Според нея Емили изглеждаше много по-малка, отколкото другите на нейната възраст. Но нито една от тях не беше така жизнерадостна и щедра. Истинско удоволствие бе да накараш малката Емили да се труди.

Но нещата не бяха толкова прости. Детето растеше самотно. Сестрите й, много по-големи от нея, бяха станали почти жени — млади и независими госпожици. Клара се държеше най-грубо с нея. Тя не я обичаше и я упрекваше за смъртта на майка им.

— Какво става, Клара? — попита Емили, тъй като тя бе връхлетяла в стаята и я гледаше яростно. — Ела и погледни през прозореца. Жан-Жак язди кон и прескача препятствията. Виж.

— Би трябвало да работиш, Емили — скара й се тя, — вместо да гледаш през прозореца.

— Но аз свърших.

Усмивката й угасна, когато видя Клара да поставя пред нея семейната Библия и с яд да я отваря.

— До довечера ще четеш Библията!

— Но аз вече съм я чела — отвърна Емили съкрушена. — Госпожица Търстън най-напред ме кара нея да чета.

— Е, добре, ще започнеш отначало.

— Ти не обичаш френския.

— Ще се занимаваш с това по-късно, а сега ще четеш Библията, докато се научиш на подчинение.

Като каза това, Клара напусна стаята.

Емили гледаше дебелата книга и си мислеше, че Клара има право. Тя я упрекваше за смъртта на майка им. Защо иначе все ще й дава Библията? Очевидно Емили трябваше да спечели прошката. Тя се огледа наоколо. Чувстваше, че й е невъзможно да остане повече затворена, докато Жан-Жак стоеше навън, на слънце, и яздеше Шива. Прюданс беше на любимото си място — в избата, а Сюзан би трябвало да е отишла някъде с Тис.

Емили реши да не стои повече вътре и безшумно отвори прозореца. Вдигна полата и фустата си, преметна през прозореца малкото си краче, обуто в тънка ботинка, хвърли за последен път поглед към вратата и изчезна навън, на слънце, към своето убежище.

Надгробният камък беше скромен — само един кръст. Но гравираните върху него думи бяха необикновени. Това бе първото нещо, което Емили се научи да чете сама. Беше изминала една седмица оттогава, когато всичко, на което я бе научила госпожица Търстън, си дойде на мястото. Драскулките се бяха превърнали в думи, думите бяха създали образи, а образите — майка й. На камъка беше написано: „Емили Бовилие — обична съпруга на Жак Бовилие и майка на Клара, Сюзан, Прюданс и Емили. Нека Бог я прегърне милостиво.“

Под тези думи стояха датите 1788–1827. Като си помагаше с пръсти, Емили сметна, че майка й трябва да е била на около четиридесет години, когато я е родила и когато е умряла. Но от какво е починала? Дори дневникът й, който преди години беше намерила на тавана сред старите вещи, не даваше обяснение. Емили се приближи до една малка канара недалече от гроба на майка си. Тъкмо се канеше да я повдигне, когато съзря Жан-Жак на Шива.

— Жан-Жак! — извика Емили и се впусна към него.

Момчето спря коня си и скочи на земята.

— Госпожице Емили — каза той и леко се поклони.

— Яздиш толкова добре, Жан-Жак. Кой те научи? — попита тя с нежна усмивка.

— Баща ви, господарят — отговори той със сведени очи.

Емили застана пред него:

— Погледни ме!

Момчето се подчини. Тя сви рамене малко притеснена, защото искаше да му разкрие една тайна.

— Къде е майка ти, Жан-Жак? — попита простичко тя.

— Замина преди години — отговори той като отново наведе глава.

Емили разбра, че той правеше това инстинктивно. Тя се любуваше на наклонената му глава, на блестящите му черни коси, на тънкия му нос, на очите, които под спуснатите мигли изглеждаха много тъмни. Жан-Жак имаше по-мургава кожа от нейната.

— Защо? Защо е заминала майка ти?

— Баща ви й върна свободата.

— А ти?

— Ще стана свободен, когато навърша двадесет и пет години.

Емили повярва, макар да знаеше, че скоро всички роби ще бъдат свободни. Къщата постоянно беше пълна с хора, които говореха само за това. Но единствено баща й намираше робството за несправедливо. Как можеше едно човешко същество да притежава друго?

— Говори ми за майка си — каза Емили. — Къде живее тя?

— На брега на морето — отговори само Жан-Жак.

— Хубава ли е?

— Да.

— Искам да ти покажа нещо — каза тя и го хвана за ръката.

Той леко се отдръпна, но тя здраво го държеше. Погледна го. Той беше много по-голям от нея.

— Това е тайна, но искам да ти я разкрия.

Тя го задърпа към семейната гробница. Жан-Жак рязко се спря.

— Не мога да отида там — каза той.

— Но трябва. Трябва да съм до гроба на майка ми, за да ти го кажа.

— Не — упорстваше момчето. — Нямам право да се приближавам до гроба на госпожа Бовилие.

— Клара ли ти го каза? — попита Емили, като го гледаше право в очите.

Жан-Жак кимна утвърдително.

Емили тръгна отново, правейки му знак да я последва.

— Искам да ти покажа нещо и затова трябва да съм до майчиния ми гроб.

