Исабел Алиенде
Портрет в сепия (22)

Докато траеше плаването, Северо дел Валие имаше няколко седмици на разположение да оплаква смъртта на Лин Съмърс и да размишлява за това как щеше да живее занапред. Чувстваше се отговорен за малката Аурора и преди да се качи на кораба, остави завещание, в което й приписа дребното наследство, получено от баща му, и неговите спестявания в случай на смърт. Междувременно всеки месец тя щеше да получава лихвите. Беше сигурен, че родителите на Лин ще се грижат за нея по-добре, от когото и да е друг и предполагаше, че колкото и могъща да беше, леля му Паулина нямаше да реши да им я отнеме силом, тъй като мъжът й не би позволил този въпрос да се превърне в публичен скандал.

Седнал при носа на кораба и зареял взор в безбрежната морска шир, Северо стигна до извода, че никога не ще се утеши за загубата на Лин. Животът му нямаше смисъл без нея. Да загине в бой — това би било най-хубавият дар, който бъдещето можеше да му отреди, — да издъхне скоро и бързо — ето единственото му желание. Месеци наред любовта към Лин и решимостта му да й помага заемаха времето и съзнанието му и затова бе отлагал ден след ден завръщането си, докато в това време всички чилийци на негова възраст отиваха във войската, за да воюват. На борда пътуваха неколцина младежи, запътили се като него към фронта — да сложат униформата, бе въпрос на чест за тях, — и те заедно обсъждаха вестите от войната, предавани чрез телеграфа. За четирите години, прекарани в Калифорния, Северо се бе откъснал от страната си и бе отвърнал на бойния призив като на начин да се оттегли в траур, ала всъщност не изпитваше ни най-малък борчески плам. При все това, колкото повече плаваше корабът на юг, толкова повече се заразяваше от въодушевлението на останалите си сънародници на борда. Отново го обзе желание да служи на Чили както в ученическите си години, когото спореше за политика в кафенетата със свои съученици. Предполагаше, че тогавашните му другари от месеци вече воюваха, докато той се шляеше из Сан Франсиско в чакане да дойде време за посещение у Лин Съмърс и за игра на ма-джун. Как щеше да оправдае подобна подлост пред близки и приятели? Образът на Нивеа го връхлиташе при тези размисли. Братовчедка му нямаше да разбере закъснението, с което се завръщаше, за да брани отечеството, защото — бе сигурен в това, — ако тя беше мъж, първа щеше да е заминала за фронта. Добре поне, че не трябваше да се обяснява с нея — надяваше се да умре прострелян, преди да я види отново; много повече храброст бе нужна, за да се изправи пред Нивеа след всичко, което й причини, отколкото, за да се бие срещу най-кръвожадния противник. Корабът напредваше отчайващо бавно, с това темпо щеше да пристигне в Чили, след като войната вече е приключила, пресмяташе нетърпеливо. Сигурен бе, че победата ще е на тяхна страна въпреки численото предимство на врага и безсрамната некомпетентност на върховното чилийско командване. Главнокомандващият войската и адмиралът на ескадрата бяха двама старчоци, които не можеха да постигнат съгласие по най-обикновената стратегия, но чилийците в замяна на това имаха много по-добра военна дисциплина от перуанците и боливийците. „Трябваше Лин да умре, за да взема решение да се върна в Чили и да изпълня своя патриотичен дълг, каква отрепка съм само“, натякваше засрамено Северо сам на себе си.

Когато параходът хвърли котва в залива, пристанището на Валпараисо бе огряно от лъчезарна декемврийска светлина. Докато навлизаха в териториалните води на Чили и Перу, забелязаха маневриращи бойни кораби на двете страни, но чак когато пристигнаха във Валпараисо, почувстваха осезаемо войната. Пристанището беше доста различно от това, което Северо бе запомнил. Присъствието на военни бе доминираща характеристика на града — струпани войски очакваха да бъдат транспортирани, чилийското знаме се вееше по сградите и около няколко плавателни съда на армадата се суетяха в голямо оживление лодки и влекачи, докато пътнически кораби почти не се виждаха. Младежът бе съобщил на майка си датата на пристигането, ала не очакваше да я види на пристанището, защото от няколко години тя живееше в Сантяго с по-малките си синове и пътуването от столицата дотук бе много трудно. По тази причина той не си направи труда да потърси на кея познати лица, както правеха това повечето пътници. Взе куфарчето си, даде няколко дребни монети на един моряк, за да се погрижи за денковете му, и слезе по трапа, като вдъхваше с пълни гърди соления въздух на своя роден град. Докато вървеше, се олюляваше като пиян — през неколкоседмичното плаване бе свикнал с издигането и спускането на вълните и сега с трудност пристъпваше на твърда земя. С едно изсвирване повика хамалин за багажа и затърси кола, която да го закара до къщата на баба му Емилия, където възнамеряваше да отседне за няколко дни, докато го вземат във войската. В този момент някой докосна ръката му. Обърна се изненадан и застана очи в очи с последния човек, когото очакваше да види на това място — братовчедка му Нивеа. Нужни му бяха няколко секунди, за да я познае и да се съвземе от първото впечатление. Девойката от преди четири години се бе превърнала в непозната жена, все така нисичка, но много по-слаба и с добре оформено тяло. Непроменено бе останало само интелигентното и съсредоточено изражение на лицето й. Носеше лятна рокля от синя тафта и сламена шапка с голяма панделка от бяло органди^[1], вързана под брадичката й и открояваща овалното й лице с нежни черти, на което блестяха чифт живи и палави черни очи. Беше сама. Северо дори не се сети да я поздрави, остана загледан в нея със зяпнала уста, докато се окопити и смутен я попита дали е получила последното му писмо — имаше предвид това, в което й съобщаваше за брака си с Лин Съмърс. Понеже не й бе писал оттогава, предположи, че не подозира нищо за смъртта на Лин, нито за раждането на Аурора; братовчедка му нямаше как да знае, че той бе станал баща и вдовец, без никога да е бил съпруг.

