Исабел Алиенде
Портрет в сепия (23)

Започнала по море, Тихоокеанската война се прехвърли и на сушата в ръкопашен бой, с натъкнати щикове и със саби в най-безводната и безмилостна пустиня на света, в районите, които днес образуват Северно Чили, но преди бяха принадлежали на Перу и Боливия. Перуанската и боливийската армии бяха слабо подготвени за такава война, бяха малочислени, зле оборудвани, а снабдяването им толкова издишаше, че някои битки и стълкновения се решаваха от само себе си поради липса на питейна вода или пък, защото колелата на каруците, натоварени със сандъци с патрони, затъваха в пясъка. Чили беше страна с експанзионистични амбиции, със здрава икономика, с най-добрата ескадра в Южна Америка и с над седемдесетхилядна армия. Славеше се с гражданско управление в един континент, където владееха необразовани каудильоси, системна корупция и кървави революции. Твърдият чилийски характер и здравите институции будеха завист у съседните държави; чилийските училища и университети привличаха чуждестранни преподаватели и студенти. Влиянието на английски, немски и испански преселници бе пооблагородило невъздържания креолски темперамент. Войската се възпитаваше в прусашки дух и не знаеше що е мир, тъй като в годините преди Тихоокеанската война с оръжие в ръка бе воювала срещу индианците на юг, в областта, наречена Ла Фронтера, понеже дотам бе стигнала цивилизаторската ръка, а отвъд тази граница се простираше непредвидимата територия на коренните жители, където доскоро се бяха осмелявали да припарят единствено мисионерите йезуити. Храбрите араукански бойци, борещи се без отдих още от времето на Конкистата, не се огъваха пред куршумите, нито пред най-ужасните жестокости, но падаха безпомощно покосени от алкохола. В битките с тях чилийските войници се бяха тренирали в жестокост. Те бързо взеха страха на перуанци и боливийци, тъй като се прочуха като кръвожаден враг, чийто нож и дъжд от куршуми не знаеше пощада дори за ранените и пленниците. Там, където минеха, чилийците сееха такъв ужас и омраза, че предизвикваха международната ненавист, отприщвайки безкрайна серия от призиви и дипломатически спорове и пораждайки настървена решимост у противника да се съпротивлява до смърт, понеже и да се предадеше, нямаше да има милост за него.

Перуанските и боливийските бойни редици бяха съставени от шепа офицери, от контингент от редовни и зле въоръжени войници и от значителен брой туземци, докарани силом във войската, които нямаха представа за какво воюват и дезертираха при първия удобен случай. Чилийската армия в замяна на това наброяваше в болшинството си цивилни, които бяха толкова ожесточени, колкото и военните, сражаваха се с родолюбива страст и не се предаваха. Условията често бяха адски. По време на пустинния поход с мъка влачеха краката си сред облак солен прах, изнемогващи от жажда, потънали в пясъка до над глезените, под безмилостното и заслепяващо слънце, оцъклено над главите им, превити под товара на раниците и боеприпасите, сграбчили пушки, отчаяни. Вариолата, тифът и треската ги поразяваха — във военните болници лежаха повече болни, отколкото ранени в бой. Когато Северо дел Валие се включи във войската, сънародниците му държаха в окупация Антофагаста — единствената морска провинция на Боливия — и перуанските области Тарапака, Арика и Акна. През 1880 година почина в разгара на пустинните бойни действия, покосен от мозъчен удар, чилийският министър на войната и на флота, с което в правителството настъпи пълно объркване. В крайна сметка президентът назначи на негово място цивилен — дон Хосе Франсиско Вергара, вуйчото на Нивеа, който бе неуморен пътешественик и ненаситен читател, и на когото съдбата отреди на четирийсет и шест годишна възраст да грабне меча и да застане начело на военните действия. Той бе един от малцината, които първи осъзнаха, че докато Чили напредваше в завоевателните си стремежи на север, на юг Аржентина тихомълком им отмъкваше Патагония, незабелязана от никого, защото тези територии се смятаха за толкова ненужни, колкото и луната. Вергара беше блестящ, с елегантни обноски и великолепна памет, с всестранни интереси — от ботаниката до поезията; беше неподкупен и напълно лишен от политически амбиции. Начерта военната стратегия със същата прецизност, с която управляваше сделките си. За всеобща изненада и въпреки скептицизма на униформените поведе чилийските войски право към Лима. Както каза неговата племенница Нивеа: „Войната е прекалено сериозно нещо, за да се поверява на военни“. Тази фраза излезе от семейния кръг и се превърна в един от онези бисери, които образуват съкровищницата от военни анекдоти на всяка страна.

