Луаншия Греер
Добра надежда (28)

28.

Негърчето вървеше неотлъчно до Тис, а Джанти следеше всяка тяхна крачка. Товарейки каруцата, Тис погледна към селото, чието оживление предсказваше скорошно отпътуване. Хората завръщаха козите и овцете с пръчки и викове, а домакинските съдове бяха изнесени пред къщите и натрупани в големи кошници, които жените носеха върху главите си. Децата стояха забравени настрани, докато възрастните сновяха нагоре–надолу, без да ги забелязват.

— Къде отиваш, Тис? — попита Джанти.

— А ти? — отвърна Тис в отговор на подозрението, което усети у приятеля си.

— Наистина ли отиваш при сестрата на проститутката? — Джанти му показа един сгънат лист хартия. — Гледай, твоята кралица ми казва къде да отида. Виж! — Той посочи червената корона, която релефно се открояваше в горната част на листа. — Ето шапката на кралицата. Тя ми е писала!

— Заминавам за Кейптаун — каза Тис и се обърна да вземе сина на Джанти, който подскачаше върху каруцата. Докато го подаваше на баща му, детето го риташе и се мяташе в ръцете му. — Вземи сина си.

— Връщаш ми го! Ти го нарече Адам, а сега ми го връщаш точно когато твоята кралица ми отне земята! — Тис откри в погледа на Джанти онази враждебност, с която го беше посрещнал първия път. — Напускаш ме, защото кралицата ти каза да направиш така, нали? Вие белите, не разбирате, че слънцето и луната бдят над нашия сговор. Иди го кажи на кралицата си! — Джанти погледна тълпата от негови събратя, които трескаво се приготвяха за път. — Ще дойдем с тебе.

— Не е възможно… — Тис докосна ръката му, но като усети колко напрегнати бяха мускулите му, веднага се отдръпна. — Отивам да намеря Сюзан.

— Тогава и ние ще дойдем — Джанти широко се усмихна, но погледът му си остана леден. — А може би отиваш при англичаните, а? Защо заминаваш точно сега? — Недоверие бликаше от присвитите му очи. Съдбата ги беше сближила и той не можеше да се примири с този край.

— Казах ти, че отивам да намеря жена си — повтори Тис, макар да знаеше, че Джанти няма да го разбере.

— Не! Ти каза, че отиваш при сестрата на проститутката, но ще намериш онези бели. Откъдето идваш, там и ще се върнеш! Също като онзи Божи служител, Ансуърт. Белият цвят на кожата ви прави еднакви.

Тис наведе глава. Не знаеше как да убеди приятеля си, че не е предател.

— Каза ми, че била англичанка, нали? И ще изминеш целия път до Кейптаун заради една англичанка! Но не би взел за жена една тъмнокожа, така ли?

— Отивам при жена си! — извика отчаяно Тис. — Мразя англичаните не по-малко от тебе, но не отивам при тях, а при жена си.

— Беше казал, че ще се бориш… Ще ни вземат земята — Джанти показа отново листа. — Беше обещал, че ще се бориш заедно с нас. Защо не го направиш? — Той погледна сина си, който се бе хванал за крака на Тис. — Как може само едно дете да трогне сърцето ти?

Коранът доведе коня на Тис и без да каже дума, го завърза за каруцата.

— Той ти връща коня — отбеляза Джанти.

— Без да съм си го спечелил отново — отвърна Тис и погледна след корана. Тогава усети как се срутва приятелството, което беше открил у тези чернокожи хора.

— Коранът не може да живее с коня на един предател.

— Не съм те предал и ти го знаеш много добре! — каза Тис, преди да се върне при каруцата си. Погледна за последен път към Джанти като малко момче, което се опитва да убеди баща си, че не е виновно. — Отивам при жена си… и нищо повече.

— Но ти ми принадлежиш! — думите му безмилостно тракаха като белезници в ушите на Тис. — Сам ми каза, господин Ботма, че съм ти спасил живота. Ти дойде при мене. Сега е твой ред да ме спасиш. — Джанти се обърна към своите хора като размаха ръце и им извика нещо на техния език. Отвърнаха му с едно тържествено „Еей“. — Това значи „да“. Те ще дойдат с тебе.

Тис погледна малкото момченце, което се беше вкопчило в крака му.

— Е, господин Ботма, ние ще дойдем с тебе в Кейптаун. — Джанти свирна, един кон се приближи до него, той го яхна и извика: — Ще заминем с моя приятел. Той ще ни каже къде можем да живеем сега.

Предизвикателството на Джанти трогна Тис. Силата, която усети да извира от него, когато Мариан му каза за Сюзан, сега изведнъж го напусна.

— Знаете къде отивам — Тис взе юздите от ръцете на детето. — Ще живеем на моята земя — добави той, като си спомни за къщата, която Джери беше построил.

— Но цялата тази земя е наша, Тис — каза тихо Джанти.

 

 

— Ах, каква миризма! Мирише на застояло. — Ясният глас на Емили иззвъня в мрака на празната стая. Капаците на прозорците бяха затворени и в салона на госпожица Търстън цареше мъртвило. Под белите си покривки мебелите приличаха на призраци. Паркетът бе покрит с прах, който се вдигна от лекия ветрец, проникнал през отворената врата.

Сюзан предпазливо се огледа. Тя се стряскаше от най-малкия шум, после погледна с безпокойство Емили, която влизаше в стаята, тикана от Розита и Кетрин Уестбъри.

— Оставете на мене! — извика весело Кетрин, като отмести черните ръце на Розита от инвалидната количка. — Кой е живял тук преди? — ококори любопитните си очи тя.

