Луаншия Греер
Добра надежда (31)

31.

Малката и мрачна канцелария беше отрупана с книжа и пакети. Зад мръсния тезгях седеше господин Харисън, дребен човечец, който носеше шапка с козирка. Той спря показалеца си на една от тарифите и вдигна очи към Прюданс.

— Петнадесет шилинга — каза той.

— Петнадесет шилинга! Но това е жив обир!

— Е, госпожо Манхоф, изпратете си писмото с конен транспорт. — Господин Харисън нахлупи шапката си и се облегна.

— За колко думи са тези петнадесет шилинга?

— За двадесет, включително и адреса.

— Много добре — каза Прюданс и му подаде един бял лист. — Искам да изпратя телеграма.

— Докъде?

— Ферма Добра Надежда, в областта на Кейптаун.

— Телеграмата ще стигне до Кейптаун.

— А после?

— По вестоносец.

— И при наличието на модерни товарни вагони получаването на телеграмите да зависи все още от някаква двуколка и нейния кон!

— Ще изпратите ли телеграмата, или не?

Господин Харисън непрестанно се питаше какво ли става в този публичен дом, където страхът от жена му го възпираше да влезе, възбуждайки още повече копнежите му.

— Че защо, мислите, съм дошла тук? — отвърна Прюданс и тикна листа към него.

— Двадесет и една думи — каза той, без да я погледне.

— Тогава махнете цифрата шест! Ще пристигна на 20 февруари, а не на 26. И, позволете ми да ви кажа, господин Харисън, че ще ви броя парите си с такава точност, с каквато ми преброихте думите! — Прюданс постави пред него една банкнота и купчинка дребни монети.

— Ето ви рестото — процеди той и се сви в креслото си, за да се отдаде на въображаемите картини, които вдъхваше присъствието й.

Прюданс не знаеше какво я беше подразнило най-много: петнадесетте шилинга, отбягващият поглед на господин Харисън или фактът, че изпрати телеграмата й, което я задължаваше да не променя намерението си.

От земята се вдигаше облак прах и полепваше по полата и ботинките й. Палещото слънце грееше безпощадно над равнината.

Наоколо търговците вдигаха шум до Бога. От двете страни на единствения път на Дю Тоа Спан бяха изложени най-невероятни стоки, предназначени да задигнат и последните диаманти от ръцете на търсачите. Където и да спреше погледът й по тази опустошена от човешката алчност земя, всичко я отблъскваше и само засилваше носталгията й по лозята.

Табелката на публичния дом се поклащаше и поскърцваше, сякаш искаше да се откъсне и полети в жаркия въздух. Прюданс се спря под нея и си спомни реакцията на Пол Манхоф, когато я видя за пръв път. Тогава усети колко много й липсва той.

Изкривени от артрита, ръцете й непрестанно я боляха като че ли искаха да напомнят, че целта й не бе оправдала средствата. Тя нямаше да излезе невредима от живота, който си беше избрала. Искаше да се върне в Добра Надежда.

— Можеш ли да си представиш, Мариан, че публичният дом е бил моя мечта? — Прюданс поднесе чашата червено вино до устните си, вдъхна аромата му и мислено се пренесе в атмосферата на Добра Надежда, от чиито лозя се раждаше така скъпото на сърцето й вино. — „Салонът на госпожа Манхоф“ спаси Добра Надежда и сега остава да осъществя мечтата си.

Мариан повдигна вежди и погледна надменно Прюданс. Лицето й беше скрито зад дебел слой грим, косите й бяха събрани в голям кок, а гърдите й преливаха над тесния корсаж. Нямаше и следа от моминската плахост, която някога я бе довела в публичния дом.

— Може би това те навежда на размисъл — продължи Прюданс, изпитвайки тъга при вида на тази сурова жена, в каквато се бе превърнала някогашната Мариан.

— Не мога да си ви представя във ферма — отвърна грубо Мариан.

— Имаше един период, когато не можех дори сама себе си да видя тук, а тебе — още по-малко. Но ето че сега ти се чувстваш като у дома си. — Прюданс сви рамене и огледа тъмната стая, която след тазсутрешното писмо на Емили изглеждаше съвсем мрачна. — Извлякох оттук всичко и когато господин Манхоф се върне, му кажи, че съм в Добра Надежда. — Тя се питаше кога ли ще стигне телеграмата й у дома.

— И вие мислите, че той ще се върне? — учудено попита Мариан, като едва успяваше да прикрие иронията си.

