Исабел Алиенде
Портрет в сепия (21)

Запазила се е моя снимка от три или четиригодишна възраст и тя е единствената, надживяла превратностите на съдбата и решимостта на Паулина дел Валие да заличи моя произход. Представлява овехтяло парче картон и една от онези непретенциозни остарели рамки, изработени от кадифе и метал, които били на мода през 19-и век и са напълно изпаднали от употреба днес. На снимката се вижда малко момиченце, пременено в стил китайска булка с дълга роба от бродиран сатен и панталон в друг цвят под нея; обуто е в изящни платнени обувчици с подметка от бяло сукно, облепено за по-голяма здравина с тънка дървена подметка; тъмната коса е събрана в кок, несъразмерно висок за ръста й и прихванат с две дебели, вероятно сребърни или златни игли, свързани помежду си с късичък гирлянд от цветя. Момиченцето държи разперено ветрило в ръка и може би се усмихва, ала чертите на лицето едва могат да се различат — то прилича на светла луна, а очите — на две черни петна. Зад момичето се забелязва главата на голям книжен дракон и блесналите звезди от фойерверки. Снимката е направена при посрещането на една китайска Нова година в Сан Франсиско. Нямам спомен за този момент, нито пък успявам да разпозная момичето от този единствен портрет.

В замяна на това майка ми Лин Съмърс може да се види на множество снимки, които успях да изтръгна от забравата с упорство и с помощта на добри приятели. Преди няколко години отидох в Сан Франсиско, за да се запозная с вуйчо ми Лъки и тръгнах да обикалям стари книжарници и фотографски ателиета в търсене на календари и пощенски картички, за които тя бе позирала; вуйчо ми Лъки продължава и досега да ми изпраща от тях всеки път, когато открие някои нови фотографии. Майка ми е била много красива — това е всичко, което мога да кажа, тъй като и нея не разпознавам на тези снимки. Естествено е да не си я спомням, защото е издъхнала при моето раждане, ала жената от календарите ми е съвсем чужда, не съм взела нищо от нея, не успявам да си я представя като моя майка, а единствено като игра на светлини и сенки върху хартията. Човек трудно би повярвал също, че тя е сестра на вуйчо ми Лъки — той е късокрак китаец с едра глава и простоват вид, но е много добър човек. Аз приличам повече на баща си, наследила съм неговите испански черти и за съжаление съм взела много малко от расата на моя невероятен дядо Дао Циен. Ако той не беше най-ясният и траен спомен в моя живот, най-старата любов, в която се разбиват всички мъже, които по-късно познах, тъй като никой не може да се сравни с него, нямаше да повярвам, че във вените ми тече китайска кръв. Дао Циен винаги живее в мен. И сега го виждам: строен, напет, винаги безупречно облечен, с посивяла коса, кръгли очила и дръпнати очи, излъчващи безгранична доброта. В спомените ми е неизменно засмян, а понякога го чувам да пее на китайски. Той е край мен и с мен, напътства ме, както е поръчал на баба Елайза да върши това след неговата смърт. Има техен дагеротип от младостта им, преди да се оженят — тя е седнала на стол с висока облегалка, а той стои изправен зад нея; и двамата са облечени по американската мода от онези времена и гледат втренчено във фотоапарата пред тях с едва доловима сянка на страх. Тази снимка, която най-сетне успях да открия, за да я съхраня, седи на нощното ми шкафче и е последното, което виждат очите ми, преди да изгася вечер лампата, ала съжалявам, че тя не беше с мен в детството ми, когато толкова силно се нуждаех от присъствието на тези мои баба и дядо.

