Исабел Алиенде
Портрет в сепия (2)

— Победата ми не продължи дълго — призна пред мен Паулина много години по-късно, когато аз настоях да я фотографирам и да разбера всички подробности около леглото. — Шегата се обърна срещу мен. Смятах, че ще се подиграват на Фелисиано, но се присмяха на мен. Прецених грешно хората. Кой би могъл да допусне такава наглост? В онези времена Сан Франсиско беше истински кошер от корумпирани политици, бандити и жени с непристойно поведение.

— Не им е харесало предизвикателството — подметнах аз.

— Не. Очаква се, че жените трябва да пазим доброто име на съпруга си, колкото и безсрамен да е той.

— Съпругът ви не е бил безсрамник — възразих.

— Не, но вършеше глупости. Във всеки случай не се разкайвам за прословутото легло, спах в него в продължение на четирийсет години.

— Какво направи мъжът ви, като разбра, че е разкрит?

— Възмути се, че докато страната проливала кръв в Гражданската война, аз съм купувала мебели от потомците на Калигула. И, естествено, отрече всичко. Никой, дори и най-големият глупак, не признава, че е изневерил, ако ще и под юргана да го хванат.

— От личен опит ли го знаете?

— Де да беше така, Аурора! — възкликна Паулина дел Валие с недвусмислен копнеж в гласа.

