Исабел Алиенде
Портрет в сепия (8)

Ако се съдеше само по вида му, Матиас наистина можеше да мине за безупречно облечен глупак, както го окачествяваше майка му, но в действителност изобщо не беше глупав. Бе посетил до един големите музеи в Европа, разбираше от изкуство, рецитираше творби на всички поети класици и единствен ползваше домашната библиотека. Поддържаше свой собствен стил — нещо средно между бохем и конте, като към първия го приобщаваше привързаността му към нощния живот, а към втория вманиаченото внимание, което отдаваше и на най-дребните детайли на облеклото. Минаваше за най-блестящата партия в Сан Франсиско, но самият той се държеше като заклет ерген и предпочиташе обикновен разговор с най-големия си враг пред среща с най-привлекателната от своите обожателки. Единственото, което го свързваше с жените, бе продължението на рода, а това бе цел абсурдна сама по себе си, смяташе той. За задоволяване на потребностите на мъжката си природа предпочиташе някоя от многото професионалистки, които се намираха подръка. Нямаше мъжко събиране в онези времена, което да не завърши с чаша бренди в бара и с посещение на някой вертеп. В страната действаха над четвърт милион проститутки и доста висок процент от тях си изкарваха хляба в Сан Франсиско, като се започне с окаяните sing song girls в Китайския квартал и се стигне до деликатните госпожици от южните щати, които Гражданската война бе запратила във водовъртежа на галантния живот. Младият наследник, така непримирим към женските недостатъци, проявяваше учудващо търпение към простащината на своите разпуснати приятели и това бе поредната му чудатост редом с вкуса му към тънките черни цигари, които си поръчваше от Египет, и към престъпността в литературата и в реалния живот. Живееше в бащината си къща в Ноб Хил и разполагаше с луксозен апартамент в самия център, над който имаше просторна мансарда, наричана от него гарсониер, където от време на време рисуваше и често организираше празненства. Движеше се в света на бохемите — жалки несретници, които тънеха в стоически и непоправим недоимък — поети, журналисти, фотографи, кандидат-писатели и кандидат-артисти, мъже без семейство, които влачеха съществуването си полуболни, в кашляне и безполезни разговори, живееха на кредит и не ползваха часовник, тъй като времето не бе създадено за тях. Зад гърба на чилийския аристократ те се подиграваха на облеклото и обноските му, но го толерираха, тъй като винаги можеха да се обърнат към него за няколко долара, глътка уиски и място в мансардата, където да се подслонят през някоя мъглива нощ.

— Забелязал ли си, че Матиас има маниерите на педераст? — отбеляза веднъж Паулина пред мъжа си.

— Как може да ти хрумне такава глупост за собствения ти син! Никога не е имало такива в моето семейство, нито пък в твоето! — възрази Фелисиано.

— Познаваш ли нормален мъж, който да съчетава цвета на шалчето си с тапетите по стените? — измърмори Паулина.

— Добре, по дяволите! Ти си му майка и ти имаш задължението да му намериш годеница! Това момче е вече на трийсет години, а ходи още ерген. Постарай се бързо да се сдобие със съпруга, преди да е станал алкохолик, да го е хванала туберкулоза или нещо още по-лошо — отбеляза Фелисиано, без да подозира, че вече беше късно за благонравни спасителни действия.

В една от тези ветровити и студени нощи, характерни за лятото в Сан Франсиско, Уилямс, икономът с фрак, почука на вратата на Северо, като дискретно прочисти гласа си, и влезе, държащ свещник с три свещи в облечената си в ръкавица ръка.

— Какво има, Уилямс — попита Северо разтревожено, защото за пръв път в тази къща някой го събуждаше посред нощ.

— Боя се, че има малък проблем. Става дума за дон Матиас — каза Уилямс с онази церемониална почтителност, така непозната в Калифорния, която винаги звучеше по-скоро иронично, отколкото почтително.

Обясни, че в този късен час в дома бе пристигнало съобщение от една дама със съмнителна репутация, някаква си Аманда Лоуъл, при която младият господар често се отбивал с хора от „друго тесто“, както се изрази. Северо прочете бележката на светлината на свещите — три реда, в които се искаше незабавна помощ за Матиас.

