Исабел Алиенде
Портрет в сепия (26)

След като чилийските войски победоносно влязоха в Лима през януари 1881 г., те се опитаха да наложат мир на претърпялото поражение Перу. Когато се поуталожиха варварските погроми от първите седмици, надменните победители оставиха контингент от десет хиляди души, за да контролират окупираната държава, а останалите се отправиха на юг, за да се закичат със заслужени лаври, пренебрегвайки с олимпийско безгрижие хилядите победени войници, които бяха успели да се укрият в планините, възнамерявайки оттам да продължат да воюват. Победата бе толкова съкрушителна, че генералите не допускаха, че перуанците ще продължат да ги държат в напрежение още цели три години.

Душа на тази упорита съпротива бе легендарният генерал Касерес, който по чудо бе избегнал смъртта и се бе оттеглил с люта рана в планините, за да възкреси здравите кълнове на доблест у една дрипава армия от войници призраци и насила събрани индианци и за да открие ожесточена партизанска война със засади и кървави схватки. Воините на Касерес — с парцаливи униформи, често боси и отчаяни, се биеха с ножове, копия, тояги, камъни и няколко старомодни пушки, но имаха предимството да познават терена. Добре бяха избрали бойното поле, където да се опълчат срещу дисциплинирания и въоръжен, въпреки че невинаги снабден с достатъчно провизии, противник, тъй като достъпът до тези стръмни зъбери бе по силите единствено на кондора. Криеха се по заснежените върхове, в пещери и падини, по брулени от вятъра бърда, където атмосферата бе толкова разредена, а самотата така необятна, че само те — чеда на планините — можеха да понесат трудностите. На чилийските войници им течеше кръв от ушите, припадаха поради недостиг на кислород и замръзваха в ледените урви на Андите. Докато те с мъка се изкачваха, защото сърцата им не бяха в състояние да понесат това усилие, индианците, родени във високите плата, се катереха като лами, метнали товар, равен на собственото им тегло, на гърба си, хранейки се единствено с горчивото месо на орлите и със зелена топка листа от кока, която предъвкваха в уста. Тази тригодишна война протече без примирия и военнопленници, но с десетки хиляди жертви. Перуанските сили спечелиха само една битка лице в лице с врага в едно село без стратегическо значение, отбранявано от седемдесет и седем чилийски войници, мнозина от тях болни от тиф. Защитниците на селото разполагали само със сто патрона на човек, но цяла нощ воювали с такава храброст срещу стотици перуански войни и индианци, че в безнадеждната утрин, когато били оцелели само трима стрелци, перуанските офицери взели да ги молят да се предадат, защото им се струвало недостойно да ги убият. Те не отстъпили, продължили да стрелят и загинали с щикове в ръка и с името на родината в уста. С тях имало три жени, които сганта туземци довлякла до окървавения площад, изнасилила и насякла на парчета. Една от жените била родила предната нощ в църквата, докато мъжът й се сражавал — накълцали и новороденото. Обезобразили труповете, разрязали коремите им, извадили вътрешностите и индианците ги изяли опечени на шиш, говореше се в Сантяго. Това зверство не бе нещо необичайно: варварщината се развихри еднакво в двете противникови страни на тази партизанска война. Окончателната победа на Чили и подписването на мирен договор станаха през октомври 1883 г., след разгром на частите на Касерес в една последна битка — по-точно сеч с ножове и щикове, която остави над хиляда убити на бойното поле. Чили отне три провинции от Перу. Боливия загуби единствения си излаз на море и бе принудена да подпише примирие с неопределен срок, което щеше да продължи двайсет години, преди да се подпише мирният договор.

