Луаншия Греер
Добра надежда (11)

11.

— Редник Вилие!

Жан-Жак погледна нагоре, без да изпуска кофата в кладенеца, който се намираше между големия и задния двор.

— Мога ли да говоря с вас?

Чарлз стоеше изправен до него. Докато се мъчеше да се освободи от кофата с вода, Жан-Жак козирува, удари с крак и го погледна смутено.

— Сър!

— Ако сте зает — каза Чарлз, като посочи с очи кофата, — няма да ви преча.

— Храня конете, сър.

— Да, продължавайте.

Той направи знак на Жан-Жак да мине пред него и го последва към казармите.

— Знам, че прекарвате много време с конете, редник Вилие.

— Натоварен съм да се занимавам с тях, сър.

— Но вие още не сте яздили — каза Чарлз, като се стараеше да се покаже колкото може по-сърдечен.

— Не, сър.

Жан-Жак забави крачките си, за да не оставя Чарлз зад себе си. Чувството за несигурност, което изпитваше винаги в присъствието на лорд Марздън, се засилваше още повече от неговия чин.

— Искате ли да поговорим, сър?

Жан-Жак остави кофата на земята и застана пред лорда. Той беше озадачен от това неочаквано благоразположение, за което не знаеше причината.

— Продължавайте с конете — каза Чарлз и посочи кофата.

Жан-Жак я вдигна, а Чарлз го последва до вратите на конюшнята. Когато те се приближиха до нея, един кон си показа главата и зарови ноздри в шията на Жан-Жак.

— Виждам, че все така добре се справяте с конете заяви Чарлз.

— Това са добри коне, сър — Жан-Жак влезе в конюшнята. — Извинете ме, сър.

Чарлз остана навън. Жан-Жак милваше конете, преди да изсипе съдържанието на кофата в хранилките им.

— Може би скоро ще започнете да ги яздите. Научих, че вашите другари ще се присъединят към войниците от източната граница — каза Чарлз с възможно най-естествен тон.

— Да, сър.

Жан-Жак се върна до вратата готов да изпълни всяка заповед. Откритото му лице притесняваше Чарлз.

— Бих могъл да се опитам да ви освободя, но не ви обещавам нищо. Разбирате, нали?

— Аз искам да отида там, сър.

Чарлз остана изненадан от решителността му.

— Ще ида с другарите си, сър. Не искам специално отношение към мене — каза Жан-Жак и изкозирува.

— Виждам — отвърна Чарлз с поклащане на главата.

Той се отправи към офицерския стол. След няколко крачки се спря и се обърна. Жан-Жак галеше шията на един кон. Дори и от разстояние Чарлз усещаше това, което най-много го измъчваше при Жан-Жак — неговото благородно достойнство.

 

 

В офицерския стол Чарлз се настани настрана от бурните смехове и разговори. Той потопи погледа си в чашата порто, дръпна от пурата си и изпусна облак от дим, който се издигна спираловидно над лицето му. Чувстваше се зависим от своите желания и от обичта към Клара, но знаеше, че никога не ще успее да осъществи плана си.

„Ако Жан-Жак бъде изпратен на границата, тогава лесно ще го избегнем, нали, Чарлз?“ Той чуваше гласа на Клара, усещаше гърдите й да докосват гърба му. „Ще е толкова лесно, Чарлз, но и много опасно!“ — шепнеше тя, наведена над него. Той чувстваше още пръстите й между бедрата му.

— Чарлз!

Гласът го върна към действителността. Повдигна очи и видя полковник Стринджър от индийската артилерия да се приближава до масата му.

— Мога ли да се присъединя към вас? — попита той.

Беше по-възрастен от Чарлз и винаги изглеждаше възбуден. Обожаваше армията като всеки професионален войник.

— Да, да — отговори Чарлз и отново се овладя.

Усмихна се на полковника, който тъкмо се настаняваше на малката кръгла маса.

— Каква страна! Това се казва страна! — заяви Стринджър с театрален маниер. — Завиждам ви.

— Сам ли пожелахте да ви преместят тук? — попита усмихнат Чарлз. — Мислех, че Индия е втората ви родина, скъпоценният камък, който бихте носили!

— Да, в действителност.

Полковникът обходи с поглед големите дървени греди на тавана.

— Но това ще се случи тук — каза той с усмивка. — Ще бъде крайно вълнуващо.

— Кое? — попита Чарлз, като смукна от пурата си и погледна Стринджър с полуотворени очи. — Войната, която отдавна очаквате ли?

— Войните с кафрите? О, не, не! Скоро ще ги надвием.

— Така ли? — усмихна се Чарлз. — Отново неприятели!

Дълбоките бръчки, които се спуснаха от външната страна на ноздрите му и стигаха до ъгълчето на устните, се вдълбаха още повече.

— Несрещнати още приятели! — извика Стринджър, като отмести очи от тавана и погледна Чарлз. — Имам нюх за това — добави той и се наведе напред.