— Отвори капаците, Розита! — каза Емили, като плесна с ръце, сякаш за да прогони спомените, които се бяха наслоили в тази стая. Още чуваше гласа на госпожица Търстън, усещаше присъствието на Раф Йеремия Цезар… — Къща без светлина е като къща без любов. Този дом е изпълнен с обич! — добави Емили и се опита сама да повярва на това.

— Ще ти помогна — Кетрин се завтече към Розита.

Сюзан продължаваше да оглежда стаята. Емили я наблюдаваше, а щом погледите им се срещнаха, тя й се усмихна.

— Тук ще бъдеш щастлива, Сюзан. Градът е близо и ще имаш много работа, сама ще видиш.

— Беше ли с нея, когато умря? — попита Сюзан.

— Да, тя си отиде в мир. — Емили си спомни как държеше бледата ръка на госпожица Търстън и очите й, които угаснаха вгледани в един английски пейзаж. Светлината нахлу в стаята като златен прашец и Емили извика:

— Кетрин, ела да ме видиш, детето ми. — Тя протегна ръка към момичето, което подскачаше към нея. — Искам да се качиш с Розита в стаята и да потърсиш един голям пакет. Сигурно е под прозореца.

— Какво има вътре?

— Донеси го и ще видиш.

— Хайде, Розита — Кетрин я хвана за ръкава и я изтика от стаята. — По-бързо!

Розита погледна Емили безпомощно, но се усмихна, когато детето я задърпа към стълбата. Момичето изкачваше стъпалата през две, следвано от тромавите стъпки на Розита.

Сюзан гледаше през прозореца. Емили дълбоко й съчувстваше.

— Не може все да бягаш, трябва да се спреш. Не знаеш дали Тис е женен. Прюданс просто каза, че с него имало някакво дете.

— Чернокожо — отвърна предизвикателно Сюзан. — И смятам, че не трябва да оставяме Кетрин да стои дълго на слънце. — Блясъкът в очите й изчезна, а и годините бяха оставили своя отпечатък. — Ще намериш своя път. Не се безпокой за мене.

— Сюзан, какво ти е? Гледаш Кетрин така, сякаш е мръсна. В жилите й тече нашата кръв. Но защото Тис е…

— Не ми говори за него! — извика Сюзан. — Забравила съм го вече. Мислиш ли, че на моята възраст имам още надежда за обич? Любовта си отиде…

Шумът от Кетрин, която стремглаво слизаше по стълбата, заглуши последните думи на Сюзан. След миг момичето нахлу в стаята, размахвайки една фуста.

— Това ли искахте? Ваше ли е?

— Ох, навсякъде паяжини… — каза Розита и изтупа мощните си рамене. — Трябва да помогна на госпожица Сюзан да изчисти.

— Ще се справя сама — отговори Сюзан.

Емили дръпна Кетрин до себе си и сложи фустата на нея. Момичето наведе глава и видя как красивата дантела се влачи по земята.

— Изправи се добре, Кетрин. Искам да видя колко още трябва да пораснеш, за да ти стане. — Емили си спомни деня, в който баща й се беше оженил за Ева. Тогава тя бе на възрастта на Кетрин.

— Какво е това?

— Харесва ли ти?

— Да.

— Тогава няма значение. Твоя е.

— Моя?

— На колко си години?

— На десет, скоро ще стана на единадесет — гордо отговори Кетрин.

— Е, ще ти стои добре.

— Че как? Тя прилича на сватбена рокля — извика момичето, чиито очи блестяха като изумруди. — Много е стара. На вашите години ли е?

— Почти да. — Емили погледна към Сюзан. Искаше да я отведе към миналото, с което трябваше да се сблъска, за да открие своето бъдеще. — Тази фуста е била ушита за мене… от жената, която ме е извадила на бял свят.

Сюзан притвори очи и видя мъртвата си майка. Черният силует на Ева държеше новороденото.

— Но това е минало. То действително се е случило, но е било отдавна. А днес сме тук и искаш ли да ти кажа защо?

Кетрин кимна, без да откъсва поглед от фустата. Тя не слушаше, като че ли беше другаде. Въображението й я отнасяше в една бална зала, в деня на нейната сватба.

— Защото сме се обичали — каза Емили и погледна Сюзан, но в очите й откри празнота.

 

 

Обзет от шеметен гняв, Стринджър нервно дъвчеше тютюн. Една застаряваща сводница беше объркала плановете му. Той яздеше до Чарлз към земята на Джанти и не можеше да забрави как госпожа Манхоф му беше казала:

— Изглежда, че господин Ботма ви е надушил, полковник Стринджър. Мисля, че трябваше да се изкъпете, както ви бях предложила.

— Тази жена няма нищо общо с проститутките! — извика Стринджър и изплю остатъка от тютюна. — Тя е възпитана и притежава изтънчеността на дама.

— Ето защо е съдържателка — отбеляза Чарлз, който не можа да скрие усмивката си. Гневът на Стринджър го забавляваше, но той се опита да го смекчи, като смени темата. — Знаете ли, че тукашните диаманти са блестящи и прозрачни като стъклото и са по-чисти от бразилските?

— Ще си вземете ли един? — Стринджър ядосано погледна приятеля си и отново натъпка устата си с тютюн.

— За съжаление, не.

— В този случай африканските диаманти не ме интересуват. Тази жена не е проститутка, сигурен съм.

Стринджър присви очи и даде знак на Чарлз да мълчи. На километри оттук, в западна посока, той забеляза слаб метален отблясък. Марздън също го забеляза и се обърна да предупреди тези, които се движеха след него. Разделиха се на малки групички, които се пръснаха в различни посоки. Зад тях остана само обширната пуста равнина.