Тя се спря и се обърна. Жан-Жак стоеше на същото място.

— Сега, когато се научих да чета, разбрах всичко.

Той се поколеба за миг.

— Твоят баща е и мой баща, не се страхувай — каза тя усмихната, когато тъмните му очи срещнаха нейните.

Тя хвана ръката му и този път той я последва. Когато стигнаха до гроба, Емили се приближи до една канара, внимателно я повдигна и под нея се показа една черна книга. Това беше дневникът на майка й. Тя го отвори, а Жан-Жак я гледаше сдържано, дори с недоверие.

— В тази стара книга се говори за теб — каза Емили, като отправи очи към него.

— Какво е това?

Жан-Жак не разбираше какво иска да каже Емили.

— Това е дневникът на мама. Сега, когато мога да чета, вече знам всичко.

Тя бързо се огледа наоколо и прошепна пак с усмивка:

— Нали на никого няма да кажеш?

Момчето бавно поклати глава. То не отместваше поглед от дневника.

Не разбираше какво толкова може да има в тази книга и защо ставаше въпрос за него.

Сякаш за да отговори на мислите му, тя каза:

— За тебе е написано отделно, Жан-Жак.

След това започна да чете, като наблягаше на всяка дума: „Детето се роди тази нощ — тя погледна Жан-Жак. — Беше 7 март, а годината 1820 — Емили му се усмихна и отново върна очи към дневника. — Това се случи в нощта на бала. Детето на моя съпруг е родено от една робиня, Ева. Нарекоха го Жан-Жак.“

Момчето слушаше объркано.

— Ти си това! — каза Емили възхитена и сложи пръста си върху страницата, да не забрави докъде е стигнала.

Тя продължи да чете: „Болката, която изпитвам, не може да бъде справедлива. О, Господи, ако не сте отвърнали от нас очи, дарете ме със син.“

— Но той не е отговорил на молбата й — каза Емили.

Тя се спря, за миг срещнаха погледи, след което продължи:

— Майка ми е умряла, когато съм се родила, защото не съм била момче.

— Не! — отсече Жан-Жак. — Не е вярно.

— Тогава защо е умряла?

— Емили! Къде сте, детето ми? Емили! — извика госпожица Търстън, като с това прекъсна разговора им.

Емили хвърли бърз поглед наоколо и веднага скри дневника под канарата.

— Нали няма да говориш за това? — попита го тя умоляващо.

Жан-Жак поклати глава.

— Емили! Би трябвало да учите сега.

Гласът на гувернантката се приближаваше. Момичето хвърли още веднъж поглед на брат си, след което се обърна и започна да тича.

— Идвам, госпожице Търстън.

Жан-Жак погледна канарата, където беше скрит дневникът, а след това малкото момиченце, което, изглежда, се интересуваше от него и дори го обичаше като брат. Той почувства как сърцето му трепна и се затича към Шива. Най-после имаше някой, освен баща му, който знаеше истината за неговия произход и я приемаше с топлина.

 

 

— Но какво означава „дневник“? — попита Емили госпожица Търстън, когато се прибраха вкъщи.

— Тетрадка, в която човек описва това, което се е случило през деня — отговори гувернантката.

— А мислите си? — искаше да узнае момиченцето.

— Да. Защо не? — отвърна госпожица Търстън, поглеждайки Емили. — Но защо ме питате за това?

— Защото искам да си водя дневник — каза радостно момичето, като пъхна малката си ръчица в нейната.

— Я виж ти! Точно като майка си!

 

 

Страницата беше съвършено чиста, миришеше на хубаво. „Дори мастилото, в което съм потопила перото си, издава приятен мирис“ — мислеше Емили, като започна да пише в горната част на страницата. Беше 27 октомври 1834 година. Перото на Емили старателно изписа буквата Ж.

 

 

Жан-Жак се огледа, когато чу да го викат. Емили тичаше и размахваше една малка тетрадка. Като стигна до него, тя се спря задъхана и му я предаде.

— Виж, Жан-Жак, имам дневник!

Момчето го погледна за миг и се усмихна.

— И вече писах в него. Гледай! — продължи тя.

Тя прелисти страниците и пак му я подаде:

— Ето какво съм написала за днес.

Изчака да го прочете, но вместо това той наведе очи. Изражението й се промени.

— Не можеш ли да четеш?

Жан-Жак поклати глава. Емили взе дневника, погледна го внимателно и започна да чете на глас: „Жан-Жак ме обича.“

Тя отново му подаде малката книжка и нежно му се усмихна.

— Нали е вярно? — попита тя.

Той кимна утвърдително.

— Жан-Жак! — чу се гласът на Жак Бовилие.

— Татко е — каза Емили, като затвори дневника и го притисна до гърдите си. — Ако искаш, ще те науча да четеш. Искаш ли?

— О, да — отговори Жан-Жак, преди да се отдалечи.

След това той се спря и се обърна.

— Благодаря — добави той и се затича през лозята към баща си.

 

 

Жак беше забелязал от известно време в погледа на сина си особен блясък. Оформяше се като хубав младеж и Жак виждаше в него искрите на щастието.

— Имам нужда от хора — каза му той и посочи един малък склон с лозя. — Овцете са влезли там. Трябва нещо да се направи.

Жак мразеше овцете, които съседите му бяха започнали да отглеждат, страхувайки се, че ще дойде освобождението на робите.