Заедно с хиляди други ранени Северо дел Валие бе откаран с кораб до Чили. Докато мнозина умираха от гангрена или вследствие на тиф и дизентерия в импровизирани военни линейки, той можа да се възстанови благодарение на Нивеа, която, щом разбра какво се бе случило, се свърза с вуйчо си, министър Вергара, и не го остави на мира, докато той не се разпореди да издирят Северо, измъкна го от една болница, където редом с хиляди болни се намираше в бедствено състояние, и го транспортира при първа възможност до Валпараисо. Освен това той издаде специално разрешение на своята племенничка да влезе в заетия от военни район на пристанището и изпрати един лейтенант да й окаже помощ. Когато смъкнаха Северо дел Валие на носилка от кораба, тя не можа да го познае — беше отслабнал с двайсет килограма, потънал в мръсотия, приличаше на прежълтял труп с щръкнала коса, небръснат от няколко седмици, а в очите му се четеше ужас и безумие като у някой луд. Нивеа преодоля уплахата с онази воля на амазонка, която я подкрепяше за всичко в живота й, и го поздрави весело с думите: „Здравей, братовчеде, радвам се да те видя!“, на които Северо не успя да отвърне. При вида й почувства такова облекчение, че покри лицето си с ръце, за да не види тя сълзите му. Лейтенантът беше уредил транспорта и изпълнявайки предварително получената заповед, закара ранения и Нивеа направо в къщата на министъра на улица Виня дел Мар, където съпругата му бе приготвила стая. „Мъжът ми каза, че ще останеш тук, докато се изправиш на крака, синко“, уведоми го тя. Семейният лекар на министъра пусна в действие всички средства на медицината, за да го излекува, ала когато месец по-късно раната все не зарастваше, а Северо продължаваше да се бори срещу пристъпите на треска, Нивеа разбра, че душата му е болна от ужасите на войната и че единственият лек срещу многобройните угризения, които го измъчваха, бе любовта. Тогава тя реши да прибегне до крайни мерки.

— Ще поискам разрешение от родителите си да се омъжа за теб — съобщи тя на Северо.

— Но аз умирам, Нивеа — въздъхна той.

— Винаги намираш извинения, Северо! Агонията не може да бъде пречка човек да се ожени.

— Искаш да овдовееш, преди да си станала съпруга? Не искам с теб да се случи това, което стана с мен и Лин.

— Няма да овдовея, защото ти ще живееш. Не можеш ли смирено да ме попиташ дали искам да се омъжа за теб, братовчеде? Да ми кажеш например, че съм жената на твоя живот, твой ангел, муза, или нещо подобно. Измисли нещо, човече! Кажи, че не можеш да живееш без мен — това поне е вярно, нали? Признавам, че не ми е приятно аз да съм единствената влюбена от двама ни.

— Да не си полудяла, Нивеа. Та аз дори не съм здрав мъж, а един сакат клетник.

— Нима ти липсва още нещо освен част от крака? — запита тя разтревожено.

— Това малко ли ти се струва?

— Ако всичко друго си е на мястото, мисля, че не е кой знае каква загуба, Северо — засмя се тя.

— Тогава, моля те, омъжи се за мен — промълви той с дълбоко облекчение и ридание, което заседна в гърлото му; беше прекалено слаб, за да я прегърне.

— Не плачи, братовчеде, целуни ме, за това не ти е нужен кракът — отвърна тя и се надвеси над него така, както толкова пъти я бе виждал в бълнуванията си.

Три дни по-късно се ожениха с кратка церемония в един от салоните на резиденцията на министъра в присъствието на двете семейства. Поради особените обстоятелства сватбата бе отпразнувана в тесен кръг, но макар и най-близки роднини, гостите наброяваха деветдесет и четири. Северо беше пребледнял и отслабнал, с подстригана в стил Байрон коса, гладко избръснат и празнично пременен в риза с висока яка и копринена вратовръзка; беше в инвалидна количка. Не бе стигнало времето за подобаваща булчинска рокля и чеиз на Нивеа, ала сестрите и братовчедките й напълниха два сандъка със спално бельо, покривки, пердета и други неща за дома, които в продължение на години собственоръчно бяха бродирали за собствените си чеизи. Тя бе облечена в рокля от бял сатен и диадема с перли и диаманти, които съпругата на вуйчо й й даде назаем. На сватбената снимка Нивеа стои щастливо усмихната до количката на съпруга си. Вечерта се състоя семейна вечеря, на която Северо дел Валие не присъства, защото вълненията през деня го бяха изтощили. След като гостите се оттеглиха, лелята придружи Нивеа до стаята, която бе подготвена за нея. „Много съжалявам, че ще прекараш първата си брачна нощ така…“, смотолеви благородната жена и поруменя. „Не се безпокойте, лельо, ще се утешавам с молитви“, отвърна момичето. Изчака къщата да потъне в сън и когато се убеди, че нямаше други будни, освен соления морски вятър в клоните на дърветата в градината, Нивеа стана, по нощница прекоси дългите коридори в чуждия дом и отиде в стаята на Северо. Наетата да бди над съня на болния монахиня спеше дълбоко, излетната, с разтворени крака, на едно кресло; Северо обаче беше буден и я чакаше. Тя му направи знак с пръст да пази тишина, изгаси газената лампа и се пъхна в леглото.

