Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Bonne Esperance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2017)
Разпознаване и корекция
egesihora (2017)

Издание:

Автор: Луаншия Греер

Заглавие: Добра надежда

Преводач: Румяна Колева

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: френски

Издание: Първо

Издател: „Калпазанов“

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Печатница: „Абагар“

Излязла от печат: 1993

Редактор: Найден Недялков

Технически редактор: Лидия Николова

Коректор: Мая Арсенова

ISBN: 954-8070-52-9 (ч.1)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4833

 

 

Издание:

Автор: Луаншия Греер

Заглавие: Добра надежда

Преводач: Румяна Колева

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: френски

Издание: Първо

Издател: „Калпазанов“

Град на издателя: Габрово

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Печатница: „Абагар“

Редактор: Найден Недялков

Технически редактор: Лидия Николова

Коректор: Мая Арсенова

ISBN: 954-8070-53-7 (ч.2)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4834

История

  1. — Добавяне

29.

Облегната на стената на къщата, Кетрин наблюдаваше дядо си, който се поклащаше напред–назад в люлеещия се стол. Тя се питаше дали той знае причината за лошите отношения между родителите й. Господин Уестбъри вдигна глава, когато чу Сара да вика:

— Моля те, Джон, не отивай!

— Защо трябва да споделям опасенията ти?

— Обичам те! Страхувам се за тебе!

Кетрин, която чуваше всичко, затвори очи. После се дръпна от стената и избяга към конюшнята.

Влезе вътре и затвори вратата. Пое си въздух и се остави топлият мирис на прясно окосено сено да я успокои. Младата кобила я поздрави с леко изцвилване и момичето протегна ръката си под ноздрите й. Хладен дъх изпълни дланите на Кетрин, която допря глава до конската грива.

— Шазан… — шепнеше тя, а кобилата докосваше с ноздри косите й, сякаш искаше да я утеши.

— Можеш ли да ми кажеш защо не бива да ходя на този митинг? — попита гневно Джон. — Защо се опитваш да ме спреш всеки път, когато трябва да говоря пред хората? Кажи ми от какво се страхуваш?

— От всичките тези лъжи. Целият ти живот е лъжа, думите ти — също. — Сара едва успяваше да задуши риданията си.

— Боря се за справедливост. Къде е лъжата тук? — отвърна Джон, уязвен от истината, която жена му току–що му поднесе. — Лъжата няма ли да накара моите хора да ми обърнат гръб?

— Че какво знаеш ти за тези хора, щом си бял? Знаеш ли при какви условия живеят негрите, след като се възползваш от привилегиите на белокожите? — Сълзи изпълниха очите й, но тя продължи: — Питал ли си се някога какво би станало, ако ти свалят бялата маска? Мислиш ли тогава, че либералите, които те подкрепят сега, ще останат до тебе?

Чувствата на Сара разчупиха обръча, който стягаше истината за раждането на сина им.

— Нашият син сега плаща за това.

Джон се олюля, сякаш изведнъж пред него бе зейнала пропаст.

— Нашият син ли? — Отдавна в главата му напираха въпроси, които не смееше дори да си зададе.

Защо жена му бе толкова настоявала да роди в Кейптаун? Защо господин Робъртсън изглеждаше смутен, когато му съобщи, че детето се е родило мъртво? Защо той и жена му изведнъж заминаха за Англия? И най-вече — защо раната, която тази драма беше причинила на Сара, не зарастваше с годините?

— Кажи ми какво се е случило? — попита нежно Джон и прегърна жена си през раменете.

— Детето не се роди мъртво… — Тя търсеше в погледа му смелост, за да продължи. — То беше здраво, но чернокожо. Изоставих го заради тебе.

— И ти си направила това?

— Нима не разбираш? — защитаваше се Сара, съкрушена от болката, която я разкъсваше от толкова години. — Изоставих го, за да те предпазя.

— Къде е той?

— Не зная.

