Луаншия Греер
Добра надежда (8)

8.

Клара, Сюзан, лорд Марздън и войникът стигнаха в Добра Надежда сутринта. Емили се втурна да посрещне баща си, но се спря, като видя лорда. Той помогна на Клара да слезе от колата с такава галантност, че Емили остана потресена. Сюзан не изчака да й подаде ръка. Лорд Марздън и Клара се държаха така, сякаш нищо неприятно не се бе случило.

— Бих ли могъл да дойда отново, за да ви видя, госпожице Бовилие? — попита лордът.

— Ще бъда очарована — отвърна Клара с пленителна усмивка. — Ще закусите ли с нас?

Той прие и те седнаха около масата в трапезарията, за да опитат от пушената херинга. Изглежда, никой не забеляза отсъствието на Сюзан и Прюданс. Лордът направи много силно впечатление на госпожица Търстън. Тя се суетеше в желанието си закуската да бъде идеална. Непрекъснато стоеше над главата на Мария, защото според нея сребърните прибори не бяха лъснати така, че човек да се огледа в тях.

А лорд Марздън едва забеляза гувернантката.

Като ги слушаше как разговарят изискано, Емили си каза, че човешките същества са наистина странни. Те бяха способни да говорят за всичко и за нищо с такава убедителност! Всички обсъдиха предстоящото отплаване за Ню Йорк на първия английски параход. Какво общо имаше той с това, което ставаше около тях? Но благодарение на този факт Марздън направи откритието, че пътуването с параход до Ню Йорк се е превърнало в главна цел на много хора от английското виеше общество. Господин Ботма беше ли мъртъв?

Тъй като тънките кости от херингата й залепваха на езика, небцето и зъбите, Емили се учуди от начина, по който лорд Марздън се освобождаваше от тях. С невероятна сръчност, с едно леко докосване на салфетката до устните и — хоп! — костите изчезваха. В ръкава му ли отиваха?

Като забеляза как го гледа Клара, Емили реши, че той разиграва тези номера с намерението да й направи впечатление. Какво ли е станало с Тис?

— Ловджийските кучета изглеждат по-добре от чакала — каза лорд Марздън. — Опашката им не е толкова красива, нито толкова гъста, като на лисицата, но имат по-силно обоняние.

Разговорът се пренесе върху лова на чакали, който станал много популярен сред обществото на Добра Надежда. И въпреки че лорд Марздън не одобри носенето на розово при убиването на чакали, той добави:

— Това е допустимо, доколкото човек може да стреля като джентълмен.

„Може ли да се убива джентълменски, пък било то чакал или лисица?“ — питаше се Емили.

Церемонията около закуската беше към своя край, а тя все още не бе узнала нищо за господин Ботма, за Сюзан, Тис и баща си.

— Може би ще научите нещо за баща ни — каза само Клара.

Лорд Марздън отговори, че положително ще се информира и веднага ще я уведоми.

Най-накрая той замина на кон заедно с войника, който беше изял своята херинга навън. На него, без съмнение, му се е усладила най-много, защото е можел да яде с ръка и да си плюе свободно костите.

 

 

Най-после Емили разбра от Клара какво се беше случило на обесването на господин Ботма. Тя прекара часове пред вратата на Сюзан, но Сюзан не я пусна, не каза дори и една дума. Емили говори с Прюданс, без да научи какво мисли да прави с Клодел. Но когато я видя да слага нараните си пудра, тя разбра, че Прюданс няма да остави нещата така.

 

 

Когато почувства, че може да излиза отново, Прюданс се завърна в избата, където завари господин Клодел. Той й обърна гръб, а тя спокойно се приближи до него, въпреки че само от вида му я побиваха тръпки.

— Какъв хубав ден, господин Клодел!

Тъй като не получи отговор. Прюданс продължи:

— Не е ли хубав денят, господин Клодел?

Тя криеше нещо зад гърба си.

— Да, хубав е — съгласи се той, насърчен от усмивката й.

Тогава тя извади един дървен прът и му нанесе такъв страхотен удар в слабините, че той изрева от болка и се свлече на земята.

— Сега ви остава да разберете каква е разликата между европейските и момичетата от Добра Надежда. Когато тях ги учат да яздят кротки кобили, тук ние изтощаваме конете.

Преди да си тръгне, тя го заплаши:

— Ако се осмелите да ме погледнете само веднъж, нищо няма да кажа на баща си, но ще ви убия със собствените си ръце.

Господин Клодел не излезе от избата през целия ден. Той се чувстваше беззащитен. Трябваше да замине при първа възможност, без да събужда подозрения, а дотогава щеше да живее в постоянен страх да не би Прюданс да каже на баща си какво се беше случило, или, което бе по-вероятно, да не си отмъсти. Съкрушен от собствената си постъпка, Клодел реши, че когато Жак се върне, ще трябва да намери претекст да си отиде.

 

 

Жак вървя цяла нощ и през по-голямата част от следващия ден. Той измина километри, преди да стигне до малайския квартал на малкото рибарско селце, в което Ева беше избрала да живее. Тя остана смаяна, когато го видя заобиколен от деца и измършавели кучета, които скачаха и джафкаха около него. Лицето на Жак беше мръсно, а засъхналата рана на главата му я уплаши. Дрехите му висяха на парцали, а краката му трепереха от изтощение. Не би могъл да направи и една крачка повече. Тя веднага го заведе в жилището си. Никога преди не беше го виждала толкова отчаян.

— Народът ни е разделен завинаги. Свършено е! — каза той.

Лъскавите ръце на Ева успяха да го съвземат за три дни. Той възвърна душевния си мир до момента, в който заговори за брак.

— Ти ще бъдеш господарка на Добра Надежда, Ева. Жан-Жак ще заеме мястото, на което има право.

— Имайте милост и не ме задължавайте да живея там — отвърна тихо тя.

— Обичам те — каза Жак и прегърна Ева, която стоеше на края на леглото. — Трябва да закриляме Жан-Жак и ако се оженим, той ще бъде мой законен син и наследник. Ще подпиша официалните документи и всичко ще бъде уредено.

— Не, Жак. Обичам ви, но няма да се омъжа за вас. Не ме карайте да живея в къща, която е принадлежала на друга жена.

В този миг пред нея изникна образът на Емили, неговата съпруга, която завинаги ще си остане господарка на Добра Надежда. Тя беше необикновена. Ева си спомни как бе държала новороденото, което поемаше първата си глътка въздух.

— Как е малката Емили? — попита тя.

— Много е добре — отговори Жак, като нежно я целуна по рамото и отново се изтегна на леглото.

Той още усещаше болките си, но сега беше щастлив.

— Слушах те внимателно, Ева, но ще ти докажа, че няма от какво да се страхуваш.

Но Жак не знаеше, че не от страх Ева стоеше далеч от Добра Надежда, а от уважение към съпругата му.

— Твоето място не е тук, а в Добра Надежда, при мене.

— А къде е мястото на Жан-Жак? Той не ни принадлежи. Любовта ни е тежък кръст за него. Вие говорехте за разделения народ. За него няма такъв.

— Но той има нас двамата.

— Не, ако ние желаем наистина да е свободен.