— За неприятностите и за питието — каза Чарлз, като погледна изпитата му чаша. — Мога ли да ви предложа още една?

Полковникът бутна празната си чаша към Чарлз.

— Представяте ли си какво ще се случи, ако идеите и възгледите им надхвърлят тяхното положение?

— Кафрите ли? — попита Чарлз, като направи знак на тъмнокожия управител в колосана бяла униформа да напълни чашите им.

— Бурите.

Той бързо се огледа наоколо.

— Те ще се избият до един — добави най-спокойно полковникът.

— Кой? — попита Чарлз, без да обръща прекалено внимание на това.

— Момчетата от столицата, които идват тук, сякаш да участват в лятната кампания. Смятам да се заема с тях — каза полковникът, като се изправи и се облегна на твърдата облегалка на стола си.

— С Бурите ли? — попита Чарлз, озадачен от поведението му.

— С нашите хора — полковникът отново обходи с поглед помещението. — Между нас казано — подхвана той с поверителен тон, — те не разбират повече от обикновените войници. Това са офицери от щаба, които ще направят по-добре да се грижат за кралицата ни, докато тя възпитава тези грубияни — шотландците. Нека Бог я благослови!

Чарлз оглеждаше другарите си, а Стринджър продължи:

— Трябва да ги научат как се воюва, а не да им показват парадни упражнения. Ако имах възможност, щях да изпратя един от тези чернокожи да ги научи на някой друг номер, преди да са стъпили на кораба.

Като чу тези думи, Чарлз събра мислите си. Беше му дошло нещо наум.

— Може би това е идея, полковник — каза той сдържано, — но докато чакаме, трябва да се занимаем с кафърските нападения на границата.

— Вие смятате, че това ще продължи?

Полковник Стринджър взе чашата, която му поднесе управителят, без да му обърне никакво внимание, и я вдигна към Чарлз:

— Пия за изучаването на фламандски, езика на докерите, майор Марздън! — каза той широко усмихнат. — Повярвайте ми, че тези метежници — Бурите — един ден ще потърсят възмездие.

Чарлз вдигна на свой ред чашата:

— Не вярвам, че някога ще се говори на холандски език, нито че нехайни и отпуснати хора като Бурите могат да представляват истинска заплаха за империята — заяви той.

— Не са ли алчни като нас? — попита полковник Стринджър, като отново вдигна чашата си.

Чарлз се съгласи.

— Тогава запомнете добре това, което ви казах, майоре — и Стринджър изпразни на един дъх чашата си, като я остави на масата с величествен жест.

 

 

Големият слънчев часовник, който се издигаше над свода, разделящ двата двора на замъка, показваше десет часа. Чарлз прибави автоматично четиридесет минути и се приближи до една малка група от кавалерийски стрелци от Добра Надежда, които имаха учение. Слънчевият часовник бе останал от холандските управници. Произведен в Холандия, долният ъгъл на слънцето в южното полукълбо не беше предвиден и Чарлз винаги се дразнеше от това. Но като си спомни заплахите на полковник Стринджър относно Бурите, той се почувства развеселен. Холандските бури никога нямаше да представляват заплаха, защото те винаги щяха да живеят с четиридесет минути назад.

Спря се близо до стрелците, за да може ясно да различи лейтенанта им. Беше лейтенант Дънкън Шоу, млад офицер, който имаше качества да създаде блестяща кариера в колониите, но все пак не бе получил заслуженото повишение. Чарлз се питаше за причината. Шоу се отличаваше с изключителна красота, имаше руси коси и сини очи. Беше истински ариец и човек с минало.

— Лейтенант Шоу! — извика Чарлз, като стигна до него. — След десет минути — в канцеларията ми!

Той отвърна на поздрава на Шоу и като премина през двора, се запъти към канцеларията си. Обърна се и забеляза Жан-Жак сред войниците. Думите на полковник Стринджър не излизаха от съзнанието му: „Ако имах възможност, щях да изпратя един от онези чернокожи…“ Чарлз мислеше, че може да намери отговора в изискванията на Клара и да удовлетвори нейните желания.

 

 

— Не, лейтенант Шоу, вие няма да отидете на границата — Чарлз го гледаше през бюрото си. — Не сте ли доволен?

— Не е добре за мъжете да си губят времето и да бездействат тук, сър — каза Шоу, като показа явното си негодувание. — Те имат нужда от активност.

— Обичате ли да се сражавате? — попита той, като повдигна вежди. — Очевидно да.

Чарлз не изказа докрай това, което беше на езика му, а погледна листа, който стоеше на бюрото. Той не го прочете, но го гледаше така, сякаш представляваше нещо много важно.

— Имате подчинен на име Вилие, нали?

— Моля, сър? — попита лейтенант Шоу, който явно не разбираше за кого му се говори.