Прюданс погледна писмото на Емили, което стоеше на бюрото. Писмото, което я беше накарало да избърза с решението си.

— Да, ще се върне — каза тя, но сама не вярваше на думите си. — Кажи му, че съм задържала неговата част и че петдесетте му процента са инвестирани в стопанството, което финансирахме.

— И вие ми отстъпвате този публичен дом? — зад въпроса на Мариан прозираше предишната й невинност.

— Ти добре свърши своята работа. По-добре, отколкото бих успяла аз.

Погледът на Прюданс се отмести към писмото, което започна да препрочита отново, макар и да го знаеше наизуст.

„Кетрин е вече на шестнадесет години. Сватбата й с Жак е определена за 2 февруари. Не мога още да повярвам…“

Прюданс си я представяше, сякаш беше там.

„Човек би казал, че смъртта на Клара премахна проклятието, което тегнеше над Добра Надежда.“

— Е, разбира се, тук повече няма да се сервира от нашето вино. Преди го правехме с цел да задоволим клиентите на публичния дом — каза Прюданс и се върна към писмото:

„Жак е пуснал дълбоко корените си в тази земя така, както нашият баща не успя. «Безсмъртната майка» го пое като свой.“

Прюданс вникна в смисъла на последните думи. Дори и годините, които бе прекарала далеч от Добра Надежда, не бяха я откъснали от земята й.

„Любовта затвори кръга и нашето имение се върна в ръцете на законните му наследници. Но защо трябваше една частица от нас да се принася в жертва на ненаситната Африка?“

— Да, Мариан, този публичен дом е твой. — С тези думи Прюданс сякаш отправи в миналото един дълъг период от живота си.

 

 

Малката църква беше изпълнена с благоуханието на цветята, а снопът светлина, който проникваше през един прозорец, трепкаше около Жак и Кетрин. Емили се развълнува, като видя фустата, която носеше булката под дантелената си сватбена рокля. Петдесетте години, изминали от деня, в който Ева я беше ушила, се бяха влели в светлината от обич, озаряваща младоженците.

Жак стоеше изправен до Кетрин и не отделяше очите си от нея. Застанали пред олтара, те държаха ръцете си, а думите на свещеника отекваха омайващо в тях:

— Аз, Кетрин Уестбъри, вземам за законен съпруг Жак Марздън, за добри и за лоши бъднини. Обещавам да го обичам и да му се подчинявам, докато смъртта ни раздели според светия Божи закон.

Искрящата светлина в очите на Кетрин потвърждаваше искреността на думите й. Свела глава, Сара се чувстваше завладяна от вълнение. Жак хвана лявата ръка на младоженката и нежно постави на безименния й пръст златна халка.

— Като ти дарявам този пръстен, аз те вземам за съпруга. От днес тялото ми, както и всичко земно, що ми принадлежи, е твое. В името на Отца и Сина и Света го Духа, Амин.

На Сара й се струваше, че усеща присъствието на Джон в църквата. Тя сякаш го виждаше как подава ръката й на Жак. Като че ли той беше жив, като че ли всички ужаси след смъртта му са били само страшен сън…

— О, Господи, създателю на живота, благослови този мъж и тази жена!

Сара погледна стария господин Уестбъри. Той стоеше неподвижен на скамейката до нея и тя отгатваше мислите му. Сигурно мислеше за Полин и Жан-Жак. И макар лишен от слух и говор, макар и пред прага на смъртта, той бе осеян от блажено спокойствие. Сватбеният му подарък беше съединяването на фермата му с Добра Надежда. Свързването на земите, чиито граници бяха завинаги заличени, представляваше физически израз на обичта, събрала отново едно разпиляно семейство.

Но все пак някъде из улиците на Кейптаун бродеше синът на Сара. Единственото, което би желала тя сега, бе поне мъничко от любовта, изпълваща пространството около тях, да сгрее и него.

Жак нежно целуна Кетрин. Изправена до Сънди, Розита сияеше натруфена с най-красивите си накити. Техният внук Али, твърде малък, за да сподели вълнението им, описваше с босото си краче кръгове по земята.

Емили спря погледа си на разпятието над олтара. Същият този кръст стоеше над гробовете на тези, които е обичала, но сега той не беше символ на смъртта, а обещание за живот.

 

 

Смеховете и глъчката, които долитаха от разгорещения сватбен прием у Уестбъри, настигнаха Жак и Кетрин. Хванати за ръка, те изтичаха до колата. Забелязвайки ги от конюшнята, Шазан им изпрати поздрав с едно изцвилване.

