Метаданни
Данни
- Серия
- Дъщеря на съдбата (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Retrato en sepia, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод от испански
- Маня Костова, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 14 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Исабел Алиенде
Заглавие: Портрет в сепия
Преводач: Маня Костова
Година на превод: 2004
Език, от който е преведено: Испански
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2004
Тип: Роман
Националност: Испанска
ISBN: 954-529-306-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2849
История
- — Добавяне
След като капитан Джон Съмърс се увери, че митологичното легло е в каретата и че кочияшът е разбрал инструкциите, той пое пеша към Китайския квартал, както правеше при всяко идване в Сан Франсиско. Този път обаче силите му не стигнаха и след две преки трябваше да наеме кола. Качи се, каза адреса и се отпусна задъхан на седалката. Оплакванията се бяха появили преди една година, но през последната седмица се бяха изострили: краката едва го държаха, прималяваше му, трябваше непрекъснато да се бори с желанието да се отдаде на набъбващото безразличие, което завладяваше душата му. Сестра му Роуз първа бе забелязала, че нещо не е в ред, още преди той да усети болката. Мислеше за нея с усмивка: тя беше най-близкият и най-обичан от него човек, пътеводната звезда в неговото изпълнено със странствания съществуване; по-истинска в обичта си, отколкото дъщеря му Елайза или която и да е от жените, които бе държал в прегръдките си през почивките между дългите пътувания от пристанище в пристанище.
Роуз Съмърс бе прекарала младостта си в Чили при по-големия им брат Джереми, но след неговата смърт се бе върнала в Англия, за да изживее старините си на родна земя. Живееше в Лондон, в малка къща на няколко преки от театрите и операта, в малко западнал квартал, където можеше да задоволява особените си прищевки. Вече не бе изрядната икономка на брат си Джереми и нищо не я спираше да даде свобода на своите ексцентрични наклонности. Обличаше се като изпаднала актриса и отиваше да пие чай в „Савой“ или пък се предрешваше като руска графиня, за да разходи кучето си. Беше приятелка на просяци и улични музиканти, пръскаше парите си за дреболии и милостиня. „Нищо не дава такава свобода, както възрастта“, казваше, докато щастливо броеше бръчките си. „Не е възрастта, сестричке, а охолството, което ти си осигури с твоето перо“, отвръщаше Джон Съмърс. Тази достолепна стара мома с побелели коси бе натрупала известно състояние от писане на порнографски романи. По ирония на съдбата, мислеше капитанът, точно сега, когато Роуз нямаше защо да се крие както когато живееше под закрилата на брат си Джереми, тя бе престанала да съчинява еротични историйки и се бе посветила на писането на любовни романи, които бълваше с шеметна скорост и които й носеха небивал успех. Нямаше жена, чийто роден език да е английският, включително и кралица Виктория, която да не бе прочела поне един от нежните романи на Лейди Роуз Съмърс. Почетната титла само бе узаконила един статут, който Роуз бе завоювала с щурм още преди години. Ако кралица Виктория подозираше, че любимата й авторка, която лично бе удостоила с честта да направи Лейди носи отговорността за една обширна колекция от непристойна литература с подписа на „Анонимната Дама“, би изпаднала в несвяст. Капитанът смяташе, че порнографията е прекрасно нещо, но че любовните романи са боклук. В продължение на години се занимаваше с публикуването и разпространението на забранените романи, които Роуз пишеше под носа на големия си брат, който си отиде от този свят убеден, че сестра му е една добродетелна госпожица, чиято единствена мисия бе да се грижи да направи живота му щастлив. „Пази се, Джон, не можеш да ме оставиш сама на тази земя. Слабееш и не ми харесва цветът на лицето ти“, му бе повтаряла всеки ден Роуз, докато й беше гостувал в Лондон. Оттогава някаква неумолима метаморфоза го изсушаваше и сбръчкваше като гущер.
Дао Циен току-що бе извадил акупунктурните игли от ушите и ръцете на един пациент, когато помощникът му го уведоми, че тъстът му е дошъл, Джун и — Лечителят — грижливо постави златните игли в чист спирт, изми ръцете си в един леген, облече си сакото и излезе да посрещне госта, изненадан, че Елайза не го бе предупредила за пристигането на баща си. Всяко посещение на капитан Съмърс предизвикваше вълнение. Семейството го чакаше с нетърпение и особено децата, които ненаситно се радваха на екзотичните подаръци и слушаха разказите на своя внушителен дядо за морски чудовища и малайзийски пирати. Висок, широкоплещест, с изпечено от солта на световните морета лице, с непокорна брада, гръмогласен и с невинни като на бебе сини очи, капитанът представляваше монументална фигура в синята си униформа, но човекът, когото Дао Циен видя седнал в едно от креслата в клиниката, се бе смалил до неузнаваемост. Той поздрави тъста си с уважение, тъй като не бе изгубил навика си да му се кланя според китайския обичай. Запознал се бе с Джон Съмърс като младеж, докато работеше като готвач на неговия кораб. „Ще ме наричаш господине, ясно ли е, китаецо?“ — му бе наредил капитанът при онази първа среща. „Тогава и двамата имахме черна коса“, помисли си Дао Циен и усети мъчително пробождане при вида на близката смърт. Англичанинът се изправи с усилие, протегна му ръка и го обхвана в лека прегръдка. Лечителят осъзна, че сега той беше по-високият и по-тежкият от двамата.