— Ще отида да потърся хора, господарю.

— Трябва да ми казваш татко — каза Жак и докосна рамото на сина си.

— Татко — прошепна момчето и се затича към работниците.

Бащата се любуваше на стройното тяло на сина си, който скачаше като козле през лозята. Животът все още беше труден за всички тях, но Жак виждаше, че момчето расте и това го правеше щастлив. Той възседна коня си. „Да, имаше право“ — мислеше си Жак.

Беше приел смъртта на Емили като божи знак. Ева беше отказала да остане, но Жак можеше да задържи сина им. Въпреки чувството на вина, което не я напускаше, тя обичаше господаря си и той бе сигурен в това. Но знаейки, че присъствието й би засилило омразата на Клара, в името на сина си тя беше решила да си отиде. Добра Надежда бе домът на друга жена съпругата на Жак. Една жена, чието дете тя бе извадила на бял свят; една нежна жена, която беше умряла в ръцете й; жената на Жак, към която Ева изпитваше дълбоко уважение. И тя се беше върнала в крайбрежното селце…

Въпреки че с течение на годините Клара охладня към баща си, той вярваше, че един ден тя ще приеме Жан-Жак. Но се лъжеше. От момента, когато беше открила, че още обича баща си, и видяла, че тази любов се разбива от Жан-Жак, омразата й нямаше граници. Сякаш най-чистият миг от живота й беше изтръгнат.

Клара беше станала очарователна. Висока и стройна, с лице, обгърнато от блестящи черни коси, тя имаше бадемови очи и чувствена уста. Клара съзнаваше чувствеността, притаена в нея, и понякога това й пречеше. Тогава тя освобождаваше инстинктите си в гняв.

Имаше хармонична походка и като че ли се плъзгаше по земята. Често, както и днес, й се случваше да се разхожда в някое имение на Добра Надежда. Причините за това бяха различни.

Днес тя търсеше Сюзан. Не я викаше, просто ходеше и се оглеждаше настрани, знаейки, че ще я намери.

Господин Ботма и един друг човек бяха дошли да видят баща й. Синът му Тис не беше с тях, значи трябва да е със Сюзан. Клара чу крясък на птица. Тя се усмихна и се отправи безшумно в посоката, откъдето идваше звукът.

 

 

Сюзан също го беше чула. Застанала под едно дърво, тя чакаше Тис.

— Тис? — извика тя.

Сюзан бе прелестна със златните си коси и идеалното си лице. Нищо в неговото изражение и форма не можеше да отнеме лъчистата му красота.

При втория вик Сюзан се обърна. Шумът идваше зад нея. Това беше Тис. Тя не можеше да свикне с неговата хубост. Колко го обичаше! Дъхът й секна, когато ръцете му я обгърнаха. Силните му, сигурни и нежни ръце!

— Сюзан! — каза той с въздишка.

Тя зарови глава под брадичката му. Той се наведе, извърна леко лицето си и докосна страната й, преди да достигне устните.

— Баща ти там ли е? — попита Сюзан.

— М-м — отговориха устните му върху нейните.

— Защо?

— Робите — каза той.

Клара ги беше видяла, но не ги извика. Тя остана там, където си беше, без те да могат да я видят. Гледаше ги напрегната, сякаш ръцете на Тис милваха нея, а не Сюзан.

Сюзан хвана ръката на Тис, която се беше плъзнала в дантеления й корсаж. Едно малко седефено копче изхвръкна. Тя прошепна нещо с негодувание, но се дръпна назад, защото пръстите му достигнаха до гърдите й.

— Не! — извика тя.

— Сюзан! — въздъхна той. — Сюзан!

Ръката й отмести неговата.

— Не! — повтори тя, когато той я повали на земята и се наведе над нея.

Тис чувстваше как бие сърцето й, търсеше с поглед очите й. Тя поклати глава. Тогава той се усмихна и се опита да закопчее корсажа й, но едно копче липсваше.

— Къде ми е копчето? — попита тя с насмешка.

Тис ококори невинно очи. Сюзан го блъсна и той се търкулна по гръб.

— Къде ми е копчето?

Тис повдигна рамене и дръзко се усмихна.

— Къде ми е копчето? — смееше се Сюзан.

Той я привлече към себе си и силно я прегърна.

— Ще го потърсим твоето копче — каза Тис, преди устните им да се срещнат.

Клара стоеше неподвижна, но се обърна, когато чу острия глас на Уилям Ботма. Той беше вбесен и му бе все едно дали жените можеха да го чуят.

— Да, Жак, щом ви питам! Решението, което вземате, от какво е продиктувано — от общите ни интереси или от вашия пенис?

Жак не обърна внимание на обидата.

— Заставам на страната на правосъдието, Уилям — дори то да е между краката ми.

Човекът, който беше с Ботма, Йоханес Вантер, се усмихна и се облегна на стената на плевнята.

Уилям Ботма сниши глас и прониза с очи Жак.

— Значи няма да се борите за правата ни? — каза той треперещ от гняв. — И няма да се намесите, когато англичаните съдят Силие.

— Ако Силие не е малтретирал робите си, няма от какво да се страхува — отвърна спокойно Жак.