— Трябва да узная къде е — извика той и я разтърси. — Къде е?

— Приюти го в един манастир. Но не знам нищо повече.

— Къде? По дяволите, кажи къде?

— Не знам — тя се отскубна от ръцете му и отстъпи назад, не можейки да понесе цената на своята жертва. — Избягал е от приюта за сираци и е изчезнал. Той е един от тези непознати, за които ти се бориш. Нашият син е жертва на бялата ти политика!

 

 

Младите лозички, които Жак беше поръчал от Франция, се развиваха добре. Той стана експерт В областта на дестилирането, но не се гордееше с това. Една част от него сякаш беше погребана заедно с баща му и брат му. Той криеше дълбоко в себе си най-съкровените си мисли, като че ли се боеше да не се счупи крехката черупка, с която се бе оградил.

— Коя е тази? Сигурно вас чака — каза Кетрин, гледайки млада негърка, облегната на едно дърво.

— Не — отвърна Жак и приближи коня си до този на Кетрин.

— Вие не сте като другите — отбеляза момичето.

— Остарял съм. — За първи път той долавяше тъга в погледа на Кетрин. Обърна се към къщата и видя една кола да се отдалечава по пътя.

— Това майка ви ли е? — попита тя, като проследи с очи колата.

Жак кимна.

— Къде отива?

— Нямам представа. Пък и това не ме интересува.

В младата девойка, която бе станала част от него самия, Жак откри достойнството и сърдечността на Ева.

— На колко сте години? — попита той.

— Почти на четиринадесет.

Жак не усети в гласа й радостта, с която му беше казала годините си.

— Хубаво ли е това, което прави баща ми? — попита тя неочаквано. — Намирате ли, че е добре?

— Но да — отговори Жак и я погледна с любопитство. — Защо питате?

— Ако е хубаво, то защо тогава майка ми се плаши?

— Страхът е неразделна част от нашия живот — отвърна той и сви рамене. Жак знаеше, че тя очаква нещо друго, но въпросите й винаги го смущаваха.

— Кажете ми защо. Важно е.

— Какво става, Кетрин? Неприятности ли имате?

— Веднъж майка ми каза, че животът на баща ми е в ръцете ви.

Жак сведе очи, чувствайки върху себе си изпитателния поглед на момичето.

— Вярно ли е това?

Той се обърна към Кетрин и видя, че младата жена, която беше започнал да вижда в нея, беше изчезнала, а на нейно място си оставаше детето, очакващо своя отговор.

— Имате ли ми доверие? Е, добре, слушайте: знаете ли какво означава самоуважение?

— Мисля, че да.

— Какво е?

— Това, за което се бори баща ми.

— Не само цветнокожите имат нужда от него. Аз го получих благодарение на баща ви, а той нямаше никаква причина да ми прави тази услуга.

— Може би разчитате на него, както и на мене?

— Може би. — Жак долови в очите й блясък. — Чакайте! — извика той, като я видя да поема в галоп.

Кетрин се обърна и вятърът разроши червеникавите й коси.

— Ще идете ли тази вечер на митинга? Татко каза, че било много важно.

— Разбира се.

— И аз също — извика тя и подкара коня си към фермата Уестбъри.

Когато конят и Кетрин се изгубваха зад хоризонта, Жак почувства, че не може да откъсне очите си от тях. Искаше му се да ги последва. Изпита срам от желанието си да бъде до нея. Та тя беше още дете, можеше да му бъде и дъщеря.

Обърна се към жената, която все още го чакаше. Тя се дръпна от дървото и тръгна към него, но Жак пришпори коня си и се отправи към избата.

Кетрин яздеше волно, с развети коси. Дръпна силно юздите, надявайки се така да отпрати мислите си назад, но Жак не я напускаше. Искаше й се да го докосне, да склони глава на гърдите му. Когато усещаше дъха му близо до себе си, тя си представяше как той я прегръща.

