Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Bonne Esperance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2017)
Разпознаване и корекция
egesihora (2017)

Издание:

Автор: Луаншия Греер

Заглавие: Добра надежда

Преводач: Румяна Колева

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: френски

Издание: Първо

Издател: „Калпазанов“

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Печатница: „Абагар“

Излязла от печат: 1993

Редактор: Найден Недялков

Технически редактор: Лидия Николова

Коректор: Мая Арсенова

ISBN: 954-8070-52-9 (ч.1)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4833

 

 

Издание:

Автор: Луаншия Греер

Заглавие: Добра надежда

Преводач: Румяна Колева

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: френски

Издание: Първо

Издател: „Калпазанов“

Град на издателя: Габрово

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Печатница: „Абагар“

Редактор: Найден Недялков

Технически редактор: Лидия Николова

Коректор: Мая Арсенова

ISBN: 954-8070-53-7 (ч.2)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4834

История

  1. — Добавяне

23.

Гледайки новите къщи, които стигаха чак до склоновете на планината Тейбъл, Чарлз Марздън осъзна колко дълго е отсъствал от Кейптаун. Макар че колонията бе засегната от остра криза, градчето приличаше на кошер. То преуспяваше благодарение на търсачите на богатство.

Там, където някога се простираха само голи земи, сега се издигат нови градове. Железопътните линии, подобно на стоманени змии лъкатушат през непознати местности. Дългите пипала на Британската империя бяха обхванали черния континент, за да завладеят всичко, което бурите можаха да изтръгнат. Но африканската авантюра струваше скъпо на английските данъкоплатци и мнозина настояваха за оттеглянето на полковете от Кейптаун, защото те изискваха само пилеене на средства. Чарлз Марздън си даваше сметка, че е част от тези „излишни разходи“.

Понижен в чин полковник, той се питаше къде е грешката в неговия живот. Защо беше излязъл невредим след толкова сражения? Годините му на военна служба не бяха променили нищо. Сякаш неотдавна беше срещнал Клара за първи път в балния салон на замъка…

През съзнанието му преминаха двадесет и петте години оттогава. Преценяваше моментите на страдание и провал. Но това само изостри нервите му. Очакваше сина си Жак. Спомни си малкото момченце, което Клара използваше, за да го унижи, и което после беше захвърлила заради втория си син, Джофри, дете от любовника й. Чарлз се върна към спомена за смъртта на Жан-Жак. Сърцето му се сви от отвращаващата действителност, която го караше да се чувства виновен за смъртта му.

Увлечен от спомените, Чарлз се опита да съсредоточи мислите си върху Жак. Последния път, когато го беше видял, малкото момченце плачеше за майка си, а той обръщаше завинаги гръб на Добра Надежда.

— Чарлз Марздън!

Английската интонация на гласа, който идваше зад него, върна Чарлз в действителността. Той се обърна с любопитство. Човекът носеше груба кожена куртка, а дрипавите му панталони бяха пъхнати в изтъркани ботуши. Долната част на лицето му се криеше в побеляла брада, а искрящите му сиви очи се усмихваха и озаряваха загорялото му лице.

— Чарлз Марздън, нали? — приятното английско звучене сякаш не идваше от този грубоват мъж. — Не си ли спомняте за мене?

— Мисля, че не — отвърна Чарлз, като изпъна червения си мундир.

С годините правата линия, която образуваше устата му, се беше извила надолу, като че ли цялото му лице бе грохнало под силата на отвращението, което изпитваше към себе си. Отново се вгледа в очите на непознатия, като се опитваше да си спомни кой е той, но напразно.

— Срещали ли сме се някъде? — попита надменно той.

— Индия не е страна на великолепието и разкоша, нали? Но е приятна. Очарователен край с неясно бъдеще.

— Майор Стринджър! — облекчен, че най-после го е познал, Чарлз се приближи до него.

— Полковник! — каза Стринджър, като отстъпи назад и вдигна ръце пред себе си. — Не се приближавайте. Не мога да се измия, нали разбирате, веднага ще ме открият.

