Исабел Алиенде
Портрет в сепия (37)

Това бе необикновен период в живота ми — тялото ми се промени, душата ми се отвори и започнах сериозно да се питам коя съм и откъде съм дошла. За детонатор на тези мои вълнения послужи пристигането на Матиас Родригес де Санта Крус, моят баща, въпреки че аз още не знаех това. Посрещнах го като чичо Матиас, с когото се бях запознала няколко години преди това в Европа. Още тогава ми се беше сторил крехък, но когато отново го видях, едва го познах — приличаше на недохранена птица в инвалидната си количка. Доведе го една красива жена в зряла възраст, пищна, с млечнобяла кожа, облечена в обикновен поплинен костюм с цвят на горчица и наметната с избелял шал, чиято единствена забележителност бяха разпръснатите по него непокорни, къдрави и заплетени посивели коси, прихванати на тила с тънка панделка. Жената приличаше на древна скандинавска царица в изгнание; лесно можеше да си я представи човек на носа на викингски кораб, проправящ си път сред ледници.

Паулина дел Валие получи телеграма, която я известяваше, че най-големият й син пристига с кораб във Валпараисо и мигом уреди пътуването до пристанищния град с чичо Фредерик, мен и обичайната свита. Натоварихме се в специален вагон, който английският управител на железниците лично постави на наше разположение. Беше облицован с ламперия от лакирано дърво, закована с гладки бронзови пирони, а седалките бяха от кадифе с цвят на бича кръв. Двама влакови служители в униформи ни обслужваха, сякаш бяхме кралски величия. Настанихме се в един хотел до морето и се приготвихме да посрещнем кораба, който трябваше да пристигне на другия ден. Отидохме на кея, издокарани като за сватба — твърдя го съвсем уверено, защото се е запазила една снимка, направена на площада малко преди корабът да акостира. Паулина дел Валие е облечена в светла коприна с безброй волани, дипли и нанизи от перли. На главата си има монументална шапка с широка периферия, увенчана с изобилие от пера, спускащи се на каскади към челото, а в ръката си държи отворен чадър, който й пази сянка. Съпругът й Фредерик Уилямс е в черен костюм, с бомбе на главата и бастун в ръка. Аз съм цялата в бяло, а на главата ми се кипри панделка от органди — приличам на пакетиран подарък за рожден ден. Спуснаха корабното мостче и лично капитанът ни покани да се качим на борда и с почести ни отведе до каютата на дон Матиас Родригес де Санта Крус.

Последното нещо, което баба ми очакваше тук, бе да се изправи очи в очи с Аманда Лоуъл. Неприятната изненада едва не я покоси. Присъствието на отколешната й съперница я разтърси много по-силно, отколкото окаяното състояние на сина й. По онова време аз, разбира се, не разполагах с достатъчно информация, за да мога да разбера поведението на баба ми, и реших, че й е призляло от горещината. На мудния Фредерик Уилямс обаче не му трепна лицето при вида на Лоуъл — поздрави я с кратък, но любезен жест и сетне се зае да настани баба ми на едно кресло и да й даде вода, докато Матиас, развеселен, наблюдаваше сцената.

— Какво търси тази жена тук! — изломоти баба ми, щом си възвърна дишането.

— Предполагам, че предпочитате да се видите в семеен кръг и затова ще ида малко на въздух — рече викингската царица и излезе с непокътнато достойнство.

— Госпожица Лоуъл е моя приятелка, по-точно единствената ми приятелка, майко. Съпроводи ме дотук, лятото без нея нямаше да съм в състояние да пътувам. Тя настоя да се завърна в Чили, тъй като смята, че за мен е по-добре да издъхна сред близките си, отколкото изоставен в някоя парижка болница — изрече Матиас на завален испански с някакъв странен франко-саксонски акцент.

