Исабел Алиенде
Портрет в сепия (5)

Трябваше да минат няколко години, докато Северо дел Валие не срещна отново Лин. Той пристигна за втори път в Калифорния в края на 1876 г. и се настани да живее при леля си Паулина, но връзката му с Лин започна чак в една зимна сряда на 1879 г., когато вече бе прекалено късно и за двамата. При второто си посещение в Сан Франсиско младежът бе израснал на височина, достигайки окончателния си ръст, но продължаваше да е кльощав, блед и върлинест и се усещаше някак неуютно в кожата си, като че ли лактите и коленете му бяха в повече. Три години по-късно, когато застана пред Лин, изгубил ума и дума, той вече бе добре сложен мъж с благородни черти, наследени от испанските му предци, с гъвкава снага като на андалуски бикоборец и с аскетичен вид на семинарист. Животът му се бе променил много от първата му среща с Лин. Образът на безмълвното момиче, излъчващо отмала на потънала в покой котка, го бе съпровождал през трудните години на пубертета и в болката от непрежалимата загуба. Баща му, когото бе обожавал, бе починал преждевременно в Чили и майката, объркана пред още голобрадото, но вече доста проницателно и дръзко момче, го изпрати да довърши образованието си в католически колеж в Сантяго. Не след дълго обаче оттам го върнаха вкъщи с обяснително писмо, в което сухо се казваше, че капка катран разваля каца с мед, или нещо от този род. Тогава самоотвержената майка извървя на колене пътя до една чудотворна пещера, за да се поклони пред Света Богородица, която с обичайната си изобретателност й подшушна изхода от създалото се положение — казармата, където някой сержант да се заеме с проблема. В продължение на една година Северо удря крак в строя, търпя строгата дисциплина и недомислиците във войската и накрая излезе с чин офицер от запаса и с твърдото решение до края на живота си да не припарва до казарма. Едва завърнал се в цивилния живот обаче, той се свърза със старите си приятели и отново изпадна в плен на непостоянния си нрав. Този път чичовците му взеха нещата в свои ръце. Свикаха семеен съвет в мрачната трапезария в къщата на дядо Агустин в отсъствие на младежа и на майка му, които нямаха право на глас на патриархалната маса. В същата тази трапезария, трийсет и пет години по-рано, Паулина дел Валие, с обръсната глава и диамантена диадема, бе отправила предизвикателство към мъжете от семейството, обявявайки решението си да се ожени за мъжа, когото сама бе избрала — Фелисиано Родригес де Санта Крус. Този път пред дядото се излагаха обвиненията срещу Северо — как отказвал да се изповядва и причестява, как излизал с разни пройдохи, как открили, че чете книги от черния списък, с една дума, как имали всички основания да го подозират в масонство или дори по-лошо — в либерализъм. Чили се намираше в период на непримирими идеологически борби и колкото повече постове в правителството печелеха либералите, толкова повече нарастваше яростта на ултраконсерваторите като семейство дел Валие, които, пропити с месиански плам, бяха готови да наложат идеите си с анатеми и оръдия, да смажат масони и антиклерикалисти и да унищожат до корен всички либерали. Мъжете от семейство Дел Валие нямаха намерение да търпят дисидент с тяхната кръв в лоното на фамилията. Идеята да го пратят в Съединените щати хрумна на дядо му Агустин: „Янките ще охладят желанието му да сее смут“, предрече той. Натовариха го на кораба за Калифорния, без да го питат, както си беше още в траур, със златния часовник на покойния му баща в джоба на жилетката, със скромен багаж, включващ внушителна статуя на Христос с трънения венец и със запечатано писмо до вуйчо му Фелисиано и леля му Паулина.