В края на същата година чилийците се подготвиха за окончателно щурмуване на Лима. Северо дел Валие воюваше вече единайсет месеца, затънал в кал, кръв и безчовечна диващина. През това време споменът за Лин Съмърс бе избледнял, вече не сънуваше нея, а насечените тела на бойците, с които бе споделял дажбата си предишния ден. Войната беше преди всичко дълъг марш и търпение; миговете на бой носеха почти облекчение насред тягостното очакване в бойна готовност. Паднеше ли се сгоден случай да седне и изпуши една цигара, той използваше момента да драсне няколко реда на Нивеа в обичайния приятелски тон, с който винаги се обръщаше към нея. Не говореше за любов, но постепенно си даваше сметка, че тя ще бъде единствената жена в живота му и че Лин Съмърс не бе нищо повече от една дълго продължила илюзия. Нивеа му пишеше редовно, въпреки че не всичките й писма стигаха до него: разказваше му за семейството, за живота в града, за редките срещи с вуйчо й Хосе Франсиско и за книгите, които той й препоръчвал. Говореше му също за духовното преобразуване, което я разтърсвало цялата, как се отдръпвала от някои католически ритуали, струващи й се проява на езичничество, и как търсела корените на една по-скоро философска, отколкото догматична християнска вяра. Безпокояла се, че захвърлен в един груб и жесток свят, Северо можел да изгуби връзка с душата си и да стане неузнаваем. Не можела да понесе мисълта, че го принуждавали да убива. Мъчела се да не мисли за това, ала разказите за пронизани с нож войници, за обезглавени трупове, за поругани жени и за деца, набучени на щикове, не се забравяли. Дали Северо участвал в тези издевателства? Дали един мъж, който бил станал свидетел на такива жестокости, щеше да е способен да се върне към мирния живот, да се превърне в съпруг и баща на семейство? Дали тя щеше да може да го обича въпреки всичко? Северо дел Валие си задаваше същите въпроси, докато полкът му се стягаше за атака на няколко километра от столицата на Перу. В края на декември чилийските сили бяха готови за действие в една долина южно от Лима. Бяха се подготвили старателно с многобройни попълнения, мулета, коне, боеприпаси, провизии и вода, с няколко ветрохода за прехвърляне на частите и освен това с четири пътуващи лазарета с шестстотин легла и с два кораба, превърнати в лечебници под флага на Червения кръст. Един от командирите пристигна пеш, запазил бригадата си невредима, след като я бе превел през безкрайни тресавища и планински върхари; яви се като могулски княз, съпровождан от свита от хиляда и петстотин китайци с техните жени, деца и добитък. При вида им Северо дел Валие реши, че е в плен на видение, в което целият Китайски квартал се бе изнесъл от Сан Франсиско, за да се погуби в тази война заедно с него. Живописният командир бе събирал тези китайци по пътя — ставаше дума за преселници, които работеха в условията на робство и озовали се между два огъня и без определени пристрастия към нито една от враждуващите страни, бяха решили да се присъединят към частите на чилийците. Докато за християните се отслужи литургия преди боя, азиатците организираха своя церемония, а след това военните капелани поръсиха всички със светена вода. „Като че ли участваме в някакъв гротесков спектакъл“, написа този ден Северо на Нивеа, неподозирайки, че това е последното му писмо. Като окуражаваше войниците и лично ръководеше работите по натоварването на десетки хиляди мъже, животни, оръдия и провизии, министър Вергара прекара деня на крак от шест сутринта, сетне под палещото слънце и чак до късна нощ.

Перуанците бяха изградили две отбранителни линии на няколко километра от града на труднодостъпни за нападателя места. Бяха подсилили стръмните и песъчливи възвишения с укрепления, заграждения, артилерия и с окопи за стрелците, защитени от чували с пясък. Освен това бяха поставили мини с детонатори, които се взривяваха при допир. Двете отбранителни линии бяха свързани помежду си и с град Лима посредством железница, която щеше да осигури транспортирането на военни части, на ранени и на провизии. Както Северо дел Валие, така и другарите му осъзнаваха още преди щурма в средата на януари 1881 г., че победата — ако изобщо се стигнеше до нея — щеше да бъде извоювана с цената на многобройни жертви.