Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Bonne Esperance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2017)
Разпознаване и корекция
egesihora (2017)

Издание:

Автор: Луаншия Греер

Заглавие: Добра надежда

Преводач: Румяна Колева

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: френски

Издание: Първо

Издател: „Калпазанов“

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Печатница: „Абагар“

Излязла от печат: 1993

Редактор: Найден Недялков

Технически редактор: Лидия Николова

Коректор: Мая Арсенова

ISBN: 954-8070-52-9 (ч.1)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4833

 

 

Издание:

Автор: Луаншия Греер

Заглавие: Добра надежда

Преводач: Румяна Колева

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: френски

Издание: Първо

Издател: „Калпазанов“

Град на издателя: Габрово

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Печатница: „Абагар“

Редактор: Найден Недялков

Технически редактор: Лидия Николова

Коректор: Мая Арсенова

ISBN: 954-8070-53-7 (ч.2)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4834

История

  1. — Добавяне

17.

Емили погледна недоверчиво странния дървен стол на колела. Оставен до леглото й, той стоеше там от две седмици, а тя вече шеста седмица не беше ставала. Баща й сам го бе изработил, но това, без съмнение, нямаше да я спаси от затвора, в който се намираше. Нито баща й, нито някой друг можеше да разбере, затворът беше в нея самата.

— Ще опитате ли днес? — попита Джофри.

Както всеки ден, малкото момченце подаде главата си през полуотворената врата. То нямаше търпение леля му да седне в стола, за да може да я тика.

— Не днес — както винаги отговори Емили.

— Добре — каза Джофри и си тръгна.

— Къде отиваш?

Имаше още нещо, което хората не можеха да разберат: когато си отиваха, тя се чувстваше по-самотна, отколкото би била, ако не бяха идвали.

— Не знам — каза Джофри и сви рамене.

— Къде е Жак?

— Не знам. Каза ми да се махам.

— Тогава къде отиваш?

— Никъде, но ако поискате да опитате, извикайте ме и аз ще кажа на Розита. — Дребничкият Джофри се промъкна зад вратата, но преди да я затвори, каза тихо: — Не бива да се страхувате.

Той се огледа плахо в коридора и изтича към кухнята. Мария го погледна, когато той влезе. Тясната й памучна рокля се пукаше по шевовете, а дебелият й ханш едва се побираше на дървения стол. Протегнала дебелите си ръце напред, тя белеше старателно картофи.

— Майка си ли търсите? — попита тя.

— Не.

Джофри отиде при нея. Тя е толкова стара, че би трябвало вече да е умряла, мислеше си той. Погледна ситните й бели къдрици.

— Леля Емили не иска да седне на оня стол — каза той сякаш между другото. Мария издаде напред устни и поклати глава.

Джофри искаше да я помоли да му откачи големия ключ от стената на салона. Много пъти се беше опитвал да го стигне, но не успяваше.

— Знаеш ли го оня ключ? Оня — големия, стария?

— Кой? — Мария продължи да бели картофите. Знаеше за кой ключ става дума.

— Този, дето виси на стената в салона.

Тя въздъхна. Този ключ я дразнеше. Беше толкова стар и мръсен, че не разбираше защо го държат още там.

— Може ли да ми го дадеш?

— Защо?

— За да го почистя.

— Защо?

— Не знам.

— Е, защо тогава?

— Ще ми го дадеш ли? — попита той, вместо да отговори.

— Розита! — извика Мария, без да оставя картофите си.

Джофри гледаше спиралата от картофени обелки върху масата. Розита влезе с вързоп чисто бельо.

— Иди и му дай онзи ключ.

— Кой ключ? — попита Розита. — Какъв ключ искаш?

— Онзи ключ, знаеш го много добре.

— Но за какъв ключ ми говориш?

— Той ще ти го покаже. Но не казвай за това на майка си, момчето ми.

Джофри кимна с глава.

Розита откачи ключа и го даде на Джофри. Той знаеше какво означава този ключ за майка му. Мисълта, че когато порасне, трябва да го занесе във Франция, го ужасяваше. Щом като тук не можеше да отвори нито една врата, защо пък да може във Франция? Всъщност той не искаше да отиде там, защото французите не говорят английски. Жак му бе казал, че затова учи френски.