Протестите на Северо бяха по-скоро от кумова срама, тъй като това пътуване всъщност облагодетелстваше собствените му планове. Тежеше му единствено раздялата с Нивеа, момичето, с което всички очакваха един ден да свие гнездо според традицията в чилийската олигархия братовчедите да се женят помежду си. Северо се задушаваше в Чили. Бе отраснал в истински затвор от неразплитаеми догми и предразсъдъци, ала общуването с други ученици в колежа в Сантяго бе отворило съзнанието му и бе запалило у него патриотичен плам. Дотогава бе вярвал, че в страната съществуват единствено две обществени класи: неговата и на бедните, а между тях се разстила някаква безформена сива зона от чиновници и други „чилийски нищожества“, както ги наричаше дядо му Агустин. В казармата Северо осъзна, че неговата класа, съставена от белокожи с икономическа мощ, наброяваше едва една шепа, а огромното мнозинство чилийци бяха метиси и тънеха в нищета. В Сантяго откри обаче съществуването и на една многобройна средна маса, образована и с политически амбиции, която представляваше всъщност гръбнакът на страната и сред която имаше емигранти от други страни, подгонени от войни или мизерия, учени, преподаватели, философи, книжари и личности с напредничави идеи. Беше запленен от красноречието на новите си приятели, както човек бива омагьосан от първата любов. Жадуваше да промени Чили, да го преустрои из основи, да го пречисти. Стигна до убеждението, че консерваторите — с изключение на тези от неговото семейство, които представите му не действаха водени от зли помисли, а от заблуда — са воини от ордите на Сатаната, в случай че Сатаната изобщо беше нещо повече от една живописна измишльотина — и реши да се хвърли в политиката веднага щом стане самостоятелен. Съзнаваше, че дотогава ще трябва да изчака още няколко години и затова прие пътуването до Съединените щати като глътка чист въздух: щеше да опознае завидната демокрация на американците и да се поучи от нейните уроци; щеше да чете каквото си пожелае, без да го с грижа за католическата цензура, и да върви в крак с модерната мисъл. Докато в други краища на света се сриваха монархии, раждаха се нови държави, колонизираха се континенти и се изобретяваха чудеса, в Чили парламентът дебатираше относно правото на прелюбодейците да бъдат погребвани в осветени от църквата гробища. Пред дядо си не смееше да спомене за Дарвиновата теория, която осъществяваше революция в човешкото познание, и пилееше цели следобеди в обсъждане на недоказуеми чудеса на светци и мъченици. Допълнителен стимул за пътуването беше споменът за малката Лин Съмърс, който с угнетителна натрапчивост смущаваше неговата привързаност към Нивеа, въпреки че той не признаваше това дори в дълбините на душата си.

Северо дел Валие не разбра кога и как у него се роди мисълта да се ожени за Нивеа — може би това не бе тяхно решение, а на семействата им, но нито един от двамата не се разбунтува срещу тази съдба, защото се познаваха и питаеха обич един към друг още от деца. Нивеа произхождаше от един клон на фамилията, който бе живял в охолство, докато баща й бе жив, но след смъртта му неговата вдовица бе обедняла. Един състоятелен вуйчо, изтъкната фигура от войната, на име дон Франсиско Хосе Вергара, бе помогнал при възпитанието на племенниците си, „Няма по-лоша бедност от тази на разорения, защото трябва да създава привидност за нещо, което вече не притежава“, бе споделила веднъж Нивеа с братовчед си Северо в един от онези моменти на внезапно прозрение, които я спохождаха. Беше с четири години по-малка от него, но много по-зряла и точно тя установи помежду им онзи тон на обич още от детството, който със здрава ръка превърна в нежната връзка, която ги свързваше, когато Северо заминаваше за Съединените щати. В огромните стари къщи, които обитаваха, изобилстваха скрити кътчета за тяхната любов. Опипвайки се в тъмнината, братовчедите откриха непохватно, като малки паленца, тайните на своите тела. Милваха се с любопитство, изследвайки разликите и недоумяващи защо той има едно, а тя — друго, вцепенени от свян и виновност, безмълвни, защото неизреченото сякаш не се случваше, бе недействително и по-малко греховно. Изследваха се набързо и уплашени, съзнаващи, че не могат да разкажат за тези игри между братовчеди дори на изповедника, макар и така да се обричаха на вечни мъки в ада. Хиляди очи ги шпионираха. Възрастните слугини, които бяха присъствали на раждането им, закриляха тяхната невинна любов, ала лелите, стари моми, бдяха като гарвани; нищо не убягваше от техните пресъхнали очи, чието единствено занимание бе да запечатват всеки миг от живота в семейството; нищо не оставаше скрито от техните мрачни езици, които разпространяваха тайните и подклаждаха свадите, макар и само в рода, понеже всичко си оставаше вътре между стените на тези къщи и опазването на честта и доброто име на семейството беше всеобщ дълг. Нивеа късно се бе замомила и на петнайсет години още имаше тяло на момиче и невинно лице и нищо във вида й не разкриваше силата на нейния характер. Нисичка, закръглена, с големи тъмни очи, които като че ли бяха единственото нещо, което се запомняше у нея, тя оставаше незабелязана, докато не отвореше уста. Сестрите й се трудеха да си осигурят блаженство в рая чрез четене на набожни книги, а тя скришом поглъщаше статиите и книгите, които братовчед й Северо й носеше тайно, както и класиците, които й даваше нейният вуйчо Хосе Франсиско Вергара. При все че почти никой не обсъждаше подобни въпроси в семейството, тя измъкна отнякъде идеята за правото на жените да гласуват. Първия път, когато я изрече гласно по време на един семеен обяд в дома на дядо Агустин дел Валие, всички се вцепениха от ужас. „Кога жените и бедните най-сетне ще добият право на глас в тази страна?“ — запита Нивеа ни в клин, ни в ръкав, забравяйки, че децата нямат право да говорят в присъствието на възрастни. Старият патриарх Дел Валие удари с юмрук по масата, при което всички чаши полетяха, и й нареди незабавно да отиде да се изповяда. Нивеа мълчаливо изтърпя наказанието, наложено от свещеника, и отбеляза с обичайната си страст в своя дневник, че не възнамерява да се откаже, докато не постигне елементарни права за жените, дори това да й струва изгонване от семейството. Бе случила с изключителна учителка — сестра Мария Ескапуларио, — която носеше сърце на лъвица под монашеските одежди и бе забелязала интелигентността на Нивеа. Пред това момиче, жадно поглъщащо всичко, отрупващо я с въпроси, които дори на нея самата никога не й бяха хрумвали, предизвикващо я с неочаквани за възрастта си разсъждения и пращящо от жизненост и здраве под ужасната униформа, монахинята се чувстваше удовлетворена като учителка. Единствено Нивеа възнаграждаваше упоритите й усилия на дългогодишен преподавател на безброй богати момичета с бедни умове. От обич към нея сестра Мария Ескапуларио системно нарушаваше правилника на колежа, създаден така, че да превръща девойките в безропотни създания, и водеше с нея разговори, които биха ужасили игуменката и духовния директор на колежа.