 

— Полковник Стринджър? — гласът на Джофри отекна в осеяната със скали и алое равнина. — Полковник Марздън!

Седлото му поскърцваше. Всичко наоколо беше застинало в пълна неподвижност. Щурците пееха, а земята изгаряше под обедната горещина. Африка предаваше своя ритъм на тялото на Джофри. Лек шум го накара да потрепне. Недалече от върха на скалата се виждаше насочена към него пушка.

— Казвам се Джофри Марздън и съм в служба на Нейно Величество! — извика той пред дулото на смъртта.

Цевта се спусна. Джофри застина на мястото си, когато от скалите се показа човешка глава. Пред него стоеше Чарлз Марздън. От храстите излезе Стринджър.

— Кого търсите? — попита Чарлз.

— Чарлз Марздън. — Очите на Джофри се местеха от единия към другия. И двамата представляваха за него еднаква заплаха.

— Е, намерихте ли го? Наричам се полковник Стринджър. Какво мога да направя за вас, момчето ми?

— Търся баща си. — Джофри проследи погледа на полковника и забеляза Чарлз Марздън, който вяло държеше пушката си и го гледаше.

 

 

Промушено на шиш, месото се печеше над огъня, а капки мазнина се стичаха върху жаравата. Стринджър гледаше изумено Чарлз и месото изгаряше ръцете му.

— Той можеше и да не ви открие. От колко време го търсите, Джофри? Положително нямаше да ни намерите, ако тази проститутка не ми беше погодила такъв номер.

Чарлз стана и се дръпна от огъня. Джофри не го изпускаше от очи, а Стринджър наблюдаваше и двамата.

— Да вървят по дяволите, Чарлз! Вярвате ли, че ще си тръгна послушен като кученце, когато ми дойде времето? Никой няма право да ме изпраща в пенсия.

— Аз ще се върна — каза решително Чарлз, след което се обърна към Джофри: — Нарежданията ще бъдат изпълнени.

— Но защо? — попита Стринджър предизвикателно. — Те никога няма да ви намерят.

— Ще се върна — повтори Чарлз, като не откъсваше очи от младежа, заради когото бе претърпял толкова неуспехи. — А вие трябва да останете с полковник Стринджър.

— Защо? — учуди се Джофри, който имаше смътното усещане, че е стигнал до края на пътя си.

— Вие ми казахте защо са ви изпратили да ме търсите, а аз знам защо съм тук с полковник Стринджър.

— Ще се върна с вас — отговори Джофри, като погледна човека, когото беше уважавал цял живот, а сега виждаше за първи път. — Ще дойда в Англия с вас.

— Не! — извика Чарлз и се обърна, за да избяга от почитта и любовта, които се четяха в очите на Джофри. — Мястото ви е тук.

— Мястото е до баща ми. Чаках ви цял живот. Няма да избягате току–така.

Молбата на Джофри трогна Чарлз и той се почувства объркан. Сякаш бяха докоснали тази част от него, която смяташе отдавна за мъртва.

— Дълг е на всеки баща да посочи на сина си най-правилния път — каза нежно той. — Мястото ви е до полковник Стринджър, а моето — при пенсията. Ще се върна според заповедта, и то с униформата, която винаги съм носил с гордост. Ще бъда щастлив да знам, че синът ми се бори за страната си. Защото тук е вашата страна, а моята е Англия. — Като каза това Чарлз тръгна към коня си. — Когато видите брат си, кажете му, че сте се вслушали в съветите на баща си.

 

 

В светлината на ранното утро Джофри гледаше как баща му се качва на коня.

— Това е самоубийство! — извика Стринджър при вида на приятеля си, облечен в яркочервен мундир, който се забелязваше отдалече.

— Добре изпълнихте мисията си, сине. Вашите началници ще ви оценят. — Твърдата яка на Чарлз опираше до брадичката му и подчертаваше язвителното изражение, което лицето му си беше възвърнало. Пришпори коня си и се изправи на седлото, а конят му, сякаш разбрал последните думи на Стринджър отстъпи назад. Огненият диск на слънцето изгряваше над хоризонта.

Почувствал страх, Джофри искаше да го последва. Червеният цвят на униформата сигнализираше, че баща му е в опасност. Но Стринджър го хвана за ръката. Беше използвал и последното средство, с което разполагаше, за да предпази Чарлз от самия себе си. Той погледна към хората, легнали до загасващия огън.

— Събудете ги, Джофри!

 

 

Планината ясно се открояваше под първите слънчеви лъчи. Една капка роса, заплашена от идващия ден, отчаяно се държеше за стръкче трева.

Племето на Джанти вървеше през утринната мъгла като лутащ се човешки поток, предвождан от човек, чиито мисли бяха заети единствено от Тис.

— Какво става, Тис Ботма? Нещо не е ли наред? — Джанти погледна подозрително сина си, който спеше сгушен до Тис. — Моите хора притесняват ли те?

Коранът спря коня си и изчака Тис, който се чувстваше обречен на вечни подозрения заради бялата си кожа.

— Хората ти, Джанти, имат нужда от дом, но ти не търсиш това. Ти и синът ти се нуждаете от домашно огнище.

— Но те ни го откраднаха, забрави ли?

— Тогава трябва да си намерите друго.

— С тебе заедно? Един белокож ли ще ни избира сега дом?

— Англичаните ви дадоха други земи. Защо не заведеш там твоя народ?

— За тези земи ли ми говориш? Кажи го на сина ми! Обясни на тези хора зад нас за каква земя става дума. Земя, зад която дебне смъртта! Кажи им, че трябва да умрат с децата си на нея, кръвта им да я напои, за да могат после белите да им я вземат.