— Те всички си приличат, нали, Шоу? — каза Чарлз, който го гледаше през полуотворените си очи.

— Сър, сигурно има някой с това име.

— Е, и?

Лейтенантът стоеше озадачен и очевидно не разбираше какво иска да му каже Чарлз.

— Той добър елемент от британската армия ли е? — попита още Марздън.

— Не бих казал, сър.

— Така ли? — Чарлз се наведе напред. — И защо?

— Те не са приспособени за военния живот, сър.

— Те?

— Той е метис, сър.

— А, да — каза Чарлз, като го задължаваше да продължи и го притесняваше колкото се може повече.

— Всички те са взели лошите страни на белите и тъмнокожите, сър. Човек не може да им има доверие.

— Разбирам — кимна Чарлз, като погледна отново листа на бюрото си. — Значи трябва да стигна до заключението, че вие го считате негоден за военна служба.

— Не съм казал това, сър. Той е силен и се бие отлично.

— И язди по-добре от всеки друг.

— Да, сър.

Лейтенант Шоу замълча и изгледа Чарлз с любопитство. Все още не разбираше как ще завърши този разговор.

— Специално от Вилие ли се интересувате, сър?

— Не повече от вас, лейтенант.

Чарлз потъна в креслото си и погледна Шоу с известно отвращение.

— Става въпрос да се изпрати в столицата един войник от по-тъмнокожите наши съотечественици, може би някой като Вилие, да обучи новобранците, така че да знаят какво ги очаква в колониите. Съгласен ли сте? — Чарлз се усмихна. — Това би било интересна идея. Какво мислите?

— Малко е необичайно, сър.

— В какъв смисъл?

— Човек като Вилие ще се чувства напълно объркан от английските порядки, сър.

— Но не повече, отколкото ще бъдат нашите млади войници от африканските нрави. Това е целта ми, Чарлз стана, отиде до вратата и я отвори. — Благодаря, лейтенант Шоу — каза той.

— Това ли е всичко, сър? — попита Шоу, като го гледаше объркано.

— Засега.

— Сър!

Лейтенантът удари с крак и тръгна към вратата.

— Мисля, че Вилие е може би нашият човек — каза твърдо Чарлз, за да се увери, че е добре разбран. — Ясно е, че ще ме подкрепите.

— Мисля, че бих могъл да намеря някой по-приемлив от него, сър.

Надменността на Шоу засегна дълбоко Чарлз, но той се усмихна, макар и студено.

— Често се случва по-добрите да не удържат на обещанията си, лейтенант Шоу, и вие знаете това чудесно — каза Чарлз заплашително. — Те допускат малки грешки, които, макар и прикрити, не изчезват завинаги. Приятен ден, лейтенант.

Той го освободи, но заплахата от миналото, с която Чарлз споделяше тайната, тегнеше върху него.

Останал най-после сам. Чарлз се остави чувството на облекчение да го превземе. Беше открил начин да задоволи едновременно Клара и собствените си желания.

 

 

Емили пазеше писмата, които получаваше от Жан-Жак, старателно сгънати и завързани с панделка в последното чекмедже на шкафа си. Това бяха съвсем обикновени писма, всяко от които изразяваше, освен фактите, свързани с военния живот, единствено важно нещо: любовта към Полин и детето му.

„Не знам дали ще се науча по-добре да си служа с пушка, отколкото да чистя колана на ботушите си. Как е Полин? Как е детето?“

Емили сгъна писмото и отвори друго:

„Обичам да се занимавам с коне и съм доволен, че вече яздя. Надявам се да отида до границата, но все още съм тук. Видя ли Полин и детето?“

Тя сгъна отново писмата и ги подреди в чекмеджето си. След това отвори дневника си и прошепна тихо една молитва: „Пазете го, моля ви.“ Потопи перото в мастилницата и написа: „Слава богу, Жан-Жак не е на границата.“

 

 

Петгодишният Джон Уестбъри беше хитричко и цъфтящо от здраве дете. Той подскачаше зад стола на Емили и викаше:

— У–у!

— Ау! — извика тя, като се направи на уплашена. — Ела тук.

Емили хвана малкото момченце и го притегли към себе си.

— Пуснете ме! — кряскаше то, кикотеше се и се бореше яростно.

— Аз ще го взема — предложи госпожа Уестбъри и го хвана за ръката. — Ти си едно противно момченце, Джон! Това не е начин да направиш впечатление на кръстницата си.

— Искам да си играя с Емили — викаше то, докато го извеждаха.

— Леля Емили — поправи го госпожа Уестбъри.

Тази дума се използваше за всички възрастни хора, но Емили се питаше дали госпожа Уестбъри беше забравила, че това обръщение отговаря на обстоятелствата. Останала най-после сама с Полин, тя я погледна. За да прикрие своето притеснение, Полин се обърна към подноса:

— Искате ли още чай?

— Не, имам.