Ева се обърна и погледна Жак в очите. Тя толкова го обичаше, че се чувстваше длъжна да го закриля. Той беше неин господар, но имаше нужда от любовта й. Ева се усмихна и отметна назад косите, които се спускаха върху лицето й. Жак си оставаше все така силен, а на нея силата му й бе необходима.

— Ще се омъжа за вас, Жак — каза тя, — но няма да живея в Добра Надежда.

 

 

В отсъствието на Жак Прюданс се беше заела с имението. Господин Клодел я избягваше. Тя откри, че Жан-Жак има вроден усет към виното, но и също, че се бе променил. Човек би казал, че е обезумял.

— Какво те измъчва? — го попита тя, докато вървяха към работниците.

— Нищо — отговори Жан-Жак.

— А аз се измъчвам — отвърна тя и му се усмихна.

Те стигнаха до едно самотно дърво, под което няколко мъже стояха на сянка.

— Не правят това, което ги карам. Не искат и да се помръднат — тя го погледна и добави, — защото съм жена.

— Те се подчиняват само на господаря — каза Жан-Жак.

— А ти ще ме слушаш, нали?

— Да.

— Благодаря ти — отвърна Прюданс, като му се усмихна отново. — Трябват ми в лозята, където искам да се посадят розови храсти.

— Розови храсти ли? — учуди се Жан-Жак.

— Това е моя идея.

— Но мястото на розовите храсти не е в лозята.

— Не и на листните въшки, нали? Това ме накара да се замисля. Ако посадим розов храст в двата края на редовете, ще бъдем предупредени по-рано.

— За какво?

— За нападението на листните въшки — отвърна радостно Прюданс. — Те се нахвърлят първо на розовите храсти. Не виждаш ли колко е просто, Жан-Жак?

Той поклати глава, защото не бе изненадан от това. Никога не беше мислил, че мъжете превъзхождат жените.

— Ще изпратя работниците в лозята — каза той.

— Благодаря — отвърна Прюданс, но преди да се отдалечи, тя се обърна и му каза: — За пръв път в живота си разбирам какво си чувствал, Жан-Жак — после погледна към работниците и продължи: — Никой не вижда у тебе нещо повече от цвета на кожата ти, както у мене това, че съм жена.

Тя замина, а Жан-Жак бързо тръгна към работниците, за да не мисли за това, което ще се случи между Полин и него. Той знаеше, че когато Уестбъри го погледнат, те не виждат бащата на тяхното внуче, нито проклятието, което ще тегне над дъщеря им, затова че се е любила с мъж, преди да се ожени. Те виждат единствено цвета на кожата му.

 

 

— Той я обича — каза господин Уестбъри, който беше застанал срещу жена си.

— И това, което направи той на дъщеря ни, ти наричаш любов?

Спорът продължаваше вече дни, а Полин избягваше родителите си и Жан-Жак. Тя бе разстроена, струваше й се, че губи контрол над себе си.

— Тя носи детето на мъжа, когото обича, Мери. Полин го иска и ние трябва да го приемем.

— Но той е роб!

— Той е син на Жак Бовилие.

— Да, копеле, родено от робиня! Мислиш ли, че това е причина да го приемем? По-лошо е дори.

Мери Уестбъри се отдалечи от мъжа си и отиде в другия край на стаята. Тя беше решила да поеме работата в свои ръце. Тогава точно Джон Уестбъри осъзна истинските чувства, които изпитваше жена му към Жак Бовилие. От деня, когато тя разбра, че момчето, което считаше за роб, е негов син, любезността й към баща му не беше нищо повече от една формалност, която дължеше на всеки богат и влиятелен човек.

— И дума не може да става да позволя на дъщеря ни да има дете от роб. Не бих могла да понеса този срам да падне върху нашето семейство. Нямам какво да кажа повече — заяви тя.

— Говориш така, сякаш детето не съществува — каза Джон с глас, който издаваше изумление.

— За Полин то няма да съществува — след тези думи настъпи тишина. — Аз ще го родя — добави тя.

Полин влезе безшумно в стаята. Баща й я видя, но не каза нищо.

— Ще бъде много просто — продължи Мери, която не беше видяла дъщеря си. — Ще се погрижа за това всички да мислят, че аз очаквам дете. Полин ще си остане вкъщи, далече от хората, и те ще смятат, че тя се грижи за мен.

Джон Уестбъри не изпускаше дъщеря си от очи. Той видя как под въздействието на тези думи страхът изкривява лицето й.

— Това е наш дълг — завърши госпожа Уестбъри. — Наш дълг е да закриляме дъщеря ни.

— Невъзможно е… — каза той, сякаш на себе си. — Не можеш да направиш това!

— Няма друго средство.

— Никой не ще приеме този слух за истина. Как можеш…

— Няма да оставя дъщеря ми да носи детето на един мулат — прекъсна го сухо тя.

— Нищо не можеш да сториш. Това е факт.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, този факт да не ни доведе до разруха! — извика жена му. — Това ще бъде мое дете и няма какво повече да добавя.

— А ако то не е бяло?

Настана продължителна тишина. Тези думи никой не би искал да чуе:

— Тогава ще е мъртво раждане.

— Не! — извика Полин.

Обхваната от страх, майка й се обърна в момента, когато Полин се спусна към нея и изкрещя:

— Вие искате да убиете детето ми!

— Полин! — господин Уестбъри се приближи до нея.

Тя се свлече в ръцете му.

— Няма да я оставите да убие детето ми, нали? Искам го! Обичам Жан-Жак.

— Много си млада, за да знаеш какво искаш, Полин — каза госпожа Уестбъри.

Тя запази самообладание и се отправи към дъщеря си. В момента, когато се готвеше да я докосне, Полин се дръпна и се приближи до баща си.

— Трябва да ни имаш доверие — продължи тя. — Ние знаем какво е най-добре за тебе.

Докато Мери с очи молеше за подкрепата му, Джон Уестбъри сведе глава и изведе дъщеря си навън.

— Можеш да ми имаш доверие, Полин — каза той.

 

 

Клара получи бележка от лорд Марздън и я прочете с гняв и срам. Тя извика Прюданс, с която трябваше да разпределят задълженията си в отсъствието на баща им.

— Жан-Жак накара хората да работят и всичко върви добре — успокои я Прюданс. — Татко ще остане доволен.

— Не мисля, че го е грижа — отговори Клара, като й подаде бележката. — Сега той се интересува от друго.

Прюданс изглеждаше заинтригувана. Бележката бе написана върху военна бланка.

— Кой го е открил в малайския квартал? — попита тя, като обърна листа, търсейки подпис. — Не разбирам защо са го търсили.

— Лорд Марздън го е намерил — каза Клара, като отметна предизвикателно глава.

— Така ли? — отвърна Прюданс. — Виждам — добави тя със съучастническа усмивка, — че го бива повече за друго, отколкото да вади незабелязано костите на херингата.

— За какво говориш?

— Емили… — засмя се Прюданс, като си спомни какво й беше разказала тя. — Беше й направило голямо впечатление, но не съм сигурна, че това е здрава основа за един брак.

