Луаншия Греер
Добра надежда (32)

32.

В лозята кипеше трескава дейност.

— Разбрах, че е станал златотърсач на север — каза Прюданс, без да изпуска от очи Кетрин и Жак, които яздеха близо до работниците. Тя вървеше до инвалидната количка на сестра си, тикана от малкия Али. — Обичах го… — Дори и от разстояние, Прюданс усещаше любовта между Жак и Кетрин, а въпросите на Емили събудиха собствените й чувства. Тя не беше още разкрила тайната за публичния дом. — Може би беше негодник и за нищо не го биваше, но имаше друго качество: изключителна честност.

— Щом си го обичала, значи не е бил такъв.

— Много си романтична, скъпа моя… — Прюданс не се доизказа и се спря до една лоза. Беше облечена в памучна пола и панталон. Вместо хубавите ботинки, бе обула груби обувки, а на главата си носеше ярък африкански шал.

— Ето че пак си била права — каза Емили.

— За какво става дума?

— За филоксерата. — Тя протегна ръка към една лоза.

Жак беше направил присаждането, но под строгия контрол на леля си.

— Защо трябва да ги пипаш, Емили? Гледай ги само.

— Не мога да не ги докосна. В тях има нещо вълшебно.

— И за да продължи това вълшебство, не бива да ги пипаме.

— Държиш се като квачка с пиленцата си!

— Но ако искам да осъществя намеренията си, няма да седна да мътя. Мисля, че трябва да те върна вкъщи, преди да си съсипала тези пъпки, които са издържали през целия път от Америка.

— О, Прюданс, нервираш ме! Искам просто да ги погледам.

— Е, добре, ще ги гледаш, но от къщи.

Али слушаше слисан спора между двете възрастни дами. Той не преставаше да се пита защо бяха необходими толкова церемонии за посрещането на тази странна госпожица Прюданс. Тя изглеждаше по-разпусната и от него.

— Заведи вкъщи госпожица Емили, момчето ми. Как се казваш? Все забравям името ти.

— Аз Али.

— А, така ли? — Прюданс поклати глава.

— Детето се казва Али, а не Аз Али.

— Откъде да знам? И ако все пак някой си спомня за предишния Али, това съм аз, а не ти. Хайде, карай! — Прюданс знаеше, че споменаването за Али отвеждаше и двете в миналото, но това не беше вече мъчително.

Емили погледна към Жак и Кетрин.

— Добра стопанка е, не мислиш ли?

— Не мога да разбера какво намира в него. Единственото, за което съжалявам, е, че не присъствах на сватбата. — Прюданс погледна към семейната гробница. — Клара сигурно се е обърнала в гроба си.

Али, който не виждаше нищо общо между името си и гробищата, проточи вратле към възрастната дама.

— Имаш ли вести от Сюзан? — попита Прюданс, сякаш липсваше един гроб, този на Сюзан.

Количката се олюля по неравния път.

— Хей, събуди се! — извика тя на малкото момче, което я гледаше така като че ли вземаше участие в разговора. — Внимавай къде вървиш, иначе ще обърнеш сестра ми.

— Имам писмо от Сюзан. Според нея се очакват вълнения. Африканците смятат да устояват пред английското господство.

— Ами! — извика Прюданс и изпъна раменете си назад. — Това е абсурд!

Преди години обаче в диамантените залежи тя стана свидетел на първите признаци на разделение между африканци и англичани. Ансуърт. Стринджър и Тис не излизаха от главата й, но предпочиташе да не мисли за заплахата от война, която тегнеше над Добра Надежда.

— Казват също, че земята е плоска, момчето ми, а тя е кръгла. Когато се опитат да ти обяснят обратното, спомни си какво съм ти казала.

Али сериозно поклати глава. Той знаеше, че земята не е кръгла, но не искаше да влиза в спор.