Чарлз стоеше като поразен пред това недодялано същество, в което беше разпознал безупречния майор Стринджър, чиято кариера в Индия неведнъж бе предизвикала завистта му.

— Откога удостоявате с честта на вашето присъствие това великолепно крайбрежие? — попита полковник Стринджър, като разглеждаше хубавата червена униформа, зад която Чарлз се опитваше да скрие това, което годините бяха опустошили. — Виждам, че сте си извоювали кресло.

— Това се случва на всички — каза Чарлз, като прибра корема и се изпъчи. — Мислех, че вие славно сте се оттеглили.

— Каква слава може да има в едно оттегляне? — Стринджър се почеса по брадата. — Това е първият симптом на срамната смърт. Като бюрото, на което седите! От дървото му ще направят ковчег, който ще бъде още по-неудобен. Макар и покрит с британския флаг, пренасянето му в рая няма да стане по-привлекателно.

— Как успяхте да се изплъзнете от пенсионирането? — попита Чарлз, видимо раздразнен от откровения тон на Стринджър. — Направихте ли от бюрото си дърва за разпалки?

— Просто надуших нещо. Ще застана тук. Кажете ми — възбудено продължи Стринджър — спомняте ли си какво ви бях казал за бъдещето на Африка? Бурите, вярвайте ми, ще ни създадат големи неприятности.

— Бурите ли? — Чарлз се засмя. — Но ние още не сме във война с тях.

— Чуйте добре какво ви казвам: бурите скоро ще решат, че мирната съпротива е напразна. — Той се усмихна и сви рамене. — И те са научили не малко от тази земя. Като негрите. — Стринджър насочи към червения мундир на Чарлз Марздън мръсния си пръст. — Колко ще харесат хубавия ви червен мундир! Като кафрите някога! — лицето на Стринджър разцъфна в широка усмивка.

— Така ли се подготвяте за борба срещу бурите? — попита Чарлз, но изведнъж погледът му беше привлечен от един младеж, който се изкачваше по стълбите и приближаваше към тях.

Полковник Стринджър погледна в посоката, в която Чарлз беше вперил очи. Новодошлият, облечен в елегантни цивилни дрехи, се бе спрял на стълбите и ги гледаше.

— Имате посещение ли? — Стринджър беше раздразнен от този цивилен, нахълтал във военния им свят. — Ще дойда пак и ще поговорим.

Чарлз не го чуваше. Той забрави за годините, които ги разделяха. Жак стоеше неподвижно. Гледаше баща си, но не виждаше друго, освен червения мундир, който висеше толкова смешно на малкото телце на брат му. Мундирът, който майка му беше запратила на тавана.

— Жак! — неуверено каза Чарлз. — Пораснали сте! — усмихна се той.

 

 

Ковчегът, прикрит под формата на бюро, заемаше почти целия блестящ под на малката канцелария, предоставена на Чарлз след завръщането му. Думите на нечистоплътния полковник го възпряха да седне. Беше предложил мястото си на Жак, а самият той седна отгоре — върху капака на ковчега си.

— Майка е добре — каза Жак, чийто глас издаваше напрегнатост. Застанал срещу баща си. Жак се питаше защо ли майка му го мрази толкова. — Всички сме добре.

— А Добра Надежда? Как преживява в лозарската криза? — Чарлз като че ли говореше на напълно чужд човек. — След смъртта на дядо ви, предполагам, че вие се занимавате с имението.

— Това ми харесва — отговори Жак. — Нищо не съм казал на Джофри, както ме помолихте. — Жак очакваше отговор, но Чарлз погледна настрани. — Джофри иска много да ви види — каза най-после Жак, опитвайки се да разчупи учтивостта, която ги разделяше, за да разбере защо баща му не е искал да види по-малкия си син. — Той има нужда от вас…

— В какъв смисъл? — дълбоките бръчки около устата на Чарлз се врязаха още повече, той скочи като пружина, приближи се до прозореца и обърна гръб на Жак. — Съмнявам се, че Джофри може да има нужда от мене за каквото и да било.

— Той иска да стане военен.