Реши да скрие ключа. И когато Жак бъде готов, той ще го занесе във Франция. Но малкият Джофри не знаеше, че ключът беше само един символ, а символът не може да се скрие.

— Благодаря, Розита — каза той усмихнат и стисна ключа в ръчицата си.

— Какво ще правите с него? — Розита погали русите му къдрици. — Не казвайте на майка си, че аз съм Ви го дала.

— Няма да го загубя. — Момчето пъхна ключа в джоба си.

— Не казвайте на майка си!

Когато Розита си замина, Джофри тайничко се измъкна от салона и като вземаше по две стъпала наведнъж, стигна до мансардата. Тази стая пазеше тайните на баща му и затова майка му никога не идваше тук. Но Джофри не знаеше, че тази мансарда помни и Жан–Жак.

Джофри извади червения мундир и трептящ от възбуда го облече. Ръкавите му стигаха до земята. Малките му ръчички съединиха долните части на мундира. Огледа се и видя, че краката му не се виждат. Пое си дълбоко въздух. След време ще носи същата униформа и ще бъде като баща си. Погледна позлатената корона на пагона и си помисли, че и той ще стане майор. Съблече мундира, извади ключа от панталона си и го пъхна в джоба на мундира. Майка му никога няма да се сети да го потърси там. След това Джофри сгъна униформата и я прибра на мястото й. Чу някой да се изкачва по стълбите. Погледна още веднъж голямата кутия, която криеше тайната на ключа и на бъдещето му.

Когато видя брат си изправен до вратата, той се стъписа. Лицето на Жак изразяваше ярост.

— Добър ден, Жак.

— Какво правиш тук? — попита Жак и огледа стаята, в която Сънди му беше казал, че е живяло детето на робинята.

— Нищо — отговори Джофри и сви рамене.

— Знам какво си правил.

— Какво съм правил? — каза невинно Джофри.

— Гледал си униформата на татко.

— Много ми е голяма засега. — Джофри искаше да сподели тайната с брат си, да му каже истинската причина за идването си. — Виждал ли си този ключ?

— Кой?

— Този, който не може да отключи нито една врата — каза Джофри и посочи с глава кутията. — Той е вътре.

— Защо? — попита Жак озадачен.

— Не го искам.

— Но ти не може да го криеш.

— Той е твой.

— Глупак!

Жак рязко се обърна и си тръгна, а Джофри отново се почувства самотен…

— Розита! — гласът на Емили, който долиташе от долния етаж, прекъсна мечтите му. — Искам да седна на стола. Искам да изляза!

От радост Джофри не усети как стигна до вратата и хукна по стълбите. Вълнението беше изтрило и най-малката следа от самотата.

— Розита! — извика той. — Леля Емили иска да седне на стола.

Милувката на свежия въздух по лицето му беше най-възхитителното усещане: скърцането на железните колела по тревата и мачкането на житата при преминаването на количката — най-вълшебният шум. Джофри тичаше отпред, а слънцето танцуваше в сините му очички и оживяваше лицето му.

— Харесва ли ви? Приятно ли е? Сигурно е много забавно. Мога ли да опитам?

— Приятно е, Джофри — каза Емили и докосна ръката на Розита, която тикаше количката зад нея. — Много е приятно.

— Емили — можа да каже само Жак, когато видя отдалече стола на колела. После пришпори коня си към Емили.

— Вижте колко се радва баща ви — каза тихо Розита.

— Тя го харесва! — Джофри се затича към дядо си. — Леля Емили харесва количката, която й направихте.

Жак скочи от коня и коленичи пред дъщеря си. Топлината, която излъчваше усмивката й го накара да забрави всичко останало. Тя погледна баща си в очите, но в тях видя необикновена празнота.

— Сега всичко е различно, татко! Всичко ще бъде различно. Обещавам! — Тя го притегли към себе си и го прегърна…

 

 

Инвалидният стол стана неизменна част от пейзажа на Добра Надежда. Емили гледаше баща си, който вървеше из лозята. Седнала на една пейка до количката на Емили, Полин проследи погледа й. Тя често идваше тук. Знаеше какво ще я помоли приятелката й, но този път започна първа:

— Майка ми живее в лъжа, за да предпази сина ми. Ако кажа истината, тя няма да я понесе.

— Истината не може да убие никого. Ако баща ми не намери стимул за живот, ако истината остане скрита, той ще умре.