Нивеа бе получила образование при монахини и произхождаше от род, в който се спазваха старовремските обичаи и никога не се споменаваха функциите на човешкото тяло и още по-малко тези, свързани с възпроизводството. Но тя беше на двайсет години, притежаваше горещо сърце и силна памет. Спомняше си много добре тайните игри в тъмните ъгълчета с братовчед й, формите на неговото тяло, непрестанния копнеж, породен от незадоволеното желание, очарованието на греха. В онези времена свянът и чувството за вина ги възпираха и те излизаха от забранените ъгълчета разтреперани, отмалели и с пламнали сетива. През годините на раздяла тя бе имала достатъчно време да преживее отново всеки миг, споделен с братовчед си, и да превърне детското любопитство в дълбока любов. Освен това бе се възползвала пълноценно от библиотеката на вуйчо си Хосе Франсиско Вергара — мъж с либерално и модерно мислене, който не понасяше никакви ограничения пред интелектуалните си търсения и още по-малко приемаше религиозната цензура. Докато Нивеа подреждаше книгите за наука, изкуство и военни въпроси, случайно откри таен рафт, където смаяно откри внушително количество романи от черния списък на църквата и еротични текстове, между които една забавна сбирка от японски и китайски рисунки, в които навирили крака двойки се виждаха изобразени в невъзможни от анатомична гледна точка пози, но затова пък бяха в състояние да вдъхновят и най-заклетия аскет, да не говорим за личност с такова живо въображение като нея. Най-поучителни от всичко обаче бяха порнографските романи на някаква Анонимна Дама, преведени безобразно от английски на испански, които девойката скришом отнасяше една по една, задълбочено прочиташе и връщаше внимателно на предишното им място — ненужна предпазливост, защото вуйчо й беше зает с войната, а никой друг в двореца му не влизаше в библиотеката. Под ръководството на тези книги тя разучи собственото си тяло, усвои основите на най-древното човешко изкуство и се подготви за деня, когато щеше да може да приложи теорията на практика. Знаеше, естествено, че върши непростим грях — та нали всяко удоволствие е грях, — но се въздържа от обсъждане на въпроса с изповедника си, защото прецени, че заради насладата, която си доставяше и щеше да си доставя в бъдеще, си струваше да поеме риска да се озове в ада. Молеше се смъртта да не я връхлети внезапно и преди да е издъхнала да не успее да изповяда сладостта, която тези книги й носеха. През ум не й бе минавало, че тези тренировки на сухо щяха да й послужат да върне към живота любимия мъж и още по-малко, че щеше да прилага на практика наученото само на три метра разстояние от една спяща монахиня. След първата нощ със Северо Нивеа не пропускаше да занесе чаша горещ шоколад с няколко бисквитки на божията служителка, когато отиваше да каже лека нощ на съпруга си, преди да се оттегли в своята стая. Шоколадът съдържаше доза валериан, способна да приспи камила. Северо дел Валие не би могъл да допусне, че непорочната му братовчедка е способна на такива и на толкова изумителни дързости. Раната на крака, която пораждаше пробождаща болка, треска и отпадналост, го обричаше на пасивна роля, ала силата, която липсваше нему, биваше заменена от нейната предприемчивост и познания. Северо не бе предполагал, че тези стойки са възможни и бе убеден, че не са християнски, но това не му пречеше да им се наслаждава с цялото си същество. Ако не познаваше Нивеа от дете, можеше да си помисли, че тя бе събирала знания в турски харем, ала дори и да недоумяваше как точно тази девица бе усвоила такива умения на жена със съмнителна репутация, прояви благоразумие и не