Исабел Алиенде
Портрет в сепия (35)

През втората седмица на август Фредерик Уилямс дойде да ни вземе. Беше както винаги безупречно елегантен и напълно спокоен, като че ли опасността от попадане в ръцете на политическата полиция бе само наша колективна халюцинация. Баба ми посрещна съпруга си като млада невеста със светнали очи и поруменели от вълнение бузи; протегна му ръцете си и той ги целуна с нещо повече от уважение. За пръв път проумях, че тази необикновена двойка бе свързана с чувства, които доста наподобяваха обич. По онова време тя ще да е била на около шейсет и пет години — възраст, на която другите жени бяха сломени от няколко последователни траура и от несгодите на земното съществуване, ала Паулина дел Валие изглеждаше несразима. Боядисваше си косата, за разлика от всички дами в нейния кръг, за които това бе недопустимо, изкуствено придаваше обем на кока си, въпреки пълнотата си се обличаше с обичайната си суетност и се гримираше толкова изкусно, че никой не се съмняваше в естествената руменина на страните й, нито в лъскавината на нейните мигли. Фредерик Уилямс беше видимо по-млад и по всичко личеше, че жените го намират за привлекателен, защото в негово присъствие оживено вееха ветрила и изпускаха носни кърпички. Нито веднъж обаче не го видях да отвръща на тези задявки и по всяко време изглеждаше напълно предан на своята съпруга. Много пъти съм се питала дали връзката между Фредерик Уилямс и Паулина дел Валие бе просто една изгодна сделка, дали бе така платоническа, както се предполагаше, или съществуваше истинско привличане между тях. Дали са се обичали? Никой не ще узнае това, защото той и дума не обелва на тази тема, а баба ми, която накрая споделяше с мен най-съкровени неща, отнесе отговора на този въпрос в отвъдното.

От чичо Фредерик разбрахме, че с личната намеса на президента бяха освободили Педро Тей преди Годой да успее да изтръгне признания от него, така че нищо не ни спираше да се върнем у дома в Сантяго, защото името на семейството ни всъщност никога не бе влизало в полицейските списъци. Девет години по-късно, когато баба Паулина почина и аз отново се срещнах с госпожица Пинеда и дон Педро Тей, научих повече подробности около случилото се, които добрият Фредерик Уилямс ни бе спестил. След като нахълтали в книжарницата, пребили служителите, струпали стотици книги на клада и ги подпалили, отвели книжаря каталонец в зловещите казарми и го подложили на обичайната процедура. В края на мъченията Тей изпаднал в несвяст, но нищо не разкрил, тогава изсипали отгоре му кофа с вода и изпражнения, завързали го за един стол и го държали така през цялата нощ. На другия ден, тъкмо го повели отново към палачите, пристигнал американският пълномощен министър Патрик Егон с един президентски адютант и изискал затворникът да бъде освободен. Пуснали го да си върви, след като го предупредили, че кажел ли и една дума за преживяното през онази нощ, щели да го разстрелят. Докато го водели към колата на пълномощния министър, където го очаквали Фредерик Уилямс и един лекар, от него се стичали кръв и лайна. Откарали го в легацията на Съединените щати, където му дали убежище. Един месец след това правителството паднало и дон Педро Тей напуснал легацията, за да отстъпи място на семейството на сваления президент, който също потърсил закрила под американски флаг. Книжарят се чувствал няколко месеца като развалина, докато най-сетне раните от камшиците зараснали, костите на раменете му възвърнали гъвкавостта си и той успял да възстанови книжната си търговия. Понесените зверства не го уплашили — и през ум не му минало да се завърне в Каталония — и продължил да е в опозиция, независимо от характера на поредното правителство. Когато години по-късно му благодарих за ужасните мъки, които бе понесъл, за да запази семейството ни, той отвърна, че не го бил направил за нас, а заради госпожица Матилде Пинеда.

Баба Паулина искаше да останем на село до края на революцията, ала Фредерик Уилямс я убеди, че конфликтът можеше да се проточи с години и че не биваше да изоставяме положението си в Сантяго; истината бе, че имението с покорните селяни, безкрайни сиести и пълни с фъшкии и мухи обори му изглеждаше по-страшно и от най-страшната килия за изтезание.

— Гражданската война в Съединените щати трая четири години и тук може да се проточи толкова — каза той.

— Четири години? Дотогава няма да остане жив чилиец. Племенникът ми Северо твърди, че за толкова малко месеци почти десет хиляди са загинали в бой, а още хиляда са падналите в засада — възрази баба ми.