— Защо? — попита Чарлз с равен тон…

Жак се обърна настрани и се усмихна.

— Защото е ваш син и е като вас. Виждам сам… Както казва леля Емили, аз съм като дядо — добави Жак и сви рамене…

— Вярно е, приличате на дядо си — съгласи се Чарлз и се върна на бюрото си. — Майка ви сигурно го е казала.

Вълнението, което Жак усети в баща си, когато му спомена за Джофри му даде кураж.

— Трябва да сте доволен, че един от синовете ви е тръгнал по вашия път.

— И иска да му помогна, нали? — каза Чарлз с отвращение, което не убягна на Жак. — Това иска майка му, предполагам?

Усещайки, че омразата на баща му се надига срещу него, Жак се облегна на креслото.

— Не, майка не иска това — отвърна той с добре премерен тон. Уловил една искра в погледа на Чарлз, Жак запали огъня. — Тя ви мрази! — Баща му заби поглед в бюрото. — Защо? — попита Жак. — Той беше дошъл само за да зададе този въпрос. — Кажете ми защо?

Чарлз погледна сина си. Усети, че по челото му избиват капки пот, и извади от джоба на панталона си носна кърпа.

— Боя се, че не мога да направя бог знае какво за Джофри. Скоро ще напусна работата си тук и имам други намерения. Моля ви, убедете Джофри, че е безполезно да си губи времето и да ме търси. Няма смисъл.

— Вие не отговорихте на въпроса ми. — Убеден, че баща му крие нещо, Жак заговори по-тихо: — Кажете ми защо.

— Защото не съм негов баща.

Чарлз подаде на сина си оръжието, което той беше търсил цял живот. Оръжието, с което можеше да унищожи брат си.

Жак потръпна от удара. Стана и отиде в другия край на стаята. Стоеше с гръб към баща си.

— Вие искахте да чуете истината — каза Чарлз.

— Никога не му я казвайте. Няма да го понесе.

— Майка му не е престанала да си служи с него против вас, Жак. Видях как се отнася с вас.

— Моля ви, не му казвайте! — каза Жак и усети как бащината ръка докосва рамото му.

Чарлз оцени у сина си чувството на състрадание, което той самият никога не бе изпитвал. Реши да се върне при полковник Стринджър.

 

 

В съда цареше пълно оживление. Джон Уестбъри напразно се мъчеше да надвика тълпата, която изпълваше докрай залата. Дори ударите на съдийското чукче не можеха да прекъснат хаоса, породен от сблъсъка между расизма и закона.

— Господин Уестбъри! — извика съдията, като погледна над очилата си Джон, застанал пред разгневената тълпа. Решителността на Джон и призивът му за справедливост не останаха незабелязани. — Тишина! Настоявам за тишина!

В залата настана относително спокойствие. Глъчката бе заменена от шепот на недоволство, последвано от подигравателно подсвирване. Съдията се обърна към обвиняемия с леден поглед.

— Може би искате да заемете моето място, господине като съдия, съдебен заседател и палач!

Нервен смях се разнесе из залата, след което всичко утихна. Съдията се обърна към Джон Уестбъри и му даде знак да продължи.

— Ваше благородие… — Преди да погледне към съда, Джон обходи с гневен поглед морето от враждебни бели лица, от които се излъчваше мерзост. След това се взря в тъмнокожия, който стоеше с наведена глава на подсъдимата скамейка. Той беше обвинен в убийство на белия си работодател. — Ако този човек бъде признат за виновен, той ще получи смъртно наказание.

Тълпата шумно аплодира, а Джон затвори очи. Отново отекна ударът на съдийското чукче.

— Ако продължавате така, ще бъда принуден да закрия съдебното заседание.