Полин гледаше Жак Бовилие в лозята. Дори от разстояние личеше как дългите години са превили гърба му.

— Това е най-съкровеното ви желание, нали? — попита Полин.

Емили кимна с глава.

— Сега, когато Джон учи в Кейптаун, мисля, че е възможно — каза Емили, изпълнена с надежда.

Погледът на Полин се спря на инвалидната количка, на шотландската пола и безжизнените крака на Емили.

— Кажете му го — прошепна Полин.

Емили се задъха от изненада, а душата й сякаш скачаше от радост. Протегна ръка и хвана Полин като че ли с това търсеше потвърждение на думите й.

— Но, моля ви, нека да не казва на никого — добави Полин и сведе очи.

— А на Ева?

— Загрижена съм най-напред за майка ми.

На Емили й се искаше да скочи от количката и да се затича към баща си, да се хвърли в прегръдките му и да извика:

— Жан–Жак има син!

Но тя преглътна радостта си. Ще изчака да остане сама с него, за да му го каже.

 

 

Настъпи смут в съзнанието на Жак. Струваше му се, че не е чул добре думите на Емили. Гледаше я подозрително и се опитваше да съсредоточи мислите си. Искаше да й повярва, но не смееше.

— Повтори това, което ми каза — помоли я той и седна на ръба на леглото и.

— Полин и Жан–Жак имат дете. Това дете е Джон Уестбъри.

Тя разказа всичко и зачака истината да измине своя път и да достигне до съзнанието му. Забеляза слаба светлина в очите му, но той рязко се обърна, стана и се отдръпна от леглото.

— Татко — нежно го извика Емили. Сега Жак изглеждаше още по-прегърбен, сякаш бе потънал и изчезнал в самия себе си. — Идете да намерите Ева.

Жак се обърна и погледна дъщеря си.

— Какво има? — попита тя като видя изражението му.

— Защо не ми го е казал?

— Не можеше. Нима не разбирате? Той трябваше да предпази сина си.

Жак разбра. Знаеше какво е изпитвал Жан–Жак, когато са му отнели детето. Изведнъж сякаш прозря всичко, което досега му е изглеждало необяснимо. Жан–Жак бе влязъл в армията, за да осигури бъдещето на Полин и сина им. Щастието, към което Ева и той още се стремяха.

— Търсих ви. — Гласът на Клара изтръгна Жак от мислите му. — Исках да поговоря с вас.

— Пак ли, Клара? — каза Жак и я погледна ледено. Той знаеше какво иска тя. Едно–единствено нещо я занимаваше — завещанието му.

— Отивам в Кейптаун — заяви Жак и тръгна към вратата.

Емили много добре знаеше къде отива той.

— В Кейптаун ли? — каза надменно Клара. — Може би искате да се срещнете с нотариус?

— Не.

Те се изгледаха недоверчиво. Жак не беше отстъпил досега пред желанието й.

— Искаш да въведа ред в делата си? — попита студено той.

— Би било нормално да поемете своята отговорност.

— Знам моите отговорности, Клара. Съветвам те да се занимаваш повече с твоите — каза Жак, погледна съучастнически Емили и бързо излезе от стаята.

— Защо татко се държи така? — попита Клара.

— Не съм сигурна, че те разбирам добре — каза Емили, която наистина не я разбираше.

— От години не е ходил там.

— Да, така е — отвърна Емили и взе дневника от нощното си шкафче. — Но може би е дошъл моментът да отиде отново. Нямам нужда от нищо. Благодаря.

Нещо се е променило в държанието на Емили, чувстваше Клара. Шум от конски тропот я привлече към прозореца.

— Къде отива? — попита тя като видя баща си да напуска Добра Надежда.

Без да се смущава от присъствието й, Емили старателно написа в дневника си: „Истината съживи баща ми“. После вдигна очи към сестра си, която явно не се чувстваше удобно, и заяви:

— А защо да не отиде в Кейптаун? Не е ли нормално да потърси жената, която обича?

Вратата се затвори с трясък зад Клара и най-после Емили остана сама. Тя въздъхна и погледна отново дневника си. Думите, които написа, се открояваха ясно на страницата: „Господи, направи така, че Клара никога да не узнае истината!“.