 

 

Сюзан дръпна фитила на лампата и я запали. Тис и Питър бяха разговаряли цяла нощ и макар тишината да известяваше раждането на новия ден, тя знаеше, че разговорът продължава.

— Пасивната съпротива пред англичаните, които взеха земята ни, е напразна, татко. — В очите на сина си Сюзан видя същия плам, който гореше в Тис, когато бяха обесили баща му. — Ние сме едно цяло и трябва да се съюзим в борбата си срещу тях. Иначе ще изгубим завинаги страната и езика си. Те вече ни забраняват да говорим майчиния си език. Сега какво следва? Да убият нашите майки ли?

— Не, Питър — каза Тис. — Какво добро може да се очаква от една кървава баня? — Той си спомни телата на Чарлз и Джофри Марздън, погребани до Джанти, корана и техните хора. Пред очите му се залюля обесеното тяло на баща му. — Мислиш ли, че това ще обедини нашия народ? Кажи ми идеалът с кръвопролитие ли се защитава? — Думите на полковник Стринджър отекваха в съзнанието му: „Ще можем ли да извлечем от това поука?“. — Майка ти е англичанка, Питър. Би ли я убил?

— Сюзан е африканка, Тис — намеси се спокойно Джери. — Нали, Сюзан?

Тя кимна и прибра празните чаши. Беше спокойна, макар да знаеше, че новото й семейство ще я раздели от роднините й.

— Не залагам на убийството — каза Сюзан. — Отмъщението води до никъде.

— А защо англичаните ни избиват, без да им мигне окото и грабят земите ни?

— Приготвих ти малко храна — Сюзан взе една торба и я подаде на Питър.

— Той няма да замине! — каза Тис и стана. — Какъв смисъл има да се бори?

— Може би си прав — Сюзан погледна Тис в очите. — Но да се бориш срещу сина си, е също безсмислено.

Тис знаеше, че тя е права. Сега се разделяше с Питър, както някога се беше разделил с баща си:

— Ако напуснеш този дом, за да отидеш да се биеш, не се връщай повече тук, защото няма да си мой син.

Джери забеляза решителния поглед, който Питър отправи към баща си.

— Сърцето ми ще си пее своята песен — каза спокойно Джери. Усещайки, че всички го гледат, той се взря през отворената врата. Беше съмнало.

 

 

Широко усмихнат, Адам подаде непохватно юздите на Питър.

— Сега ли ще тръгнете? — той не знаеше защо африканското му семейство трябва да се бие срещу англичаните.

— Да.

Адам погледна пушката на Питър, която беше закачена на седлото, и смътен спомен изплува в съзнанието му. Изправена до прозореца, Сюзан изпрати сина си с поглед, но защо баща му го нямаше?

— Грижи се за тях, Адам. Имам право да замина и един ден баща ми ще го разбере.

— Да, господарю.

Питър пришпори коня си. Дълъг път го чакаше.

Адам видя, че Сюзан му махва с ръка. Тя плачеше. Обърна се към Питър, който се изгубваше зад синия хоризонт. Не знаеше на коя страна се намира и се почувства ужасно самотен. Когато се върна вкъщи, Сюзан и Тис излизаха от там. Тя, изглежда, го утешаваше, а той изведнъж се беше състарил. Вървяха един до друг по земята, която синът им бе отишъл да брани.

— Адам!

Като чу, че Джери го вика, момчето с радост отиде при него.

— Да не би да искате още праскови от градината на вдовицата Хенис? Ако ме хване, пак ще ме бие!

— Предпочитам това пред конфитюра, с който ще ни отрови, ако първа откъсне прасковите.

След като се убеди, че Сюзан и Тис са далече, Джери даде знак на Адам и двамата започнаха да кроят планове, как да изиграят бдителната вдовица.

— Когато стигна до входната врата… — каза Джери, прегърна момчето през раменете и го поведе към двуколката — ще почукам и докато поднеса своите почитания…

— Аз ще кажа „Добър ден“.