— Колко си глупава, бедна моя Прюданс! — извика гневно Клара. — Можеш ли да си представиш само какво си мисли той?

— Татко ли? Да. Сигурна съм, че никак не му е било приятно да бъде търсен от армията.

— Не мисля, че лорд Марздън е очаквал да открие баща ни в малайския квартал! — каза разпалено Клара.

— Ако това ти е толкова неприятно, трябваше сама да го потърсиш.

— Никога няма да ми стъпи кракът на такова място — каза Клара, която парадираше с достойнството си. — Исках просто да те уведомя, че от днес аз поемам управлението на Добра Надежда.

Тя дръпна бележката от ръцете на Прюданс и заяви равнодушно:

— Жан-Жак ще напусне къщата.

— Моля?

— Аз ще се заема със семейството.

— Но не и с него.

— Присъствието на това момче вкъщи е оскърбление! — продължи Клара. — Ще се върне там, откъдето е дошъл.

— Кога ще видиш отново лорд Марздън? — попита Прюданс и седна. — Предполагам, че с това искаш да му направиш впечатление. Но не разбирам как изгонването на Жан-Жак ще изтрие в съзнанието ти спомена за татко в малайския квартал.

— Ще го успокоя — каза Клара.

— Значи го виждаш… Не те ли остави в малайския квартал с татко? — попита Прюданс. Яростта на Клара я изкара от кожата й. Тя беше готова да ухапе като скорпион.

— Що се отнася до мъжете, Прюданс, бях искала да знам дали още важничиш пред господин Клодел.

Прюданс остана като вцепенена. Нима Емили й беше казала? Не. Тя знаеше, че малката й сестра заслужава доверие.

— Не важнича пред мъжете, Клара — отговори Прюданс на удара с удар, — а ти!

Клара гледаше Прюданс, готова да забие жилото си.

— Тогава защо прекарваш толкова време с него? Не допускаш ли, че това може да изглежда странно?

— Всичко ти изглежда странно, Клара.

След като каза това, Прюданс, която не беше сигурна, че ще успее да прикрие разтреперването си, предизвикано от споменаването на Клодел, се отправи към вратата.

— Но позволи ми да ти кажа нещо — добави тя. — Произходът на Жан-Жак няма да се промени, ако го изгониш от къщи. По-лесно ще бъде лорд Марздън да го приеме като наш брат.

— Никога! — изсъска Клара, сякаш сама се беше ужилила.

Кръвта й бушуваше. Като погледна бележката, която представяше нейното бъдеще, тя се приближи до вратата и извика:

— Мария! Розита! Елате да ми помогнете да пренесем някои неща!

 

 

Докато освобождаваха мансардата на Жан-Жак от вещите му, за да ги натъпчат в малката му стая в работническото селище, той се опитваше да спаси единствената част от съществуването си, която смяташе за важна — Полин и детето. Той искаше отдавна да говори с нея, но тя ловко го избягваше. Днес Жан-Жак се беше скрил в храстите край пътя, откъдето Полин минаваше всеки ден. Очакваше я, за да я хване и привлече там. Тя извика, но той я накара да замълчи.

— Трябва да поговорим — каза той, като отмести ръката си, с която й беше запушил устата.

Жан-Жак беше сигурен, че тя няма да вика повече, защото не се страхува от него.

— Трябва да дойдеш с мене, Полин — започна той. — Трябва заедно да започнем нов живот.

— Къде? — попита тя. — Как?

— Ще намерим решение.

— Чуй ме, Жан-Жак — каза тя, като търсеше лицето му. — Не можем да се виждаме повече. Никога!

Тези думи го пронизаха. Той я пусна, като се питаше защо ли беше дошъл тук. Тя бе толкова хладна.

— Това искаш, нали? — прошепна той.

Полин не отговори.

— Кажи ми! — настояваше той.

— Да, това искам — каза Полин, без да го погледне.

Накара я насила да се обърне към него, като й държеше лицето с двете си ръце.

— Повтори го. Погледни ме и кажи, че това искаш.

— Това е единственият шанс за детето ни, Жан-Жак — отвърна тя с насълзени очи. — Единствената му възможност е да живее без нас. Нямаме друг избор.

— Родителите ти, нали? — промълви Жан-Жак ужасен. — Те ли?

— Ако искаме детето ни да живее, трябва да го изоставим.

 

 

Жан-Жак не си спомняше как е избягал, нито как се е върнал в Добра Надежда. Той дори не реагира, когато Емили го посрещна на вратата със зачервено от плач лице:

— Клара те изпъди, Жан-Жак, но аз протестирах. Не се безпокой!

Той не чу и не изпита нищо даже когато Клара му каза:

— Счетох, че присъствието ти вкъщи е неуместно. Отсега нататък ще живееш при другите работници и няма да стъпваш вкъщи, освен ако работата не го налага.

Означаваше ли нещо за него думата „дом“, щом като детето му може би няма да има право на живот?

Жан-Жак се върна в старата си стая, без да се оплаква. Не искаше и да знае дали ще бъде роб, или брат. Той беше само човек, който губеше една значителна част от себе си.

Емили му говореше за своите планове, как да се върне вкъщи.

— Когато татко си дойде, ще се върнеш — повтаряше тя.

Но Жан-Жак чуваше само риданията на сърцето си. С какво право искат да му отнемат детето?

 

 

Тис беше изминал безброй мили след обесването на баща си. Той знаеше, че английските войници го търсят, но искаше да направи още нещо, преди да тръгне към свободата — да види майка си.

Когато наближи къщата, нещо го изненада — коминът не пушеше. Той пришпори коня си. Колкото повече се приближаваше, толкова подробностите се изясняваха. Фермата беше изоставена. Малкото добитък, който имаха преди, бе изчезнал, а също и пилетата, които по-рано ровеха земята, за да си търсят храна. Нямаше никой.

Тис скочи от коня си и тръгна към къщи. Вятърът блъскаше вратата. Той влезе. До стените бяха натрупани камари от пепел. Лек шум го накара да се обърне. Тис тихо излезе, но не видя никой. Безшумно отиде до коня си, откачи карабината от седлото и тръгна натам, откъдето идваше шумът.

Вратата на плевнята беше затворена, но той долепи за миг ухото си до нея. После погледна към планините, където може би войниците се бяха скрили, за да го чакат. Отново се вслуша пред вратата и чу някой да се движи вътре. Отвори с крак и се вмъкна вътре, след което рязко се обърна и видя някой да се измъква бързо зад него. Тъй като виждаше само сянка. Тис скочи върху нея, сграбчи я и повали един човек на земята.

— Не ме бийте… Моля ви, не ме бийте…

Тис се спря. Това беше гласът на Питърс, стария роб, когото обичаше толкова много и под чиято закрила бе израснал. От него се стичаше кръв. Бяха го били очевидно.

— Господарю Тис!

Питърс заплака от радост, когато го видя, а Тис го прегърна.

— Какво ти се е случило? — попита той и го отмести, за да го види по-добре.

— Войници дойдоха. Те търся вас. Те мене не вярват.

Тис рязко се обърна, после се върна при стареца, когото бяха били заради него.

— Аз добре — каза Питърс, като се усмихваше. — А вие добре?