— Не можем да заминем сега, Жак… — каза Кетрин и се обърна към къщата. — Трябва да се преоблека, а и майка ми иска…

— Шт! — отвърна Жак и нежно я задърпа. След като й помогна да се качи, той извика кочияша, който седеше на сянка под едно дърво.

Жак погледна още веднъж към къщата през малкото прозорче на колата и затвори вратата. Когато потеглиха, Кетрин се сгуши до него и погали лицето му.

— Защо бягаме? — попита весело тя.

— За първи път в живота ми не бягам от никого, скъпа — каза той и я притисна силно към себе си.

Дантеленият балдахин, опънат между четирите греди на леглото, се спускаше на дипли, прихванати в краищата с копринени панделки. Кетрин потрепна, когато чу ключът да се завърта в ключалката. Жак остана облегнат на вратата.

Тя го гледаше с невинността на малко момиченце. Пристъпвайки бавно през стаята, която бяха наели в хотела на Щеленбош, Кетрин се приближи до него. Усети допира на ръцете му върху раменете си и инстинктивно се притисна до тялото му. Той я обгърна нежно с ръце и дълго я задържа така, сякаш искаше да я предпази от него самия. Непорочността и доверието, които прочете в очите й, сдържаха желанието му. Любовта му към Кетрин бе най-дълбокото чувство, което някога го бе завладявало. Беше толкова нежен, че го плашеше дори мисълта да я обладае.

— Вече съм жена, Жак — каза Кетрин, търсейки в очите на мъжа си причината за безпокойството, което усещаше у него. — Аз съм твоя жена.

Тя се надигна на пръсти и го целуна, после го поведе като дете към леглото. Дълга редица от малки копчета се криеше под червеникавите й коси, а снежната белота на дантелената й рокля го предизвикваше да посегне на непорочността под нея.

— Желая те, Жак.

Когато разкопча и последното копче, булчинската рокля се свлече на пода.

— Обичам те — прошепна Кетрин.

Заслепен от красотата й, Жак отстъпи назад, за да я съзерцава. Кожата й бе мека като коприна, гърдите й — заоблени, а фустата, изработена от Ева обгръщаше тънката й талия и се спускаше до нежните й голи глезени.

— Ти си прекрасна!

За пръв път в живота си тя се чувстваше красива. Той зарови ръце в косите й, а тя отметна глава назад. Когато Жак я докосна с устни, Кетрин усети, че я залива вълна от желание. Страхът бе изчезнал.

Той нежно погали раменете и гърдите й. Ръката му се спря на кръста, за да развърже връвчицата на фустата й, която падна върху роклята. Ръцете му галеха бедрата й, а Кетрин усещаше, че силите я напускат…

 

 

„Сватбата беше скромна, но хубава. Бракът между Жак и Кетрин като че ли съживи духа на Добра Надежда. Той толкова прилича на Тис. Свързан е дълбоко със земята, а Кетрин принадлежи на тази земя, както и на всеки от нас.“

Сюзан се усмихна, като прочете писмото на Емили, а детските гласчета повтаряха таблицата за умножение. Погледът й се изгуби в тази африканска земя, за която говореше сестра й. Видя Тис, който завръщаше добре охранения добитък.

Тя се обърна към негърчетата, на които преподаваше. Те пееха под бдителния надзор на Адам. Някои от тях бяха седнали в клоните на дървото, други дори висяха с главата надолу.

— А сега таблицата с три! — каза Сюзан. Тя прибра писмото в джоба си и се усмихна на Адам, като вдигна ръце. Той също вдигна своите и лицето му грейна в широка усмивка, усмивката на Джанти.

— Три по три прави…

Сюзан се замисли за този, който липсваше в живота й. „Нека бъде волята ти, Боже, но дари с обич нашия син!“ Тя често отправяше към небето тази молитва.

Тис, който бе чул детските гласове, се обърна към жена си. Земята беше червеникава и плодородна, напоена от последните дъждове. Той погледна към тъмните облаци и си спомни за Джери, който казваше, че дори и земята има нужда от жена.

А Джери, удобно разположен на една пейка, гледаше в посоката, откъдето се дочуваше далечен конски тропот. Той изчисти лулата си и стъпка с крак изгорелия тютюн. После лапна отново празната лула и вдигна ръка, за да се предпази от слънцето, което се промъкваше между два облака.

На хоризонта се появи конник като сребрист силует между падащите от облаците сенки.