Тис отчаяно наведе глава. Джанти говореше истина, която той трудно би могъл да отрече. Истина, която го отдалечаваше от Сюзан и която носеше презрението на чернокожите му приятели.

— Можеш ли да обясниш това на моите хора? Кажи им кой е твоят Бог. Този, който е накарал белия човек да изписва цели листове хартия, за да вземе земята на дедите ни.

— Те взеха и нашата земя, Джанти. — Тис искаше да мисли само за Сюзан, която беше целта на това дълго пътуване. Той се загледа в планините, които го разделяха от тази цел. — Трябва да се борим срещу техните искания в съда.

— В съда ли? — Джанти се усмихна иронично. — Какво знае правосъдието на белите за мене? Как ще могат техните закони да очертаят границите на една земя, огрята от слънцето? Не, Тис тези закони са чужди за земите на нашите отци и на децата ни. Трябва да се бием за нея!

Безразсъдството на тези думи изостри спомена за неговия собствен вик за отмъщение срещу англичаните.

— Ние трябва да живеем заедно — каза Тис и се вгледа в черните блестящи очи на Джанти, чувствайки как около тях се затяга примката на омразата.

С един жест само Джанти го прекъсна. Малкият Адам се протегна в скута на Тис и усети прегръдката му. Той изпитваше смътно предчувствие за опасност.

 

 

Чарлз Марздън погледна към планината и слънцето, което огряваше искрящия гранит, веднага го заслепи. Наведе очи и изтри челото си с копринена кърпичка. Не беше забелязал Стринджър и останалите, които се бяха разпръснали около него на добре изчислено разстояние, нито двамата чернокожи и Тис в подножието на стръмните склонове.

Джанти наблюдаваше Тис, залегнал върху скалите, и сина си, свит в процепа между два камъка. С едно леко прищракване на пушката Джанти привлече вниманието му и посочи с глава облечения в червено.

— Твой е! В памет на баща ти.

Като видя английския войник, който гордо яздеше към тях, Тис притвори очи.

— Няма ли да стреляш? Този в червения мундир приятел ли ти е? — Джанти хвана цевта с едната си ръка, а показалецът на другата докосна спусъка. Тогава Тис скочи върху него и нададе вик. Гърмежът заглуши гласа му и Адам видя Тис да разтърсва баща му за раменете и как горещата цев се забива в гърлото му, тикана от Джанти. — Твоят англичанин е мъртъв! — Погледът му гореше от ярост и той все по-дълбоко натискаше цевта. — Животът ти ми принадлежи.

Един кон галопираше в далечината без ездач. Неподвижна като камък, червената униформа се открояваше на земята.

— Мръсници! — изрева Джофри с треперещ от ненавист глас.

От своето скривалище Адам наблюдаваше сцената. Конници препускаха в галоп, ескадронът на отмъстителите изникна като че ли изневиделица. Смъртта на Чарлз Марздън даде сигнал за кървава баня и малкото момченце бе отнесено от вихъра на видения и грохот.

Коранът скочи върху скалите и изсвири за тревога. Редицата от чернокожи, обградени от всички страни от бели конници, беше разпръсната като стадо овце. Адам видя как баща му удари Тис с приклада, а след това насочи оръжието си към идващия насреща му Джофри.

Дъжд от куршуми рикошира в скалата. Лицето на Джанти се пръсна пред очите на сина му.

— Мръсен белокож! — извика Тис, който се беше озовал близо до Джофри.

Адам се сви в своята дупка и затвори очи. Един куршум мина под краката на Тис и изсвистя покрай камъка. Детето усети как каменната маса се разтърсва, а гърмежите и виковете на жени и деца замъглиха съзнанието му.

Тис искаше да настигне колоната чернокожи, но удар в гърба спря устрема му. Беше коранът, който с един скок се намери върху него. Адам отвори очи и видя как желязното копие се забива в гърдите на Джофри и корана, който се подхлъзна и падна върху ранения. Докато двамата се търкаляха по земята, копието проникваше все по-дълбоко в тялото на Джофри.

Гласът на Стринджър отекна зад Адам, който обърна към него уплашеното си личице. Полковникът изрева, за да спре обезумелите мъже. Стреля във въздуха и конят му се изправи на задните си крака. Навсякъде под освирепелите конници се свличаха трупове на жени и деца. Той стреля още веднъж, за да спре тази сеч, но мъжете бяха като луди.

Адам се обърна ужасен към Тис, който беше измъкнал пушката на Джанти изпод тялото му. Насочи я срещу корана, който се беше навел над Джофри и разпаряше гърлото му с нож. След това вдигна ръце към небето и нададе остър вик. Адам усети, че му прилошава. Обърна се към Тис, за да намери спасение от този кошмар.

Тис се прицели в чернокожия, който бе изпълнен с гордост от това, че е убил Джофри. Натисна спусъка и пушката разтърси рамото му. Коранът се олюля и впери в Тис зловещия си поглед. Адам забеляза как ножът, който държеше, падна върху скалата и остави кървава следа. Коранът се сгърчи и полетя надолу.

Нов шум накара детето да се обърне рязко назад. Стринджър беше хванал Тис и натискаше главата му в земята. Когато успя да се повдигне, той получи силен удар в лицето. Струйка кръв бликна от устата му. Адам застана между двамата мъже, обгръщайки Тис с малките си ръчици.

— Знаете ли каква съдба очаква хора като вас, Ботма? — попита Стринджър. Стори му се, че усеща в устата си вкуса от кръвта на тези невинни. — Видяхте какво стана! — процеди яростно Стринджър безпомощен пред тази безсмислена сеч, която не можа да спре. — Защо?