— И справедливостта ще бъде завинаги погребана в тази страна — продължи Джон Уестбъри. Приближи се до утихналите скамейки и заговори по-тихо: — За какво правосъдие можем да апелираме, щом като съдебният състав се състои изцяло от белокожи, с изключение на един–единствен съдебен заседател, когото вие искахте да отстраните. Не вярвам, че този процес е справедлив. — След това рязко се обърна към обвиняемия, който го гледаше уплашено. Очевидно той не разбираше какво се беше случило. — Можете ли да откажете на този човек един справедлив процес? А може ли той да не признае присъдата на единадесетте бели съдебни заседатели? — Вглеждайки се внимателно в лицата на хората от съдебната трибуна, Джон спря погледа си на единствения тъмнокож сред тях. — Този съдебен заседател е избран според правилника, а вие с чиста съвест искате да го отстраните. По каква причина? Защото цветът на кожата му е като този на обвиняемия! И защото човекът от подсъдимата скамейка е обвинен в убийство на белокож, вие смятате, че той трябва да бъде съден от бели съдии. Защо? — Джон се приближи до тълпата и със свито сърце се облегна на преградата, която ги разделяше. — Ако този съдебен заседател бъде отхвърлен, аз ще кажа, че английското правосъдие не съществува. — Той се обърна към обвиняемия, чийто живот беше заложен на карта. — Ще заявя, ваше благородие, че ако волята на съда бъде удовлетворена, обвиняемият ще бъде признат за виновен в противовес на всяко правосъдие.

Той се върна на мястото си, а тълпата избухна от недоволство. Силна мигрена проряза дясната половина на главата му. Докосна с пръсти слепоочието си и си спомни как някога, свлечен до едно дърво, му беше прилошало от откритието, че е метис.

— Тишина! — извика съдията.

Гласът му и ударите на чукчето останаха нечути сред всеобщия хаос. На всички страни се разхвърчаха хартии. Като усети по рамото си удар от смачкана на топка хартия Джон се огледа. Срещна погледа на един бял младеж, който се смееше и му правеше знаци да разгъне хартията.

„Близач на негри!“ — пишеше там.

Ревящият глас на съдията, който призоваваше към ред безполезните удари с чукчето и виковете на истеричната тълпа отекваха толкова силно в главата му, че той загуби съзнание.

 

 

— Кетрин Уестбъри! — Емили държеше малкото момиченце на ръце и му се усмихваше. Косата на бебето стърчеше, а вирнатото носле му придаваше дързък вид. — Чудесна е! — Емили погледна Сара, която се приближаваше към нея с чаша в ръка. — Прилича на тебе.

— Дайте ми я, докато си пиете чая. — Сара пое детето от скута на Емили. При вида на майка си бебешките очички светнаха от радост. — И аз я намирам чудесна — каза Сара и нежно притисна Кетрин до себе си. — Както и баща й.

Емили се остави топлината и спокойствието, които се излъчваха от дома на Джон и Сара, да проникнат в нея. Спомни си как навремето тайно бе занесла малкия Джон на Жан-Жак.

— Тогава за първи път го видях да плаче — каза тя на Сара. — Той плачеше от щастие. Как е Джон? Изглежда, си е създал име.

— Как научихте? От семейството му ли? — попита Сара усмихната.

Емили изпи с наслада чая си, но се почувства неразположена.

— Знам защо сте дошли, Емили — каза Сара и я погледна така, като че ли четеше мислите й. — Но Джон няма да отиде.

— Госпожа Уестбъри е вече стара. Тя умира, Сара — отвърна предпазливо Емили.

— Знам — Сара прегърна още по-силно бебето си. — Говорих за това на Джон.

Входната врата се отвори и затвори. Лицето на Сара помръкна и тя се втурна към вестибюла, където отекваха стъпките на Джон.

— Той се върна, виж кой идва, Кетрин! Татко е!

— Добър ден, Емили — каза учтиво Джон, преди да целуне Сара и нежно да погали дъщеря си. Той тръгна към гостенката със свити устни. — Как сте? — Джон целуна ръката й.

— Добре съм, а дъщеря ти е очарователна.

— И вие смятате, че трябва с гордост да я представя на баба ми? — Отправи се към прозореца и широко го отвори, сякаш се готвеше да избяга. — Мисля, че е невъзможно — добави той. Напрежението, което го беше обхванало, не остана незабелязано от Емили.

— Какво има, Джон?