На първата снимка, която й направих, когато бях на тринайсет години, Паулина е в митологичното легло, облегната на възглавници от бродиран сатен, с дантелена нощница и половин кило накити по себе си. Такава я виждах много пъти и такава бих искала да я видя в смъртта й, но тя пожела да легне в гроба с тъжните одежди на кармелитка и заръча в продължение на няколко години да се отслужват заупокойни молитви за душата й. „Достатъчно скандализирах дотук, време е да преклоня глава“, бе обяснението, което даде, преди да потъне в ледената меланхолия на последните си дни. Пред наближаващия край тя изпита страх. Нареди да преместят леглото в мазето и да поставят на негово място дървен нар с рогозка от конска грива, където да издъхнела без лукс след толкова разточителство, та дано Свети Петър задраска миналото и я заведе на нова страница в книгата на греховете. Страхът при все това не бе достатъчен, за да я накара да се раздели и с другите си материални блага и до последния си дъх тя не изпусна юздите на своята финансова империя, вече доста орязана в онези времена. От нейната неустрашимост на младини бе останало много малко в края на живота й; дори иронията й я напускаше, но баба ми сама бе създала своята легенда и никаква рогозка от конска грива, нито облекло на кармелитка не можеха да я помрачат. Флорентинското легло, което тя си бе доставила удоволствието да разходи из главните улици на града, за да накаже мъжа си, бе един от миговете й на тържество. По онова време семейството живеело в Сан Франсиско със сменено име — Крос — тъй като няма американец, способен да произнесе звучното Родригес де Санта Крус и дел Валие, което е много жалко, защото това автентично фамилно име съхранява отколешен отглас от Инквизицията. Неотдавна се били преместили в квартала Ноб Хил, където издигнали ослепителна по размери и богатство къща, една от най-заможните в града, довела до лудост няколко архитекти съперници, които те наемали и освобождавали един след друг. Семейството не натрупало състоянието си по време на треската за злато от 1849 г., както твърдял Фелисиано, а благодарение на възхитителния предприемачески дух на неговата съпруга, на която хрумнало да пренасят пресни продукти от Чили до Калифорния върху ложе от антарктически лед. В онези смутни времена една праскова струвала една златна унция и баба ми съумяла да извлече изгода от обстоятелствата. Начинанието процъфтявало и скоро те станали собственици на флотилия от кораби, плаващи от Валпараисо до Сан Франсиско и обратно, които през първата година се връщали в Чили празни, но впоследствие започнали да пренасят калифорнийско брашно. Така разорили няколко чилийски земеделци, сред които и бащата на Паулина, страховития Агустин дел Валие, чието брашно червясало в складовете, тъй като не можело да конкурира финото бяло брашно на янките. От ярост черният му дроб също изгнил. В края на треската злато хиляди авантюристи се завърнали по родните си места по-бедни, отколкото тръгнали, и изгубили здравето и душата си в преследване на една мечта. По Паулина и Фелисиано натрупали състояние. Издигнали се до висшите кръгове на обществото в Сан Франсиско въпреки почти непреодолимата пречка, която представлявал испанският им акцент. „В Калифорния всички са новобогаташи без потекло, докато нашето родословно дърво тръгва още от Кръстоносните походи“, повтаряла Паулина в онези времена, преди още да се била признала за победена и да се била завърнала в Чили. Все пак благородническите титли и банковите сметки не били единственото нещо, което им отворило вратите, заслуга имал и дружелюбният нрав на Фелисиано, който се сприятелил с най-първите хора в града. Затова пък с жена му трудно се общувало поради нейната надменност, остър език, непочтителност и незачитане на другите. За да бъдем по-ясни, Паулина и досега вдъхва първоначално едно смесено усещане за изумление и страх, каквото би породила една игуана например, и чак когато я опознае по-отблизо, човек си дава сметка за нейната чувствителност. През 1862 г. тя тласнала мъжа си в търговска операция, свързана с трансконтиненталната железница, от която окончателно забогатели. Не разбирам откъде у тази госпожа се е пръкнал такъв усет към търговските дела. Произхождаща от семейство на тесногръди и ограничени чилийски земевладелци, тя получила възпитанието си между стените на своя бащин дом във Валпараисо, отброявайки молитви на броеницата и бродирайки, тъй като баща й вярвал, че неграмотността гарантира подчинението на жените и на бедните. Бе получила оскъдна представа за най-първичните умения по писане и смятане, но не бе прочела нито една книга в живота си и събираше на пръсти — презираше действието изваждане, — ала всичко, което докоснеха ръцете й, се превръщаше в пари. Ако не бяха безразсъдните й синове и роднини, тя можеше да си отиде от този свят с блясъка на императрица. През онези дни се строяла железницата, която щяла да свърже източните със западните американски щати. Докато всички влагали парите си в акции на двете компании и се обзалагали коя щяла да построи линията по-бързо, баба ми, безразлична към тази лекомислена надпревара, разгънала една карта на масата в трапезарията и се заела да изучи с търпението на топограф бъдещото трасе на влака заедно с местностите, където имало вода в изобилие. Много преди изпълнителните китайски работници, наети за строежа, да забият последния болт, съединяващ железопътната линия Промотори, в щата Юта, и преди първият локомотив да прекоси континента с оглушително тракане на желязо, вулканичен пушек и пищене като при корабокрушение, баба ми убедила мъжа си да купи земи в местата, отбелязани от нея с червено мастило на картата.

— Там ще построят селища, тъй като има вода и във всяко едно от тях ние ще отворим магазин — обяснила тя.

— Но това са много пари — възкликнал Фелисиано изплашен.

— Вземи назаем, затова са банките. Защо да рискуваме с наши пари, щом можем да разполагаме с чуждите? — отвърнала Паулина, както винаги с готов аргумент в такива случаи.