Нивеа пожела да се върне с нас в Сантяго, въпреки че още не се бе възстановила напълно след изтощителното двойно раждане. Настояваше толкова упорито, че накрая баба ми отстъпи. В началото тя не говореше на Нивеа заради печатарската машина, ала щом на бял свят се появиха близнаците, бързо й прости. И така, скоро се отправихме на път към столицата с всички багажлъци, с които няколко седмици преди това бяхме пристигнали тук и с още две новородени близначета отгоре, но без птичките, които бяха издъхнали от страх по пътя. Носехме неизброими кошници с храна и една стомна със специална напитка против малокръвие за Нивеа — противна смес от старо вино и кръв от прясно заклано малаче. Вече няколко месеца Нивеа нямаше известия от мъжа си и в един момент на слабост сподели, че вече започвала да се тревожи. Не се съмняваше, че Северо дел Валие ще се върне жив и здрав от войната, понеже имаше някакво вътрешно прозрение за собствената си съдба. Така както винаги бе знаела, че ще стане негова съпруга дори когато й бе съобщил, че се е оженил за друга жена в Сан Франсиско, бе сигурна, че ще загинат заедно при катастрофа. Много пъти съм я чувала да го казва на всички от семейството. Страхуваше се да остане на село, защото там мъжът й по-трудно можеше да се свърже с нея, понеже покрай неуредиците на войната пощата се губеше и това важеше особено за селските райони.

Откак започнала любовта й със Северо и излязла наяве необичайната й плодовитост, Нивеа разбрала, че ако се подчинява на обичайните правила за благоприличие и се затваря вкъщи с всяка бременност и раждане, би се обрекла на затвор до края на дните си и тогава решила да не обвива в тайнственост майчинството си и точно така, както излагаше на показ изпъкналия си корем, подобно на безочлива селяндурка за ужас на отбраното общество, раждаше без превземки, оттегляйки се в тридневно, вместо четирийсетдневно усамотение, както препоръчваше лекарят, и не спираше да ходи навсякъде, дори и на суфражистките митинги, съпровождана от свита невръстни дечица и бавачки. Тези последните бяха млади девойки от село, които веднъж наети, бяха обречени да слугуват цял живот, освен ако не забременееха или не се омъжеха, но това се случваше много рядко. Тези предани девици разцъфваха, прецъфтяваха и умираха в дома, спяха в мръсни стаи без прозорци и се хранеха с остатъците от господарската трапеза; обожаваха рожбите, които поверяваха на грижите им, особено ако бяха мъжки, а когато женската челяд в семейството се задомяваше, те тръгваха с нея като част от зестрата, за да продължат службата при следващото поколение. Във времена, когато всичко свързано с майчинството се криеше в тайна, съжителството с Нивеа ме посвети още на единайсетгодишна възраст във въпроси, по които всяко друго момиче от моята среда се намираше в пълно неведение. На село, когато животните се чифтосваха или раждаха, нас, момичетата, ни затваряха вкъщи със залостени кепенци, защото се изхождаше от вярването, че тези дейности нараняват крехките ни души и посяват развратни мисли в главите ни. Имаха право, тъй като в чифлика на братовчедите ми неволно бях станала свидетел на една сладострастна сцена, в която буен жребец бе яхнал една кобила, и споменът за тази гледка още запалва пожар в кръвта ми. Днес, вече в 1910 година, когато разликата от двайсет години във възрастта между мен и Нивеа вече се е стопила и тя ми е не толкова леля, колкото приятелка, зная, че ражданията никога не са били каквато и да е пречка за нея бременна или не, тя без свян палувала с мъжа си. В един такъв поверителен разговор я запитах защо има толкова много деца — петнайсет, от които единайсет живи — и тя ми обясни, че не могла да го предотврати, нито една от уж доказаните хитрости на френските матрони не била проработила. От пълно физическо изхабяване я беше спасило неизчерпаемото й здраве и това, че нищо не си слагаше на сърце и не се оплиташе в сантименталности. За отглеждане на рожбите си прилагаше същия метод както при изпълнение на домакинските обязаности — възлагаше ги на друг. Едва-що родила, си пристягаше гърдите с превръзки и поверяваше детето на кърмачка; в къщата й те бяха толкова, колкото и децата. Лекотата, с която раждаше, доброто й здраве и отбиването на децата бяха спасили интимната й връзка със Северо — от пръв поглед се забелязваше страстната обич, която ги свързваше. Разказвала ми е, че забранените книги, които тя прилежно изучила в библиотеката на вуйчо си, й покачали невероятните възможности на любовта, някои от които съвсем спокойни, предназначени за любовници с ограничени акробатически способности, какъвто бе техният случай — той — заради крака си, а тя — заради изпъкналия си корем през бременностите. Нямам представа кои са любимите им пози, но си мисля, че и досега най-сладостни си остават вероятно моментите, когато се забавляват на тъмно, без никакъв шум, сякаш в стаята седи монахиня, раздвоена между полудрямката с привкус на шоколад и валериан и желанието да прегреши.