— Той е господар на тези роби! — заяви Ботма яростно. — С какво право ще го съдят? Както земята му принадлежи, така и робите са негови!

— Робът не е парче земя, което може да се притежава. Да го тъпче с крака! — извика Жак с негодувание. — Не може да господства над душата му, Уилям!

— Душата ли? Робите нямат душа. Но къде е вашата, приятелю? — каза той, като присви очи. — Прокълната от всевишния!

Той си тръгна, за да се опита да успокои гнева си, но това му беше невъзможно и се върна обратно.

— Робите ни бяха продадени от англичаните, Жак. Купихме ги доста скъпо и се разполагахме с тях. Да не би англичаните да са ги хранили? Не — ние!

В гнева си Уилям Ботма беше започнал да говори на африкаанс.

— Добре, нека ни ги вземат! Но чуйте добре какво ще ви кажа. Вие също ще загубите. Всичко това — и той протегна широко ръце — ще се превърне в едно нищо.

— Става дума за хора, Уилям.

— За роби! — възрази Ботма.

— Много добре — извика на свой ред Жак — но роби, за които сме обезщетени.

— А, и вие вярвате на англичаните? — изръмжа Уилям, разярен до крайност.

— Да — отговори Жак.

— Ние сме ипотекирали тези роби. Стимулирани от англичаните, сключихме заем въз основа на цялата стойност, а сега — ето че ни предлагат само половината. И казвате, че това е приемливо и справедливо! Но ние ще сме им длъжници, приятелю! Ще им дължим пари, които нямаме и които не ще можем да спечелим без работна ръка.

Той отново посочи Добра Надежда с гняв.

— Кажете сбогом — подхвана той, като гледаше втренчено Жак. — Кажете сбогом на всичко това, което е било вашият труд!

Жак не се помръдна. Дали Ботма имаше право, или не — той не отстъпи.

— Бихме могли да говорим с тях — предложи той.

— Да говорим! — избухна Ботма. — Да им говорим ли? — повтори той като погледна другия човек и се изсмя. — Ние им говорихме вече. Но вие бяхте там, когато „говорихме“ на важния английски губернатор. Та той не ни изслуша дори — каза Ботма, наблягайки на всяка сричка. — Чуват ли се гласовете ни в хубавия им Парламент?

Жак мислено призна, че Уилям Ботма беше прав.

— Няма да чакам да ми вземат земята, за да защитавам това, което ми принадлежи — продължи Ботма. — Няма да ми отнемат езика!

Той си тръгна, но изведнъж рязко се обърна към Жак:

— Не забравяйте. Жак, че за „тях“ ние сме само чужденци. Чужденци в собствената си страна!

Като стигна до коня си, той погледна Йоханес Вантер и попита:

— Къде е Тис?

— С момичето — отговори безразлично Йоханес.

— Тис! — изрева с отвращение Ботма.

 

 

Тис наостри уши, като чу гласа на баща си, но не се помръдна и не отговори. Седеше на земята, а Сюзан се беше облегнала на коленете му. Тис процеждаше песъчливата земя между пръстите си, а тя падаше върху полата на Сюзан.

— Всичко е тук, в тази земя, Сюзан. Всички чудеса и цялата красота на страната ни са тук.

Сюзан търкаляше малкото седефено копче върху една купчинка пръст, като оформяше пътечка.

— Когато говориш за това, забравям страха си — каза тя.

— От какво се страхуваш?

— От Африка.

Тис я прегърна силно, притискайки я до коленете си.

— Но Африка е чудесна — каза той.

— Такава е, когато ти говориш за нея.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти говориш така, сякаш си част от нея, сякаш си излязъл от земята й.

— Да, оттам съм излязъл. Ти също, Сюзан.

— Може би това ще стане един ден благодарение на тебе.

Тя отметна назад главата си, за да му се любува. Погледнат отдолу нагоре, изглеждаше много смешен.

Тя замълча, а той безмълвно я съзерцаваше.

— Мисля, че те обичам, Тис, но се страхувам.

— Тис, къде си? — извика отново Ботма.

Тя се обърна и го погледна.

— Омразата е обзела сърцата на хората, Тис. Тя разделя дори и бащите ни.

Той я целуна по нослето, а гласът на баща му отново отекна:

— Тис, тръгваме!

Тис беше хванал с ръце лицето на Сюзан. Пръстите му си играеха със златните й коси.

— Утре ще се видим ли? — попита той.

Сюзан кимна с глава. След това стана много сериозна и каза:

— Няма да ме насилваш, нали, Тис?

Той замълча.

— Обичам те, но трябва…

Целувката му й попречи да продължи.

— Когато поискаш, аз ще разбера — каза той.

 

 

— Да, Жак, аз ви изслушах — каза Ботма от коня си. — Жалко, че сте се оставили на жените от вашето семейство да ви поставят под английско влияние. Когато загубите всичко, ще признаете, че съм имал право.

Той още веднъж се огледа около себе си предизвикателно и извика:

— Къде е?

— Дано се лъжете, Уилям — каза спокойно Жак. — Надявам се да е така.

— Надеждата никога не е съзидавала нацията! — отвърна Уилям и видя сина си да тича към него. Сюзан ги наблюдаваше отдалече.

— Каза ли довиждане — подхвърли той на Тис, който го гледаше недоумяващо — на това момиче? — обясни Ботма, посочвайки Сюзан с едно повдигане на брадата.