Тис кимна. Той отново почувства сърдечността, която се излъчваше винаги от Питърс и широката му усмивка. След това погледна към къщата и тъкмо мислеше да попита къде е майка му, когато Питърс изпревари въпроса му.

— Тя заминала. Ваша майка заминала с двуколката, добитък и пилета. Тя казала няма никога да се върна.

— А другите? — попита Тис, който мислеше за сестрите си.

— Тя отвела малки госпожици и роби.

— А ти защо не си заминал? Можеше да тръгнеш с тях, Питърс.

— Замина, аз? — каза Питърс и лицето му се набръчка от широката усмивка. — Аз много стар. Тя заминала много далече, господар Тис.

Той поклати глава, но без да изтрие следата от усмивката.

— Питърс много стар да отиде там — добави той, макар да знаеше, че не след дълго ще отиде още по-далече.

— Но трябва да се махнеш от тук. Това не е сигурно място за тебе. Войниците ще се върнат — каза Тис.

— Аз замина? Защо? Аз родил се тук, тук умра.

— Иди в Добра Надежда. Там ще се погрижат за тебе.

Като произнесе Добра Надежда, Тис разбра, че не се е върнал, за да види майка си. Искаше да разбере какво бе станало със Сюзан. Гореше от желание да я види, но не можеше.

— Ще отидеш ли там? Аз не мога да остана тук, нито да се погрижа за тебе.

— А! — възкликна Питърс и радостта отново сбръчка лицето му. — Вие винаги прилича на малкото момче, който аз учих на лов — очите му грееха на фона на черното му лице. — Вие помните? — добави той.

— Да — отговори Тис, — но времената се промениха, Питърс.

— Вярно е — съгласи се старецът. — И ваше семейство разбито — добави той и погледна Тис. — Аз отида в Добра Надежда. Вие иска това, нали?

Тис кимна с глава.

— Но обещайте на мен, млади господарю Тис, че когато вие върнете тук, няма забравите мой гроб.

— Обещавам ти. Но ела по-близо, ела да ти изчистя лицето.

— Не — отвърна Питърс и леко го отблъсна, — вие заминете. Те вас търсят. Аз мия мое лице сам. Вие трябва заминете.

Когато Тис обгърна за последен път с поглед къщата, която пазеше вълшебството на детските му години, а сега беше погребала неговите спомени, Питърс му махна с ръка за сбогом. Опрян на бастуна си, той пое пътя към Добра Надежда и Сюзан, при която Тис никога не ще може да се върне. Той се надяваше, че старият му приятел ще помогне на любимата му да го разбере. Връзката между тях бе секнала едновременно с живота на баща му. Сърцето на Тис го връщаше назад, а разумът му го тласкаше напред, към едно бъдеще, в което нямаше да има място за Сюзан.

 

 

Госпожица Търстън успя да се вмъкне в стаята на Сюзан, когато тя беше излязла за малко да хвърли нощното си гърне. Седнала на леглото си, Сюзан я слушаше измъчена от това, че са нарушили самотата й. Никога нищо няма да й попречи да открие Тис и да сподели живота му. Не се чувствуваше нещастна, защото беше изпълнена с решителност. Тя остави госпожица Търстън да й говори, сякаш можеше с нещо да я утеши.

— Виждате ли, Сюзан — заяви гувернантката, която непрекъснато си играеше с кувертюрата, — ако се откъснете от света, това нищо няма да реши. Понякога съм мислила, че животът не си струва усилието да бъде изживян. Дори сега се питам дали съществуването ми не е свършило. Разбирам, че привилегията, която съм имала, да споделя живота на вашето семейство, не може да трае винаги. Но аз съм се подготвила. Слушате ли ме, Сюзан?

Сюзан никога не беше чувала госпожица Търстън да говори така.

— Аз също съм била влюбена — каза гувернантката, която не отделяше очи от кувертюрата. — Той е мъртъв и погребан в Англия. Онова парвеню Наполеон е отговорен за това. Но трябваше да продължа да живея. Както трябва и сега. И имам нови планове. Искате ли да ви ги кажа? Аз ги споделих с малката Емили и тя намира идеята ми за чудесна. Но, разбира се, нищо няма да предприема, преди тя да е завършила образованието си. Решила съм — обяви госпожица Търстън, като се усмихна на Сюзан — да открия девическо училище в Добра Надежда. Ще уча момичетата на обноски, добри маниери и грация, всичко това, което те трябва да знаят.

Докато слушаше, Сюзан бе станала и се приближила до прозореца.

— Вие получихте добро английско възпитание — продължи госпожица Търстън. — Дори тук, в колониите, не пропуснахте нищо от обучението. Но малко са момичетата, които са имали шанс като вашия.

Тя замълча, след което продължи, сякаш говореше на кувертюрата:

— И това бие на очи. А ето че сега старата дама прави проекти, за да се впусне в нов живот. Мисля, че и вие трябва да постъпите така.

Сюзан изведнъж се дръпна от прозореца и се втурна към вратата.

— Сюзан!

Но тя беше заминала.

— Е — каза госпожица Търстън по-скоро на себе си, отколкото на кувертюрата, — поне успях да я изкарам от стаята.

Но Сюзан избяга, защото през прозореца беше видяла едно познато лице, лицето на Питърс, стария роб, когото Тис обичаше толкова много.

— Ти ли си? — извика радостно Сюзан. — О, Питърс, какво ти е? Ранен си! — каза Сюзан и отстъпи назад.

— Не ранен, госпожице. Млад господар Тис изпрати мене тук.

— Какво? Какво ти каза той?

— Той каза вие да не измъчвате ваше сърце, госпожице Сюзан — и Питърс замълча, мислейки за лъжата, в която искаше да я накара да повярва. — Един ден той ще дойде. Каза, обича вас.

 

 

Госпожица Търстън беше уверена, че промяната на Сюзан се дължи единствено на нея. Тя не се криеше вече в стаята си, лицето й грееше, но когато видя, заедно с гувернантката, Прюданс и Емили дългата редица от роби, които гладът бе накарал да нахлуят в имението на Добра Надежда, тя остана, както и другите, потисната.

— Господи! — въздъхна гувернантката.

— Къде е той сега, госпожице Търстън? — попита Прюданс, като гледаше веригата от сломени хора. — Къде е Бог сега?

— Трябва да им помогнем. Те са гладни — каза Сюзан.

— Ще ида да потърся храна — извика Емили и изтича нанякъде.

— Кажи им да си намерят място и да седнат — каза Прюданс на Жан-Жак, който наблюдаваше сцената малко по-далече. — Кажи, че ще им дадем нещо за ядене.

Клара видя робите от къщи и реши, че докато намери начин да се отърве от тях, няма да им обръща внимание. Но когато забеляза суматохата в кухнята, тя поиска обяснение.

— Много просто, ще ги нахраним — отговори Прюданс.

— Знаеш добре, че не можем да си позволим да храним всички изоставени роби в областта — отвърна Клара.

— Хората умират от глад, Клара — защити ги Сюзан. — Не можем да постъпим другояче.

— Не ние, а робите, чиито бурски господари са пристъпили британските закони.

