Исабел Алиенде
Портрет в сепия (25)

Битката за Лима завърши в шест вечерта. През следващите дни, когато стана възможно да се преброят загиналите и ранените, стана ясно, че двайсет процента от войниците и от двете страни бяха загубили живота си в онези часове. Мнозина още щяха да намерят смъртта вследствие на инфектирани рани. Пригодиха набързо лазарети в едно училище и в палатки, пръснати в околността. Вятърът разнасяше миризмата на разложение на километри разстояние. Изтощени до краен предел, лекарите и фелдшерите преглеждаха новопристигащите, доколкото силите им позволяваха, но имаше над две хиляди и петстотин ранени в чилийските редици и най-малко седем хиляди от перуанските части. Струпваха ранените по коридорите и на двора, като ги оставяха да лежат направо на земята, докато дойдеше редът им. Най-тежките случаи минаваха първи, но понеже Северо дел Валие още не бе изпаднал в агония въпреки огромната загуба на сила, кръв и надежда, хората с носилките на няколко пъти го отминаваха, за да занесат други преди него. Същият войник, който го бе довлякъл на рамо до болницата, разряза ботуша му с ножа си, свали мократа му от пот риза и с нея пригоди своеобразен тампон за раненото ходило, защото не се намираха под ръка нито бинтове, нито лекарства, нито фенол за дезинфекция, нито опиум, нито хлороформ — всичко се бе изчерпало или затрило в суматохата на боя. „Разхлабвайте от време на време превръзката, за да не гангреняса кракът, лейтенанте“, посъветва го войникът. На раздяла му пожела късмет и му подари най-ценните си притежания: пакет тютюн и манерката с остатъка ракия. Северо дел Валие така и не разбра колко време прекара в онзи двор — може би един ден или пък два. Когато най-сетне го взеха, за да го занесат при доктора, беше в несвяст и обезводнен, но като го размърдаха, болката бе толкова силна, че начаса дойде в съзнание и силно изохка. „Потърпете, лейтенанте, най-страшното тепърва предстои“, рече един от тези, които го носеха. Озова се в голяма зала с посипан с пясък под, където от време на време няколко ординареца изсипваха още кофи пясък, за да попие кръвта, и пак в същите кофи отнасяха ампутираните крайници, за да ги изгорят навън на огромна клада, която изпълваше долината с мирис на изгоряло месо. Върху четири дървени маси, покрити с метални плоскости, се извършваха операциите на злочестите войници; на земята се виждаха съдини с обагрена в кръв вода, където изплакваха струпаните парцали, съдрани на ленти за превръзки — всичко бе покрито с мръсотия, пясък и стърготини. На една странична маса бяха разпръснати инструменти като за мъчение — клещи, ножици, триони, игли, — изцапани със засъхнала кръв. Виковете на оперираните отекваха наоколо и бе невъзможно да се диша от мириса на разлагаща се плът, повръщано и изпражнения. Лекарят се оказа преселник от Балканите, който излъчваше твърдостта, увереността и бързината на опитен хирург. Не се бе бръснал от два дни, очите му бяха зачервени от умора и беше препасал дебела кожена престилка, опръскана с прясна кръв. Той махна набързо скалъпената превръзка от крака на Северо и от пръв поглед установи, че има инфекция и взе решение за ампутация. Безсъмнено през тези дни бе отрязал много крайници, тъй като не трепна.

— Намира ли ви се алкохол, войнико? — запита с подчертан чуждестранен акцент.

— Вода… — примоли се Северо дел Валие с пресъхнал език.

— После ще пийнете вода. Сега ви е нужно нещо, което да ви замае, но тук не ни остана и капка алкохол — отвърна лекарят.

Северо посочи манерката. Лекарят го накара да изпие три големи глътки и в това време му обясни, че не разполага с упойка; с останалата течност поръси няколко парчета плат и почисти инструментите си, сетне направи знак на ординарците, които застанаха от двете страни на масата, за да държат пациента. Това е часът на истината за мен, успя да си каже Северо и се помъчи да извика образа на Нивеа в съзнанието си, та да не се пренесе в отвъдното със спомена за момичето, което бе изтърбушил с щик. Един фелдшер постави турникет и хвана здраво крака на височината на прасеца. Хирургът взе един скалпел, заби го на двайсет сантиметра под коляното и с ловко кръгово движение сряза месото до големия и малкия пищял. Северо дел Валие изрева от болка и припадна, ала ординарците не го пуснаха, а го приковаха с още по-голяма решителност към масата, докато лекарят с пръсти подвиваше нагоре месото, кожата и мускулите, оголвайки костите; после взе един трион и с три точни движения ги отряза. Фелдшерът издърпа прерязаните кръвоносни съдове от чукана и лекарят взе да ги връзва с невероятна сръчност, сетне постепенно разхлаби турникета и се зае да покрива с месо и кожа ампутираната кост, като зашиваше раната. Накрая превързаха набързо мястото и пренесоха Северо на ръце в един ъгъл, за да направят място на друг ранен, който виеше, докато го слагаха на операционната маса. Цялата операция бе продължила по-малко от шест минути.