След като каза това, той грубо дръпна юздите на коня си и тръгна в обратна посока, като остави след себе си облак от прах.

— Довиждане! — каза решително той на Жак, преди да потегли в галоп, следван от Йоханес.

Тис се метна на седлото.

— Говорете на баща си, Тис. Насилието няма да реши проблема.

Младежът не отговори. Той се чувстваше притиснат между баща си и Жак.

— Ще му говоря — каза той, като погледна Сюзан и последва Ботма.

 

 

— Какво ще правите?

Жак се обърна при въпроса на Прюданс. Косите й бяха в безпорядък, а дрехите изцапани. Целия ден тя беше прекарала в избата.

— Молил съм те да не ходиш в избата — каза Жак.

Тя беше станала хубава девойка със здраво тяло и енергично лице.

— Но защо, татко? Това е, което обичам.

— Не си вече дете! — отговори грубо баща й, изкарвайки на нея лошото си настроение.

— Но уча се да се занимавам с имота. Господин Клодел ми показва…

— Стой настрани от мъжете, Прюданс! — извика той.

Той си тръгна, но тя го последва.

— И какво да правя? Да стоя безучастна по баловете? Или да се занимавам с шев? Мразя това!

— Ти си жена! — отвърна Жак, сякаш тази констатация изчерпваше въпроса.

Откритото лице на Прюданс изразяваше дълбоко учудване.

— Това, че съм жена, трябва ли да ми попречи да обичам работата?

— Но това е мъжка работа!

— А жените да вървят по дяволите!? Не, татко.

Той се беше отдалечил, за да избегне спора, но тя не го пускаше.

— Искам да ви помогна да управляваме един ден Добра Надежда.

Жак се спря и я погледна:

— Управлението ще се извършва от тези, които са годни да се заемат с това.

— От Жан-Жак ли искате да кажете? — попита Прюданс с треперещ от гняв глас.

Жак кимна утвърдително и си тръгна.

— Защото е мъж ли?

Тя хвана баща си за ръкава и го дръпна назад, но когато срещна погледа му се поколеба. Най-накрая, като отметна назад глава каза предизвикателно:

— Когато мъжете говорят само за предстоящата разруха, жените се подготвят да я възпрат. Добра Надежда ще продължи да живее, аз ви го казвам, напук на Ботма и всеки друг! Дори и на вас!

Тя се обърна, за да се върне към избата, но изведнъж се спря и показа заплашително с пръст вратата на постройката:

— Там ще се науча как да спася Добра Надежда.

Прюданс изчезна в избата, а Жак отпусна глава. Беше твърде изморен, за да продължи спора. Прюданс го изморяваше повече от всеки друг, дори и от човек като Ботма. Тази мисъл го наведе на размисъл: „Прюданс, която нямаше още осемнадесет години, беше силна като мъж. Но какво значение имаше това? Тя си беше жена и дори да не си даваше сметка за това, тялото й го разкриваше пред мъжете.“

Облегната на стената на избата, Прюданс се мъчеше да възвърне спокойствието си като дишаше дълбоко. Все още се страхуваше от баща си. Думите й не го показваха, но като малко момиченце трепереше пред гнева му. Но защо баща й трябваше да избере за нея пътища, за които тя не искаше и да знае?

Сюзан изпита пред Клара същото объркване. Клара беше изникнала пред нея веднага след като Тис си бе заминал.

— Обичам го и ми е все едно какво мислиш за него — извика й тя в лицето.

— Обичаш ли го? Знаеш ли поне значението на тази дума? — попита Клара с подигравателен тон.

— Не, Клара, тази дума за тебе няма значение. Ти, която смяташ, че Ботма са по-нисши от нас! Но нека се огледаме. С какво ги превъзхождаме, ако любовта е непознато чувство за нас?

— Може би там е причината — каза Клара.

Сюзан смаяна гледаше сестра си.

— Ти изопачаваш всичко, което ти кажа. Човек не може да говори с тебе.

Тя искаше да избяга, но Клара я хвана за ръката.

— Ти не разбираш ли, че искам да те предпазя?

— От Тис ли? — попита Сюзан, като се освободи насила.

— И от чувствата ти, Сюзан. Те са фалшиви… Това, което изпитваш към Тис, е съчувствие, а не любов.

— О, не — отговори Сюзан, бавно поклащайки глава.

Никога досега тя не се беше осмелявала да се противопостави на сестра си, но любовта й към Тис я изпълваше със сила, защото беше чиста и истинска.

— Обичам го с цялото си същество. Той е завладял мислите ми. Когато ме докосне… когато ръцете му…

Клара реагира така, сякаш я бяха изнасилили. Тя замахна и удари Сюзан. Силата на Сюзан се стопи. Сълзите изгаряха очите й.

— Видях те с този представител на бурите! — изрева Клара. — Видях ви като животни, водени от нагона.

— Обичам го! — извика Сюзан.

— Както баща ни обичаше онази робиня — отвърна Клара.

Тишината падна между тях. Клара бе стигнала до своя предел. Гласът й се смекчи, сякаш за да утеши Сюзан:

— Не е различно, Сюзан. Опитай се да го разбереш.

— Ти смяташ, че Тис не струва повече от един роб?