— Не. Понякога наистина си един глупав кафър, Адам! — извика Джери и се облегна на ръката му, за да се качи.

— Но понякога не съм — усмихна се Адам и се метна след него. Докато момчето събираше юздите, Джери го гледаше озадачено. — Тя знае, че последния път, когато похлопахте на вратата й, аз откраднах прасковите. Ако сега не стоя до вас, ще изпрати дъщеря си да ме следи.

— А тогава как ще откраднеш прасковите? — попита Джери и лапна празната си лула.

— Ако остана до вратата с вас, тя ще ви накара да изпъдите този кафър от къщата й.

Джери се засмя.

— Интелигентен кафър ли съм?

 

 

Сюзан се спря на вратата и се загледа натам, накъдето беше заминал Питър. Това е пътят, който води към братоубийствената война. А пък Джери и Адам, качени на старата двуколка, отиваха да продължат своята тайна война с вдовицата Хенис. Тис беше излязъл със стадото и повтаряше:

— Той не е мой син!

Изведнъж се почувства самотна на тази огромна земя. За първи път се почувства остаряла. Но ако възрастта ограничаваше движенията й, тя не можеше да отнеме надеждата. Седна на дървената пейка на верандата. Вдигна поглед нагоре и се загледа в лилавия храст над главата й, чийто цвят й напомняше за родните планини. Питаше се дали някога ще ги види отново.

Едно мъничко черно паяче се спусна от храста по копринената си нишка, сви крачета под тялото си и остана за миг неподвижно, преди да се закрепи на следващото клонче.

Сюзан го наблюдава с часове как тъче чудната си паяжина. Беше уморена, но обладана от спокойствие. Най-накрая заспа, сякаш застинала в огромната картина на Сътворението. Беше изпълнена с надежда. Бог съществува…

 

 

Седнал неудобно в едно красиво кресло Пол гледаше Прюданс, давайки си сметка колко малко я познава. Не знаеше защо е дошъл и въпреки сърдечното посрещане на Емили, той се чувстваше излишен.

— Отивам в Кейптаун и се отбих да ти кажа довиждане.

— Така ли? — извика жена му и отметна назад рошавите си посивели коси. Тя не беше още се съвзела от изненадата, когато го намери да пие чай със сестра й и не знаеше какво й е казал за тяхното минало. — Къде пак трябва да заминеш? Страхът от войната ли те кара да тръгнеш?

— Може би просто съм остарял.

— Много е лесно така — отвърна Прюданс, опитвайки се да се пребори със същото чувство. Малкият Али беше изтичал в лозята да я намери и задъхан от възбуда я бе предупредил, че „един много странен човек“ я търси. По пътя към къщи той непрестанно й описваше брокатената му жилетка и голямата шапка, сякаш въпросната личност беше паднала от друга планета. — Може би аз съм твърде възрастна за тебе, Пол? — Как би искала да има малко време да се пооправи.

— Не — усмихна се той с онази усмивка, която винаги я е вълнувала. — Спомням си добре за нашите срещи и раздели.

— Никога не си можел да лъжеш, Пол. Питам се само защо си си направил труда да дойдеш тук.

— За да мога да се върна отново.

Тя го погледна учудено, а той потвърди с кимане на глава това, което току–що беше казал. Наистина изглеждаше състарен и като че ли малко безпомощен, но поне нямаше вид на сводник, помисли си Прюданс. Но изведнъж осъзна, че любовта не може да остарее, а само се превръща в нежност и внимание. Именно това изпитваше тя към него.

— Този път къде отиваш?

— В Австралия, за да се кача на кораба, който бях изпуснал… Един кораб, за който не знаеш нищо.

— Така си мислиш. Винаги съм знаела, че си един обикновен крадец, изпратен в Австралия.

— Тогава трябва да си доволна, че заминавам.

— Разбира се, че не. Ще очаквам деня, в който ще те видя отново, Пол.