— Не е ли изстинал? — и тя опипа чайника.

Полин искаше да вземе чашата на Емили.

— Ще потърся друг чайник и ще ви дам нова чаша — добави тя.

Емили докосна ръката й:

— Не съм дошла заради чая. Не ме избягвайте.

Полин се обърна, без да й вземе чашата.

— Изглежда, че му харесва в армията — каза Емили на Полин, която стоеше с гръб.

Емили отказваше да отстъпи пред страха на Полин.

— Кой? — попита Полин, все още объркана.

— Кой?

Емили хвърли поглед към вратата, в случай че госпожа Уестбъри се върне.

— Какво се е случило? Какво става?

— Как сте в семейството? — попита Полин, като се обърна към нея. — Всички ли сте добре?

— Клара наближава скоро да роди — отговори Емили, продължила играта на Полин.

— Радвам се за нея.

— Във всичките си писма говори само за вас, Полин.

Като видя госпожа Уестбъри да влиза в стаята, Емили веднага смени темата.

— И тя е много радостна.

— Знаете ли, мамо, че бебето на Клара трябва скоро да се роди?

— Баща ви ще е много доволен. Колко вълнения ви очакват!

— Защо? — попита наивно Емили.

— Един внук ще бъде добра благословия — каза госпожа Уестбъри, почувствала леко неудобство.

— Той много се радва.

— Още малко чай? — попита госпожа Уестбъри, която не искаше да задълбочават темата за внуците.

— Благодаря — отговори Емили, — но Полин каза, че чайникът е изстинал.

— Ще приготвя топъл чай.

Госпожа Уестбъри беше много доволна, че намери претекст да излезе.

Щом като майка й напусна стаята, Полин вдигна очи към Емили и бързо се приближи до нея.

— Искам да го видя — каза спокойно тя. — Трябва да видя Жан-Жак.

Веднага, щом стана възможно, под претекст, че иска да посети госпожица Търстън, Емили отиде в града, за да види Жан-Жак. Отново използва същата хитрост, за да заведе Полин въпреки упреците на Клара.

— Щом толкова се интересуваш от госпожица Търстън, кажи й да забрави това училище. Идеята й е смешна — подхвърли Клара, докато Емили се приготвяше да излезе с Полин. — Убедена съм, че на Полин не й е до това, с което се занимава тя. Нали, Полин?

— Съвсем не, Клара — отвърна Полин, преди да се измъкне.

— Все пак не мога да кажа на госпожица Търстън да престане да мечтае — заяви Емили и взе слънчобрана си. — Това я прави щастлива.

— Имаше и други начини да разпилее наследството, което й остави майка ни — възрази Клара.

— Заради бременността си ли си такава, Клара? — попита Емили и завъртя чадърчето си на рамото. — Сигурно жлъчката ти се качва до устата.

— Не намирам това за много любезно от твоя страна, Емили.

— Но мислиш, че е любезно да говориш по този начин за госпожица Търстън!

— Това е всеобщото мнение. Много е възрастна, за да открива училище.

— Но не и да си помечтае — каза Емили, като се приближи до вратата, за да сложи край на спора. — Някои хора имат само това — добави тя и се измъкна, преди Клара да може да отговори.

— Досети ли се? Знае ли нещо? — попита Полин, докато Емили се качваше в колата. — Сигурна ли сте, че той иска да ме види? — непрекъснато повтаряше тя по време на пътуването.

— Клара се интересува само от себе си, Полин — каза Емили, като сложи ръката си върху нейната, за да я успокои. — Не се притеснявайте, сега друго ви интересува. Да, Полин, той иска да ви види — потвърди тя.

Когато колата тръгна по павираната улица, където се намираше къщата на госпожица Търстън, Полин нервно се огледа наоколо. Улицата беше оградена с дървета. От двете страни се издигаха редици от къщи. Със зелените си капаци, които се открояваха на белите стени, прозорците напомняха на безброй очи, които дебнеха Жан-Жак и нея самата.

— Той трябва да е на края на улицата — каза й тя, като слизаше от колата. — Ето къщата на госпожица Търстън, където ще ме намерите, щом свършите.

Емили обожаваше тайнствеността. Тя погледна Полин, след това улицата. Нямаше никой. Изкачи набързо стъпалата, които водеха до вратата на госпожица Търстън.

— Той ще дойде — каза тя, за да успокои Полин. — Вървете в тази посока и ще го срещнете.

Полин тръгна. Емили я наблюдава един момент с безпокойство, след което се обърна и позвъни. Вратата веднага се отвори и Раф Еремия застана пред нея.

— Добър ден, госпожице Емили — с дълбок реверанс той я покани да влезе. Беше облечен като английски управител на хотел.

— Раф Еремия! — възкликна Емили, едновременно изненадана и развеселена. Влезе, но преди вратата да се затвори след нея, погледна за последен път към улицата и видя Жан-Жак да се задава на кон. Изведнъж почувства полъха на топла струя. Отправи се към госпожица Търстън, която тъкмо влизаше във вестибюла.