— Това са човешки същества — каза само госпожица Търстън. — Къде останаха християнските закони, на които сме ви учили, дете? — попита тя като беше устремила строгия си поглед към Клара.

— Аз написах нови, когато осъзнах суровата действителност на живота, госпожице Търстън. Тези роби няма да бъдат нахранени от нас.

— Те умират от глад, Клара! Ще ги нахраним! — отговори предизвикателно гувернантката.

Клара бързо се обърна към нея.

— Как смеете да ми говорите така? Забравили сте къде ви е мястото, госпожице Търстън!

— Моето място ли?

Страните на гувернантката пламнаха. Емили сведе очи, защото й беше вече невъзможно да понесе това.

— Може би трябва да ме научите къде ми е мястото.

— Къде е то според вас?

Емили забеляза, че тя трепери.

— Вие сте прислужница.

— Клара! — извика Емили.

— Разбирам — каза гувернантката в усилието си да запази своето достойнство, — може би поради тази причина не съм могла да ви науча на добро държание. Това не може да се възприеме от някой, когото считате за слуга. Извинете ме, — добави тя, като се отправи към вратата, — но докато ние тук спорим, хората умират от глад.

Тя напусна стаята.

— Ще им кажеш да си отидат, Прюданс! — нареди Клара, която беше готова да излее лошото си настроение върху сестра си.

— Не, Клара. Нямам и най-малкото намерение. Госпожица Търстън е права — отговори Прюданс и й обърна гръб.

— Няма ли да направиш това, което ти казвам?!

— Не — заяви Прюданс и излезе след госпожица Търстън.

— Аз съм на същото мнение като госпожица Търстън — каза Сюзан и излезе от стаята.

— А ти? — попита Клара и погледна тази, която беше останала, — малката Емили. — И ти ли ще затичаш след една старица, чиито идеи надхвърлят положението й?

— Не — отговори Емили и я погледна право в очите.

— Добре — и Клара се обърна със задоволство, — заповядай на Жан-Жак да ги изгони.

— Не!

Клара я прониза с очи, а Емили устоя безстрашно на погледа й. Тя беше видяла как сестра й потъпква достойнството на жената, която считаше за своя майка.

— Ако толкова много искаш да изпъдиш тези хора, ще го направиш ти, а не Жан-Жак, за когото няма място в нашето семейство. Ти, а не госпожица Търстън, която е прислужница.

Като каза това, Емили излезе като вихър, преди Клара да има време да я задържи.

 

 

Признателността, бликаща от очите на тези нещастници, които вземаха малките купички със супа и коричка хляб, озари нощта. Почти всички бяха нахранени. Прюданс и госпожица Търстън знаеха, че това ще продължава дълго. Вече бяха изтекли няколко седмици, откакто им даваха храна. Жан-Жак помагаше, а също и старият Питърс. Сюзан се приближи до него с купата:

— Трябва да се храниш сега, знам, че още нищо не си ял.

— Всичко наред, госпожице.

Тя седна до него, усмихна му се и както всяка вечер го върна в миналото:

— Разкажи ми още нещо за Тис, когато е бил малък.

Когато се убеди, че никой не го гледа, Жан-Жак се приближи до Емили:

— Баща ни иска да ни види. Той ме предупреди — каза момчето, като посочи един мъж, който стоеше наблизо.

— Къде е той? — попита развълнувана Емили.

— С майка ми е.

Лицето на Емили грейна. Тя никога не беше виждала майката на Жан-Жак. Най-после щеше да я види.

— Ще ме заведеш ли, Жан-Жак? — попита тя.

Той кимна с глава.

— Кога?

— В четвъртък. Той е казал, че иска да отидем в четвъртък.

— Четвъртък… — повтори тя и се огледа уплашено. — Къде ще кажем, че отиваме?

— Не знам.

— Сетих се! Госпожица Търстън ходи често в града заради училището. Тя ще ни заведе или пък ще те намеря там и никой няма да разбере нищо.

Емили забеляза как Жан-Жак поглежда към къщата, и го хвана за ръката:

— Клара е вечно с лорд Марздън — каза тя и избухна в смях. — Той я учи да се разхожда.

Жан-Жак я погледна с недоумение.

— Да ходи — обясни Емили. — Той явно намира, че тя не върви както би трябвало и сега я учи на това.

 

 

Долитаха звуците на военния оркестър. Докато се разхождаха по широката улица, оградена от млади дръвчета, дамите въртяха небрежно своите чадъри, а широките им поли се полюшваха на всяка крачка. От време на време те поглеждаха кавалерите, които бяха хванали под ръка и се смееха звучно. Лорд Марздън не проявяваше интерес към зъбите на Клара, но очите му бяха привлечени от онази необикновена гънка, за която тя се грижеше да не остане скрита. Погледът му си позволяваше едно вълшебно пътуване по тази тайнствена пътечка, разделяща пищните й гърди, които всеки момент можеха да прелеят над тесния корсаж.

— Мисля, госпожице Бовилие, че вие сте по-силна, отколкото предполагах. Учуден съм, че можете да управлявате цялото това имение в отсъствието на баща ви — каза лорд Марздън, за да й направи комплимент, докато си мислеше колко ли са топли гърдите й, които без съмнение биха изпълнили ръцете му, ако ги хване.

— Понякога се питам дали ще продължа — каза Клара, като въздъхна дълбоко, но не толкова, за да си поеме дъх, колкото да повдигне бюста си. — Често си казвам, че няма дълго да устоя на трудностите, свързани с имението, нито на сестрите си.

— Как е Сюзан, госпожице Бовилие? — попита лорд Марздън.

— Моля ви, милорд, наричайте ме Клара — отговори тя с усмивка.

— Клара — каза той, като отмести поглед от чудесните й гърди, погален от интимното звучене на името й, — как е Сюзан?

— По-скоро зле. И на всичко отгоре госпожица Търстън се готви да ни напусне. Тя отиде днес в града с Емили, защото смята скоро да открие девическо училище.

— Това е чудесна идея — каза одобрително лорд Марздън за изненада на Клара.

— Но тя ще ни липсва ужасно на всички, така че ще се сърдя на себе си, ако я насърча.

— След всичко това, което трябва да вършите, вие намирате време и за тези грижи!

— Иначе не би било справедливо — отговори Клара, като хвана погледа му точно в момента, в който се отделяше от гърдите й.

Тя се усмихна, с което искаше да му покаже, че го е забелязала.

— Тя е толкова отдавна в нашето семейство, че вече е станала част от него.

Като стигнаха до края на улицата, лордът се спря за миг и се обърна кръгом, а Клара се завъртя с такава грация, сякаш танцуваше.

— Колко сте силна! — каза той, когато тръгнаха отново сред чадъри, униформи и нежните цветове на роклите.

— Аз не й дължа по-малко — добави Клара.

„Каква съпруга ще стане от нея един ден…“ — мислеше си лорд Марздън. А и не само това… Тя няма да представлява този род жени, за които родителите му искаха да го оженят в Англия, а съпруга, която ще задоволява и най-съкровените му желания. Погледът му се върна към любимата му гледка.

— Разбирам — каза той, усещайки топлина, понеже очите му се плъзнаха отново по гънката, която разделяше гърдите на Клара.