Джери стана и отиде на верандата. Едри летящи мравки се показваха от малките дупки по земята и литваха в мъглата, перпелейки с прозрачните си крилца. Според Джери тези мравки, както и облаците, предвещаваха дъжд. Той отново погледна към конника, чийто силует се открояваше вече по-ясно.

 

 

Питър вдигна глава към мрачното небе и спря коня си близо до къщата. Джери се приближи към него.

— Мога ли да ви помогна? — попита той на африкаанс. Стиснал лулата между зъбите си, Джери се вгледа внимателно в лицето на младежа. — Да не сте объркали пътя? — После продължи на английски: — Не сте оттук. Да нямате неприятности?

— Търся някого — отвърна Питър на африкаанс. — Казаха ми, че Сюзан Питърс живее тук.

— Кой? — Джери ококори широко невинните си очи. Тогава изведнъж забеляза приликата между Тис и този младеж. — Сюзан Питърс? — той повтори това име, сякаш го чуваше за първи път. Почеса се по брадата с лулата си и погледна в далечината. Знаеше, че както всеки ден, така и днес, Сюзан е събрала децата под дървото. — Не познавам никого с това име.

— Може би сега се нарича Ботма — каза Питър и слезе от коня. — Госпожа Сюзан Ботма — уточни той и изтри лицето си с яркочервения шал, който носеше на врата си.

— Ботма… — Джери задъвка лулата си.

— Познавате ли я? — попита Питър обнадежден.

— Изглеждате уморен. — Джери го прегърна през раменете и го поведе към къщи. — Дълго сте пътували, нали?

— Търся майка си — призна Питър, трогнат от сърдечността на Джери. — В Кейптаун ми казаха, че е тук, че е дошла с един мъж на име Тис Ботма.

— Вашата майка? — изведнъж Джери си спомни колко дълго Тис беше търсил своята. — Но елате, може би една прасковена ракия ще ви дойде добре. — Той тръгна към къщи, но се спря като видя, че Питър не го следва. — Бързате ли? След толкова дълъг път? Хайде, елате! — настоя той и му намигна с очи. — Ракията ми е хубава.

— Не пия — отговори Питър и хвана юздите, готов да тръгне към следващата ферма. — Трябва да вървя.

— Защо?

— Няма причина да оставам тук, щом не познавате майка ми…

— Винаги може да се намери повод, за да се остане някъде. — Приликата с Тис беше толкова очебийна, че сякаш виждаше бащата. Изглеждаше уморен, но решителният му вид напомняше за Тис. — Ще ви хареса моята ракия — настоя Джери предизвикателно. — Освен ако не мислите, че е направена от дявола. — Той потърка очи раздразнени от слънцето, което проникваше през черните облаци, надвиснали над тях. Спомни си всичко, което Сюзан му беше разказвала за семейство Питърс, и откри в Питър същата калвинистка непреклонност, която някога бе характерна за Тис. — Дяволът плаши ли те, момче? От демона ли те е страх или от Бога? Ако е от дявола, вече си победен. Той няма нужда от прасковената ми ракия.

Питър гледаше учудено този възрастен човек, чиято лула смешно висеше на устата му. Чувстваше се уморен и мислеше само как да продължи, за да открие майка си. Искаше да я моли за прошка, преди да вземе някакво решение за бъдещето, което виждаше единствено в редиците на африканските бунтовници. Но нещо го задържа В погледа на този мъж.

— Имам пари да си платя леглото — каза той.

— Пари ли? — изкикоти се Джери. — Мислиш ли, че с пари можеш да купиш това, което търсиш, момчето ми? — Обърна се натам, където бяха Сюзан и Тис, за да се увери, че не се виждат, и посочи верандата с глава. — Ела, момко, и не се бой от дявола!

 

 

Питър седеше на дървената пейка и си почиваше. Очакваше го още път, а километрите, изминати в търсене на Сюзан, вече му тежаха.

— Ако ми кажете как дяволът може да направи толкова хубаво нещо като това, ще престана да пия. Дяволът само се превъзнася! — каза Джери и вдигна чашата си. Любувайки се на златистата течност в нея, той предвкусваше удоволствието. — Някога познавах един човек, изпаднал във вашето положение — продължи Джери, като видя как беше завързан коня на младежа точно както го правеше Тис. — Как се наричате?

— Питър Питърс.

— Опитайте от това — Джери очакваше реакцията, която го радваше повече от самата ракия.