— Защо ли? — извика Тис, усещайки как Адам се притиска В него. — Вие им откраднахте земите. Земята на баща му — той посочи малкото телце, вкопчено в краката му.

Стринджър погледна към детето, което стоеше като щит пред Тис, но не виждаше друго, освен кръвта на чернокожите, която се стичаше до краката му. Отчаяното бягство на уплашените нещастници, трупът на Джофри и ужасът в неговия поглед се изправяха пред очите му. Усещаше погледите на всички отправени към него. И на живи, и на умрели. Съзираше ги през очите на детето, което закриляше Тис.

— Не можеше ли другояче? — прошепна той.

Недалече от безжизнените тела на Джофри и Чарлз труповете на Джанти, корана и другите чернокожи образуваха кървяща купчина.

Стринджър се опита да откъсне погледа си от мъртвите.

— Трябваше ли да направите това, за да си отмъстите? — той посочи тялото на Чарлз Марздън, чиято червена униформа беше въпреки всичко безупречно чиста. — Ще измиете ли някога ръцете си от кръвта на толкова невинни? А детето ще може ли да забрави всичко това?

Тис се облегна на едно дърво. Още чуваше виковете на жените и децата и виждаше пръснатата глава на Джанти. А над това изпъкваше Чарлз Марздън и ужасната ирония на всичко, което се беше случило.

— Погрижете се за детето… — гласът на Стринджър го откъсна от мислите му. — Ще ви пощадя, защото чрез това дете страшният кошмар ще ви преследва докрай.

Тис усети, че въжето, което стягаше китките му, се разхлабва, разрязано от ножа на Стринджър.

— Всички сме обречени да живеем с този спомен — добави той. После обърна гръб на Тис, за да даде разпорежданията си на хората, които копаеха гробове. — Може би поне ще ни послужи за урок.

 

 

Жак не обръщаше внимание на непрестанното бърборене на Кетрин. Беше изцяло погълнат от течността, която изтичаше от медната тръбичка в един леген.

— Това ракия ли е? — попита Кетрин. — Какво е това?

— Чист спирт за ракия.

Той беше горд, че можеше да произвежда качествена ракия, а възторгът на Кетрин го въодушевяваше още повече. Но вниманието и възхищението на малкото момиче го учудваха. Тя го следваше навсякъде. Щом се обърнеше, веднага срещаше усмихнатите й очи.

— Баща ми каза, че вие сте спасили Добра Надежда. Той каза също, че без вас имението е щяло да загине.

— Така ли? А казал ли ви е, че без неговата препоръка нямаше да направя нищо? И че малките момичета не трябва да стоят в избата…

— Аз не съм малка — отвърна Кетрин и се изчерви. Как не може да разбере какво изпитва тя? За нея няма нищо по-важно от това да е близо до него. Би искала вече да е жена, защото го беше виждала с жени. — Почти на дванадесет години съм! — каза гордо тя, като погледна отразяващия се в стъклената тръбичка образ на мъжа, който вълнуваше детското й сърце.

— Убиец! — В издутия меден съд Кетрин видя да се появява деформирания силует на Клара. — Долен убиец! — Тя блъсна момичето и се нахвърли върху Жак.

Кетрин се отдръпна и си запуши ушите, за да не чува крясъците на Клара, които й напомняха за зачестилите скандали между родителите й. Но това, което ставаше сега, беше съвсем различно. Когато видя как Клара раздира с нокти лицето на сина си, тя се обърна настрани, но истеричният вик я настигна:

— Ти си държал ножа, който е прерязал гърлото на сина ми! Ти си го пронизал с копие!

Трагедията на това убийство, извършено в една пустинна равнина, се стовари като камшик върху Жак и разби невинната радост, която бе изпитал с Кетрин. Когато малкото момиче отвори очи, дъхът й секна, щом видя как изглежда мъжът, когото тя обожаваше.

Като стигна до вратата Клара се обърна. Лицето й беше изкривено от презрение и горчивина. Светлината, която проникваше през отворената врата, очертаваше силуета на вцепененото й тяло и спускаше над лицето й ужасяваща сянка.

— Добре, че поне баща ти умря заедно със сина ми и ти ще носиш неговата титла с целия му позор!

Когато вратата се затвори зад Клара, Кетрин свали ръцете си от очите и погледна Жак. Той стоеше неподвижно. Кръв се стичаше по страните му, а погледът му беше втренчен във вратата.

Тя се впусна към него, но се спря и се отдръпна, като го видя да се свлича на колене. Той се олюля и изхълца от болка. Кетрин не знаеше как да го утеши. Как би искала да го прегърне, да изтрие кръвта от лицето му и да каже, че това не е вярно… Вместо това тя сложи плахо ръката на рамото му. Знаеше, че всяка дума би била безсилна.

 

 

Мръсната ръка на малкия просяк дърпаше Сюзан за полата. Тя вървеше по улицата и не чуваше виковете на детето. Новината за смъртта на Чарлз и Джофри беше затворила сърцето й за хорската скръб и убила всякаква надежда.

— Гладен съм, госпожице. Жаден съм.

— Махай се! — Сюзан отблъсна детето, което се бе вкопчило в полата й. — Нямам какво да ти дам. — Тя срещна умолителния му поглед, но отказа да погледне нищетата в очите на малкия просяк и продължи напред с пълната си кошница плодове и зеленчуци.

— Гладен съм, искам да ям.

— Казах ти да се махаш. Остави ме на мира! — извика тя с отвращение, съзирайки отворените рани по тъмната му ръка.

— Гладен съм, госпожице — умоляваше я то.