— Трябва да уведомим леля ми и чичо ми. Матиас може да е претърпял злополука — разтревожи се Северо дел Валие.

— Погледнете адреса, господине, в сърцето на Китайския квартал е. Струва ми се, че е по-добре господарите да не узнаят за това — отвърна икономът.

— Виж ти! Мислех, че нямате тайни с леля ми Паулина.

— Опитвам се да й спестя тревоги, господине.

— Какво предлагате да направим?

— Ако това не ви се струва прекалено, да се облечете, да вземете оръжието си и да ме придружите.

Уилямс беше събудил един от кочияшите, за да приготви кола, но желаеше да забули историята в мълчание, доколкото това бе възможно, и затова той сам пое юздите и уверено потегли по тъмните пусти улици към Китайския квартал, воден от инстинкта на конете, тъй като вятърът час по час гасеше фенерите на колата. Северо си помисли, че това със сигурност не беше първият път, в който мъжът караше по тези улици. Не след дълго оставиха колата и влязоха пеш в една къса и тясна уличка, водеща до тъмен двор, потънал в странна сладникава миризма подобна на печени орехи. Не се виждаше жив човек, чуваше се единствено вятърът и само от едни малки прозорчета на равнището на улицата се процеждаше светлина. Уилямс запали клечка кибрит, прочете още веднъж адреса на бележката и бутна, без да се церемони, една от вратите, през които се влизаше в двора. Стиснал оръжието в ръка, Северо го последва. Озоваха се в малка стая, която нямаше проветрение, но беше чиста и подредена, и където едва можеше да се диша от тежкия мирис на опиум. Около една маса в средата имаше дървени сепарета, долепени до стените и разположени едно над друго, подобно на койки в кораб; скамейките бяха покрити с рогозка, а парче издълбано дърво служеше за възглавница. Бяха заети от китайци, понякога по двама в едно сепаре, излегнати на една страна пред малки подноси с черна паста и горяща лампа. Нощта беше напреднала и повечето посетители вече бяха под въздействието на дрогата. Мъжете лежаха унесени, блуждаещи насън и само двама-трима все още имаха сили да намазват металната клечица с опиум, да я стоплят на лампата, да пълнят малкия отвор на лулата и да вдишват през бамбуковата тръбичка.

— Боже господи! — промърмори Северо, който бе чувал да говорят за това, но не го бе виждал с очите си.

— По-добро е от алкохола, ако ми позволите да отбележа — отвърна Уилямс. — Не вреди на другите, а само на този, който пуши. Вижте колко по-спокойно и по-чисто е това място от който и да било бар.

Стар китаец, облечен в свободна риза и широки памучни панталони, ги посрещна, накуцвайки. Зачервените му очи едва се различаваха, потънали в дълбоките бръчки на лицето, имаше клюмнал, посивял мустак, подобен на тънката плитка на гърба му; всичките му нокти, с изключение на палеца и на показалеца, бяха толкова дълги, че се подгъваха навътре като опашка на древно мекотело; устата му приличаше на черна дупка, а малкото останали зъби бяха оцветени от тютюна и опиума. Този допотопен старец се обърна към новодошлите на китайски и за голяма изненада на Северо английският иконом му отвърна с няколко излайвания на същия език. Последва дълга пауза, през която никой не помръдна. Китаецът не откъсваше поглед от Уилямс, сякаш го изучаваше, и накрая протегна ръка, в която другият постави няколко долара, които китаецът скъта до гърдите си под ризата, после взе една свещ и им направи знак да го последват. Минаха през втора, после през трета и четвърта зала и всички те си приличаха. Изминаха един криволичещ коридор, слязоха по къса стълба и се озоваха в друг коридор. Водачът им направи знак да почакат и изчезна за няколко минути, които им се сториха безкрайни. Облян в пот, Северо държеше пръста си на спусъка на заредения пистолет, застанал нащрек и не смееш да промълви дума. Най-сетне старецът се появи отново и ги поведе през един лабиринт, докато накрая стигнаха пред една затворена врата, която той загледа с абсурдна съсредоточеност, като човек, разучаващ вглъбено някаква карта. Щом Уилямс му подаде още няколко долара, той я отвори. Влязоха в една стая още по-малка от предишните, по-тъмна, потънала в повече дим и по-потискаща, защото се намираше под нивото на уличката и не се проветряваше, но която във всичко останало си приличаше напълно с предишните. На дървените кушетки имаше петима бели американци — четирима мъже и една жена в зряла възраст, но все още много привлекателна, с водопад от червеникави коси, разпилени по раменете й като скандална наметка. Съдейки по елегантното им облекло, бяха богаташи. Всички се намираха в състояние на щастливо вцепенение, с изключение на един от тях, който лежеше по гръб и едва дишаше, с разкъсана риза, с разперени ръце, с тебеширено лице и с подбелени очи. Това беше Матиас Родригес де Санта Крус.