Питър поднесе чашата към устните си и смело изпи ракията. Джери го накара да се отмести и седна до него. Едва отпил една глътка от вълшебното питие, и тялото му се сгря.

— И той търсеше майка си като вас. Търси я в продължение на години. И знаете ли защо? Защото жената, която обичаше, беше англичанка. Обиколи цялата страна, за да получи прошка от майка си заради това, че е обичал англичанка.

Като разбра, че Джери намеква за нещо. Питър го погледна с любопитство.

— И намери ли я?

Джери поклати глава, без да отговори. Спомни си деня, когато Тис се върна без Сюзан.

— Защо ми разказвате всичко това?

— Защото този човек приличаше на вас. Но той мислеше, че заслужава майчината прошка. А вие? — Джери замълча и се загледа в чашата си, където беше паднала една муха. — Смятате ли, че имате право да искате извинение от майка си? — Той бръкна с пръст в чашата, за да извади мухата. — Вярвате ли, че тя ще ви прости? Може би сте извършили нещо непростимо? Ако идвате при майка си с любов, ако любовта ви е довела тук, то тогава времето няма да е срещу вас, Питър Ботма.

 

 

Сюзан дочу познатия птичи вик и вдигна глава. Тис яздеше към нея. Когато я настигна, слезе от коня и я хвана за ръката.

Отвори уста, за да каже нещо, но една гръмотевица го прекъсна. Сюзан го дръпна назад. Той проследи погледа й и видя, че Джери седи на верандата с някакъв човек. Тогава Сюзан забеляза коня, завързан за коляното.

Питър стана, погледна го и се върна при Джери, който поклати глава и захапа лулата си.

— Добър ден, Питър — каза спокойно Сюзан.

Тя се взря в лицето му и откри луничките, които покриваха нослето на едно малко момченце. То яздеше щраус, извиваше врата на едно пиле, управляваше само кола… Видя младежа, който беше дошъл да я търси в мисията на преподобния Филип. Тогава той приличаше на строг повелител, който я гледаше обвинително. Чу отново суровите му думи, с които я осъди и отхвърли. Усети омразата в поведението му… Сега същият младеж стоеше пред нея, но този път воден от обич.

Тис видя как Сюзан се приближава и протяга ръка на непознатия, как го прегръща и тогава изведнъж се почувства ужасно самотен.

Светкавица освети мрачното небе. Чу се гръм. Заваляха едри капки дъжд.

— Исках да ти представя някого — каза Сюзан. При тези думи погледът на сина й се спря на Тис. — Ето твоя баща, Питър.

Небето сякаш се разтвори, за да изсипе пороя.

 

 

Джери вдигна чаша за наздраве към семейството, което най-после се беше събрало. Дъждът образуваше сребриста завеса под слънчевите лъчи. Той видя как Тис подава ръка на Питър. Тогава стисна още по-здраво лулата си и обърна гръб.

С прекършени криле, летящите мравки отчаяно се бореха със страшния порой, който щеше да ги удави. Техният вълшебен живот във въздуха свършваше с дъжда, който те предвещаваха.

Али скоро беше навършил шест години. Той не разбра защо баба му го изгони от къщи още в зори, но това не го смущаваше особено.

Сега Добра Надежда не представляваше вече оня прелестен кът, с който бе свикнал. От четири дни насам до днес, 20 февруари 1878 имението приличаше на пощурял кошер. И най-дребните предмети бяха избърсани и лъснати до блясък. Баба му дори му изтърка лицето. По неизвестна за Али причина носът и ушите му бяха подложени на същата обработка, както и всичко останало вкъщи. С влажен парцал тя беше бръкнала в тях и толкова силно беше търкала, че сега го боляха, и той не вярваше, че вече ще имат предишния си вид.

Али погледна колосания си бял панталон, който го бяха накарали да облече, и сърцето му се сви от болка при мисълта, че занапред всичко ще е различно. Той клекна на една скала, която слънцето още не бе огряло и стоплило. Непрестанно се питаше защо обичайното вълшебство на Добра Надежда бе отстъпило място на тази необяснима трескава лудост.

Баба му Розита все пак му беше „обяснила“, но той не можа да разбере защо всички внезапно бяха обхванати от тази мания за чистота и защо трябваше сега да облича новия си костюм, с който не можеше дори да седне на скалата. Тя не му каза също защо дядо му Сънди беше издърпан от леглото още преди да се съмне и изпратен да чисти лозята. Каква идея! Никога досега не бе чувал да се говори за това. Питаше се дали всеки грозд ще бъде търкан като носа и ушите му. Стана му смешно при мисълта, че дядо му ще трябва да лъска всяко зрънце, докато се свлече тънката му ципа. Той сам беше опитал да направи това, но му се стори толкова трудно, че предпочете да си хапне.