— Когато бях на твоите години, имаше само две възможности: да се оженя или да отида в манастир — каза веднъж сестра Мария Ескапуларио.

— Защо избрахте втората, майко?

— Защото ми даваше повече свобода. Христос е толерантен съпруг.

— Ние, жените, сме прецакани, майко. Отредено ни е да отглеждаме деца и да се подчиняваме, нищо друго — въздъхна Нивеа.

— Не е точно така. Ти можеш да промениш нещата — отвърна монахинята.

— Аз сама?

— Сама — не. Има и други момичета като теб с повечко ум в главата. Четох в някакъв вестник, че вече има жени лекарки, представяш ли си?

— Къде?

— В Англия.

— Много е далече.

— Така е, но щом те могат да постигнат това там, някой ден то ще стане възможно и в Чили. Не се отчайвай, Нивеа.

— Изповедникът ми казва, че много мисля и малко се моля, майко.

— Бог те е дарил с ум, за да го използваш, но те предупреждавам, че пътят на бунта е осеян с опасности и болка и е нужна голяма храброст, за да го извървиш. Не пречи да се молиш божието провидение да те подкрепя… — посъветва я сестра Мария Ескапуларио.

Завладяна от твърда решимост, Нивеа написа в дневника си, че ще се откаже от брака, за да се посвети изцяло на борбата за правото на жените на глас. Не подозираше, че тази жертва няма да е нужна, защото щеше да се ожени по любов за мъж, който щеше да я подкрепя в политическите й стремления.

Северо се качи на кораба с опечалена физиономия, за да не заподозрат роднините му радостта, с която напускаше Чили — не дай, боже, да променят решението си — и се приготви да извлече възможно най-голяма полза от това приключение. Раздели се с братовчедка си Нивеа, целувайки я крадешком, след като й се закле, че ще й праща интересни книги с помощта на един приятел, за да избегнат семейната цензура, и че ще й пише всяка седмица. Тя се бе примирила с мисълта за едногодишна раздяла и изобщо не подозираше, че той крои планове да остане в Съединените щати колкото може по-дълго. Северо не пожела да вгорчи повече раздялата, споделяйки тези планове с нея, и реши, че ще й обясни всичко в писмо. И без това и двамата бяха прекалено млади, за да се женят. Загледа я как стои изправена на кея във Валпараисо, заобиколена от останалите членове на семейството, облечена в рокля и боне в маслинен цвят, как му маха с ръка за сбогом и насила се усмихва. „Не хленчи и не се оплаква — ето, затова я обичам и винаги ще я обичам“, изрече Северо на висок глас срещу вятъра, решен с инат да победи непостоянството на своето сърце и изкушенията на света. „Пресвета Богородице, върни ми го жив и здрав“, помоли се Нивеа, прехапвайки устни, премаляла от любов и напълно забравила клетвата си да не се омъжва, докато не изпълни дълга си на боркиня за правата на жените.