— Да — каза той и докосна ръката й, която приятелски го потупа по гърба, — но е възможно да замина за дълго. Ще имаш ли търпението да ме чакаш?

— Да — отвърна Прюданс, макар да знаеше, че никога повече няма да го види.

 

 

Розита белеше картофи и слушаше Емили с ококорени очи.

— Но какво е това публичен дом? — попита тя и изтърва картофа в един кастрон. — Чайна ли е?

— Не съвсем — неочакваната поява на Пол Манхоф не изненада Емили. Той изглеждаше точно така, както си го беше представяла. Единствената изненада идваше от „салона“ на Прюданс. Засрамена, тя бе решила да запази в тайна това разкритие, но като си спомни писмата на сестра си и описанията за нейните клиенти, избухна В смях. Прюданс не превъзнасяше ли качеството на чая, внесен специално от Англия? — Да, нещо като чайна — каза Емили и придвижи количката си до кухненската врата.

Медните съдове, окачени на стената, отразиха дебелата Розита, която се затича след нея.

— Госпожице Емили! — извика прислужницата, като забеляза победоносното й изражение. — Това не е хубаво! Какво замисляте?

— Просто ще ми е оръжие в ръцете.

— Оръжие ли? — учуди се Розита, която бе разбрала, че публичен дом не означава съвсем чайна, но не можеше да си обясни причината за хитрината, която замисляше Емили. — Какво ще правите?

— Не ти ли се струва, че след всичко, което се случи, сега е мой ред да се позабавлявам? Спомняш ли си деня, в който Прюданс пристигна? — Розита кимна. — Тогава бях груба с нея, но сега съм доволна, че имам в ръцете си оръжие, с което мога да си послужа, ако тя прекали с поведението си.

— Но вие сте лоша, госпожице Емили! — Розита избухна в смях и пищните й гърди се затресоха.

— Позволи ми това малко удоволствие. И най-вече — не й казвай, че знам.

Емили излезе от кухнята и остави Розита радостна, че е открила отново дяволит пламък в очите на нейната приятелка от детството. Сякаш от това остарялата прислужница се почувства отново млада и елегантна. Тя взе един картоф и с ентусиазъм започна да го бели.

Като видя Пол и Прюданс да се отправят към входната врата Емили спря количката си. Пол й се усмихна.

— Благодаря за чая и до скоро виждане — каза той и галантно целуна ръката й. — Но петдесетте процента си остават.

— Довиждане, господин Манхоф — отвърна тъжно Емили.

Прюданс погледна сестра си подозрително, на което тя отговори с повдигане на раменете.

Когато чудноватата двойка излезе навън, Прюданс попита:

— Емили зададе ли ти някакви въпроси?

— Да. — Пол се приближи до Али, който държеше юздите на коня му, и си сложи шапката на главата. — И аз й отговорих откровено.

— Наистина ли?

— Казах й, че чаят е индийски, а не английски. — Той вдигна крак, за да се качи на коня, но се спря и попита: — Да имаш случайно табуретка?

— Разбира се. Донеси ми една табуретка, Али.

Те мълчаливо чакаха завръщането на момчето и се гледаха с топлота и взаимно доверие.

— Благодаря — каза Пол, когато Али донесе табуретката. — Странно, с всяка измината година конете стават по-високи.

— Къде отива? — попита Али, усещайки тъгата на Прюданс.

— Какво те засяга, Али? — отвърна тя и му разроши косата. — Пак ще се върне.

Али гледаше след Пол Манхоф, а Прюданс въздъхна дълбоко и пое към къщи. Емили стоеше до вратата.

— Е? — каза Прюданс, като стигна до нея. За да сдържи сълзите си, тя отметна назад глава и погледна сестра си обвинително. — Защо стоиш тук?

— Разбирам, че го обичаш — Емили сведе очи и реши никога да не използва оръжието си.

— Е?

— Какво има, Прюданс?

— Аз трябва да те попитам.