И точно когато били заети да преговарят с банките и да купуват земи из половината територия на страната, гръмнал скандалът с любовницата. Била актриса и се казвала Аманда Лоуъл: апетитна шотландка с плът като мляко, очи като спанак и вкус на праскова според твърденията на тези, които я били опитвали. Пеела и танцувала непохватно, но с жар, играела в безвкусни комедии и развличала гостите на празненства на магнати. Имала смок от Панама — дълъг, дебел и кротък, но с вид, който карал всички да настръхват; увивал се около тялото й по време на нейните екзотични танци и нито веднъж не показал злонамереност, докато в една злочеста нощ тя не се появила с диадема от пера в косите си и животното, вземайки прическата й за заблуден папагал, едва не удушило господарката си в своето усилие да погълне въображаемата птица. Хубавата Лоуъл далеч не била една от хилядите „опетнени гълъбици“ в галантния живот на Калифорния. Тя била високомерна куртизанка, чието благоволение не се спечелвало само с пари, но и с добри обноски и чар. Благодарение на щедростта на своите благодетели живеела охолно и дори й оставали средства да поддържа тълпа бездарни артисти; била обречена да умре в бедност, защото разходвала колкото цяла държава, а остатъка подарявала. В разцвета на младостта си разстройвала уличното движение с грациозната си походка и своята червена, неукротима като лъвска грива коса. Слабостта й към скандалите обаче я проваляла: в неочакван изблик била способна да срине в калта всяко добро име и семейство. Това подействало като допълнителна примамка за Фелисиано, който носел сърце на корсар, и мисълта да си поиграе с огъня го изкушила толкова, колкото пищните бедра на въпросната Лоуъл. Настанил я в апартамент в самия център, но никога не се явявал на публични места с нея, защото прекрасно познавал характера на съпругата си, която веднъж в пристъп на ревност нарязала крачолите и ръкавите на всичките му костюми и ги захвърлила пред вратата на кабинета му. За мъж, елегантен като него, който поръчвал дрехите си при шивача на принц Албърт в Лондон, това представлявало смъртен удар.

В Сан Франсиско, който бил град на мъжете, съпругата по правило последна научавала за брачната изневяра, но в конкретния случай самата Лоуъл се погрижила за това. Едва запътил се към вратата поредният благодетел, тя издълбавала черта на колоните на леглото си — по една за всеки приет любовник. Тя била колекционер; мъжете не я интересували заради особените си достойнства, а заради броя на чертите и стремежът й бил да задмине мита за изумителната Лола Монтес, ирландска куртизанка, която бе минала през Сан Франсиско като някакво дихание по време на треската за злато. Мълвата за чертите на Лоуъл се предавала от уста на уста и господата се надпреварвали да я посещават както заради прелестите й на хубавица, която мнозина вече познавали в библейско облекло, така и заради тръпката да легнат с държанката на един от първенците в града. Новината стигнала до Паулина дел Валие, след като вече била обиколила цяла Калифорния.

— Най-унизителното е, че таза пачавра ти слага рога и цял свят злорадства, че мъжът ми е скопен петел! — наругала съпруга си Паулина с цветистия език, който използвала в подобни случаи.

Фелисиано Родригес де Санта Крус дори не подозирал за колекционерската страст на любимата си и жестокото разкритие едва не го убило. Той изобщо не предполагал, че приятели, познати и други, на които бил правил огромни услуги, се подигравали по този начин с него. Ала той ни най-малко не обвинил любимата си, защото с примирение приемал непостоянството на нежния пол — създания, даряващи наслада, но без морални задръжки и винаги готови да се поддадат на изкушението. Докато жените били свързани със земята, с хумуса, с кръвта и с функциите на тялото, мъжете били предопределени за героични дела, за велики идеи и за — при все че това не бил неговият случай — святост. Хванат натясно от жена си, той опитал да се защити, доколкото можел, и използвал един миг на затишие, за да й натякне за резето, с което залоствала вратата на спалнята си. Нима смятала, че мъж като него ще живее във въздържание? Вината била изцяло нейна, тъй като тя го била отблъснала, добавил. Това за резето било вярно. Паулина се била отказала от плътските лудории не поради липса на желание, както ми изповяда четирийсет години по-късно, а от свенливост. Отвращавало я собственото й отражение в огледалото и решила, че всеки мъж би изпитал същото при вида на голотата й. Спомняше си с точност мига, в който осъзнала, че тялото й се превръща в неин враг. Няколко години преди събитията, за които разказвам, Фелисиано се върнал от дълго пътуване по служба в Чили, хванал я през кръста и с обичайното си непомрачимо настроение понечил да я вдигне, за да я занесе на леглото, но не успял да я помръдне.