— Както трябва ли ви посрещна, Емили? — попита госпожица Търстън, като погледна към Раф Еремия.

— Безупречно — отговори тя.

 

 

Полин бавно се приближи до Жан-Жак. Не беше усетила как стигна до него. Той скочи от коня си и застана пред нея, но те не се докоснаха. Тя го гледаше със затаен дъх. Сега изглеждаше по-различен, бе леко променен, но толкова хубав! Раменете му изпъкваха под повдигнатите позлатени пагони на елегантната зелена униформа. Свали шапката си с пера.

— Имаш ли право да я сваляш? — попита Полин, като не знаеше какво да каже.

— Не — отвърна той с усмивка.

Те мълчаливо се гледаха. Макар че стояха безмълвни, очите им изразяваха безброй неща.

— Емили ме предупреди, че ще бъдеш тук — каза тя.

Докато тя изричаше безсмислени думи, той разглеждаше внимателно лицето й.

— Добре ли си? — попита тя.

Той мълчеше. Полин срещна погледа му и се усмихна.

— Толкова ми липсваш, Жан-Жак.

Сякаш получи отговор за най-страшните си опасения, лицето му грейна от радост.

— Никога досега не е носил жена — каза той и се обърна към коня.

Полин нежно сложи ръка на рамото му и стъпи на ръцете му, които той бе съединил, за да й даде опора. Протегна крака си, като се остави да я повдигне и седна като амазонка. Жан-Жак хвана глезените й и докосна с лице бедрата й. Тя нежно погали косите му. Той повдигна глава и се метна на коня зад нея. Притискайки я в обятията си, той хвана юздите и тръгна натам, откъдето беше дошъл. Тя се обърна и го погледна, а той облегна глава на рамото й и притвори очи.

 

 

— Ще се измокря! — смееше се Полин, а Жан-Жак тичаше след нея по белия пясък на плажа.

Вълните се разбиваха в краката им, като заплашваха да ги отнесат. Той я настигна и събори на мокрия пясък, където изведнъж една вълна ги заля.

— Съвсем се измокрих! — извика тя през смях. Жан-Жак я притегли под себе си и приближи устни до лицето й, пресуши водата с целувки.

— Много си мокра и солена — прошепна той.

Полин взе лицето му в ръцете си и се вгледа в него.

— Нашият син е толкова хубав, Жан-Жак! Като тебе…

Устните им отново се сляха.

— Помощ! — извика Полин, когато една огромна вълна се стовари върху тях и ги търкулна на пясъка.

Тя седна и се огледа изненадана наоколо, а Жан-Жак едва се изправяше, за да отиде при нея.

— Виж си униформата!

Тя се засмя, а той й помогна да стане, после избягаха от водата.

— В какво състояние си само! — изкикоти се тя. — Ще те пратят в карцера.

Като стигнаха сухия пясък, тя се хвърли на земята. Той се свлече до нея и се загледаха в морето.

— За какво мислиш? — попита нежно тя.

— Аз ли? — и той се обърна, за да я погледне. — За тебе.

— Е, и?

Жан-Жак отмести мокрите й кичури коса от лицето й.

— За нас. Ще живеем заедно, Полин. Сигурен съм вече. Искаш ли да се омъжиш за мене? — попита той и се усмихна.

Той коленичи пред нея на пясъка. Полин направи смешна гримаса.

— Искаш ли? — попита Жан-Жак и я прегърна през раменете.

Тя кимна с глава.

— Кога? — настояваше той.

— Сега — усмихна се Полин.

Жан-Жак скочи на крака и изтича до морето. Вдигна едно дълго водорасло, което вълните бяха изхвърлили, и се върна, влачейки го след себе си.

— Ето венчалният ни пръстен! — извика той и се затича. Полин прихна в смях и тръгна срещу него.

Жан-Жак нави водораслото около нея, завърза го и я повлече отново към пясъка. Тя се смееше и не се съпротивляваше.

— Обявявам ни за мъж и жена — каза той сериозно и я погледна. Тя стоеше неподвижно до него, завързана с водораслото.

— Можеш да напуснеш службата и да избягаме.

— Къде искаш да избягаме, Полин? — той я гледаше как развива водораслото от себе си. — В Англия ли?

— В Англия ли? — повтори тя и се усмихна. — Как?

— Има начин. Някой разбира това — и той се търкулна с нея на пясъка. — Някой се грижи за нас.

Полин се почувства завладяна от дълбоко душевно спокойствие. „Някой се грижи за нас.“ Тези думи щяха да променят живота им.

 

 

— Но това е толкова смешно! — гласът на Клара беше суров. Тя отвърна очи от Чарлз, който я гледаше смутен. — Няма нищо общо с моите планове и вие много добре го знаете, Чарлз.