 

 

— Емили…

Жак й хвана ръцете през масата и ги задържа в своите.

— Толкова много приличаш на майка си…

— По какво?

Емили обичаше да го слуша да й говори за майка й.

— Ти усещаш всичко със сърцето си като нея, а мисля, че и виждаш с него.

Емили се почувства смутена и отвърна поглед встрани. Очите й обходиха бързо тази странна стая, където баща й се чувстваше толкова удобно.

Върху малките кръгли масички имаше бродирани покривки. Кувертюрите на леглата бяха от дантела, толкова нежна, че сякаш бе изтъкана от паяк. В стаята миришеше на нещо особено.

— Какво е това? — попита тя, като разтвори широко ноздри.

— Тамян.

Той замълча, без да откъсва очи от дъщеря си.

— Емили, ще се оженя за нея.

— За Ева ли?

Още не беше я видяла. Сега тя чакаше Жан-Жак на плажа, за да му говори, както Жак правеше с Емили. Вече разбра всичко.

— Татко, обичам ви — каза тя с усмивка.

 

 

— Обичаш ли го? — попита Жан-Жак майка си.

Морските вълни милваха босите им крака.

— Да — отговори Ева. — Нищо не се е променило.

— Къде ще живеете?

Жан-Жак чувстваше, че майка му не иска да живее в Добра Надежда, и я разбираше добре.

— Ще се омъжа за него, но ще остана тук.

— Заради мене ли ще го направиш?

Той знаеше, че откакто се е родил, майка му е вършила всичко заради него. Като гледаше дългата й шия, черните блестящи коси, които се спускаха в тежка плитка по гърба й, Жан-Жак осъзна, че красотата не е само от чертите й. Тя излъчваше благородство, което животът й на робиня и любовта към Жак не бяха заличили.

— Заради мене ли ще се омъжиш? — попита той отново.

— Защото го обичам. Това ще ти позволи да бъдеш негов законен син.

Той не казваше нищо, лицето му беше безизразно, но Ева усещаше, че нещо не е наред.

Когато беше малко момченце, тя винаги разбираше само като чуеше стъпките му, кога Клара му е причинила болка. Всичко в държанието му тогава го показваше. И сега почувства промяна в него. Излъчването му не беше същото.

— Какво има, Жан-Жак?

Той набързо се усмихна и отговори:

— Нищо.

— Какво те е натъжило?

— Но няма нищо — повтори той.

Вървяха известно време, без да си кажат дума. Тя го погледна, после се обърна към морето, което винаги й носеше успокоение.

— Можеш всичко да ми кажеш, Жан-Жак.

— Нищо няма.

— Ще ми го кажеш, когато можеш — каза Ева, като го докосна по ръката.

 

 

Емили не отиде в джамията за сватбената церемония. Беше й забранено да влиза там, а й самата Ева не можеше да присъства на собствената си сватба. Двете седяха в малката стаичка.

Емили беше опиянена от мириса на тамян и от вълнението на Ева. Баща й я обичаше и тя беше най-красивата жена, която някога е виждала. В лицето й откриваше чертите на Жан-Жак. Той имаше нейните очи.

— Но сега ти си жена на татко, Ева. Трябва да дойдеш да живееш с нас в Добра Надежда — каза Емили.

— Не — отвърна Ева.

Емили поклати глава, защото знаеше, че е безполезно да настоява. Тя се възхищаваше от чудесната рокля, която носеше Ева. Беше бяла, с позлата, в долния й край имаше разпръснати цветя.

— Трябва ли да стоиш тук седем дни? — попита Емили, която беше чула, че това се прави според мюсюлманската традиция.

— Наистина, така е според обичая, но ние ще го отпразнуваме в тесен кръг.

Ева отиде в другия край на стаята и донесе един красиво опакован пакет, завързан с бяла и розова панделка на възел, който приличаше на цвете.

— Това е за вас — каза тя.

Емили се изчерви и се поколеба, но Ева го сложи в ръцете й.

— Моля ви.

Винаги е вълнуващо да отваряш подаръци, но този сякаш съдържаше тайнство, загадката на Ева. Защо Емили я чувстваше толкова близка? Преди да го отвори, тя я погледна. Ева й се усмихна насърчително. Емили развърза възела и дръпна хартията.

Вътре имаше дантелена фуста, която тя извади и разгърна пред себе си. Виждаше се, че е изработена с любов.

— Ти ли си я направила?

— Да, отдавна. Мисля, че сега ще ти стане.

— Защо отдавна?

Емили си спомни за разговорите вкъщи, които секваха, щом тя се появеше. Никога не можа да узнае истината.

— Мислех си за вас. Аз ви видях.

— Значи е истина, че ти си била там, когато съм се родила?!

Емили зададе въпроса, който отдавна премълчаваше.

— Аз първа ви видях.

— Ти си ми спасила живота?

Ева хвана ръката й.

— Но не и майка ви. Съжалявам.

— Не, няма за какво да се упрекваш.

Изведнъж Емили усети прегръдката на жената, която отдавна искаше да срещне.

— Не е твоя вината. Не говори така — каза Емили.

— Но колко болка има в това — въздъхна Ева, която нежно люлееше малкото момиченце в ръцете си.

Емили плачеше, но не от тъга. Тя беше открила своята приятелка, тази, която бе видяла нейното раждане и смъртта на майка й.

— Щастлива съм — каза Емили, като се притисна до Ева, без да се страхува, че ще измачка фустата. — Щастлива съм, че ти си жена на татко.

 

 

— Татко се върна! Върна се! — викаше малката Емили.

Тя на никого не беше казала, че баща й се е оженил за Ева, не бе споменала и дума, въпреки че се изкушаваше да сподели с Прюданс и Сюзан. Дори и госпожица Търстън повярва, че Емили е отишла с Клара да види баща си. А колкото до Клара, тя си мислеше, че са отишли с гувернантката на гости. Никой не можеше да си представи, че са заминали заедно с Жан-Жак при баща си.

Клара и Прюданс закусваха, когато до тях достигна гласът на Емили. Клара се оплакваше, че никой не спазва часовете за хранене.

— Жан-Жак трябва да обядва навън, нали така му заповяда! — отговори Прюданс. — Сигурно си доволна.

Както стоеше с опрени лакти на масата и хванала брадичката си в ръце, тя добави:

— Кажи ми Клара, титлата му ли те съблазнява, или той самият?

Клара я погледна, без да разбира.

— Лорд Марздън — уточни Прюданс.

— Той е джентълмен, но въобще не ме съблазнява.

— Но ти по цял ден си с него. Дори пренебрегна задълженията си.

— Мислиш ли, че неговите благородни титли ще компенсират лошото поведение на татко?

Прюданс упорстваше, възползвайки се от всеки миг:

— С какво толкова ти е неприятен лорд Марздън, Прюданс?

— На мене ли? — отговори тя през смях. — Питах се само дали можеш да обичаш човека в него?

— Татко се върна!

Това беше гласът на Емили. Прюданс веднага скочи, но не устоя на удоволствието да подхвърли на Клара:

— Сигурно ще трябва да изпратиш татко да живее с Жан-Жак. Така ще можеш да кажеш на лорд Марздън, че си се отрекла и от него.