Скочи на земята и изтича до едно дърво. Покатери се до най-високите клони и оттам погледна към Добра Надежда. Видя как Жак влиза в избата. Той потъна в това хладно и мрачно място, което толкова обичаше. Дори когато го нямаше там, тя често ходеше и усещаше присъствието му.

Докосна с ръка малките си наболи гърди, разцъфнали под тесния й корсаж. Не смееше да каже на майка си, че дрехите й отесняват. Страхуваше се да не би промените в тялото й да доведат до промени в живота й. Може би тогава нямаше да може да тича на свобода и да вижда Жак. Разкопча корсажа си. Гърдите и нежната й копринена кожа за първи път бяха докоснати от слънчевите лъчи и погалени от вятъра. Не знаеше защо, но си представи устните на Жак, долепени до тях. Нещо сякаш потръпна между бедрата й. Усети топлина, а устата й пресъхна. Шазан вдигна към нея големите си черни очи, след което продължи да пасе.

Плъзна ръка между бедрата си… и изведнъж забеляза, че плаче. Затвори очи и се облегна на твърдата кора на дървото, трепереща и засрамена от пробудената си женственост. Погледна в далечината към избата. Това, което почувства, й подсказа, че се превръща в жена.

 

 

Жак погледна към черното момиче, което го чакаше до вратата, но му обърна гръб. Насочи мислите си към работата, надявайки се, че тя ще му помогне да прогони чувствата си към Кетрин, които неочаквано го бяха завладели. Струваше му се, че се изправя с лице към тази черна част от своето същество, която майка му непрекъснато виждаше в него.

Като че ли за миг нежността към Кетрин се бе превърнала в силно желание. Но той нямаше да се остави. Беше невъзможно да приеме това. Единственият човек, оказал му доверие бе Джон Уестбъри и нищо не трябваше да разбие това доверие. Кетрин е дете, повтаряше си той непрекъснато.

Погледна изкривения си образ в издутия меден съд, който се нагряваше на огъня, и си каза, че колкото и време да му отнеме това, тази вечер ще направи най-хубавата ракия в живота си. Беше забравил за обещанието си да отиде на митинга.

 

 

Емили погледна единствения прибор, сервиран на голямата маса в трапезарията, и се обърна към Розита, която влизаше с димящия супник в ръце.

— Любимата ви леща! — обяви радостно тя.

Докато Розита с гордост поставяше супника в средата на масата, Емили погледна празния стол на Клара.

— Ще ви сипя — прислужницата отвори капака и дръпна главата си пред облака пара, който излезе от супника. — Топла е, както я обичате.

— Защо ще вечерям сама?

— Господарят Жак е на митинг и каза, че няма време да вечеря. Той много работи — отбеляза с укор Розита.

— А Клара? — попита Емили, загледана тревожно в празното място. — Къде е сестра ми?

— Лейди Марздън излезе. Затова приготвих супа.

— Къде? Не мислех, че Клара ще излиза тази вечер.

— Тя замина.

— Но къде? — настояваше Емили и тръгна с количката си към прислужницата.

— Не знам — Розита изненадано отстъпи назад, за да даде път на Емили да излезе. — Супата ви ще изстине…

Емили се спря пред розовото нощно шкафче на сестра си и погледна чекмеджето. Отвори го и видя, че е пълно с документи. Непотребни разписки и хартийки, трупани от години, бяха натъпкани вътре. Спомни си, че за пръв път след смъртта на Джофри проверява дали документът е там. Разтършува се из книжата и с ужас забеляза, че го няма.

— О! Какво правите, госпожице Емили? — извика Розита и се наведе да събира пръснатите хартии. Не беше видяла разтревоженото лице на Емили и се ядосваше само за безпорядъка.

— Къде е Жак? Замина ли на митинга? — Емили хвана ръцете на Розита, за да задържи вниманието й. Като не получи отговор, тя тласна количката си към вратата.