Сюзан забърза, но гласът я преследваше. Един домат падна от кошницата и се размаза на земята. Затича се по стълбите, които водеха до дома на госпожица Търстън, и нервно пъхна ключа в ключалката, но не можа да отвори. Гласът отново я настигна.

— Гладен съм.

Малката черна ръчица се протегна към нея. Сюзан успя да отключи и вратата се разтвори под тежестта на тялото й. Момченцето се опита да влезе след нея, но виковете на тази обезумяла бяла жена го отблъснаха назад, изхвърляйки заедно с него всичко африканско, което отново бе нахълтало в живота й.

— Махай се оттук! — извика тя. С трясък затвори вратата и се облегна на нея. Сълзи от гняв и срам се стичаха по страните й. Молещото личице на детето се появи пред очите й, когато чу да се чука зад нея. — Върви си! — Изведнъж тя рязко се обърна и яростно започна да удря по вратата. Неизпитван досега страх разпали гнева й. Страх, който я обземаше при вида на всяко чернокожо дете.

Когато тръгна към салона, гласът я преследваше. Тя блъсна вратата на стаята и най-после си отдъхна, но вдигна очи, защото й се стори, че чува гласа на преподобния Филип: „Този, който вземе едно от тези деца…“

— Не! — извика Сюзан и отправи очи към Библията на госпожица Търстън. Тя стоеше на обичайното си място — на малката масичка под прозореца. Като я гледаше сега, Сюзан сякаш чуваше гласа на преподобния Филип да извира от страниците й. Приближи се до святата книга, сграбчи я и я запрати към стената. — Махнете вашия Господ от мене! Махнете го! — а очите й се спряха върху изкушаващата и предизвикателна книга.

Изведнъж я обхвана страх. Тя неуверено се приближи и се наведе, като че ли искаше да вземе книгата. Вдигна я от земята, за да я затвори, но думите, отпечатани върху страницата й се набиха в очите:

„Защото гладен бях и Вие ми дадохте храна, жаден бях и Вие ми дадохте да пия…“

Библията сякаш опари пръстите й. Сюзан я пусна на земята и усети, че гръбнакът й се огъва, а тялото й се превива на две. Сълзи се стекоха от очите й и болката, която таеше от толкова време, изведнъж се изля, като че ли сърцето й се разби. Думите, написани в Библията, отново отекнаха В съзнанието й и я разтърсиха като парцалена кукла.

„Защото гладен бях и вие ми дадохте храна…“

— Лъжец! — извика Сюзан и полетя напред. Една тресчица от паркета се заби в ръката й, но гневът я направи безчувствена. Сграбчи Библията и я дръпна към себе си. Думите, които съзря върху една от страниците, гръмнаха в ушите й:

„Този, който даде дори и чаша вода на едно от тези малки…“

Тя затвори очи и парещите сълзи удавиха думите.

„Аз скитник бях и вие ме подслонихте, гол бях и вие…“

Усети, че, голяма тежест се стоварва на раменете й.

— Оставете ме! — прошепна тя и вдигна глава. — Оставете ме на мира! — Обърна се отчаяна назад с чувството, че не е сама. Хвана Библията и се разтрепери. Имаше усещането, че попада в клопка тласкана от свръхестествена сила.

— Чети! — сякаш някой й шепнеше.

Стаята й се стори изпълнена със сияеща светлина. Всичко вътре блестеше, а лъчите трепкаха около нея. Почувства, че потъва в бездна, но някой я поддържа и й вдъхва сили.

„Не бойте се от телесната смърт, пазете се от този, който може да изгори душата ви в ада.“

Сюзан се влачеше на пода преследвана от библейските думи:

„Този, който остане в тайната на Всевишния, намира покой под сянката на Всемогъщия.“

Опита се да стане, но не успя.

— Чети! — някой отново й прошепна.

„Виж, аз взех от ръката ти горчивата чаша, потира и моя гняв и ти няма да пиеш вече от него.“

Сюзан прочете думите на Исая, изречени сякаш само за нея:

„Аз скрих своя лик от тебе и от обич се смилих — казва Бог, твоят изкупител.“

Тя вече не трепереше, а душата й жадно попи тези думи. Намираше се под закрилата на Всемогъщия и душата й се възвисяваше.

„Защото ще поемете към радостта и ще намерите покой.“

Тя усети този непознат досега покой, който проникваше все по-дълбоко в цялото й същество.

„Не се страхувай, защото те изкупих и те призовах по име. Ти си мой.“

Сълзите непрестанно се лееха, но Сюзан бе чула Божия глас. Той се беше обърнал към нея. В момент на съкрушаващо отчаяние бе открила дълбините на Божията обич. Вътрешната сила на Светия Дух я бе изпълнила с прелестното благоухание на неговия син, Исус Христос.

 

 

Тис държеше сина на Джанти в скута си. Наведе се над него, за да го предпази от жаркото обедно слънце. Мечтата му да открие Сюзан беше угаснала в кръвопролитието. Сега трябваше да намери някой, на когото да повери детето. Колкото до собствения му живот, той нямаше вече смисъл.

Виждаше в далечината планинските очертания, които величествено се издигаха над мъглата. Къщата на детството му се намираше зад тези планини. И Сюзан беше там, но не изпита никаква радост.

Чувстваше се крайно изтощен и годините тежаха на раменете му. Лекият допир на детската главица му напомняше, че е още жив.

— Стигнахме ли? — гласът на Адам го накара да сведе очи. Малкото сънено личице го гледаше доверчиво.

— Не още.

Тис притвори клепачи. Ритмичните движения на коня го полюшваха, но това не го успокояваше. Виждаше отново пушката на Чарлз Марздън, погребана заедно с него. И сина му, Джофри… Потъвайки с поглед в открития гроб на своите спомени, той видя майка си и баща си. Гробът се разширяваше все повече, докато безброй чернокожи тела паднаха в него и потънаха в африканската земя.