Думите се бяха изплъзнали от устата, като че ли „истинската“ Клара изведнъж се беше появила. Клара обходи с поглед корсажа на сестра си. Усмихна се, като видя конеца, където липсваше малкото седефено копче и внимателно приближи двата края на корсажа.

— Няма да ме промениш — каза Сюзан, която не искаше да се предаде пред красноречивото мълчание на сестра си.

Най-после Клара вдигна очи и се вгледа в Сюзан.

— Но неговото семейство ще успее може би.

Думите на Клара заплашваха да се превърнат в реалност у семейство Ботма. Тис беше седнал до грубата дървена маса, която заемаше средата на стаята. Баща му, наведен към него, говореше, изразяваше се бавно, но атмосферата беше наелектризирана.

— Сюзан не е този род момиче, което на драго сърце бих приел вкъщи.

Господин Ботма отмести лактите си от масата, тъй като жена му Тереза поставяше купа с храна пред него. Тя също беше напрегната.

— Когато станеш по-голям, ще разбереш, че съм имал право.

— Не, татко — каза спокойно Тис. — Когато стана по-голям ще се оженя за Сюзан.

От печката, където пълнеше друга купа за Тис, Тереза отместваше поглед от сина си към Уилям. Застанали прави до майка си, дъщерите наблюдаваха сцената и чакаха да бъдат обслужени мъжете. Те предполагаха, че баща им ще избухне, но това не стана. Ботма въртеше с показалец купата си.

— Е, добре, ще говорим за това друг път — заяви той, като погледна сина си в момента, когато Тереза слагаше пред него вечерята.

Но Тис не погледна храната, а отправи поглед към майка си, която пълнеше купата на една от сестрите му, Тарси. Тя беше още дете — крехка, руса и напълно различна от Анна, по-голямата от тях. Анна беше тъмнокоса като всички в семейството. Тис имаше слабост към по-малките си сестри. Той мислеше за тях, докато баща му казваше молитвата. Повече от него те бяха жертва на тесногръдието на родителите си, затворени в тази малка къщичка — бедна, но чиста, където всяко кътче блестеше. Това беше изява на вътрешна гордост.

— Не разбирам защо не я обичате — каза Тис, който беше започнал да се храни. — Защото господин Бовилие не е съгласен с вас ли?

Баща му прекъсна вечерята си.

— Храни се, Уилям — каза тихо жена му, която беше седнала до него, но той не й обърна никакво внимание.

Облегнал лакти на масата, той говореше безкрайно бавно:

— Защото не искам синът ми да прекъсне връзката с близките си и да бъде предател на Божията дума.

— Кога Бог е казал, че не трябва да обичам Сюзан, татко? — попита Тис, който не можеше да скрие, че му е забавно. — Кажи!

— Иди да потърсиш Библията! — извика той.

Жена му и двете му дъщери сякаш се смалиха на столовете си.

— И ти се осмеляваш да ми говориш за момиче, чийто баща спи с робиня, сякаш Господ не осъжда този грях!

Ботма стана и отиде да търси голямата семейна Библия. Донесе я и я хвърли на масата. Жена му и двете дъщери хванаха здраво купите си, за да не се разлеят, когато Библията с трясък се стовари до тях.

— Гледай тук и чети добре! Това е Старият завет, Тис. Исус Навин, 9! Второзаконие, 7! Ездра, 9!

— Храни се, Уилям — каза Тереза, като тикна пред него чиста купа и отиде да събира парчетата от другата.

— А какво казва Новият завет, татко?

Тис постави ръка на Библията. Ботма го наблюдаваше. Тис вдигна поглед към него, след което отново сведе очи към Библията. Отвори я и потърси страницата. Майка му беше права, а момичетата стояха с наведени глави.

— Послание към Ефисяните, 2. „Понеже той е нашият мир — прочете Тис, — той от два народа направи един, като разруши преградата, която ни разделяше.“

Тис погледна баща си.

— Кажи му, майко — процеди Уилям през зъби, — разкажи на сина си греха на това семейство.

— Не ме интересува семейството, татко, а единствено Сюзан.

— Ти не искаш ли разкоша и изтънчеността на Бовилие? — попита подигравателно Ботма.

— Искам да живея в мир в тази страна. Със Сюзан — добави Тис след малко.

— И ти вярваш, че англичаните ще ти позволят? Мислиш ли, че те ще ни позволят да бъдем богоизбрани, каквито сме, за да живеем в тази страна.

Уилям блъсна стола и се отправи към ъгъла на стаята, откъдето откачи една карабина.

— Това е причината, поради която ще дойдеш с мене — отсече Ботма.

— Не се меся във вашата война, татко — каза Тис и се обърна към храната си.

— Наистина ли?

Ботма се приближи до сина си и се наведе над него.

— Не е ли това и твоя война?

— Не — отговори Тис.

Ботма се изправи. Той го погледна с презрение. Жена му и дъщерите чакаха уплашени. Уилям се запъти към вратата. Там спря и се обърна, сякаш искаше да му даде последна възможност, но Тис не каза нищо.

— В този случай ти не си вече част от семейството.

И излезе. Вратата се затвори с трясък след него. Последва продължителна тишина. Най-накрая майката на Тис я наруши:

— Иди да намериш баща си, Тис.

Той поклати глава.