— Какво има? — едва сега прислужницата усети напрежението й. Тя настигна господарката си, поклащайки дебелите си телеса. — Останете тук, ще ида да видя — извика Розита и излезе навън. — Ето го! — възкликна тя успокоена като видя Жак да влиза през входната врата.

— Майка ти излезе ли? — попита Емили.

— Закъснявам — отвърна Жак, без да се спира. — Извинете ме, лельо. Обещах да отида на митинга с Джон Уестбъри.

— Жак! — извика Емили. Той се спря на място, като чу пронизителния вик на леля си. Тя гледаше като преследвано животно.

— Какво има? — попита Жак и се наведе към нея. За първи път той съзираше бедната й недъгава безпомощност.

Емили го погледна. С едната си ръка докосна неговата, а с другата помилва страната му.

— Иди, Жак, иди!

 

 

Вятърът развяваше множеството пъстри знаменца, които украсяваха островърхия покрив на празничната зала в селото. Духов оркестър свиреше фалшиво, без видимо притеснение. Слаби чернокожи младежи наблюдаваха с празен поглед церемонията. Медните инструменти блестяха на залязващото слънце, а негрите, с тяхното вродено чувство за ритъм, не се развълнуваха от музиката на този оркестър.

Малко чернокожо момиче разглеждаше закачения на едно дърво портрет на Джон Уестбъри.

— Не мисля, че е възможно да се разединява така една нация — заяви той. — Ако ме изберете за депутат, аз ще защитавам целостта й. — Гласът му се издигаше над оркестровата олелия. — Ако допуснем и най-малкото ограничение на правата на човека, както бе замислено в Парламента, това ще доведе до възбуждане на недоволство. — Джон говореше уверено и ясно, обхождаше с поглед публиката, сякаш се обръщаше към всеки поотделно.

Сара, която внимателно го слушаше, се обърна и забеляза Клара, седнала шест реда зад нея. Кетрин усети, че майка й става нервна, и взе ръката й, а когато погледна към празното място до себе си, си каза: „Той скоро ще дойде“. Въпреки разума си тя се молеше Жак да пристигне по-скоро, но се изчерви при спомена за собствения си срам. Усещаше странно вълнение и за да прикрие чувствата си, тя отправи поглед към баща си.

Кетрин погледна дискретно малката дървена врата и се изчерви при мисълта, че ще види Жак да я отваря. Майка й я мушна с лакът. Лицето на баща й беше волево и хубаво както винаги, но този път в него имаше нещо особено. В погледа му долови колебливост и си спомни за разправиите на родителите си.

„Ела, Жак, моля те!“ — казваше си тя, като виждаше как все по-неспокойна става майка й. Кетрин забеляза, че е изпуснала част от речта на баща си и направи усилие да се концентрира.

— Така нареченият „цялостен вот“ представлява заплаха за народа. Но към кого е отправена тази заплаха? Към белите ли?

Слушателите наоколо започнаха да изразяват явното си недоволство. Кетрин погледна към майка си и опасенията й се засилиха. Сара едва дишаше. Един човек до нея искаше да привлече вниманието на Джон.

— Не сте ли съгласен. Джеймс? Не мислите ли, че империализмът е коварен? — каза Джон с усмивка, след което се обърна към струпаната пред него тълпа: — Бихте ли допуснали унижението на чернокожите в нашата страна? Бихте ли приели да видите как се потъпква достойнството на негрите и метисите от една чужда империя? Ще можете ли да гледате спокойно как политиците се подиграват с достойнството на африканския народ? И с каква цел е това? Защо нашата политика води до унижение? Защото хората, които я провеждат, смятат, че е необходимо да се установи контрол върху новооткритите богатства в тази страна. Алчността води до потисничество. Ние се гордеем с нашата страна, а алчността е чужда на всякаква гордост. Тези, които са я изгубили, нека я потърсят в собствените си сърца! Ако там е невъзможно да я открият, нека идат при тези, които не са в тази зала! — каза тържествено Джон и посочи вратата.