Откакто се помня, ме измъчва един кошмар. Картините от този натрапчив сън измъчват съзнанието ми с часове, вгорчавайки дните и душата ми. Повтарят се в една неизменна последователност — аз вървя по безлюдните улици на непознат екзотичен град, хваната за някого, чието лице така и не успявам да зърна, виждам единствено краката му и върховете на лъснатите обувки. Изведнъж ни връхлита ръката на рояк деца, облечени в черни пижами, които заиграват свирепо хоро около нас. Тъмно петно, може би кръв, се разстила по паважа, а кръгът от деца неумолимо и все по-заплашително се стеснява около човека, който ме води за ръка. Те ни притискат, блъскат, дърпат, разделят — аз търся приятелската ръка, ала напипвам празно пространство. Викам без глас, свличам се безшумно и тогава се събуждам с обезумяло сърце. Понякога прекарвам цели дни в мълчание, изтерзана от спомена за съня, мъчейки се да проникна в напластената тайна, която го обгръща, с надеждата да открия някоя дребна, незабелязана дотогава подробност и тя да ми даде ключ към неговия смисъл. В такива дни страдам от своеобразна студена треска, която сковава тялото и ума ми като в леден затвор. Точно в това състояние на парализа съм прекарала първите седмици в дома на Паулина дел Валие. Била съм на пет години, когато ме отвели в голямата къща в Ноб Хил, без никой да си направи труда да ми обясни защо така и изведнъж животът ми се преобръща толкова драматично, къде са баба ми Елайза и дядо Дао, коя е тази внушителна госпожа, отрупана с накити, която просълзена ме наблюдава от своя трон. Тичешком съм се скрила под една маса и съм останала свряна там като пребито куче, ми разказаха по-късно. По това време Уилямс бил иконом на семейство Родригес де Санта Крус — трудно е да си го представя сега — и на следващия ден му хрумнало решение — поставили храна за мен в поднос, вързан с въже за единия край и издърпвали подноса малко по малко, а аз съм се влачела след него, докато гладът ми надделял и те успели да ме измъкнат от убежището ми. Ала всеки път, когато съм осъмвала с кошмара, отново съм се скривала под масата. Това продължило една година, докато сме се преместили в Чили — покрай бъркотията около пътуването и настаняването ни в Сантяго тези видения изчезнали.

Кошмарът ми е в черно и бяло, тих и безмилостен, непобедим във вечността. Допускам, че вече разполагам с достатъчно информация, за да разбуля загадката на скрития му смисъл, но той не престана да ме измъчва. Заради сънища си аз съм различна така, както някои хора, които, поради вродено страдание или недъг, трябва да полагат постоянно усилие, за да водят нормален живот. При тях белезите са видими, при мен те са недоловими за окото, но съществуват, мога да сравня кошмара си с пристъпи на епилепсия, които връхлитат болния внезапно и го разстройват. Вечер си лягам със страх, не знам какъв ще бъде сънят ми, нито как ще се събудя на сутринта. Опитах различни средства срещу нощните демони — от портокалов ликьор, подсилен с няколко капки опиум, до хипноза и други чародейства, но нищо не е в състояние да ми осигури спокоен сън, с изключение на обичан човек до мен. Да спя в нечии любящи прегръдки, е единственият сигурен лек, открит досега. Трябвало да се оженя, ме съветват всички, но веднъж го сторих и се провалих, не мога отново да изкушавам съдбата. Трийсетгодишна и без съпруг — аз съм нещо като призрак, към когото приятелките изпитват съжаление, при все че вероятно някои завиждат на моята независимост. Не съм сама, имам тайна любов без обвързаности и условности, която би породила скандал навсякъде, и особено много в тази страна, където съдбата ни е отредила да живеем. Не съм стара мома, нито вдовица, нито разведена, живея в неопределеното пространство на „разделилите се със съпруга си“, където се озовават злочестите жени, предпочели да понесат присъдата на обществото пред живота с мъж, когото не обичат. А и как иначе би могло да бъде в Чили, където бракът е вечен и неумолим? Понякога, в някоя от онези възхитителни утрини, когато тялото на моя любим и моето, влажни от пот и лениво отпуснати в споделения сън, още лежат в онова полусъзнателно състояние на всепроникваща нежност, щастливи и доверчиви като заспали деца, се изкушаваме да говорим как ще се оженим и ще заминем някъде, в Съединените щати например, където има толкова място и никой не ни познава, за да заживеем заедно като всяка нормална двойка, ала после слънцето, напекло в прозореца, ни събужда и ние не споменаваме повече за това, защото знаем, че няма да можем да живеем другаде, освен в това Чили на геологически катаклизми и човешки несъвършенства, но и на сурови вулкани и заснежени върхове, на вековечни езера, осеяни с изумруди, на пенливи реки и дъхави гори — страна, издължена като лента, отечество на бедни и все още чистосърдечни хора въпреки многобройните злоупотреби от всякакъв вид, на които са били подлагани. Нито то може да си отиде, нито аз ще се изморя да го снимам. Бих искала да имам деца, не отричам, но най-сетне се примирих с мисълта, че никога няма да стана майка — не съм безплодна, плодовита съм в друг смисъл. Нивеа дел Валие смята, че хората не се определят според възпроизводителната им способност — звучи иронично точно в нейните уста, тъй като тя е родила над дузина деца на този свят. Но тук не е мястото да говоря за мен, нито за моя любим, а за събитията, които са ме направили такава. Разбирам, че записвайки моите спомени, върша предателство спрямо други хора, но това е неизбежно. „Помни, че мръсните ризи не се излагат на показ“, повтаря Северо дел Валие, който, като всички нас, е израснал с тази повеля. „Пиши честно и не се притеснявай за чувствата на другите, защото, каквото и да напишеш, ще те мразят“, ме съветва от своя страна Нивеа. И така, да продължим.