 

 

Жак напусна Добра Надежда, без да подозира, че е проследен. Жак Марздън дебнеше дядо си скрит в лозята, които ограждаха пътя. Жак знаеше къде отива дядо му. Отиваше при робинята, за която Сънди му беше говорил. Тази жена, чието име не се произнасяше от никого вкъщи, но от която дядо му имаше син — Жан–Жак.

 

 

Предградието Уинбърг се намираше само на няколко километра от Кейптаун и Жак пренощува в един малък пансион. Взе решението си внезапно. Не бе виждал Джон Уестбъри отдавна, но знаеше, че момчето е изпратено в Кейптаун, за да учи в едно малко училище, ръководено от английско семейство. Джон живееше с тях и още няколко ученика, които не можеха да се връщат вкъщи. Някои бяха болнави, дошли от Англия заради африканското слънце.

Жак премина през Уинбърг, което приличаше много на холандско селце: хубави къщички със зелени капаци на прозорците и широки пътеки, водещи до планината Тейбъл, чиито полегати склонове бяха покрити с цветя и смокинови дървета. Забеляза голямата бяла къща, която се издигаше над всички останали. Дръпна връвчицата на медния звънец и го чу как отеква в училищните стени. Чуха се детски стъпки и авторитетен мъжки глас:

— Като се върна, да сте го научили добре.

Един мъж на средна възраст отвори вратата — господин Джеймс Робъртсън, чието сако беше изцапано с тебешир. Косите му падаха върху челото и той непрекъснато ги отмяташе назад.

— Какво мога да направя за вас?

— Благодаря ви. Аз съм приятел на семейството на Джон Уестбъри и бих искал да знам дали е възможно да го видя, за да се уверя, че е добре.

— Джон Уестбъри ли? А защо да не е добре? — попита учителят недоверчиво.

— Просто минавах оттук — побърза да каже Жак.

— Ще ида да видя къде е. Казвате — приятел на семейството?

— Съсед.

— Разбирам. — Робъртсън посочи на Жак един стол във вестибюла. — Няма да се бавя, а и вие също, предполагам. Ние учим, и то добре. Джон Уестбъри има голямо бъдеще пред себе си.

Жак седна и зачака. Едно момиче, облечено в ученическа престилка, мина край него и направи лек реверанс.

— Добър ден, господине — каза тя и се отдалечи.

Жак вдъхваше мириса на хартия и тебешир. До него долитаха монотонните гласове на деца, които рецитираха „Илиада“. После чу тежките стъпки на човека, който с толкова недоверие го бе допуснал до своя свят. Свят, към който се стремеше и госпожица Търстън, но смъртта не й позволи да надникне в него.

Джон Уестбъри влезе във вестибюла.

— Добър ден, господин Бовилие — каза той и наведе глава. Очите му бяха сини, а леко начупената му коса руса. Усмихна се учтиво. Жак разбра, че всъщност досега никога не беше го виждал истински. Пред него сякаш стоеше синът му. Единствено цветът на кожата му беше друг.

— Добър ден, Джон.

Жак му протегна ръката си, която Джон стисна енергично. Беше висок за възрастта си. Детинската му непохватност още не бе изчезнала, но зад юношата вече се появяваше мъжът.

— Как си? — попита Жак.

— Много добре, господине.

Джон Уестбъри го гледаше учудено. Чувстваше се притеснен, защото едва познаваше Жак Бовилие и не можеше да разбере защо е дошъл да го види.

— Добре ли са родителите ми? — попита той, за да каже нещо.

— Да. Бях в Кейптаун и реших да се отбия и да те видя.

— Били сте в Кейптаун?

— Да.

Неловко мълчание се настани между тях. Жак не го изпускаше от очи. Край тях мина едно момиче.

— Сара! — извика Джон.

Тя моментално се изчерви.

— Това е моя приятелка — каза Джон. — Сара Рансъм. Тя е дошла от Англия и живее тук с господин и госпожа Робъртсън.

— Радвам се да се запозная с вас, господине.

Сара се поклони. Беше бледа и крехка. Погледна Джон и отново се изчерви. Джон й се усмихна. И той беше срамежлив.

Учителят се изкашля. Срещата беше приключила.

— Това ли е всичко? — попита той.

Въпросът не изискваше отговор. Господин Робъртсън отвори входната врата.

— Благодаря — каза Жак и стана.