— За това ще говорим по-късно, засега ме остави да те посрещна с „добре дошъл“. Чака ни кола — прекъсна го тя.

Щом нагласиха багажа в колесницата, Нивеа нареди на кочияша да кара бавно по крайбрежната улица, така щяха да имат време да си поговорят, преди да стигнат до къщата, където цялото семейство го очакваше.

— Държах се жестоко с теб, Нивеа. За свое оправдание мога единствено да кажа, че никога не съм искал да страдаш — промълви Северо, не смеейки да я погледне.

— Признавам, че направо побеснях, Северо, с мъка си прехапах езика, за да не те прокълна, но вече не ти се сърдя. Мисля, че си страдал повече от мен. Искрено съжалявам за случилото се с жена ти.

— Откъде знаеш какво се е случило?

— Получих телеграма, беше подписана от някой си Уилямс.

Първата реакция на Северо дел Валие бе на гняв: как си позволяваше този иконом да се меси в личния му живот, ала сетне го обзе чувство на благодарност, защото телеграмата му спестяваше болезнени обяснения.

— Не се надявам да ми простиш, единствено — да ме забравиш, Нивеа. Повече от когото и да е друг ти заслужаваш да бъдеш щастлива…

— Кой ти е казал, че желая да бъда щастлива, Северо? Надали бих използвала тази дума, за да опиша бъдещето, към което се стремя. Мечтая за интересен живот, изпълнен с приключения, различен, увлекателен, с една дума, за всичко друго, но не и за щастлив живот.

— Ах, чудесно е, че почти не си се променила, братовчедке! Така или иначе, след няколко дни ще марширувам с войската към Перу и, да си кажа правото, се надявам да умра както съм с униформата, защото животът ми вече няма смисъл.

— А дъщеря ти?

— Виждам, че Уилямс те е осведомил за всички подробности. Каза ли ти също, че не аз съм бащата на това момиченце? — попита Северо.

— Кой е той?

— Няма значение. Пред закона тя е моя дъщеря. Дядо й и баба й се грижат за нея и няма да й липсват пари, погрижил съм се да е добре осигурена.

— Как се казва?

— Аурора.

— Аурора дел Валие… хубаво име. Постарай се да се върнеш невредим от фронта, Северо, защото, когато се оженим, това момиченце с положителност ще се превърне в първата ни дъщеря — каза Нивеа, изчервявайки се.

— Какво каза?

— Чакала съм те през целия си живот и мога още да почакам. Няма защо да бързаме. Имам още доста неща да свърша, преди да се оженя. Аз работя.

— Работиш? Но защо? — възкликна възмутено Северо, защото нито една жена в неговото и в семействата, които познаваше, не работеше.

— За да се уча. Вуйчо ми Хосе Франсиско ме нае, за да подредя библиотеката му и ми разрешава да чета всичко, което пожелая. Спомняш ли си за него?

— Познавам го бегло, той ли се бе оженил за жена с наследство и живее в дворец във Виня дел Мар?

— Той е, роднина е на майка ми. Не познавам по-учен и по-добър мъж от него, въпреки че ти си още по-добър — засмя се тя.

— Не ми се подигравай, Нивеа.

— Красива ли бе жена ти? — запита тя.

— Много красива.

— Ще трябва да преживееш траура, Северо. Войната може да ти помогне. Казват, че красивите жени не се забравят, но се надявам да свикнеш да живееш без нея, дори и без да успееш да я изтриеш от паметта си. Ще се моля отново да се влюбиш и дано да бъде в мен… — промърмори Нивеа и взе ръката му.

Тогава Северо дел Валие усети непоносима болка в гръдния кош, сякаш копие прободе ребрата му и от устните му се изтръгна ридание, последвано от неудържим плач, който го разтърсваше целия, докато, хълцайки, той повтаряше името на Лин, Лин, хиляда пъти Лин. Нивеа го притисна до гърдите си, сплела слабите си ръце около него, и започна утешително да го потупва по гърба като малко дете.