Сара притвори очи. Тя знаеше кого сочи мъжът й. Защо ли бе дошла Клара?

— Защо закъснява Жак? — прошепна тя на дъщеря си, но думите й бяха заглушени от викове и шум.

— Тези хора са наши братя! Ние имаме еднаква кръв!

Клара извади документа от чантата си.

— Оспорвате ли това, което казвам? Не вярвате ли? — Джон се наведе над катедрата, която бяха взели от църквата и сложили в празничната зала. Господин Клоет, който бе предложил да я пренесат тук, вдигна рамене. Думите на Джон противоречаха на Божиите слова, които чуваше да се проповядват всяка неделя от тази катедра. — Но като ваш представител в правителството аз няма да се боря само за негрите. Ще защитавам и бурите, чиито земи бяха анексирани. Бурите, чийто език бе забранен от Парламента, Бурите и нашите сестри и братя метиси, всички нас!

Джон Уестбъри огледа залата и погледът му се спря на Клара, нервно размахваща някакъв лист. Злобата на тази жена, която се беше заклел да не вижда повече, бе изписана на лицето й. Въпреки това присъствието й му даде нов тласък.

— Защото, приятели мои, нашите сестри и братя са навън — Джон посочи с обвинителен жест вратата. — Това изгубено дете, което няма къде да отиде, това дете без дом и родина всеки от нас го е срещал, но не му е дал нищо повече от един състрадателен поглед.

— Господин Уестбъри! — гласът на Клара прониза разгорещената атмосфера. Настана тишина. — Мога ли да ви задам един въпрос, господин Уестбъри?

Джон знаеше какъв ще е въпросът и затова едва се усмихна.

— Да, лейди Марздън.

Клара стана и всички погледи се насочиха към нея. С изключение на един. Но ако Сара остана закована на мястото си, то дъщеря й отправи към Клара поглед, из пълнен със страх.

— По каква причина изчаквахте да си осигурите място в Парламента и да се посветите на каузата на цветнокожите?

— Човешкото достойнство е достатъчна причина за това, лейди Марздън. То принадлежи на всеки от нас. Аз бих се почувствал поруган от една промяна в законите на нашата страна.

— Отхвърлям това, господин Уестбъри! Не го приемам, защото вашата позиция е продиктувана от лични съображения. — Клара здраво държеше документа. Тя напълно осъзнаваше пораженията, които щеше да нанесе неговото съдържание. Водена от желанието си за отмъщение, кръвта й така бушуваше от омраза, че тя дори не чу отговора на Джон:

— Да. Имам лични причини за това. Причината е моята самоличност.

— Ето защо отхвърлям думите ви, господин Уестбъри! — извика Клара и вдигна високо документа. — Този документ доказва безспорно, че в жилите ви тече негърска кръв. Кръвта, която сте отрекли, за да постигнете целта си и да станете наш представител. — Тя подаде листа на човека пред нея и предизвикателно отметна назад глава. — Обвинявам ви в лъжа! Вие излъгахте тези, които искате да представяте! Този документ отхвърля всяка ваша дума.

Клара блъсна съседа си, за да си направи път към вратата. Джон видя как документът преминава от ръка в ръка. Когато човекът, който седеше до него, се наведе да го вземе, той притвори очи. Но щом видя, че Клара излиза, изведнъж се почувства свободен.

Кетрин не разбираше какво става и погледна майка си. Сара трепереше. Тогава тя се обърна към баща си, но хората бяха наставали и тя не можеше да го види.

— Татко! — извика Кетрин, надигна се на пръсти, но той остана скрит зад хаоса от глави и вдигнати юмруци.

Джон стоеше неподвижен, със сведени към катедрата очи. Усещаше върху себе си ледения поглед на хората и ги чуваше как четат документа. Когато яростните викове на тълпата утихнаха, той вдигна глава. Блъскаха се, за да стигнат до изхода. Една жена се обърна и го погледна с цялото си презрение. Ето това беше отдръпването на цветнокожите хора. Едва сега разбра какво е искала да каже Сара.