Жак намигна съучастнически на своята малка Емили. Тя запази тяхната тайна, както баща й я беше помолил. Той погледна към Жан-Жак, който вкарваше коня си в конюшнята. Жак знаеше какво е направила Клара в негово отсъствие.

— Жан-Жак, искам да те видя заедно с останалите — каза той със същия съучастнически поглед.

Емили изтича и хвана ръката на брат си, за да го заведе вкъщи.

Прюданс се забърза да посрещне баща си следвана от Сюзан. Клара не излезе. Жак забеляза господин Клодел, който веднага изчезна. Това му направи впечатление, но вниманието му бе отвлечено от Прюданс, която тъкмо го целуваше.

— Посях розови храсти, татко. Розови храсти сред лозята.

— Така ли?

— Да, ще обясня защо.

— По-късно — каза Жак, докато влизаха всички вкъщи.

Той погледна Сюзан. Тя изглеждаше по-спокойна, отколкото очакваше.

— Добре ли си, Сюзан?

— Да, татко — каза тя и топло му се усмихна.

Тя си спомни как баща й се беше опълчил срещу полковник Дрюмон. Изправил се сам срещу британската армия, единствено ударът в главата можа да го спре.

— Радвам се, че се върнахте, татко — каза тя.

 

 

Клара беше в салона. Тя нямаше намерение да отиде и посрещне баща си като другите, но докато чакаше права и изпълнена с решителност, усети, че трепери. Винаги, щом трябваше да се изправи пред баща си, чувстваше смущение, сякаш не беше тя. Наблюдаваше го, когато той каза спокойно, като че ли нищо особено не се е случило:

— Признах Жан-Жак за мой законен син. Сега той е член на семейството ни, дори и пред закона.

Но като видя, че Клара почервенява, попита:

— Нещо не е ли наред?

Тя не отговори.

— Добре, разчитам на тебе да се отнасяте с него като с брат, както и да уважавате жена ми.

— Жена ви?

Ужасът, който се изписа по лицето на Клара издаде чувствата й.

— Оженихте ли се за нея?

— Да.

— И смятате да я доведете да живее тук с нас? На мястото на мама?

— Не. Жена ми предпочита да не живее в тази къща. Но тя е моя съпруга и искам да я уважаваш.

— Да я уважавам ли? — изкрещя Клара. — А какво уважение ще ви засвидетелстват съседите?

— Не ме интересува тяхното мнение повече от твоето.

— Разбира се, както не се интересувахте и от това на майка ми.

Клара се втурна навън, а Сюзан, Прюданс и Емили не отделяха поглед от баща си. Той отиде до вратата и се спря до Жан-Жак.

— Донеси си нещата вкъщи.

— Добре, господарю.

— Татко!

— Ще ти помогна, Жан-Жак — каза Емили, която излезе тичешком заедно с него.

Жак се обърна към Сюзан и Прюданс. Той очакваше те да кажат нещо, защото не беше сигурен, че техните чувства са по-различни от тези на Клара. Сюзан се усмихна, а Прюданс се приближи до него.

— Радвам се, че се върнахте — каза тя, като го погледна право в очите, без да крие какво чувства.

 

 

Докато нареждаше дрехите на Жан-Жак в чекмеджето, Емили не преставаше да бърбори. Тя искаше да узнае нещо, но не смееше да го попита направо.

— Сега Прюданс и Сюзан са щастливи. Всички са щастливи, освен Клара, но на нея никой не й обръща внимание. Майка ти беше загрижена за тебе. Защо?

Жан-Жак остави малката кутия, в която беше пренесъл единствените си неща, освен дрехите — книгите, които много пъти бе препрочитал, след като Емили го беше научила да чете.

— Тя май усещаше, че нещо не е наред.

— Не, няма нищо.

Емили изтича и застана пред него, преди той да е стигнал вратата.

— Щом не можеш да го споделиш с майка си, значи е нещо много сериозно, Жан-Жак.

Брат й стоеше с наведена глава. Той никога не би излъгал Емили, няма да го направи и сега. Вдигна очи, пое си въздух и каза:

— Полин очаква дете от мене.

— Бебе? Но това е чудесно, Жан-Жак — каза тя, без да се замисля.

— Нямам право да я видя отново. Никога! Ще ми вземат детето — промълви Жан-Жак, заобиколи я и отвори вратата.

Когато той си отиде и я остави сама с това, което току-що беше чула, Емили отпусна глава и заплака. Тя не разбираше защо плаче — за това, че Полин очаква дете, или защото Жан-Жак щеше да го загуби, но плака дълго, гледайки отвореното чекмедже и чистите ризи. Сълзите й пресъхнаха едва когато реши да поговори с Полин.

 

 

Когато на другата сутрин Емили отиде при Уестбъри, за да се срещне с Полин, тя получи обичайния напоследък отговор: „Полин не е тук.“

— Майка й очаква дете и мисля, че Полин няма да има време да пие чай с вас, защото трябва да се грижи за майка си.

Емили видя госпожа Уестбъри да преминава през вестибюла и когато погледът й се задържа върху тази подутина на корема й, в която досега смяташе, че се намира бебето й, тя разбра, че Жан-Жак е прав. Бяха му взели бебето, преди то да се роди.

Тази вечер тя написа в дневника си нещо, което да не може никой никога да забрави, най-малкото тя самата: „Заклевам се от днес да бдя тайно над бебето на Жан-Жак. Завинаги! Амин.“

Но Емили не знаеше, че преди години Клара също е дала обет и че се е заклела с кръвта си върху Библията, да го спазва.

— Тези детинщини не ме интересуват! — каза Прюданс, като се дръпна от Библията, която Клара бе сложила на леглото заедно с големия ключ. — Не я слушай, Сюзан, тя говори глупости.

Но Сюзан слушаше. Споменът от нощта, в която те бяха сключили този кръвен пакт, не беше я напуснал. Тя го смяташе вече за погребан, но ето че Клара го възкресяваше пред изпълнения й с ужас поглед.

— Следите от кръвта ни още личат на тази страница — и тя я показа на Прюданс. — Ето, виждаш ли, това е нашата кръв. Кръвта, която ще се пролее, ако ние не удържим на клетвата си.

— Не! — промълви Сюзан.

Тя се опита да отвори вратата, но Клара я заключи.

— Моля те, Клара, отвори! — каза Сюзан.

— Не, преди да приемеш — отговори студено Клара. — Не сме вече деца. Това не е игра. Този залог е по-важен от всякога.

— Защото Жан-Жак трябва да наследи Добра Надежда ли? Какво те засяга това, Клара? Добра Надежда ще ти послужи само да направиш впечатление на лорд Марздън.

— Занимавам се с това, което ми принадлежи по право.

— Това, което ти принадлежи!? — извика Прюданс.

Тя се отправи към Клара с такава решителност, каквато не й беше присъща.

— Дай ми този ключ! — заповяда Прюданс.

— Когато свършим.

— Ние вече свършихме.

Прюданс сграбчи ръката на Клара и измъкна ключа.