— Тя сигурна ли е, че детето ми е бяло? Може би затова иска да ме види. Но как би приела дъщеря ми, ако тя не беше бяла, госпожице Бовилие?

— Джон, моля те! — извика смутена Сара.

— Затова сте дошли, нали? За да ме поканите да отида при баба си? Съжалявам, лельо Емили, но залогът е много голям, за да полаская предразсъдъците й. Всеки ден се сблъсквам с тях в съда.

— Но тя умира, Джон — каза Сара, опряла глава до малкото личице. — Забрави миналото.

— Да го забравя?

— Да, забрави.

— Сара! Видях как съдът изпрати един човек на смърт само защото е тъмнокож. Разбирам тези чувства. С тях бях захранен и не мога да ги забравя. Всички тези предразсъдъци ми бяха насаждани от баба.

— А сега като я осъждаш, какво стана от тебе?

— Това, което съм, лельо Емили. Един от тях. Знаете ли кои са „те“? Познавате ли ги? А мене познавате ли ме?

— Тези, които мразиш толкова, спечелиха вече битката, Джон — каза Емили и се надигна в количката си. — Колко би се радвала сестра ми Клара да те види как се самосъжаляваш!

— Да се самосъжалявам ли?

— Да. Когато ти се роди, баща ти нямаше право да те признае. Той беше отхвърлен и осъден като този негър, за когото ми говориш.

— Може би не е трябвало да се примирява — Джон се обърна настрани.

— Може би, но той го направи, и то заради тебе! — Емили сведе очи и видя как ръцете й се бяха вкопчили в колената. Тя раздвижи пръсти, за да се успокои. — Той умря за теб. Какво бъдеще ще имаш, ако само укоряваш? Защото това е вече предразсъдък, Джон. Предразсъдък е да се чувстваш заплашен от нечие положение, богатство или дори възпитание. Но ако ти имаш смелостта да използваш пламъка, който виждам днес в тебе, срещу несправедливостта, породена от страха, тогава хора като баба ти и сестра ми Клара ще бъдат освободени от истината, която ти ще разкриеш.

 

 

Уверена в своето превъзходство, Клара гледаше отвисоко Джон Уестбъри.

— И така, вие изчакахте смъртта на майка си, за да поискате Добра Надежда? — Тя усети документът, който той държеше, да докосва ръката й.

— Не Добра Надежда искам, лейди Марздън. Искам земя — каза уверено Джон, като й остави автентичния документ и се запъти към вратата. — Сара ще се радва, ако я посетите в един от следващите дни във фермата — каза той на Емили.

— Не си въобразявайте, че новата господарка на къщата Уестбъри ще бъде по-добре приета от майка ви — отвърна Клара и го погледна презрително. — Защото — добави тя, като размаха документа — аз продължавам да смятам, че тя е била вашата майка.

Емили направи знак на Джон да се въздържи.

— Защо искате да запазя този документ? Ако не сте сигурен във вашата самоличност, най-малкото е странно да идвате тук, за да получите потвърждение. Нямам нужда от него. — Тя разтвори пръсти и видя как документът пада на пода.

— Стига! — извика Емили, която не можеше да сдържа повече гнева си и приближи количката си до Клара. — Как смееш да се държиш така?

— Всъщност идеята за тази малка комедия е била твоя, нали? — отвърна Клара, като дръпна полата си от колелото на инвалидната количка. — Каква детинщина!

— Идеята е моя! — каза господин Уестбъри. Никой не беше го забелязал до този момент. Той стоеше като сянка на прага. Тялото му, приведено сякаш от ураган, беше слабо и крехко, но погледът му изразяваше решителност.

— Чаках повече от двадесет години този миг. Много време ми трябваше да събера смелост. Истината, лейди Марздън, няма да бъде погребана с жена ми, както вие се надявахте. Този документ — той погледна падналия на пода лист — е изявление, направено под клетва. В него ясно е посочено, че Джон е син на дъщеря ми Полин и на вашия доведен брат — Жан-Жак Бовилие.

Клара рязко обърна гръб на господин Уестбъри, който влезе в стаята. Старостта забавяше крачките му.