Чак тогава Паулина дел Валие го погледна и осъзна, че от сина й бе останал само един скелет, покрит с набръчкана като на смок кожа; очите му имаха стъклен блясък и бяха хлътнали в черепа, а бузите му бяха толкова измършавели, че зъбите прозираха през кожата. Седеше отпуснат в едно кресло, подпрян на възглавници, и един шал покриваше краката му. Приличаше на безпомощен и тъжен старец, въпреки че трябва да е бил на около четирийсет години.

— Господи, Матиас, какво е станало с теб? — попита изтръпнала от ужас баба ми.

— Нищо, което може да бъде излекувано, майко. Сигурно схващате, че имам напълно основателни причини да се завърна тук.

— Тази жена…

— Знам всичко за Аманда Лоуъл и баща ми — случило се е преди трийсет години на другия край на света. Не можете ли да сложите кръст на враждата? Всички сме вече на възраст, когато трябва да изхвърлим зад борда ненужните чувства и да запазим само онези, които ни помагат да живеем. Търпимостта е едно от тях, майко. Дължа много на госпожица Лоуъл, вече повече от петнайсет години е моя приятелка…

— Приятелка? Какво означава това?

— Това, което чухте — приятелка. Не е моя болногледачка, нито моя съпруга и вече не ми е любовница. Придружава ме в пътуванията, в живота, а сега, както сама виждате, е с мен и в смъртта.

— Не говори така! Ти не ще умреш, сине, тук ще се грижим за теб както подобава и скоро ще оздравееш и ще си добре… — го увери Паулина дел Валие, ала гласът й се разтрепери и не можа да продължи.

Бяха изминали три десетилетия, откак дядо ми Фелисиано Родригес де Санта Крус бе въртял любов с Аманда Лоуъл и въпреки че я бе виждала само няколко пъти, и то отдалеч, баба ми мигновено я разпозна. Неслучайно през всички тези нощи бе спала в театралното легло, което бе поръчала във Флоренция, за да я вбеси. Това вероятно й бе напомняло непрекъснато за гнева й срещу скандалната възлюблена на нейния мъж. Когато пред очите й застана тази остаряла и загубила своята суетност жена, която по нищо не приличаше на онази расова кобила, дето спираше движението в Сан Франсиско, щом минеше по улицата и залюлееше бедра, Паулина не я видя в истинския й вид, а като опасната съперничка, каквато бе в миналото. Гневът срещу Аманда Лоуъл бе дремал в очакване да изплува, но при думите на сина си Паулина затърси в кътчетата на душата си гняв, и не можа да го открие. Затова пък откри майчински инстинкт, с какъвто никога не се бе отличавала кой знае колко и който сега я изпълваше с всепроникващо и болезнено състрадание. Това състрадание не беше насочено единствено към чезнещия й син, а и към жената, която толкова години бе до него, искрено обичайки го, грижейки се за него в злощастието на болестта, а сега го бе съпроводила до другия край на света, за да го доведе у дома му в смъртния час. Внезапно смалена и крехка като старица, Паулина дел Валие продължаваше да седи в креслото, вперила поглед в злочестия си син, и мълчаливи сълзи се застичаха по бузите й, докато аз утешително я потупвах по гърба, без да разбирам какво става. Фредерик Уилямс вероятно отлично е познавал баба ми, защото излезе без шум, намери Аманда Лоуъл и я доведе в каютата.

— Простете ми, госпожице Лоуъл — промълви баба ми от креслото си.

— Вие ми простете, госпожо — отвърна другата жена и с неудобство пристъпи напред и се изправи срещу Паулина дел Валие.

Хванаха се за ръце, както си бяха — едната права, а другата седнала, с плувнали в сълзи очи и постояха така доста дълго, докато аз изведнъж не установих, че раменете на баба ми потръпват и чак тогава проумях, че тя тихичко се смее. Другата жена също взе да се смее — първоначално объркана, закривайки устата си, а сетне, като видя, че съперничката й се киска, се закикоти весело, припявайки на баба ми, и след миг и двете се запревиваха от смях в плен на заразителна, отприщена и истерична веселост, която помиташе с волно кикотене всички тези години на ненужна ревност и правеше на пух и прах омразата, изневярата на съпруга и други противни спомени.