Безсилна да надвия кошмара си, поне се опитвам да извлека полза от него. Забелязала съм, че след неспокойна нощ съм някак замаяна и същевременно с изострена чувствителност — най-благодатното състояние за творчество. Най-хубавите си снимки съм направила в такива дни, когато единственото ми желание е да се скрия под масата както в първите дни от живота ми в дома на баба Паулина. Сънят с децата в черни пижами ме отведе до фотографията — сигурна съм в това. Когато Северо дел Валие ми подари фотоапарат, първото нещо, което ми хрумна, бе, че ако успеех да снимам моите демони, щях да съм способна и да ги сразя. На тринайсет години направих много опити в тази насока. Изобретих сложни системи от колелца и шнурове с цел да се задейства апаратът, докато аз спя, ала накрая приех очевидното: тези зловещи създания бяха недосегаеми за напредъка на техниката. Наблюдаван със задълбочено внимание, и най-обикновеният предмет или тяло се превръщат в нещо свято. Фотоапаратът е способен да разкрие тайни, които невъоръженото око или умът не успяват да доловят, всичко е преходно, с изключение на това, което е запечатано в кадър. Фотографията е упражнение на способността за наблюдение, а резултатът е винаги въпрос на късмет — сред десетките хиляди негативи, издули няколко кашона в моето студио, има съвсем малко с изключителна стойност. Вуйчо ми Лъки Циен би почувствал разочарование, ако узнаеше, че неговият дъх ми е донесъл толкова малко късмет в работата. Фотоапаратът е прост уред, дори и човек без дарба е в състояние да работи с него; предизвикателството се състои в това: с апарата да се създаде онова съчетание от истина и красота, наречено изкуство. Това дирене е преди всичко духовно. Аз търся истина и красота в прозрачността на есенен лист, в съвършените очертания на някоя раковина на плажа, в извивките на женския гръб, в тъканта на стар дървесен ствол, но също и в други, изплъзващи ни се проявления на действителността. Понякога, докато проявявам някоя сцена в тъмната стаичка, се разкрива душата на даден човек, чувствата от някое събитие или пък изначалната същност на някой предмет — тогава благодарност избликва от гърдите ми и аз давам воля на сълзите си, неспособна да устоя. Ето, към такова проявление се стреми моят занаят.