— Хайде, господарю, помогнете ми — нареди Уилямс на Северо дел Валие.

С общи усилия успяха да го вдигнат, всеки постави една от ръцете на изпадналия в несвяст мъж около шията си и така го отнесоха, като разпънат на кръст, с отпусната глава, безжизнено тяло и крака, влачещи се по пръстения под. Изминаха отново дългия път обратно през тесните коридори и прекосиха една по една задушните стаи, докато накрая излязоха навън сред невероятната чистота на нощта, където поеха въздух с пълни гърди, жадни и замаяни. Нагласиха Матиас колкото можаха в колата и Уилямс ги закара в гарсониер, за чието съществуване Северо смяташе, че прислужникът на леля му не подозира. Още по-голяма бе изненадата му, когато Уилямс извади един ключ, отвори вратата на сградата и след това с помощта на втори отключи мансардата.

— Не за пръв път спасявате братовчед ми, нали, Уилямс?

— Да речем, че не е за последен — отговори икономът.

Положиха Матиас на леглото в ъгъла зад един японски параван и Северо се зае да го мокри с влажни кърпи и да го разтърсва, за да го смъкне от небесата, където витаеше в момента, а Уилямс тръгна да доведе семейния лекар, след като уточни, че би било неуместно да се уведомяват леля му и чичо му.

— Но братовчед ми може да умре! — възкликна все още разтреперан Северо.

— В такъв случай трябва да кажем на господарите — отстъпи Уилямс вежливо.

В продължение на пет дни Матиас, отровен до мозъка на костите си, се бореше в спазмите на агонията. Уилямс заведе болногледач, който да се грижи за него в мансардата, и уреди нещата така, че отсъствието на сина да не предизвика скандал в дома. Тази случка породи особена връзка между Северо и Уилямс, някакво мълчаливо съучастничество, което те никога не издаваха с думи или жестове. С друг, не така непроницаем човек като иконома, Северо би помислил, че го свързва известно приятелство, или поне симпатия, но около англичанина се издигаше непробиваема стена на въздържаност. Северо започна да го наблюдава. С прислугата, поверена на неговите заповеди, се държеше със същата студена и безупречна вежливост, с която се обръщаше към господарите си, и така успяваше да я държи в страх. Нищо не убягваше от зоркия му контрол: нито блясъкът на красиво изработените сребърни прибори, нито тайните на всеки член на семейството. Невъзможно бе да се изчисли възрастта му, нито да се определи неговият произход, изглеждаше застинал на четирийсет години и освен британския му акцент нищо не говореше за неговото минало. Сменяше белите си ръкавици по трийсет пъти на ден, черното му облекло винаги беше безупречно изгладено, белоснежната риза от най-доброкачествен холандски лен беше така добре колосана, че приличаше на фин картон, а обувките му блестяха като огледало. Смучеше ментови бонбони, за да бъде свеж дъхът му и си слагаше одеколон, но така дискретно, че единственият път, когато Северо долови уханието на мента и лавандула, бе, когато се докосна до него при вдигането на безпаметния Матиас пушалнята за опиум. Също тогава забеляза и твърдите му като дърво мускули под дрехата, изпънатите жили на врата, неговата сила и гъвкавост — неща, които съвсем не прилягаха на разорен английски лорд, за какъвто минаваше този господин, ако се съдеше по обноските му.