 

 

Ако Сюзан знаеше какво се беше случило в къщата на Тис тази вечер, нямаше да отиде при Жан-Жак и да търси помощ от него. Жан-Жак обичаше Сюзан. Той си припомни, че като дете тя беше сдържана, когато го закачаха. Отначало той не знаеше какво да й отговори. Сюзан искаше да се срещнат в конюшнята същата вечер, за да я заведе във фермата на Ботма. Щеше да избяга с Тис. Тя се страхуваше от Клара и точно това възпираше Жан-Жак. Но той беше решил да й помогне, когато тя му каза: „Сега разбирам баща ми и майка ти, Жан-Жак. Нищо не може да спре любовта.“

Когато в полунощ Жан-Жак влезе в конюшнята, не знаеше, че Клара го чака. Тя стоеше скрита зад ъгъла.

— Здравей, Шива — прошепна Жан-Жак и помилва коня си. После се приближи до един друг кон, който беше приготвил за Сюзан, и го заведе в средата на конюшнята. Шива изцвили, сякаш да привлече вниманието му.

— Ти също ще дойдеш.

Жан-Жак отиде да търси седло за Сюзан.

— И ти като мене обичаш нощта, нали, Шива?

Той се спря, защото му се стори, че чу някакъв шум.

— Госпожице Сюзан? — извика той съвсем тихо.

Доближи се до вратата и погледна навън. Нямаше никой. Момчето се върна при коня на Сюзан, за да завърже юздите. Другият кон се изправи на задните си крака. Жан-Жак го хвана за юлара.

— Какво има? Успокой се!

Опита се да го успокои, но не успя. Сега пък Шива започна да рита. Жан-Жак се огледа да види дали някоя змия не се е промъкнала в конюшнята, но почувства нещо и се спря. След това чу шум и се обърна. Малки пламъчета горяха под сламата. Жан-Жак се впусна към коня на Сюзан, хвана го за юлара след това и другия и ги повлече към вратата.

— Елате, елате — викаше им той.

— Жан-Жак!

При този вик на ужас той се спря на вратата. Беше Сюзан. Под качулката й се виждаха широко отворените й от уплаха очи.

— Гледай, Жан-Жак, гледай!

Той се обърна и видя как пламъците се изкачват до тавана като огромни огнени пипала. Те проникваха навсякъде. Искаше да се върне в горящото помещение.

— Не! Не можеш да отидеш там! — извика Сюзан, но не успя да го спре.

— Шива!

— Жан-Жак!… Къде си? — викаше Сюзан сред бъркотията от пушек, пламъци и цвилене на коне.

Жан-Жак изкара конете, като си предпазваше лицето с ръце. Когато видя Шива, започна да шляпа и да вика:

— Хайде, Шива! Излизай!

Шива не мърдаше. Момчето се опита да я избута напред, но безуспешно. Въпреки задушаващите пламъци Жан-Жак сграби юлара и я задърпа. Но конят се съпротивляваше и отказваше да се помръдне.

— Шива! — молеше я момчето. — Трябва да дойдеш!

— Остави! — извика Сюзан, мъчейки се да проникне през дима, въпреки изгарящата топлина, която я отблъскваше. — Излез, Жан-Жак. Трябва да излезеш! — ревеше тя и сълзите сподавяха гласа й. — Ела… Моля те…

Шива изтръгна с глава юлара от ръцете на Жан-Жак, който загуби равновесие и се олюля назад.

— Излизай! Излизай! — пищеше Сюзан, без да забележи Клара, която се беше промъкнала в мрака и се връщаше вкъщи. Тя изтърва по пътя един изгорял факел.

Като стигна до ъгъла на къщата, се спря за миг и погледна назад. Горящата конюшня я накара да се усмихне, но бързо изчезна, когато Жак рязко отвори вратата и хукна към мястото на бедствието.

— Жозюа, Септембр! Бързо! — викаше той и тичаше към камбаната за робите. После яростно я заби.

Забеляза Сюзан на прага на конюшнята, която беше като сянка на фона на пламъците, и се забърза към нея.

— Махни се, Сюзан! Всичко ще се срути! — извика той и я дръпна назад.

— Жан-Жак е вътре, татко! — каза Сюзан.

Жак погледна натам и тласна момичето към външната камбана.

— Звъни да дойдат мъжете! — заповяда й той, като й дръпна палтото, за да се покрие, и влезе в конюшнята.

В първия момент той нищо не можа да различи. Горещината беше непоносима, пламъците — задушаващи.

— Жан-Жак! — извика той.

Погледна жаравата. Една огненочервена стена започваше да се пропуква. Изпълнен с ужас, Жак забеляза сина си. Въпреки че гърбът му бе в пламъци, той не преставаше да тегли Шива за юлара. Жак си метна палтото на Сюзан и се хвърли в огнената стихия.

Навън камбаната кънтеше с всичка сила. Той сграбчи сина си, покри го с палтото и го измъкна навън.

— Не! — крещеше момчето. — Шива е още вътре. Не!

Мъчеше се да се освободи, за да се върне, но Жак го държеше здраво. От всички страни робите се стичаха към конюшнята, викаха и търсеха вода. Мария наблюдаваше ужасена гледката от прага на къщата. Прошарената й коса беше настръхнала. Сега тя изглеждаше състарена. Погледна госпожица Търстън, която беше застанала до нея.