— Какво искаш да кажеш? — попита невинно Емили.

— Е, хайде! — Прюданс обърна количката на сестра си и я отправи към вестибюла. — Той ми разказа какво сте говорили.

— А, за публичния дом ли? Сигурно е било много хубаво.

— Човек би помислил, че цял живот си посещавала такива заведения.

— Не, но съм ходила в чайни като твоята.

Али слушаше и се чешеше по главата. Странният човек, който за миг беше нахлул в живота им явно бе дал повод на двете възрастни дами да се карат.

— Ти знаеш, че това не е чайна, Емили.

— Ти знаеш по-добре от мене. Но защо да не ти вярвам?

Али се наведе, за да вземе табуретката. Не можеше да разбере какво толкова има да си говорят.

— Земята кръгла ли е или плоска, Али?

— Плоска — отговори той, изненадан от рязката смяна на темата.

— Точно така! — Прюданс влезе вкъщи заедно със сестра си. — Явно това мисля, Емили, и не виждам защо трябва да ти обяснявам обратното.

А Али се питаше дали все пак земята е плоска.

 

 

Йоханес Вилие лъскаше с парцал черната обувка на мъжа, който идваше всеки понеделник при него.

— Добре ли е така?

— Я, мога ли да се огледам в тях? — попита полковник Стринджър, като хвърли поглед към цивилните си обуща. — Да, добре е.

— Гледайте! — извика момчето, като чу шум от конски тропот. — Къде отиват?

Стринджър погледна групата войници, облечени в червени мундири и позлатени пагони, които блестяха на слънцето.

— Да убиват и укротяват бурските бунтовници.

Той не бе успял да научи британската армия да се бие на африканска земя. За него това си оставаше личен провал. Времето му беше отминало и той се превърна в това, от което се страхуваше цял живот: остарял войник, пълен със стари истории, от които никой не се интересуваше.

— Вие сте били военен — каза Йоханес. — И аз искам да стана такъв. Разкажете ми нещо.

Стринджър вдигна и другата си обувка към единствения човек, който искаше да го слуша.

— Какво искаш да чуеш днес? Ами ти никога не си ми говорил за себе си.

— Няма нищо за разказване — отвърна Йоханес и сви рамене. Никога и на никого не би разказал как е избягал от един манастир и от училището на госпожица Търстън. — Вие ми разкажете. — Той се питаше дали днес ще изкара достатъчно пари, че да си купи нещо за ядене, преди да отиде да спи в някое преддверие.

Не беше необходимо много, за да се развърже езикът на полковника и той да се отнесе в славните си спомени. Войниците отиваха на война, която той беше предрекъл. Започна да си мечтае за това, „което можеше да се случи“, ако…

— Не съм ти разказвал за майор Чарлз Марздън, нали? Искаш ли да чуеш неговата история?

— Да. — Момчето беше забелязало, че когато разказваше разни случки, той му даваше повече пари. — Разкажете ми за него — каза Йоханес, без да подозира, че неговата история го засяга лично.

 

 

Разкъсвана от страшна болка, Кетрин се стараеше да мисли за Жак и за вълнението, което бе изпитала от наближаващото раждане. Мъжът й беше толкова объркан, когато го събуди… Затаил дъх, той беше поставил ръката си на корема й, за да усети движенията на бебето. И макар намерила утеха в нежността му, тя започна да мрази малкото човече, което й причиняваше непоносими болки.

— Не! Не мога повече! — извика Кетрин.

— Още един път! — молеше я Сара, която държеше ръката на дъщеря си.

— Ражда се! — извика акушерката.

— Къде е Жак? — попита Кетрин с изкривено от болка лице.

— Навън е — отвърна Сара. Тя си спомни за раждането на своето момиче, сякаш е било вчера. — Нека остане там. Какво може да направи един мъж, освен да гледа как се мъчи любимата му? Сигурно е ужасно.