— Елайза знае ли, че пристигате днес, господине? — го попита.
— Не. Ти и аз трябва да разговаряме насаме, Дао. Аз умирам.
Лечителят от един поглед бе разбрал това. Без да продума, го заведе в кабинета и му помогна да се съблече и да легне. Без дрехи, тъстът представляваше тъжна гледка: груба и съсухрена кожа с жълтеникав оттенък, пожълтели нокти, зачервени очи, подут корем, Дао го прегледа и след това премери пулса му в китките, на врата и глезените, за да потвърди това, което вече бе разбрал.
— Черният ви дроб е разрушен, господине. Още ли пиете?
— Не можеш да искаш от мен да се откажа от нещо, което съм правил цял живот, Дао. Нима вярваш, че човек е способен да издържи на моряшкия занаят без някоя и друга чашка от време на време?
Дао Циен се усмихна. Англичанинът пресушаваше по половин бутилка джин в обикновените дни и по цяла, когато имаше някакъв тъжен или празничен повод, без това да му се отразяваше ни най-малко — дори не миришеше на алкохол, тъй като силният долнокачествен тютюн се бе просмукал дрехите и в дъха му.
— Освен това вече е късно да се разкайвам, нали? — добави Джон Съмърс.
— Може да поживеете повече и в по-добро здраве, ако престанете да пиете. Защо не си вземете почивка? Елате да ни погостувате за известно време. Елайза и аз ще се грижим за вас, докато се възстановите — предложи лечителят, без да го гледа, за да скрие вълнението си. Както толкова пъти се бе случвало в лекарската му практика, трябваше да се бори с усещането за ужасно безсилие, което го връхлиташе, когато осъзнаваше колко оскъдни бяха възможностите на неговата наука и колко безгранично бе човешкото страдание.
— Как ви хрумна, че доброволно ще се предам в ръцете на Елайза, за да ме обрече на въздържание? Колко ми остава, Дао? — попита Джон Съмърс.
— Не мога да кажа със сигурност. Трябва да потърся и друго мнение.
— Твоето мнение е единственото, което уважавам. Откакто ми извади безболезнено зъб на средата на пътя между Индонезия и Африка, друг лекар не ме е докосвал с проклетите си ръце. Колко време мина оттогава?
— Около петнайсет години. Благодаря ви за доверието, господине.
— Само петнайсет години? Защо ми се струва, че се познаваме цял живот?
— Може би се познаваме от предишно съществуване.
— Прераждането ме изпълва с ужас, Дао. Представи си, че в следващия ми живот се случи да съм мюсюлманин. Известно ли ти е, че тези нещастни хорица не близват алкохол?
— Това със сигурност ще е вашата карма. Във всяко прераждане ни се налага да довършим това, което не сме успели да направим в предишния си живот — се пошегува Дао.
— Предпочитам християнския ад, не е толкова жесток. Добре, няма да казваме нищо на Елайза — отсече Джон Съмърс, докато се обличаше, борейки се с копчетата, които убягваха на треперещите му пръсти. — Тъй като това може да е последното ми посещение, справедливо ще бъде тя и внуците ми да ме запомнят весел и здрав. Тръгвам си спокоен, Дао, защото никой не е способен да се грижи по-добре за дъщеря ми Елайза от теб.
— Никой не би я обичал повече от мен, господине.
— Когато мен вече няма да ме има, някой ще трябва да се погрижи за сестра ми. Знаеш, че Роуз бе като майка за Елайза…
— Не се тревожете, Елайза и аз винаги ще сме край нея — увери го зетят.
— Смъртта… искам да кажа… бързо и достойно ли ще свърша? Как ще разбера, че краят настъпва?
— Когато започнете да повръщате кръв, господине — каза Дао Циен тъжно.
Това се случи три седмици по-късно насред Тихия океан, докато беше сам в капитанската каюта. Старият мореплавател едва успя да се изправи, почисти следите от повръщано, изплакна си устата, смени опръсканата с кръв риза, запали лулата си и отиде на носа на кораба, където се нагласи да погледа за последен път блещукащите в небето от черно кадифе звезди. Неколцина моряци го забелязаха и изчакаха на разстояние, снели фуражки. Като допуши лулата си, капитан Джон Съмърс прехвърли крака през борда и се отпусна безшумно в морето.