 

 

Жак гледаше как тълпата излиза от празничната зала като стадо овце. Колата на майка му премина край него. Лентата около залата се скъса под напора на госпожа Клоет, която мъжът й, погълнат от мисълта за осквернената катедра, побутваше непрекъснато напред. Триъгълните пъстроцветни знаменца паднаха на земята под учудения поглед на едно чернокожо момиче.

Жак спря пред вратата, когато оттам излизаха и последните слушатели на Джон Уестбъри. Той погледна към трибуната и го видя уловен за катедрата. Видя Сара и Кетрин, които седяха в средата на един ред, а около тях столовете бяха разхвърлени и съборени.

— Добър ден, Жак — каза Джон. — Закъсняхте.

— Съжалявам. Забравих за часа, пък и бях зает. — Щом забеляза Кетрин, която го гледаше, той се спря и отново усети чувството за вина.

— Часът ли? — Джон повдигна рамене, слезе по трите дървени стъпала и тръгна към Сара. — Мисля, че е време да се връщаме вкъщи. — Той й подаде ръка през столовете.

Кетрин остана на мястото си загледана в родителите си, които се отправяха към вратата, уловени за ръце.

— Да подишаме малко чист въздух, Жак — каза Джон.

— Майка ви имаше добрината да говори вместо мене тази вечер. Тя намери думите, които търсех. — Той прегърна жена си, но преди да излязат, се спря и каза: — Не я упреквайте, Жак. Може би отговорът се намира отвъд политиката.

Джон усети в погледа на Сара искрица светлина. Тя се усмихваше. За първи път откриваше у нея онази възвишеност на духа, която често забелязваше у дъщеря си.

— Истината никога не наранява — каза Сара.

Кетрин не изпускаше от очи Жак, но виждаше само гърба му. Когато той се обърна, тя наведе глава, тръгна бавно между столовете и седна до него.

— Той беше прав, нали? — попита тя.

— Да, беше прав, Кетрин. — Жак взе ръката й и я погали, както би направил с едно дете.

Джон помогна на Сара да се качи в колата.

— Кетрин! — извика той. — Ще ида да я потърся.

Не беше направил и крачка, когато няколко души го заобиколиха.

— Какво желаете? — попита Джон учтиво и се усмихна. Знаеше какво ги води тук. Това бе онзи ужасен предразсъдък, с който се беше сблъскал преди много години.

— Верни ли са твърденията й? — думите идваха от един слаб белокож човек.

— Да.

Преди още да изрече това Джон видя проблясването на стомана и усети, че нещо се врязва между ребрата му. Погледна с изненада слабото бяло лице пред себе си.

— Иди по дяволите, долен кафър! — тези думи го разкъсаха едновременно с ножа.

Впери ужасено очи надолу и видя една къса дървена дръжка да стърчи от жилетката му. Болеше го. Страшно го болеше. Хвана дръжката и усети ръката си мокра и лепкава. Краката му се огънаха. Виждаше Сара, наведена над него и се питаше защо ли не се усмихва.

Знаменцата леко се полюшваха. Един портрет беше закован на дървото. Той бавно се обърна и му се стори, че позна човека на него. Не беше Сара.

Жена му плачеше. Тя му говореше нещо, но той не я чуваше. Искаше да й каже нещо, но не можеше да отвори устата си. Нещо се стичаше по лицето му и той не успяваше да го спре. „Кетрин! — каза си Джон, гледайки дъщеря си, наведена над него. От устата й излизаха нечути викове. — Не викай! Майка ти не обича да викаш…“

Търсеше с поглед Сара, но тя беше изчезнала. Всички си бяха заминали. Къде ли са? Защо е тъмно?

— Мъртъв е. — Това беше гласът на Жак Марздън.

„Кой е мъртъв?“ — питаше се Джон.