Изведнъж болката изчезна и Кетрин усети нещо топло и влажно да мърда между бедрата й.

— Момче е! — каза гордо акушерката и показа на Сара бебето. — А сега, момичето ми, още малко усилие!

Още трепереща от изтощение, младата майка погледна детето си.

— Добре ли е, мамо? — попита тя, без да осъзнава какво значение имаха тези думи за Сара.

— О, да, чудесно е!

Бебето отвори малката си устица и изплака. То махаше с розовите си ръчици, а Сара го уви в бяла пелена, преди да го даде на дъщеря си. Кетрин се любуваше на малката гола главица, която нежно бе положила на ръката си. Със сгърчено лице и отворена уста, бебето изплакваше гнева си в този чужд за него свят.

— Къде е Жак? — попита отново Кетрин.

— Хайде, още веднъж! — намеси се акушерката.

— Искам да видя Жак — Кетрин обърна към майка си зелените си очи. Макар че лицето й беше обляно в пот, а косата й — разрошена, тя изглеждаше изключително красива. — Искам Жак да види сина си.

— Ще му кажа — отвърна акушерката и се отправи към вратата.

 

 

Новината бързо се разнесе из имението. Розита я предаде на Али, Али на Сънди, който бегом се върна от лозята, за да я съобщи на Жак, загледан в планината, сякаш се надяваше оттам да дойде малко спокойствие.

— Момче е! — извика Сънди.

Жак се огледа неуверено наоколо. Стори му се, че не е чул добре.

— Какво?

— Момче е! — провикна се Сънди така, че да го чуят всички.

Прюданс, която тикаше количката на Емили, вдигна глава.

— Какво има? — попита тя Али. Той изглеждаше доволен от изпълненото си поръчение, а Жак препускаше в галоп към къщи. Всичко наоколо кипеше от оживление.

— Момче е — отговори Али.

— Мисля, че е момче — каза тя на Емили.

— Чух, мила. — Емили притвори очи опиянена от щастие. „Момче е“ — щеше да напише тя в дневника си. Спомни си за Ева, която беше потънала в земната прегръдка преди два месеца.

 

 

При вида на Жак, който гледаше с възхищение бебето, сърцето на Кетрин се изпълни с гордост.

— Сине мой! — прошепна той и нежно докосна с лице детето.

Обърна се към жена си, която сияеше от радост, а очите й блестяха като изумруди. Животът, който беше дарила на сина им, озаряваше стаята. Той изтриваше мрачното минало, за да блесне в детското личице.

В малката стая, където Полин беше родила сина си, Сара галеше белите коси на господин Уестбъри. Той почиваше в леглото си и макар да не беше сигурна, че ще я чуе, тя каза:

— Нарекоха го Джон–Джофри. Бебето е чудесно. — Сара срещна настойчивия му поглед. — Какво има? Да, мисля, че това име носи надежда — тя се усмихна и помилва челото му.

Господин Уестбъри затвори очи. Сара знаеше, че той е чул това, което бе чакал, за да издъхне. Надяваше се, че раждането на детето ще го освободи от страданието да живее. Тя отиде до прозореца и погледна дървото, където Джон се бръснеше, но не знаеше, че под това дърво преди много години господин Уестбъри се е опитвал да прикрие срама си.

„Обещавам ти, Джон — прошепна тя на себе си, — че винаги ще търся сина ни. И макар да се съмнявам, че ще го открия, непрестанно ще го търся.“

Сара спусна пердето и се приближи до господин Уестбъри. Той лежеше неподвижно. В стаята беше толкова тихо, че й се стори, че още чува родилния вик на дъщеря си. Не, това бяха виковете на Полин, които отекваха в утихналата къща, сякаш за да освободят баща й от болката, затаил я в себе си в продължение на толкова много години.

 

 

Розита сложи ръце на кръста си и гневно погледна Сънди. Те стояха изправени до къщата, докато войници в червени мундири яздеха из двора. Техният началник, майор Джеймс Фицпатрик, скочи от коня си и се отправи към Жак и Кетрин, които тъкмо излизаха от къщи.