— Как смееш? — каза тя и се спусна към нея.

Прюданс подхвърли ключа на Сюзан.

— Бягай!

Сюзан се втурна към вратата, докато Прюданс задържаше Клара.

— Няма да те слушам само защото съм свикнала с лъжите ти. Щом искаш да говориш за клетви, за кръв и Библия или за петното, което Жан-Жак е оставил върху нашето семейство, хайде, започвай!

— Сюзан! — извика Клара, докато тя се измъкваше през вратата. — Остави ме!

— Ще те оставя, всички ние ще те оставим.

Прюданс грабна ключа и го мушна в ключалката от външната страна.

— Щом толкова обичаш ключовете, опитай се да измъкнеш този.

Прюданс заключи, а Клара започна да удря по вратата.

— Трябва ли да помоля лорд Марздън да дойде и да те освободи? Ще му кажа, че Дулцинеята му е съкрушена — и Прюданс си замина със смях.

— Отвори ми! — изрева Клара.

— Няма — отвърна й Прюданс и се изкикоти. — Какво ли може да направи твоят рицар сега, за да те спаси?

Прюданс не знаеше, че Сюзан не е излязла само от стаята, а беше напуснала къщата. Тя тичаше в нощта далече от омразата на Клара, която не можеше повече да понася. Сега Сюзан вдишваше от любовта и от Тис. Тя трябваше да го намери, а ако това е невъзможно, нямаше да има повече смисъл да живее.

Едва на сутринта забелязаха, че Сюзан е изчезнала.

 

 

Първа госпожица Търстън изпита безпокойство, като видя, че леглото й стои недокоснато. Тя веднага отиде при Жак, за да му каже. Реакцията му още повече засили опасенията й. След обесването на Ботма Сюзан сякаш не беше съвсем нормална.

Те претърсиха околностите. Цялото семейство и прислугата тръгнаха да я търсят — всички, с изключение на Клара. Дори и господин Клодел излезе от скривалището си, за да вземе участие. Събитието му позволи да се покаже пред Жак и Прюданс.

Колкото повече търсеха, толкова безпокойството на Прюданс нарастваше. Чувстваше се виновна. Тя й беше хвърлила ключа, тя й бе помогнала да избяга. Но сдържаше чувствата си, за да не притеснява другите.

До обед всички места в Добра Надежда бяха претърсени: плевнята, избата, конюшните и стръмните брегове на реката. Емили ги беше посъветвала да отидат там, защото това бе мястото, където Сюзан и Тис обикновено се срещаха. Изведнъж тя се обърна към Жак:

— А къщата му? Може би е отишла в къщата на Ботма.

Тя изтича с баща си до конюшните, но той искаше да отиде сам. Другите трябваше да останат тук, в случай че Сюзан се върне. А може би е ранена…

Когато забеляза къщата на Ботма, Жак усети, че го побиват студени тръпки. Той се спря и извика: „Сюзан!“ Сърцето му се сви. Мястото беше толкова пусто, че наоколо цареше мъртва тишина. А може би и Сюзан беше мъртва… Обърна се и бързо тръгна в обратна посока. Искаше да си отиде в Добра Надежда, където дъщеря му вероятно вече се е върнала. Но нея я нямаше.

Съседите се стекоха да предлагат помощта си. Господин Уестбъри беше сред тях.

— Смятате ли, че е разумно да оставяте жена си сама? — попита Жак, който си спомни какво се бе случило, когато остави Емили сама.

— Раждането не е предвидено за утре, пък и Полин е с нея — успокои го господин Уестбъри.

Емили отвърна очи. Тя се страхуваше да не прочетат в погледа й обвинението за лъжа, което тя едва сдържаше. Видя как баща й, Жан-Жак и още петима мъже се отдалечават от Добра Надежда. Прюданс стоеше до избата. Емили се доближи до нея и докосна ръката й. Тя чувстваше, че сестра й е разстроена. Всички бяха потресени, но Прюданс изглеждаше повече от всички.

— Те ще открият Сюзан. Ще я намерят — каза Емили, като се опитваше да успокои и себе си, и Прюданс.

Тя си повтаряше: „Намерете Сюзан! Трябва да я намерите.“ И както винаги, в заключение: „Амин.“

 

 

Жак измери с поглед пропастта, простираща се под несигурния път, по който яздеха. После той се обърна и нареди на трима от хората, които вървяха след него, да продължат нататък, докато той и останалите претърсят планината. Страхът от това, което можеше да види, го въздържаше да погледне отново надолу.

Мъжете се разпръснаха. Жан-Жак остана с баща си, чиято тревога беше осезаема. Ако откриеха най-лошото, той се надяваше, че ще му помогне да го понесе.

Цял ден търсиха напразно. Настъпи вечерта, а от Сюзан нямаше и следа.

 

 

Ден след ден те продължаваха да търсят. Изминаха седмици и тогава решиха да се върнат по местата, откъдето бяха минали. На един усамотен връх, който в началото Жак заобиколи, забеляза парче плат от роклята на Сюзан. То се беше закачило на един клон от изсъхнало дърво, което висеше над пропастта.

Джон Уестбъри предложи да слезе с него, знаейки много добре, че няма да открият нищо друго, освен труп. Жак отказа. Той искаше да слезе сам, дори без Жан-Жак. Помоли останалите да си отидат, но синът му остана.

Спускането беше трудно и бавно, забавяно още повече от сигурността, че ще се намери нещо ужасно. Жак усещаше безкрайна празнота. Имаше чувството, че извършва ритуал, може би нещо като пречистване, преди да приеме неизбежното. Жан-Жак го наблюдаваше отгоре, докато стигна до тясната долина. Спускаха се тъмни сенки, които закриваха баща му. Тогава Жан-Жак се отдръпна от ръба и седна малко по-далече. Той се питаше какво ли можеше да каже на баща си, ако намери трупа на Сюзан. Мислеше и за своето дете.

 

 

Беше се стъмнило, когато Жак се изкачи до върха на стръмната скала. Катеренето му отне цял ден. Жан-Жак доведе коня му. Те не размениха нито дума, докато стигнат до Добра Надежда. Без нищо да си кажат, бяха приели сигурната смърт на Сюзан.

Но през следващите три месеца всички от семейството посвещаваха и най-кратките си свободни мигове в търсене на Сюзан, без да се надяват, че ще я намерят. Как можеше да е жива още? Би ли могла да оживее след едно толкова страшно падане? Възможно ли бе да оживее сред тази природа? Това беше Африка — с нейните леопарди, лъвове и змии.

Въпреки немалкото бели къщи и безупречно поддържани лозя, Африка присъстваше навсякъде.

Жак реши да организира възпоминателна служба в памет на дъщеря си. Това беше негов начин да приеме безспорния факт. Присъстваха всички от семейството и много съседи. Лорд Марздън поиска позволение да ги придружи.

Войникът, който отвлече Сюзан, за да я заведе при Тис, бе погълнат от беглия спомен за едно непознато момиче. А в това време семейство Бовилие казваше сбогом на Сюзан. Но не и Емили. Колкото и да се опитваше да го заглуши, един тих глас безспирно повтаряше в нея: „Сюзан е жива.“