Погледна надолу студената и сива скала, на която беше клекнал, и забеляза една дълга редица от черни мравки, които очевидно бяха много заети и сновяха насам–натам. После вдигна поглед към прашния път, който се извиваше през планината и водеше до Добра Надежда. Тъй като колата, чието появяване трябваше да дебне, не се виждаше още, той съсредоточи вниманието си отново върху мравките.

Дългата движеща се редица заобикаляше босия му крак. Видя една заблудила се мравка да пълзи до големия му пръст. Когато стигна до глезена му, Али си наплюнчи пръста и го сложи пред дребничкото животинче. Изненадана, мравката се втурна нагоре по ръката му.

Али я проследи с поглед и с един замах я смаза. Той разгледа внимателно кафеникавите мравешки останки по дланта си и се избърса в панталона. После забеляза с ужас мръсната следа по белия колосан лен и интересът му към мравките внезапно секна.

Чувстваше се заплашен, дори само от гнева, който щеше да предизвика това петно. Той се изви назад, за да осъзнае по-добре своето прегрешение. Наплюнчи си отново пръста и отчаяно започна да търка, в резултат на което петното стана по-голямо и предвещаваше драма. Вече усещаше плесниците на баба си Розита и обзет от яд, стъпка с босите си крака цялата мравешка редица.

 

 

Жак Марздън се спря пред вратата на избата и се обърна назад. Утихналата къща почиваше в хладната утрин. Първите слънчеви лъчи нежно галеха островърхия й покрив.

Той влезе в мрачната изба. Аламбикът леко блестеше, докоснат от светлината, която проникваше през отворената врата. Редиците от бъчви оставаха на тъмно, но се усещаше мирисът на дърво и ферментирало грозде. Това беше неговият свят. Свят, в който бе открил Кетрин и доказал себе си.

Жак не си спомняше леля си Прюданс, но помнеше как дядо му разказваше за обичта й към Добра Надежда и за познанията й в областта на винарството. Тогава той се упрекваше за заминаването й от къщи, но беше казал на внука си, че привързаността й към имението ще я върне отново.

Този ден беше дошъл.

Един прозорец се отвори и черната ръка на Розита сръчно започна да бърше стъклото. После тя бавно се изправи и сложи ръце на хълбоците. Нямаше сили да търка повече и се питаше защо си правеха толкова труд заради връщането на Прюданс.

— Колата вижда ли се? — попита Емили.

Розита поклати глава и въздъхна.

— Малкият Али ще ни предупреди за нейното пристигане — каза тя и размаха парцала към Емили, която се закашля от мириса на восък. — Цяла сутрин обикаляте!

— Нормално е — отвърна Емили, оглеждайки стаята в търсене на някакъв недостатък. — Знаеш какво означава Добра Надежда за Прюданс.

— О! — възкликна Розита, която бе видяла едно малко петънце върху бюрото, и побърза да го изтрие с парцала. — Тя няма да забележи къщата, но съм сигурна, че ще започне да брои гроздовете.

— Надявам се, че Сънди се е погрижил там всичко да е наред.

— Госпожице Емили — заяви Розита, — ако госпожица Прюданс възрази срещу нещо, тя ще трябва просто да си тръгне отново!

Емили се приближи до нея и хвана ръката й.

— Знам каква тежка работа свърши, за да подготвиш всичко, но не можеш да разбереш…

— Разбирам всичко много добре. Мога да търкам цял ден и цяла нощ, но не мога да изтрия това, което се намира там.

Розита посочи с пръст бюрото, в чиито чекмеджета стоеше заплахата от неизбежното бедствие. Безбройните дългове според адвокатите скоро щяха да бъдат покрити от неизвестен гарант.

 

 

Али забеляза елегантната кола още отдалече. Изведнъж го обзе страх. Никога досега не беше виждал толкова хубави куфари. Значи всичките тези приготовления не са били напразно. Една бяла дама с изискан багаж сигурно представлява нещо важно. Той изсвири с пръсти и пронизителният звук достигна до дядо му в лозята.

Сънди вдигна глава и размаха ръце към Али. Останалите работници веднага се скриха, като че ли присъствието им можеше да създаде безпорядък.