— Какво искат тези войници? — попита Розита мъжа си.

Очите на Сънди се бяха присвили, а челото му — прорязано от дълбоки бръчки. Те помнеха деня, в който Чарлз Марздън беше дошъл с Тис. Оттогава бяха изминали четиридесет години.

— Господи! — извика тя, като се сети за простряното пране, което вдигналият се от конете прах щеше да изцапа. Потрепери от яд и с решителна крачка тръгна да го събира. — А ти гледай избата, Сънди. В противен случай ще я опразнят.

Той послушно се отправи натам. Макар че неизбежната война, за която всички говореха, не го засягаше пряко, при вида на мечовете и пушките, които проблясваха на слънцето, той усети безпокойство. Погледна към къщата и видя, че Жак разговаря с английския майор. Някога неговият дядо, Жак Бовилие, разговаряше с подобен офицер на име Чарлз Марздън, а Тис беше един от войниците, изпълнили двора.

Сънди влезе в избата. Той не разбираше, че сега Тис е техен враг.

— Може би ще бъдем принудени да използваме къщата, ако в околността има вълнения — каза майор Фицпатрик. — Ние ще потиснем бунтовете на бурите, които се влияят от външни подстрекатели.

— Сигурен ли сте? — попита подигравателно Жак. Той усети как Кетрин го стиска за ръката. Баща му и брат му бяха убити от чернокожи, предвождани от бурски бунтовник. Но кой беше той, Жак не знаеше. Никога не беше срещал Тис, за когото се говореше като за „африканския мъж на леля Сюзан“. И въпреки че не го беше грижа за бурите, той си спомни омразните лица на убийците на Джон Уестбъри. Този млад англичанин не изглеждаше по-добър. — Може би те вярват в своята кауза, майоре. Вероятно няма да се оставят лесно да бъдат победени.

— Бурите ли? — попита майорът иронично. — Не смятам, че ще ни затруднят. Това са само животни, които са се научили да вървят изправени на задните си крака.

— А аз? — попита Жак.

— Вие сте англичанин — отговори майорът така, сякаш му правеше комплимент.

— И французин, но в Африка се научих да ходя — усмихна се Жак.

Розита събра прането с шумни въздишки на протест срещу нарушаването на ежедневните й навици. Тя погледна пътеката, по която бяха тръгнали внукът й, Емили, Прюданс и бебето. Най-накрая забеляза Али и му замаха с ръка.

Али се почеса по главата и седна на брега. После се изправи и запрати във водата малки плоски камъчета. Не можа да ги хвърли надалече и изпита желание някоя от възрастните дами да направи това по-добре от него. Но никой не познаваше вече тези стари тайни, а възрастните говореха само за война.

— Според тебе има ли още надежда? — попита Прюданс сестра си.

— Да — отговори Емили и се обърна към войниците, които се бяха пръснали из Добра Надежда. После погледна реката и си спомни негърките, прострели прането си върху камъните. Тогава тя търсеше Тис, за да го заведе при Сюзан. Виждаше се как скача от камък на камък и още чуваше песните на перачките… — Али ще успее, ако му покажеш как да го направи, освен ако не си забравила.

— Ще видиш дали съм забравила. Ето как трябва да се хвърли. — Като се опита да не мисли за войниците, Прюданс хвана едно камъче и показа как трябва да се държи.

— Не така! Няма да успееш. Ако искаш да отскочи, хвърли го така! — Емили отметна ръката си назад.

— Не се учудвам, че Добра Надежда е стигнала дотук. Ти си толкова силна в хвърлянето на камъни, колкото и в производството на вино. Ето как трябва, мила моя…

Двете възрастни дами започнаха да се карат и Али съжали, че му е дошло наум да хвърля камъни в реката.