Когато тръгна към вратата. Джон го загледа озадачен. Не беше казано нищо, което да оправдае посещението.

— Моля ви, предайте поздрави на родителите ми и на сестра ми Полин.

— Добре, ще предам. — Жак го погледна, но пред дебелата лъжа, която семейство Уестбъри бяха изтъкали около него, той нямаше сили да му стисне отново ръката. — Ще поздравя и сестра ти.

Жак си тръгна, защото това посещение само усложни нещата. Прекоси прага и хвърли последен поглед към Джон Уестбъри, който стоеше до Сара Рансън. Твърде самоуверен е, помисли си Жак.

— Защо е дошъл да те види? — попита Сара, когато вратата се затвори. — Кой е той?

— Върнете се в стаята си! — извика господин Робъртсън и плесна с ръце.

— Съсед — каза Джон, сякаш това обясняваше всичко.

 

 

Наближавайки малкото рибарско селце, където живееше Ева, Жак почувства, че в него отново се заражда живот. За пръв път след смъртта на сина си той имаше хубав повод да дойде при нея. Две измършавели кучета се затичаха между колибите, като джафкаха нервно около копитата на коня. Жълтите им очи светеха, а когато конят ги ритна, те побягнаха с вой от уплаха. Хората от любопитство се показаха по вратите и прозорците си.

Жак спря коня си пред жилището на Ева, което се издигаше направо от земята и приличаше на буквата А. Той скочи от коня, знаейки, че тя вече е излязла. Чу гласа й, който заглушаваше шума от морето.

— Как сте, Жак? — попита тя, сякаш се бяха разделили вчера.

Стоеше до вратата и изглеждаше по-дребна, отколкото той си я спомняше. Тъмните й боси крака бяха потънали в пясъка. Очите му срещнаха погледа й — топъл, както преди, но като че ли по-различен.

Тя хвана ръката му и дръпна шала си, под който косите й се вееха от вятъра. Погледна морето, което я беше пленило още от деня, когато го съзря за пръв път.

— Джон Уестбъри? — прошепна тя и се обърна към Жак, който стоеше изправен на една скала.

Той току–що й беше казал чудото. Вълните се разбиваха в сивите скали и водният им прах ги обсипваше.

— Мога ли да го видя? — попита тя.

— Не.

Жак се приближи до нея. Желанието, което тя му вдъхваше, беше загубило силата си. Но сега имаше нещо по-дълбоко. Сякаш събуден от кошмар, той отново стоеше до нея. Притисна я до себе си.

— Не още — добави той. — Може би никога.

— Но той е там.

Един кичур черна коса помилва лицето му. Той леко го отмести. Времето беше изписало леки бръчки по лицето й и Жак се питаше как е възможно с годините тя да става все по-хубава.

— Гладен сте, елате — каза тя изведнъж като че ли нищо не се беше случило и хвана ръката му.

Ева се бе примирила с мисълта да не вижда внука си, но Жак стоеше отново до нея. Вървеше пред него като стъпваше предпазливо по скалите, а тъмнокожите лица видяха с безразличие как вратата се затваря след тях.

— Трябва да е на четиринадесет години — каза тя.

— Откъде знаеш?

— Спомням си, че преди четиринадесет години имаше нещо, за което Жан–Жак не посмя да ми каже. — Тя погали страните му. — Искате ли риба?

— Да.

Струваше им се, че синът им не е мъртъв, че всеки момент може да влезе в стаята с внука им. Жак се отпусна в едно кресло, а Ева завърза престилка върху полата си. Тя непрестанно говореше. Толкова силно бе вълнението й.

— Прилича ли на него?

— Да.

— Само външно ли?

— Едва го познавам.

— Но все пак сте го видели. Ходили сте в училището му. А Полин? Добър човек ли е тя?

— Колко въпроси! — Жак притвори очи. Той Виждаше Жан–Жак, Полин и Джон.

— Четиринадесет години… Сигурно е висок.

— По-висок е от тебе.

Жак я гледаше как чисти рибата. Стана, отиде до нея и нежно я прегърна. Тя все още е толкова млада, толкова хубава и нежна! Жак въздъхна и се отдаде на удоволствието да бъде отново тук.

— За какво мислите?

— Хубаво е да си вкъщи…

— Хубаво е, Жак — прошепна тя.