Сънди си спомни за малката Прюданс. Баща й винаги казваше, че е добро момиче и не е като Клара. Но тя отдавна си бе отишла от техния мъничък свят в Добра Надежда, където той беше прекарал целия си живот. Никой от тези, които бяха напуснали имението, не се върна повече — нито баща му, нито дъщеря му Мария. След раждането на сина си Али тя бе отишла да търси работа.

 

 

Когато чуха сигнала на Сънди, Кетрин и Жак се усмихнаха. Те стояха прегърнати пред къщи, но Жак усещаше безпокойството на жена си.

— Не се притеснявай — прошепна му тя, макар да знаеше, че той има всички основания да не бъде спокоен.

— Свърши ли, Розита? — попита Емили и оправи косите си.

— Почти, госпожице — закрепила по една голяма четка на подметките си, Розита търкаше червените плочки във вестибюла до блясък. Отдръпна се, когато стигна до входната врата и погледна с гордост своята работа. — Никой да не стъпва по пода! — заповяда тя.

 

 

Прюданс чу изсвирването на Али. Погледна през прозорчето на колата, но не видя никого. Широките зелени листа шумоляха повявани от лекия ветрец, който донасяше познатия мирис на грозде. Тя се приближаваше към едно минало, наситено с толкова спомени…

Къщата се открояваше в далечината, сгушена в подножието на планината. Нищо не се беше променило. Щеше ли отново да види лозята си? За първи път усети загубата на баща си. Когато преди години научи за смъртта му, сдържа сълзите си, но едва сега, като обходи с поглед склоновете, покрити с лозя, тя разбра причината за това.

Баща й си бе отишъл, без да каже, че в обичта й към имението няма нищо неестествено. Струваше й се, че вчера беше напуснала дома си. Още усещаше металния хлад на ножчето, с което си обръсна веждите, чуваше тракането на ножиците, които отрязаха дългите й руси плитки. Сега косите й бяха отново дълги, но вече посивели. Чувстваше се ужасно тъжна. Годините на зрялост я бяха откъснали от нея самата и от Добра Надежда, бяха й отнели това, което й оставаше — любовта на Пол.

Колкото се приближаваше, толкова къщата изглеждаше по-малка. После се скри зад един завой. В краткия миг, когато не я виждаше, Прюданс разбра причината за своя страх. След всичко, което беше преживяла, най-важното в живота й си оставаше Добра Надежда. И може би това бе неестествено…

 

 

— Ето я! Пристига! — извика Розита.

Емили мачкаше телеграмата в ръце и я препрочиташе за стотен път: „Поздравления за Жак и Кетрин. Стоп. Пристигам вкъщи 20 февруари. Стоп.“

По лаконичния телеграфен стил не се забелязваше и следа от Прюданс, но Емили знаеше, че за пръв път сестра й ще я види такава, каквато е. Недъгава.

— Хайде, хайде! — Розита отгатна мислите й и я потупа по гърба. — Всички сме остарели, госпожице Емили.

Кочияшът дръпна юздите и колата спря. Купчината багаж се поклащаше напред-назад върху покрива й. Той слезе и поздрави с кимване събралите се пред къщата хора. Питаше се защо всички стояха изправени в очакване на неговата пътничка. Не беше забелязал нищо особено в тази възрастна жена, но отвори вратата и разгъна стълбичката с подобаващ на тържествената атмосфера маниер.

Емили затаи дъх.

 

 

Розита отпрати с ръка една муха, която упорито кръжеше около нея, и съсредоточи цялото си внимание върху колата.

Кетрин погледна Жак и забеляза, че той беше стиснал здраво челюстите си.

— Готова ли сте, госпожо? — попита кочияшът.

Прюданс седеше неподвижно със затворени очи.

— Готова съм. Подайте ми ръка, моля.

— Прюданс… — прошепна Емили, а Розита застина с отворена уста.

Очарована, тя разглеждаше всеки детайл от тоалета й: светлокафявата й кадифена шапка с воалетка, елегантното й копринено сако, ужасно пристегнатата талия, дългата надиплена пола и турнира, който според изискванията на модата беше отстъпил мястото си на шлейф.

Щом слезе от колата, Прюданс се обърна към своите близки. Емили усети, че гърлото й се свива. Жизнерадостната и решителна Прюданс беше изчезнала. Видът на тази елегантна жена с побелели коси издаваше непозната досега крехкост.

— Добър ден, мила — усмихна се Емили.