Струваше му се, че земята се движи и че камъни и треби изникват под конските копита. За първи път разбра страха на Сюзан от тази земя. Почувства, че една голяма част от него, тази, която принадлежеше на Сюзан бе погълната заедно с кръвта на безбройните невинни.

 

 

— Какво виждам! — Възкликна Емили.

Едно малко негърче, гонено от други тъмнокожи деца, тичаше и надаваше радостни викове. Удобното кресло, на което госпожица Търстън гордо седеше, беше превърнато от децата в играчка.

— Предполагам, че не възразяваш, нали, Емили? — попита Сюзан, свали малките от креслото и ги поведе към вратата. — В края на краищата, госпожица Търстън винаги е искала къщата й да стане училище. — После се обърна към децата: — А сега излезте навън и чакайте, докато вечерята стане готова.

— Училище ли? — повтори Емили учудена. — Госпожица Търстън беше много възрастна, но явно и ти си остаряла, Сюзан. — Емили погледна сестра си, която се връщаше в салона. Лицето й бе по-оживено от всякога. Очите й бяха озарени от радост. Вече не изглеждаше възрастна. Напротив, сякаш бе станала по-млада.

— Емили, обещах ти да се заема с къщата. Ще я нарека „Училище госпожица Търстън“ — каза Сюзан, коленичи пред инвалидната количка на сестра си и хвана ръцете й. — Обещавам ти, че няма да шокирам съседите. Скоро тези деца ще получат възпитание като нашето. Дори, надявам се, по-добро.

— Откъде ще намериш пари? — Емили съзря в лицето на Сюзан необикновена сила.

— Пари лесно могат да се намерят. — Сюзан се обърна към открехнатата врата. — Какво има, Йоханес?

— Ние сме навън — каза Йоханес Вилие и се усмихна. — Ние сме навън и чакаме.

— Какво чакат? — попита Емили. — Манна небесна ли?

— Може би. Или топла супа, която скоро трябва да пристигне — отговори Сюзан и се отправи към вратата. — Това са деца от улицата. Някои от тях никога не са имали дом, други са избягали от къщи. Знам, че не би искала да ги изхвърля навън.

 

Тис слезе от коня в края на улицата и продължи да върви пеша като държеше Адам за ръката. Беше чул, че на тази улица живее една жена, която приютява изоставени деца. Синът на Джанти се дърпаше, за да избяга от неизвестността, към която го водеше Тис.

— Не можеш да останеш с мене, Адам. Трябва добре да се грижат за тебе, трябва да учиш. — Тис знаеше, че Джери няма да приеме чернокожо дете. Той вече не смяташе тяхната земя за „свое“ огнище.

— Не — отвърна момченцето и отказа да продължи.

Къщите, наредени в прави редици, плашеха детето. Белите им стени сякаш се накланяха към него, а блестящите стъкла на прозорците като че ли бяха очи.

— Не, ще остана с вас.

Тис се наведе над него, хвана го за раменете и го накара да го погледне в очите. Момченцето трепереше.

— Няма къде да отидем, Адам.

— Останете с мене — молеше детето.

— Не. — Тис го притисна до себе си. — Няма място за мене. Ето къде ще живееш — той му показа къщата. — Хайде, иди!

Детето направи няколко несигурни стъпки, после се обърна към Тис, който подхвърли:

— Не те искам.

Тези думи удариха Адам като камшик. Тис бързо се качи на коня и заслиза по улицата. Детето се изплаши. Искаше да избяга, после се спря. Започна да се върти с вдигнати нагоре очи. Белите къщи, които се издигаха до небето, сякаш го зазиждаха в края на тази улица. Безкрайното синьо небе беше изчезнало, а вместо него се виждаха странните форми на заострените покриви. По паважа тъмнееха продълговати черни сенки… Когато шумът от копитата затихна, Адам целят се разтрепери и се обърна да избяга от ужасяващата тишина.

— Какво има? — в момента, в който чу тези думи, момченцето усети някой да го докосва по ръката. То отвори широко уплашените си очи.

Сюзан се усмихна и го пусна.

— Успокой се, не искам да ти сторя зло. Ако си гладен, ще ти дам да ядеш. — Тя знаеше как да утеши тези гонени отвсякъде деца. — Кой те доведе тук? Как се казваш?

— Аз съм син на Джанти — отговори малкото дете, вече успокоено от топлия й поглед.

 

 

Тис чакаше в края на улицата. Знаеше, че не може да постъпи другояче, но сърцето му се свиваше от болка. Искаше да остави детето само след като се увери, че е прието от жената, за която беше чул да се говори. Тази странна жена, която хората смятаха за нереална.

Той спря близо до къщата, страхувайки се да погледне натам, да не би да намери момченцето разплакано на улицата.

Една жена се бе навела над Адам, говореше му нещо, а той я гледаше в очите. Тис тръгна към тях. Жената се изправи и поведе детето за ръка. Тогава той се затича…

— Сюзан! — извика Тис.

Тя се обърна и погледна назад. Без да й трепне лицето тръгна към него. После усмивката грейна на устните й и тя цялата засия. Спря се на няколко крачки пред Тис и безмълвно го погледна. От очите й искреше нежност.

— Ти си…

Синът на Джанти объркано гледаше мъжа, когото считаше за свой баща да се приближава към тази жена. Какво става? Защо Тис протягаше ръцете си напред? — питаше се момчето.

Сюзан усети познатия допир на страните му, почувства дъха му и затвори очи, докато той я притегляше към себе си.