— Не мисля, че си имала много случаи да се упражняваш в твоята чайна — отвърна Емили.

— Не може да се каже, че си деликатна.

— Никога не съм стъпвала там, Прюданс. Нищо не знаех за „Салона на госпожа Манхоф“, просто бях чула да се говори за чая, който не си сервирала ти.

— Колко си наивна, скъпа моя! — яростно процеди Прюданс.

Али погледна към двете сестри, чието мълчание изглеждаше добро предзнаменование. Той хвана едно камъче и се приближи до тях.

— Виждам, че няма какво да ми отговориш — продължи Прюданс с цялата си враждебност.

— Мислех за нещо друго.

— За какво?

— За Сюзан.

Прюданс се върна при момчето, което отчаяно запрати своето камъче в реката. То веднага потъна.

— Наистина трябва да му се покаже как се хвърлят камъни… — каза тя.

Емили не отговори нищо, а погали с поглед заспалото бебе.

— Не го събуждай! — нареди Прюданс. — Помолиха ни да го пазим, а не да си играем с него.

Емили протегна ръка и докосна сестра си.

— Каквото и да се случи, всичко остава за това бебе, нали?

— Да, при условие че тази земя съществува, когато то порасне — съгласи се Прюданс.

— Ще оцелее. Сигурна съм — каза Емили, след което се обърна към Али: — Дай ми едно камъче и ще ти покажа как да го хвърлиш.

Момчето взе от земята малко плоско камъче, избърса го в панталона си и тръгна към нея.

— Значи казваш, че Питър, синът на Сюзан, се е присъединил към Африканската лига?

— Да — отговори Емили и хвърли камъчето, което отскочи два пъти по водата.

Али нададе радостен вик и хукна да търси ново камъче.

— Според Сюзан десет хиляди бури ще се бият срещу англичаните — добави Емили без видимо вълнение.

— Все още ли вярваш?

— Като Сюзан.

Прюданс погледна подозрително камъчето, което Али й подаваше.

— Това състезание ли е? — попита тя усмихнатото момче.

— Да — отговори весело то. Успял най-после да открие начин да ги разсее, той сияеше от удоволствие и подскачаше насам–натам.

— Добре. — Прюданс отметна назад ръка и хвърли своето камъче, което отскочи три пъти, преди да потъне. Тя гордо вдигна глава.

— Какво има? — попита Емили, преструвайки се, че не е забелязала постижението на сестра си.

— Сега е твой ред. А Сюзан си фантазира.

— Сигурно — отвърна Емили, от която не убягна подигравателният тон на сестра й. Тя взе камъчето и погледна грейналото лице на негърчето. — Без мечти хората не могат да живеят, както и без любов.

Али потропваше нетърпеливо.

— Надеждата на един народ зависи от него самия. Така е и в семейството. Аз вярвам — каза Емили и спря погледа си върху спокойното детско личице в количката.

Али се питаше защо това бебе я интересува повече от хвърлянето на камъни. Той реши, че когато овладее изкуството на рикошета, за нищо на света няма да го покаже на бебето.

— Ето! — извика Емили, чието камъче отскочи няколко пъти по водата.

— Не виждам нищо особено — отвърна Прюданс и протегна ръка към Али.

Този път тя надмина сестра си, а Али просто трепереше от възторг.

— Кога ще стане на седем години? — попита той, като посочи заспалото бебе.

— През 1886 — отговори бързо Емили и взе ново камъче, нетърпелива да съперничи на Прюданс.

— Загуби! — извика сестра й, щом камъчето потъна във водата.

— Лошо го бях хванала — заоправдава се Емили. — Дай ми още едно, Али.

— Чакай си реда! Хайде! Аз, Али, дай на мене!

Али едва смогваше да събере камъните, необходими за съревнованието. Той бе променил решението си: когато бебето стане на седем години, той ще го научи да хвърля камъни. Дори може да го води за риба, както някога правеше дядо му Сънди.