— Той няма да е вече тук. Жан-Жак не ще бъде повече пречка между нас — Чарлз докосна рамото й и я помилва по врата. — Говорих за това с неговия началник и той ще подкрепи предложението ми — добави той.

Тя дори не потрепна, когато Чарлз хвана главата й и я обърна, за да я погледне, но щом видя изражението й, той отстъпи назад. Колкото повече гневът на Клара се изливаше върху него, толкова авторитетът му, който си беше изградил във военния живот се стопяваше.

— Не ме докосвайте!

Чарлз дръпна ръката си, но тя продължаваше да го гледа студено.

— Не ви ли интересува детето, което скоро ще родя, Чарлз?

— Напротив, Клара. Вие познавате моите чувства.

— Тогава, запомнете добре, че ако не обмислите отново нещата, това може да провали бъдещето на сина ни, дори преди да се е родил — тя въздъхна дълбоко и наведе глава. — Моля ви, оставете ме сама.

— Не сте ли добре, Клара? Да не е бебето?

— Вие трябва да ми го кажете дали е от бебето, или от страха ви. Дотолкова ли се страхувате, че да не можете да закриляте жена си и детето си? — изсъска тя.

— Клара! Моля ви, успокойте се! Помислете за детето!

Тя се дръпна от него, прекоси стаята и като стигна до прозореца, рязко се обърна.

— Казахте, че Жан-Жак трябва да замине на границата!

— Заповедите се промениха.

— Кой ги е променил? Началникът му ли? Кой е той?

— Лейтенант Шоу отговаря за сигурността на Жан-Жак.

— Лейтенант Шоу? — попита тя. — Вие ми бяхте говорили за този лейтенант — каза тя озадачена.

— Клара, не разбирате ли, че искам само това, което вие искате?

— Да, но започвам да мисля, че желанията ви си противоречат. Аз не задоволих ли вашите? Дори повече отколкото сте очаквали! Не се ли съобразявах с нашата уговорка?

— Да, никога не съм го отричал: вашата любов ме омагьоса.

— И вие смятате за нормално аз да спазвам обещанията си, а вие да не искате и да знаете за молбата ми?

— Клара, уверявам ви, че не съм забравил вашето желание.

— Тогава, обещайте ми нещо, Чарлз — тя сведе очи и леко отметна глава назад. — Да не си служите с фалшиви обещания, за да се вмъквате в леглото ми.

— Не мога хладнокръвно да изпратя един човек на смърт, Клара — каза тихо той.

— Тогава не сте такъв, какъвто претендирате, че сте.

Едва произнесла тези думи, Клара се сви на две и извика.

— Клара! — Чарлз се втурна към нея объркан.

— Излезте! — изсъска тя и се изправи. Хвана корема с двете си ръце и го погледна с омраза. — Излезте и ме оставете на мира, докато не изпълните обещанието си.

 

 

Къщата кипеше от оживление. Една преливаща от усърдие акушерка действаше трескаво, защото раждането наближаваше. Клара не искаше и да знае, че жените от околността раждат редовно деца, без да разчитат на друга помощ, освен на съседите си. Тя настояваше да има всичко необходимо, и то най-доброто, и смяташе това за естествено.

Емили и Прюданс наблюдаваха цялата тази олелия от вестибюла. Акушерката сновеше във всички посоки, искаше вряла вода, чисти кърпи, топъл чай и джин.

— Джин ли? — попита Прюданс с гримаса. — Мисля, че ще напусна тази лудница — тя се отправи към входната врата. — Сигурна съм, че ще е добре и ти да направиш така, Емили.

— Да, но трябва да останем тук, за да помагаме — отвърна по-малката й сестра.

И двете се обърнаха в миг към вратата, на която се чукаше силно.

— Сигурно е лекар! Тази ламя, акушерката, явно не е достатъчна за Клара.

Когато Прюданс беше вече до вратата, акушерката се втурна към Емили.

— Къде са кърпите? — попита тя.

— Кърпите ли? Ще видя какво мога да направя — и тя се отправи към кухнята. — Мария!

— Не искам тя да ги докосва — заяви акушерката.

— Защо? — попита Емили озадачена.

— Емили — каза Прюданс като се приближи до нея.

Тя държеше бележка. Когато чу Прюданс да я вика Емили се обърна, но акушерката настояваше.

— Без кърпи бебето няма да може да се роди! Трябва и вряла вода. Поисках вряла вода!

— Да, ще се заема с това — отвърна Емили и се питаше дали тази акушерка хвърля новородените във вряла вода.

— Емили — каза Прюданс и докосна ръката й, — има бележка за тебе.

— Госпожице, поисках ви кърпи!

— Потърсете си ги сама! — отсече Прюданс, като хвана Емили и я изведе навън. — Ела, Емили.

— Какво има, Прюданс? Какво става? — попита учудена Емили.