Когато стигна до документа, той се наведе внимателно да го вземе.

— Вашата омраза нарани дъщеря ми. Така вие наранихте и мене. Аз постъпих подло, но повече не мога да мълча. Вие предадохте баща си, както аз предадох моята дъщеря. — В очите му се четеше ужас, породен от собствените му думи. Той повдигна бавно ръката си и подаде документа на Клара. — Вземете го!

Клара се подчини, без да го погледне.

— Благодаря — каза той. — Не идвайте никога повече у дома, лейди Марздън. — Господин Уестбъри си тръгна с бавни крачки, както и беше влязъл.

 

 

Жак се дръпна от сянката на камбаната за роби, където се криеше, и тръгна към къщи. В този момент Джон и дядо му се качиха в колата. Свит зад ъгъла на къщата, Джофри го гледаше.

— Радваш ли се, че се върна на село? — попита той любезно Джон. — Тук нямаме нужда от вятър, за да се освежи въздухът.

— Климатът ще се отрази добре на дъщеря ми — отговори Джон.

Един негър на средна възраст се приближи и подаде ръка на господин Уестбъри.

— Спомняш ли си Сънди? Оня, който ни научи да ловим риба… — Жак не беше забравил отвращението, което Джон изпитваше към Сънди.

— Да — отвърна небрежно Джон, като погледна към негъра, който широко му се усмихна със същата онази усмивка, която помнеше още като младеж. — Как вървят работите във фермата?

— В Добра Надежда ли? — Занемареното състояние и грохналостта на имението се набиваха в очи. Стените на двора се бяха съборили, а къщата — разнебитена. — Добивът от лозята е добър. Бяхме се подготвили за кризата. — Думите на Гюнтер Вагнер, казани преди да замине за Европа, звучаха още в съзнанието му: „Виното на Добра Надежда е мъртво“. Жак се отскубна от този спомен. — Ако имаш нужда от нещо… — Той бързаше да си тръгне преди Джон да го е оставил.

— Хей, вие! — извика господин Уестбъри за изненада на Жак, защото възрастният човек всъщност показваше него с пръст.

— Моля? — каза Жак и се приближи до колата. — С какво мога да ви помогна?

— Вашата майка — господин Уестбъри погледна към къщата — сигурно се нуждае от вас. — Той замълча, пое дълбоко въздух и като отметна предизвикателно назад глава, заяви: — Добра Надежда е ваша. — След това обърна гръб на Жак и погледна напред, към пътя, който водеше в дома му. Беше зачеркнал в съзнанието си цялото семейство Бовилие.

Когато колата потегли, Жак отправи поглед към къщи. Джофри наведе смирено глава и тръгна към него.

— Адвокатът не се интересува от Добра Надежда — каза Жак, без да се спира.

— Аз също. Добра Надежда е твоя. Вземи я. — Джофри го хвана за ръката. — Изведнъж всички престанаха да се интересуват от Добра Надежда — прошепна Жак, загледан в земята.

— Напротив, ти се интересуваш.

— Аз? Как можеш да се преструваш, че ми даваш това, което вече ти принадлежи? Майка ти казва, че Добра Надежда е твоя.

— Никога не съм я искал.

Жак се загледа в земята и започна да рови с крак. Чарлз Марздън като че ли изведнъж застана между тях и Жак изпита отново желание да закриля Джофри.

— Може би някой ден ще я поискаш.

— Този ден няма да дойде — отвърна Джофри, като търсеше погледа на брат си и се опитваше да види какво се крие зад тази маска. — Нашият баща се върна. — Той погледна към къщи, сякаш искаше да се увери, че Клара не го чува. — Аз заминавам, Жак.

— Отиваш да го видиш ли? — брат му едва прикриваше страха си.

— Не — отговори Джофри за негово успокоение. — Той вече не е в Кейптаун. Заминал е, но никой не знае къде. Аз ще го открия.

Последва мъчителна тишина. За първи път в живота си Жак изпитваше чувство, близко до братската обич.

— Имам нужда от тебе тук — каза той и топло се усмихна.