— По дяволите, Паулина! Камъни ли криеш под роклята си? — се пошегувал.

— Това е сланина — тъжно въздъхнала тя.

— Покажи ми я!

— В никакъв случай. Отсега нататък ще идваш в стаята ми само нощем и на изгасена лампа.

Известно време те, които се били обичали дотогава без свян, се любели на тъмно. Паулина останала непреклонна пред молбите и протестите на съпруга си, който така и не се примирил с факта, че трябвало да я достига под купища плат в мрака на стаята и да я целува набързо като мисионер, докато тя му държала ръцете, за да не опипва месата й. Това боричкане ги оставяло без сили и с нерви, готови всеки момент да се скъсат. Накрая, използвайки пренасянето в новия дом в Ноб Хил, Паулина настанила мъжа си в противоположния край на къщата и залостила вратата на спалнята си. Неприязънта към собственото й тяло била по-силна от влечението, което изпитвала към съпруга си. Вратът й се губел в двойната брадичка, гърдите и изпъкналият корем се сливали във внушителна заобленост като на висш църковен сановник, краката й не я удържали права повече от няколко минути; не смогвала да се облече сама, нито да си закопчае обувките. Но издокарана в копринените си рокли и нагиздена с великолепните бижута, които обичайно носеше, тя представляваше величествена гледка. Най-голямото й притеснение беше потта, събираща се в гънките на надиплената й плът, и често ме питаше шепнешком дали не мирише лошо, ала аз нито веднъж не усетих у нея друг аромат, освен на тоалетна вода от гардении и на талк. Противник на разпространеното в онези времена вярване, че водата и сапунът увреждат бронхите, тя киснеше с часове в своята вана от емайлирано желязо, където отново се усещаше лека както на младини. Когато се влюбила във Фелисиано, той бил красив и амбициозен млад мъж, собственик на сребърни мини в северните райони на Чили, с любовта си предизвикала гнева на своя баща, Агустин дел Валие, който се споменава в текстовете по история на Чили като основател на малка и посредствена ултраконсервативна партия, разпаднала се преди повече от две десетилетия, но възраждаща се от време на време, подобно на проскубан и окаян феникс. Силната любов към Фелисиано й бе вдъхнала сила да му забрани достъпа до спалнята си на възраст, когато тялото й жадувало за прегръдки повече от всякога. За разлика от нея съпругът й остарявал с очарование. Косата му посивявала, но той си оставал същият пламенен мъжага, веселяк и луда глава. Паулина харесвала простонародната жилка в него, пленявала я мисълта, че този господин с достолепно звучаща фамилия произхождал от сефарадски евреи и че под копринените му ризи с избродирани инициали се виждала татуировка на изпаднал човек, с която се сдобил на пристанището по време на едно напиване. Копнеела отново да чуе неприличните слова, които й шептял, когато все още лудували в леглото на запалена лампа, и би дала всичко, за да заспи още веднъж облегнала глава на синия дракон, гравиран с вечно мастило върху рамото на мъжа й. За миг не й минавало през ума, че и той желаел същото. За Фелисиано тя си останала дръзката годеница, с която избягал на младини, единствената жена, на която се възхищавал и от която се страхувал. Мисля си, че те двамата никога не бяха престанали да се обичат, въпреки ураганната мощ на техните разправии, от които всички в къщата се разтрепервали. Прегръдките, които преди им доставяли толкова щастие, се превърнали в битки и дългите примирия се редували с паметни отмъщения, като това с флорентинското легло например, но нито едно оскърбление не разрушило тяхната връзка и до самия край, когато той издъхнал от смъртоносен апоплектичен удар, те останали свързани в завидното съучастничество на двойка хитри комбинатори.