В дните, последвали битката, чилийските войски влязоха в Лима. Според официалните известия, публикувани в чилийските вестници, това се извършило в пълен ред; по спомените на жителите на Лима обаче ставало дума за истинска касапница, която се притурила към безчестията на самите перуански войници, които били побеснели от поражението и се чувствали предадени от своите командири. Част от цивилното население бе избягало, а заможните семейства потърсили сигурно убежище на корабите, закотвени на пристанището, в чуждестранните консулства и на един плаж, охраняван от чуждоземен флот, където дипломатическият корпус бе оборудвал палатки, за да посрещне бежанците под неутрален флаг. Онези, които бяха останали да бранят имуществото си, щели до края на дните си да си спомнят за адските издевателства на пияната и обезумяла от насилие войнишка сган. Ограбвали и опожарявали къщи, изнасилвали, пребивали и убивали тези, които им се изпречвали на пътя, включително жени, деца и старци. Накрая част от перуанските части хвърлили оръжието и се предали, а много войници се втурнали в безпорядък към планините. Два дни по-късно перуанският генерал Андрес Касерес напуснал окупирания град със счупен крак, подпомаган от съпругата си и няколко верни офицери, и потънал в потайните планински дебри. Бил се заклел, че докато още диша, щял да продължи да воюва.

В пристанището в Каляо перуанските капитани наредиха на екипажите да напуснат корабите и да ги взривят, потапяйки целия флот. Експлозиите събудиха Северо дел Валие и той се видя да лежи в един ъгъл, на отвратителния пясък в операционната, редом с други мъже, които като него наскоро бяха понесли мъчителната ампутация. Някой беше метнал отгоре му одеяло и поставил до главата му манерка с вода. Той протегна ръка, но трепереше така силно, че не успя да я отпуши и застина, стиснал я до гърдите си, стенещ, докато една млада сестра не се приближи, отвори манерката и му помогна да я доближи до пресъхналите си устни. Той изпи цялото съдържание на един дъх и сетне, по съвета на тази жена, която в продължение на месеци бе воювала рамо до рамо с мъжете и умееше да се грижи за болните като истински лекар, той напъха шепа тютюн в уста и жадно задъвка, за да облекчи следоперационните болки. „Да убиваш, е лесно, трудното е да оцелееш, братче. Отпуснеш ли се, смъртта ще те отнесе, без да усетиш“, го предупреди жената. „Страх ме е“, понечи да каже Северо и тя вероятно не чу брътвежа му, ала отгатна неговия ужас, защото свали едно сребърно медальонче от шията си и го постави в ръцете му. „Нека Света Богородица те закриля“, прошепна и като се наведе, бързо го целуна по устните и си тръгна. Северо остана да лежи със спомена за докосването на устните й, здраво стиснал медальона в длан. Трепереше, зъбите му тракаха и изгаряше в треска. Ту се унасяше, ту изпадаше в несвяст, а когато идваше в съзнание, болката го пронизваше. Няколко часа по-късно същата сестра с кестеняви плитки отново дойде и му подаде влажни кърпи, за да си избърше потта и засъхналата кръв; остави месингово канче с царевична каша, парче твърд хляб и чаша кафе от цикория — хладка, тъмна течност, които той така и не докосна, защото слабостта и гаденето му попречиха. Свря глава под одеялото, сломен от страданието и отчаянието и започна да стене и да плаче като дете, докато най-сетне не заспа отново. „Изгубил си много кръв, синко, ако не се храниш, ще умреш“, събуди го един капелан, който се отбиваше при всички, давайки утеха на ранените и последно причастие на умиращите. Тогава Северо дел Валие си спомни, че бе дошъл на фронта, за да умре. Това бе целта му, след като загуби Лин Съмърс, ала сега, когато смъртта кръжеше като лешояд над него и изчакваше случай, за да нанесе последния си удар, инстинктът за живот го разтърси. Желанието да се спаси беше по-силно от изгарящата болка, която го пронизваше от крака до последната клетка на тялото му, по-силно от мъката, несигурността и ужаса. Разбра, че съвсем не иска да се предаде на смъртта, а напротив — отчаяно желае да остане на този свят, да живее в каквото и да е състояние — куц, победен — само и само да продължи да живее. Като всеки войник знаеше, че само един на десет с ампутации превъзмогва загубата на кръв и гангрената и всичко беше въпрос на късмет. Реши, че той ще бъде един от оцелелите. Каза си, че неговата възхитителна братовчедка Нивеа заслужава здрав мъж, а не сакат, не искаше да го види превърнат в дрипа, не би понесъл състраданието й. Ала щом затвори очи, отново видя убитото момиче пред себе си, сетне съзря Нивеа, незасегната от жестокостите на войната и от всичко грозно в света, наведена над него със своето умно лице, черни очи и закачлива усмивка — тогава гордостта му се разтвори като сол във вода. Не му остана и капка съмнение, че с половин крак по-малко тя щеше да го обича толкова, колкото го бе обичала и преди. Сграбчи лъжицата със сгърчени пръсти, постара се да овладее треперенето, заповяда на устата си да се отвори и погълна една хапка от противната, вече изстинала и оплюта от мухи царевична каша.