я попита. Последва я покорно в странстването на сетивата, доколкото тялото му позволяваше, и по пътя отдаде и най-последните твърдини на душата си. Търсеха се под чаршафа с похватите, описани от порнографските автори в библиотеката на почитаемия военен министър и с други, изобретени от самите тях под напора на желанието и любовта, но ограничени отчасти заради осакатения и превързан крак и отчасти заради хъркащата в креслото монахиня. Зората ги заварваше със сплетени и трескави тела, слели устни в общ дъх и щом първият светлик на утрото докоснеше прозореца, Нивеа се изнизваше като сянка към стаята си. Игрите от тяхното детство се превръщаха в истински маратони на сластолюбие — милваха се с неутолима жажда, целуваха се, ближеха се и проникваха един в друг отвсякъде; и всичко това в тъмнина и в пълна тишина, преглъщайки въздишките и хапейки възглавниците, за да задушат ликуващото сладострастие, което ги запращаше в небесата пак, и пак в онези безумно кратки нощи. Часовете като че ли летяха: едва появила се като призрак в стаята и пъхнала се в леглото на Северо, Нивеа виждаше как зората се разпуква и си тръгваше. Никой от двамата не мигваше, не можеха да изпуснат и минута от тези благословени срещи. На другия ден той спеше като новороден до обед, ала тя ставаше рано с вид на замаян сомнамбул и се отдаваше на обичайните си занимания. Следобед Северо дел Валие си почиваше в инвалидната количка на терасата, загледан в залеза над морето, а до него съпругата му заспиваше над покривчиците, които бродираше. Пред другите се държаха един с друг като брат и сестра, не се докосваха и почти не разменяха погледи, но въздухът край тях беше натежал от копнеж. Денем брояха часовете, очаквайки с пламенно бленуване часа, когато отново щяха да се прегърнат в леглото. Случващото се нощем би ужасило лекаря, двете семейства, цялото общество, да не говорим за монахинята. Междувременно всички близки и приятели обсъждаха себеотрицанието на Нивеа — тази възхитително чиста девойка, изпълнена с католическа вяра и обречена на платонична любов — и моралната сила на Северо, който бе загубил единия си крак и погубил живота си, защитавайки отечеството. Сплетниците разпространяваха мълвата, че на бойното поле освен крака, той бе загубил и своята мъжественост. „Клетите“, шепнеха и въздишаха, неподозирайки колко добре се забавлява разюзданата двойка. След като една седмица упояваха монахинята с шоколад и правиха любов по специални рецепти, раната от ампутацията зарасна и треската отшумя. След по-малко от два месеца Северо дел Валие проходи с помощта на патерици и заговори за дървен крак, а Нивеа заповръща червата си, редувайки една по една всичките двайсет и три бани на вуйчовия си дворец. Когато стана невъзможно да крият от семейството, че е бременна, всеобщата изненада бе толкова голяма, че бременността й се възприе като истинско чудо. Най-скандализирана бе, естествено, монахинята, при все че Нивеа и Северо през цялото време бяха живели с подозрението, че въпреки прекомерната доза валериан, святата жена бе имала щастлив случай да научи доста неща и се бе преструвала, че спи, за да не се лишава от удоволствието да ги шпионира. Единственият човек, който успя да си представи как е станало всичко и който приветства ловкостта на двойката с гръмогласен смях, бе министър Вергара. Когато Северо направи първите си стъпки с изкуствения крак, а коремът на Нивеа видимо нарасна, той им помогна да се настанят в друга къща и назначи на работа Северо дел Валие. „Държавата и либералната партия имат нужда от храбри мъже като теб“, каза той, въпреки че ако трябва да сме честни, храбрата бе Нивеа.