Пред изражението на Прюданс учудването й премина в страх. Не беше нужно да й казва какво пише в бележката.

— Госпожица Търстън ли? — попита Емили.

— Искаш ли да дойда с тебе? — попита Прюданс и я хвана за ръката.

Емили поклати глава.

— Мисля, че поисках джин!

Беше гласът на акушерката, който се чуваше от къщата. Прюданс притвори очи.

— Ще я удавя в него — каза тя и погледна Емили, която беше вперила очи отвъд планините. — Емили!

— Бъди така добра да ми приготвиш една кола, Прюданс — каза само тя. — Искам да отида сама.

 

 

Стаята беше мрачна. Плътно спуснатите тежки пердета сякаш искаха да прогонят всякакъв живот оттук. Емили държеше бледата и студена ръка на госпожица Търстън.

— Убедена съм, че ще има опашка — каза Емили.

Тя погледна възрастната дама, която лежеше неподвижно в леглото си. Увисналата кожа на лицето й бе приела вече цвета на смъртта, но светлосините й очи не изпускаха Емили.

— Имате толкова много неща да вършите. Трябва бързо да оздравеете, за да приготвите всичко за ученичките.

Пред плахия въпрос, който отгатна в светлосините очи на госпожица Търстън, Емили замълча. Кратко вдишване, последвано от продължително отпускане. Емили почувства, че очите й се пълнят със сълзи. Тя се обърна и погледна лекаря, който стоеше изправен до леглото, после Раф Еремия, клекнал пред вратата със скръстени върху колана си ръце. Сълзите му се стичаха по тъмните бузи и падаха върху хубавата му униформа на хотелски управител. Емили погледна отново госпожица Търстън. Имаше толкова неща да й каже, но оставаше малко време.

— Винаги сте ми казвали, госпожице Търстън, че Бог иска истината да излезе наяве. Съжалявам, наистина съжалявам, че има много истини, които трябва да запазя за себе си.

Госпожица Търстън отново пое въздух. Емили почака малко и продължи:

— В началото вие не обичахте Жан-Жак. Трудно беше да го приемете, но после разбрахте, че е добър. Мисля дори, че го заобичахте, нали?

Госпожица Търстън обърна очи към една картина, закачена на стената, която представляваше английски пейзаж. Емили също погледна картината.

— Винаги сте казвали, че ако отида в Англия, ще е все едно че майка ми се връща там, но не е вярно, госпожице Търстън, не и за мен.

Последва кратко вдишване и продължително издишване. Емили продължи:

— Както Жан-Жак е мой брат, така и Африка е моята страна. Тя е и ваша, госпожице Търстън — прошепна Емили, а сълзите й неспирно се стичаха…

Светлосините очи гледаха втренчено като две камъчета в плитка река. Лекарят се приближи и взе ръката на госпожица Търстън. Емили го погледна, а той поклати глава. Тя стана, погали с поглед за последен път тази, която беше заела мястото на майка й, и се отправи към вратата. Спря се до Раф Еремия, който я погледна с питащи очи.

— Мама е мъртва, Раф Еремия — каза тя.

 

 

Разкъсван между страха и неприятния спомен, Чарлз обикаляше из стаята. Още щом настъпиха първите болки, той беше напълно изключен и отхвърлен. Клара ясно му даде да разбере, че не иска да го вижда и че няма никаква полза от него.

Той извади джобния си часовник и го погледна. Като видя акушерката да минава пред вратата на салона, той се втурна към нея.

— Изминаха вече четиридесет и осем часа…

— Раждането е бавно и трудно нещо, лорд Марздън. Без съмнение, това е причината, поради която то е поверено на жените — изстреля тя, преди да изчезне в стаята на Клара с чаша и бутилка джин.

Чарлз отчаяно се оглеждаше наоколо. Чувстваше се притеснен и уморен. За него никога не е имало място в Добра Надежда. Това беше къщата на Клара, нейното наследство. Седна в едно кресло и кръстоса крака. Една тъпа болка в гръбначния стълб издаваше нервното му напрежение. Стана и отново отиде до вратата, докъдето го догони гласът на Клара. Това беше продължителен вик, пропит с бяс и ярост.

Чарлз се обърна. Беше разкъсан между очакването на раждането на едно дете и чувството за вина, вдъхвано му от желанието към Клара. Образът на Жан-Жак изплува в съзнанието му, но той го отблъсна бързо, за да не срещне отново усещането за немощ, което му носеше винаги той. Чувственото и искащо тяло на Клара го измъчваше.

— Още ли не е свършило? — попита Жак спокойно, като сложи край на обърканите мисли на Чарлз. — Би трябвало да излезете малко и да подишате чист въздух. Не е хубаво да стоите така затворен.

Чарлз се върна бързо на креслото си.

— Винаги трае много дълго — каза той, сякаш често е изпадал в такова положение.

— Пийнете чаша вино.