— От мене? — Джофри мислеше, че не е чул добре. — Как можеш да имаш нужда от мене?

— За да оцелеем заедно, Джофри. — Жак прегърна брат си през раменете. — Бъчвите гният, пълни с вино, което не можем да продадем, но ние ще оцелеем.

— Ние?

Когато срещна откритото лице и ясните очи на Джофри, Жак се запита как е могъл да го мрази толкова силно. Той стегна прегръдката си около него.

— Нуждая се от тебе, ако трябва да преживеем всичко това — каза тихо Жак.

 

 

— Ако мислиш, че този документ няма никаква стойност, защо го прибираш в чекмеджето си? — попита Емили. — Можеше да го скъсаш. Защо не го изгориш? Винаги си обожавала огъня…

— Няма смисъл. Този документ нищо не означава. — Клара опря върха на обувките си до изтъркания килим. — Питам се дали този килим е бил почистван както трябва. Всъщност аз отпратих останалите прислужници.

— Какво си направила? — извика Емили. — Кого си отпратила?

— Те не заслужават дори храната си, пък и е време да се научим на икономии. Предполагам, че ще продадеш къщата си в Кейптаун.

— Никога! — Емили усети колко е ненужна, прикована на този дървен инвалиден стол, докато около нея ставаха толкова неща. Очите й се задържаха на изтърканите брокатени завеси, които времето беше обезцветило. — Никога няма да продам тази къща!

— И ще оставиш Добра Надежда да загине?

— Тя вече е мъртва. Борила си се за нещо, което не е живо, Клара. Но няма да ти позволя да изгониш Розита и семейството й. Това ще ги обрече на глад.

— Може би предпочиташ да умрем от глад всички заедно? Мъчениците са отегчителни хора, Емили.

— Клара, ако ти изпъдиш Розита, аз ще закова този документ на всички дървета в Кейптаун.

— И си мислиш, че това може да ме безпокои? — Дълбоките бръчки, които се спускаха от очите на Клара до брадичката й, се врязаха още повече. — Ни най-малко не ми пречи.

Емили се вгледа в жената, в която баща й си мислеше, че е открил нежното малко момиченце. Не намери и следа от това дете. Клара никога не е била дете или пък, ако е била, то язвителността беше изтъркала сърцето й както килима, на който бе стъпила.

— Как не бях помислила за това по-рано? — каза сякаш на себе си Емили. — Трябваше ми време, за да го разбера. — Тя приближи количката си до Клара и се вгледа в очите й като че ли я виждаше за пръв път. — Не Добра Надежда си искала. Целта ти беше да унищожиш баща ни, защото той обичаше друга жена.

Пронизана от острите думи на сестра си, Клара остана като вкаменена.

— А що се отнася до това да върнеш достойнството на семейството ни, предлагам ти да започнеш от себе си, Клара. — Емили спря пред вратата. — Пося вятър, а ще жънеш буря — каза тя, без да се обърне.

Шумът от движещата се инвалидна количка отекна в коридора, но последните думи на Емили останаха в стаята. Клара погледна към лявото чекмедже на бюрото, в което се намираше писменото доказателство за това, което досега се беше опитвала да заличи. Изведнъж се почувства мръсна. Дръпна се назад, сякаш отвратителната кал, каквато за нея беше любовта на баща й към Ева я беше изцапала. Чекмеджето беше малко, за да я побере. Тя щеше да прелее и да се разнесе из цялата къща.

Клара хвана медната дръжка. Пред нея застана баща й с едно новородено бебе в ръце. Тя го чуваше да казва: „Сине мой!“ Зад него се виждаше Джон Уестбъри, който властно влизаше в стаята и й подаваше документ.

Щастието му се беше усмихнало и той бе приел с лекота факта, че е метис. Джон беше спечелил.

Клара отвори чекмеджето и се взря в документа, който искаше да унищожи. Изведнъж всичко се проясни. Ако тя се чувстваше заплашена от съдържанието на този лист, какво оставаше за Джон Уестбъри? Той беше казал, че иска земя.