Когато Прюданс се приближи до количката и се наведе, за да я целуне, Емили усети аромата на силен парфюм. Кожата й бе бледа и набръчкана, сякаш въздухът и слънцето никога не бяха я докосвали.

— Емили! — усмихна се сестра й. Но дори и усмивката й беше загубила своя блясък.

 

 

— Ракия! — извика Прюданс и отправи към Жак обвинителния си поглед. — А кой е искал ракия? Първо ми казвате, че сте оставили един непознат да финансира Добра Надежда, за да произвеждате вино, а сега признавате, че сте взели пари назаем заради някаква ракия! Наистина, Емили, надявах се да проявиш повече разум!

— Не бях съгласна — смутено се оправдаваше Емили.

— Но позволи дълговете да се натрупат! Те надвишават цялата стойност на Добра Надежда. Толкова ли си слаб по аритметика, млади човече? — обърна се тя към Жак.

— Но сега фермата Уестбъри и нашата са едно цяло — отвърна той.

— А! Защото е трябвало да прибегнеш до гаранцията на Джон Уестбъри, така ли?

— Защото тяхната ферма сега е част от Добра Надежда и защото семействата ни са обединени!

Прюданс бе успяла да му внуши чувството за провал. Той усети ръката на Кетрин до своята.

— Направих това, което сметнах за добро — каза Жак и погледна леля си право в очите.

— Не е вярно, искал си просто да докажеш себе си!

— Може би.

— И пред кого? — попита Прюданс, учудена от прямотата на племенника си.

— Моля ви! — извика Емили и придвижи инвалидната си количка към тях. — Направил е каквото трябва. Добра Надежда беше смазана от английските данъци и без Жак нямаше да оцелее. Тогава не би трябвало да пишеш, че се завръщаш „вкъщи“, просто защото нямаше да имаме дом.

— Не ви ли го казах? — Прюданс погледна сестра си предизвикателно. — Не ви ли предупредих преди години? Но тогава вие не ме слушахте.

— Каква е играта ти, Прюданс? — попита гневно Емили. — Не дойде ли само да се радваш на трудностите ни?

— Донякъде, мила моя. — Прюданс се обърна, за да прикрие усмивката си, и тръгна към един стол. Седна и погледна Жак. Бележките за дълговете паднаха от ръката й и се разпиляха по пода. — Присаждането отдава ли ти се така добре, както дестилацията, Жак? Защото се задава нещо, за което искам да ви предупредя, филоксерата се е развилняла в Европа и ще опустоши лозята ни. Освен ако не присадим още сега пръчки от диви американски лози. Можеш ли да присаждаш? Можеш ли да усетиш живота в една лоза? — попита тя, като погледна безпомощните си ръце.

— Дядо казваше, че никой не може да прави това по-добре от вас. Според него вие и Добра Надежда сте едно цяло.

При тези думи, които цял живот очакваше да чуе, сърцето на Прюданс се сви от вълнение.

— Татко наистина ли е казал това? — попита тя и се обърна към Емили за потвърждение.

— Да — отвърна сестра й, открила най-после частица от някогашната Прюданс.

Чужденката, нахлула предизвикателно в Добра Надежда не беше вече тук.

— Татко знаеше защо обичаш толкова нашето имение. За него в тази привързаност нямаше нищо странно.

Прюданс усети, че се изчервява от удоволствие. Тя се наведе, за да събере разпилените разписки, но изведнъж, обхваната от ново раздразнение, ги ритна с крак.

— Остави ги, Жак Марздън! — извика тя на племенника си, който се наведе да й помогне. — Но си извлечи от това поука, ако искаш тези дългове да бъдат забравени!

— Никога не съм имал намерение да ги забравям — отвърна Жак. — Ще ги изплатя, дори и с цената на Добра Надежда!

— Моля те, не прави нищо — каза Прюданс.

Както беше коленичил пред нея, за да събере падналите листи, тя го докосна по рамото. Той я погледна объркано, изненадан от топлотата в очите й.

— Бяха необходими много години и труд, за да ви финансирам. Как една жена би могла да контролира Добра Надежда по друг начин, освен да я купи?

— Значи ти си била… — прошепна Емили и погледна сестра си.

Прюданс кимна с глава.

— Да не си мислиш, че от любов към чая поддържах тази чайна? — Тя погледна с отвращение роклята си и продължи: — Най-после ще мога да захвърля тези смешни дрехи и да се захвана за работа. Без малко да развалите удоволствието на една възрастна жена, млади момко! — обърна се тя към Жак.