Жак се приближи до подноса и тъкмо се канеше да отвори една бутилка, когато се спря, обърна се и се усмихна на Чарлз:

— Най-после тишина! — каза той.

Виковете на Клара бяха стихнали. Чарлз стана и забърза към вратата. Вслушваше се да чуе плача на бебето. Като не знаеше какво да направи, той погледна Жак.

— Идете и вижте детето си — насърчи го той.

За първи път досега му се стори, че разбира този чужд за него човек. В момента, в който Чарлз щеше да прекоси прага, акушерката отвори вратата.

— Господин Бовилие? — извика грубо тя.

Очите й преминаха край Чарлз, без да го видят, и се спряха на Жак.

— Елате! — заповяда тя.

— Моля? — попита Жак изненадан.

— Детето ми роди ли се? — попита разтревожен Чарлз.

Самият той приличаше на дете, докато очакваше отговора.

— Дъщеря ви иска да ви види — повтори акушерката, без да поглежда към Чарлз.

Когато тя се готвеше да си тръгне, Чарлз я хвана за ръката. Олюлявайки се, тя му хвърли възмутен поглед, с който го заставяше да я пусне.

— Детето ми роди ли се?

— Имате син.

Тя се освободи, обърна му гръб и каза пак на Жак:

— Дъщеря ви чака, господин Бовилие.

Като се усмихна пресилено на Чарлз, тя добави:

— Вашата жена иска да види само баща си.

Пред вратата Жак се спря.

— Извинете ни — каза той и задърпа зет си за ръката. — Хайде.

 

 

Клара предпочиташе да види само баща си, който влезе след Чарлз в стаята. Косите й бяха сресани, лицето — измито. Държеше на ръце новороденото, което тихо плачеше. Тя го гледаше така, сякаш й беше чуждо.

— То плаче — каза тя.

— Хубаво, здраво момченце е — обяви акушерката. — Никак не съм учудена, че му трябваше толкова време, за да се роди, особено като имам предвид, че в тази къща никой не ми оказа помощ.

— Татко! — каза Клара и се усмихна на баща си, който се приближаваше до леглото. Тя упорито не обръщаше внимание на Чарлз, който стоеше настрани и я гледаше умоляващо. — Ето вашия внук — каза гордо Клара.

— Чарлз — каза Жак, като отстъпи малко, за да му позволи да види бебето.

Той чувстваше притеснението му и това го смущаваше, но не искаше да се меси.

— Имате хубав син, Чарлз, вижте го.

— Вижте го, татко, вижте наследника си — Клара се държеше така, сякаш Чарлз не беше в стаята.

— Имам наследник — каза сдържано Жак.

Като отмести поглед от бебето, той се обърна към Чарлз:

— Моите поздравления! Имате хубав син и наследник, Чарлз — добави Жак.

После се отправи към вратата, за да се отърве от положението, в което Клара се беше опитала да го постави. Спря се пред акушерката, която седеше на края на леглото със свити устни, без да гледа никого.

— Мисля, че вашата работа свърши — каза Жак с любезна усмивка.

— И не много рано — изсъска тя.

— Ще бъдете любезна, ако веднага напуснете къщата ми.

Той взе една полупразна бутилка джин и я подаде.

— Можете да вземете и това на тръгване — каза той и напусна стаята.

— Поемете детето! — извика Клара към акушерката, като и подаде бебето, сякаш то беше пакет. — Изморена съм.

След като акушерката я освободи от детето, Клара се обърна към стената и се облегна на възглавницата си.

— Имам нужда от почивка — каза тя. — Нека всички си отидат.

— Чухте ли какво каза жена ви? — попита акушерката.

— Мисля, че вече ви освободиха — каза Чарлз и протегна ръце към детето.

— Никога досега не съм срещала толкова невъзпитан човек като вас — процеди тя, докато той вземаше бебето от ръцете й. — Това е недопустимо.

— Добре, предлагам ви да изчезвате заедно с бутилката джин.

— Ще позволите ли това, лейди Марздън? — измърмори тя. — Това е недопустимо!

Чарлз погледна бебето в ръцете си, а след това Клара.

— Заминавайте! — каза твърдо Клара.

Вратата се хлопна зад акушерката. Искаше му се да протегне ръка и да докосне жена си, да я подържи в ръцете си, а между тях да е детето им.

— Благодаря, Клара — каза само той. — Благодаря!

Тя отвори леко очи, сякаш наистина не искаше да го вижда.

— Когато имам случай аз да ви благодаря, Чарлз, може би тогава ще приема вашата благодарност.

Тя отново се обърна към стената. Чарлз погледна бебето, за да намери някаква утеха. С насълзени очи той наблюдаваше това мъничко личице.

— Сине мой! — прошепна той като омаян.

Клара затвори очи.

— Ще го наречем Жак — каза тихо тя.

Беше положила основите на една дебела стена, която отсега нататък щеше да ги разделя.