— Боже мой, какво става? — попита глупаво тя.

Мария отговори просто:

— Пожар.

Сюзан изтича към баща си, който увиваше Жан-Жак в палтото й.

— Шива… — шептеше момчето.

Жак гледаше момчето с умоляващи очи.

— Стара беше, Жан-Жак. Дошло й е времето.

Със стон на пребито животно Жан-Жак падна и се сви в краката на баща си. Жак се наведе да го утеши, но мисълта да докосне живата рана на това болезнено отчаяние, го възпря.

— Конете… конете спасени ли са? — попита малката Емили, която беше дотичала от къщи придружена от Прюданс.

— О, не! — проплака Прюданс, като видя Жан-Жак.

— Как е той, татко? — попита Емили, виждайки любимия си брат, свит пред баща си.

— Цял и невредим — отговори Жак.

— Но той е в шоково състояние, татко — каза Прюданс като гледаше момчето с жалост. — Трябва да го отнесем вкъщи. Ще ви помогна. Хайде!

Но преди да е направила и едно движение, един голям къс от пламтяща греда падна и се сля с изгорелите остатъци. Прюданс подскочи. Там, като изникнала от развалините, Клара стоеше неподвижна. Тя погледна Жан-Жак, после баща си и попита:

— Ранен ли е?

— Да. Прюданс, помогни ми!

— Внимавайте, татко — каза Сюзан. — Пламъците са засегнали гърба му. Видях.

— Значи си била тук — забеляза Клара с чист като кристал глас.

Сюзан я погледна за миг. Клара се обърна.

— Няма ли да попитате какво са правили Сюзан и това момче през нощта в конюшнята, татко?

Всяка дума тежеше от намеци:

— Няма ли да ги попитате, татко? — повтори тя.

— Трябва веднага да го пренесем. Хайде — каза Прюданс, без да обръща внимание на Клара.

— Какво казваш? — попита Сюзан спокойно, като се приближи до Клара. — Какво искаш да кажеш?

— Че след всичко това не за Тис Ботма трябва да си загрижена — процеди Клара, преди да изчезне към къщи.

Когато Сюзан погледна баща си, тя разбра, че Клара е постигнала целта си. Жак я гледаше учуден.

— Какво правеше, Сюзан? — попита той.

— Не е вярно това, татко — отрече Сюзан, въпреки че нищо не беше казано. — Не вярвайте на Клара. Не е вярно!

Тогава Жак погледна сина си. Той седеше неподвижно, вперил очи в горещите развалини, които представляваше конюшнята. Робите изливаха кофи вода. Жан-Жак гледаше гроба на Шива.

— Какво правеше със Сюзан? — попита баща му.

Не получи отговор. Повтори въпроса си с обвиняващ тон.

— Какво правеше вътре със Сюзан?

Жан-Жак се обърна към него озадачен от държанието му.

Сюзан се приближи, наведе се и му каза:

— Кажи, Жан-Жак. Няма значение. Можеш да му кажеш.

Но той нищо не каза.

Тогава Сюзан се обърна към баща си:

— Бях го помолила да ме отведе до фермата на Ботма, за да се срещна с Тис. Трябваше да замина с него.

— Вярно ли е? — попита Жак сина си.

Жан-Жак не отговори.

— Трябва ли да сметна, че Сюзан лъже? Вярно ли е, Жан-Жак?

— Но аз ви казах — защитаваше го Сюзан. — Казах ви какво се случи. Вярно е.

— Той не си е глътнал езика, нали?

Жак не изпускаше от очи момчето. Емили, по нощница, присъстваше на сцената и изпитваше ужас. Прюданс си отиде, за да не бъде замесена в драмата.

— Говори! — изкрещя Жак и удари сина си.

Емили отскочи настрани.

— Не! — извика тя. — Спрете!

— Чуйте ме, татко! — каза Сюзан и му хвана ръката, за да му попречи да продължи. — Трябва да ме изслушате. Той щеше да ме заведе…

— Кажи ми истината! — викаше Жак, без да слуша. — Искам да чуя истината, Жан-Жак!

— Госпожица Сюзан ви я каза — отговори момчето с пламтящ поглед.

— Кажи ми я ти! — изрева Жак. — Тебе искам да чуя!

За пръв път в живота си Жан-Жак видя в очите на баща си тази осъдителна искра, която често виждаше в погледа на другите белокожи. Присъдата, която се основаваше единствено на цвета на кожата му. Все пак той намери смелост да отговори:

— Ако не вярвате, значи не искате да повярвате.

След като каза това, Жан-Жак отново обърна очи към конюшнята. Това, че беше се заклел в живота на майка си никога и на никого да не казва, че е завел Сюзан при Тис, не беше обяснение за мълчанието му. Истинската причина бе предубеждението за неговата вина, което четеше в очите на баща си. Той ясно беше прозрял мислите му и нищо не можеше да каже.

Ако болката, която изпитваше на ранения си гръб, беше силна, то тази, която разкъсваше сърцето му, бе непоносима. Мислите му се върнаха към Шива — меката уста, топлият дъх, ухаещ на сено, нежните очи, които го гледаха с толкова доверие! Жан-Жак плачеше без сълзи. Плачеше тихо с душата си.