— Сюзан! — прошепна Тис.

Телата им се сляха, сякаш никога не бяха се разделяли, а изгубените години се стопиха.

— Бяха ми казали, че има място за детето — каза той без да я пуска. Усещаше я как трепери, а сълзите й мокреха страната му.

— Имам едно — отвърна тя и се притисна още по-силно до него.

 

 

Като завърза на кръста си една голяма кърпа. Сюзан се дръпна назад и погледна Адам и Тис, седнали в горещата вана.

— Не знам кой от двама ви е по-черен. — Тя хвана една голяма четка, размаха я и попита: — От кого да започвам?

Момченцето я гледаше уплашено и още повече се сви в ъгъла, но очите му заблестяха от възбуда, когато погледна към Тис. Четката беше насочена към него.

— Ох! — извика той, когато Сюзан започна да му търка гърба.

Със свити между колената си ръце Адам гледаше към ваната с поглед, в който смехът се бореше с безпокойството. С едната си ръка Сюзан държеше Тис за рамото, а с другата го търкаше с голяма твърда четка.

— Не мисля, че някога в живота си съм виждала по-мръсен мъж от тебе. Когато си продавал всичката тази вода на сестра ми Прюданс, не можа ли поне малко да се възползваш от нея? — Докато триеше Тис, тя поглеждаше към Адам, който с тревога ги наблюдаваше, защото знаеше, че редът му наближава.

— Скоро и при теб ще дойде! — каза Сюзан и размаха четката към него. Капки сапунена вода напръскаха лицето му. — Надявам се, че под мръсотията си наистина черен.

— Вижте! — Адам се приближи до ваната и протегна ръката си към Тис. Сапунени мехурчета се появиха на кожата му и изчезнаха. Детето ги гледаше учудено.

— Това е сапун — обясни Тис.

Косите на Сюзан падаха върху раменете й.

— Станали са по-тъмни — забеляза той. Спомни си за блестящите й златисти коси, когато беше млада. Нави един кичур около пръста си.

— А твоите са посивели. Отива ти, само дето са мръсни, както всичко останало по тебе — каза тя и потопи ръка във водата.

— А моите? — попита детето, като показа дребните си черни къдрици. То се наведе над ваната, пъхна глава под течащата вода и след като я извади, се усмихна широко, излагайки на показ вълшебните си коси.

Сюзан се засмя, а очите на Адам шареха от нея към Тис. Развълнуван от неизказаната обич, която се излъчваше от тях, детето се стремеше да я сподели.

— Това са крака — обясни Сюзан.

Адам хвана крака на Тис, който се плъзна и падна отново във ваната.

— Не толкова високо, малко човече. Ние не сме млади и гъвкави като тебе.

— Но не и чак толкова стари — добави Тис на африкаанс и цамбурна във ваната.

— Може да не сме стари, но къщата ще се наводни.

Чувствайки се изолиран от този неразбираем език, детето ги гледаше озадачено.

— Обичам те! — прошепна Сюзан. Като си спомни за Питър, очите й се премрежиха. — Синът ни ти е одрал кожата.

— Това е крак — каза малкото дете, за да се включи в разговора.

Усмихна се на Сюзан и извади другия крак на Тис, който отново се плъзна и потопи във ваната.

 

 

Сюзан отвори вратата на стаята и се отправи към малкото легло, до което седеше Тис. Страните й бяха порозовели от топлата баня, а косите й — увити в бяла кърпа. Като чу шума на вратата, Тис се обърна и сложи пръст до устните си, но задържа погледа си върху очертанията на тялото й, който изпъкваха под копринената рокля.

— Спи ли? — попита тихо тя.

Тис кимна и погледна детето, което отвори едното си око.

— Къде е луната? — попита то и погледна тавана, който сякаш можеше да се стовари върху него.

— Спи! — каза Тис и го погали по страната, а Адам инстинктивно се сгуши и затвори очи.

Усещаше я как се приближава. Нежната й ръка погали врата му. Като дръпна едната си ръка назад, той я прегърна през бедрата. Тя погледна широките му, приведени над детето рамене и плъзна ръката си надолу по гърба му. Той отметна главата си назад, а тя се наведе над него.

— Къде са звездите? — попита детското гласче.

 

 

Нежно прегърнати, Сюзан и Тис лежаха един до друг, а от леглото на детето се чуваше леко похъркване. Тя погали гърдите му и го погледна, а щом очите им се срещнаха, разбра, че никога не са преставали да се гледат. Той леко дръпна кърпата, която обвиваше главата й, докато мокрите й коси паднаха върху лицето му.

— Къде беше? — попита Сюзан.

— Знаеш ли как си мечтаех за тебе? Мислех си, че мечтата ми е разбита, както и всичко останало…

— Ти ми го каза вече. — Тя се облегна на единия си лакът и го погледна. В очите му откри стария повик, но отвъд него ясно прозираха годините на изгубена надежда. — Ще заминем за твоята ферма — каза Сюзан неочаквано. Тя се наведе към него и устните им се срещнаха. — Ще живеем с Джери, както си мислехме преди. И Адам ще дойде с нас.

— А училището ти? Какво ще стане с твоите ученици?

— Ще намеря някой да ме замести. — Тя погледна към заспалото дете и отново докосна с устни Тис.

— Сюзан! — прошепна той.

Те сякаш отново се намираха в своята малка колиба в мисията. А всичко, което се беше случило междувременно, нямаше вече значение. Тис я прегърна и тя усети, че потръпва от желание. Позна отново онзи трепет на очакване, който смяташе, че никога вече няма да изживее. Нищо не беше се променило. Само заплахата, която непрестанно тегнеше над тях я нямаше вече…