Исабел Алиенде
Портрет в сепия (24)

В онази януарска вечер войската бе готова за атака срещу столицата на Перу. След като изядоха дажбата си и развалиха лагера, те изгориха дъските, служили им за подслон, и се разделиха на три групи с намерението да щурмуват отбранителните позиции на врага изненадващо, под прикритието на гъстата мъгла.

Придвижваха се мълком, всеки понесъл тежкото бойно снаряжение на гръб и със заредена пушка, готови да нападнат „фронтално и по чилийски“, според решението на генералите, които съзнаваха, че най-силното оръжие, с което разполагаха, бяха куражът и свирепостта на опиянените от насилие войници. Северо дел Валие видя как събратята му си подават от ръка на ръка манерки, пълни с ракия и барут — истинска запалителна смес, която подпалваше червата, но разпалваше също и неукротима храброст. Бе я опитал веднъж, ала след това прекара два дни, измъчван от повръщане и главоболие и оттогава предпочиташе да влиза в боя на сухо. Безшумният вървеж в мрака на прерията му се стори безкраен въпреки кратките мигове на почивка. След полунощ огромната човешка маса спря за едночасов отдих. Възнамеряваха преди разсъмване да нанесат удар върху едно вилно селище в близост до Лима, но противоречивите заповеди и объркаността на командирите провалиха този план. Оскъдни бяха сведенията за редиците на авангарда, където битката като че ли бе започнала, затова изнемощелите войници продължиха без отдих. По примера на останалите Северо захвърли раницата, одеялото и останалото си оборудване, натъкна щика на пушката си и слепешката се втурна напред, крещейки с пълни гърди като разярен звяр, защото никой не мислеше вече да изненадва врага, а да го подплаши. Перуанците ги очакваха и едва приближили на нужното разстояние до тях, стовариха върху им оловен залп. Пушилката и прахолякът се смесиха с мъглата, затулвайки хоризонта с непробиваема завеса, а въздухът взе да натежава от страх с всеки призив на корнетите за зареждане, с ругатните и бойните крясъци, с воя на ранените, цвиленето на оседланите и на товарните животни, с рева на оръдейните изстрели. Земята беше осеяна с мини, ала чилийците напредваха с дивашкия вик „На нож!“ на уста. Северо дел Валие видя как се пръсват на парчета двама от другарите му, стъпили на мина на няколко метра от него. Не осъзна, че следващият взрив може да го засегне, нямаше време за мислене, защото първите атакуващи вече се нахвърляха върху противниковите траншеи, сгромолясваха се в окопите с натъкнати щикове и стиснали саби между зъбите, убиваха и загиваха сред потоци шуртяща кръв. Оцелелите перуанци заотстъпваха и нападателите взеха да се катерят нагоре по възвишенията, като форсираха укрепленията, разположени стъпаловидно по склоновете. Обезумял, Северо дел Валие се видя да размахва сабя и да съсича един мъж, а сетне да застрелва в упор в тила друг, който бягаше. Бяс и ужас владееха цялото му същество; както всички останали, и той се бе превърнал в звяр. Униформата му бе разкъсана и нацапана с кръв, парчета от нечии вътрешности висяха от единия му ръкав, не му беше останал глас от крясъци и проклятия, бе изгубил страх и памет, беше един автомат убиец, който раздаваше удари напосоки, завладян единствено от стремежа да се изкатери нагоре по хълма.

В седем часа сутринта, след двучасов бой, първото чилийско знаме се развя на едно от възвишенията и Северо, застанал на колене на върха, видя как множество перуански войници отстъпват в безпорядък и се озовават в двора на някакво имение, където върху им се стоварват челно изстрелите на чилийската кавалерия. За броени минути настъпи ад. Северо дел Валие, който тичаше натам, виждаше проблясването на сабите във въздуха, чуваше грохота на стрелбата и писъците от болка. Когато стигна до имението, неприятелят отново беше обърнат в бягство, преследван от чилийските части. Тогава до него стигна гласът на командира му със заповед да събере хората от своя отряд и да нападне селището. В кратката пауза за престрояване на редиците той си пое дъх; свлече се ничком, долепил чело до земята, задъхан, разтреперан, вкопчен в оръжието си. Осъзна, че да се продължава напред беше лудост, защото отрядът му сам нямаше да може да надделее над многобройните неприятелски части, укрити в къщи и постройки; щеше да се наложи да се бият за всяка къща, но задачата му не беше да мисли, а да изпълнява заповедите на висшестоящите и да превърне перуанското селище в развалини, пепел и обител на смъртта. Няколко минути по-късно тичаше начело на отряда си, а куршумите свиреха край ушите му. Влязоха в селището в две колони — по една от всяка страна на главната улица. По-голямата част от обитателите бяха избягали при вика „Чилийците идат!“, ала останалите бяха решени да се бият с каквото им попаднеше подръка — от кухненски ножове до врящо олио, което изсипваха от балконите. Отрядът на Северо имаше заповед да влиза от къща в къща, докато опразни селото; нелека задача, като се има предвид, че то беше пълно с перуански войници, укриващи се по покривите, по дърветата, зад прозорците и вратите. Гърлото на Северо бе пресъхнало, а очите му бяха възпалени и едва виждаше на един метър разстояние; сгъстен от пушек и прах, въздухът не можеше да се диша, а суматохата бе толкова голяма, че никой не знаеше какво да прави, всеки просто следваше вървящия пред него. Внезапно наоколо се изсипа град от куршуми и той разбра, че повече не може да продължава по улицата, а трябва да потърси прикритие. С удар на приклада блъсна най-близката врата и нахлу в едно жилище, размахал сабя, заслепен от рязката смяна между яркото слънце навън и полумрака в помещението. Трябваха му няколко минути да зареди пушката си, но не успя да го стори; един оглушителен вик го накара да замръзне от изненада и сетне съзря една фигура, която се бе спотайвала в ъгъла, но сега се втурваше срещу него с брадва в ръка. Успя да предпази главата си с ръце и да отдръпне тялото си назад. Брадвата светкавично се стовари върху лявото му стъпало, приковавайки го към пода. Без да разбере какво се бе случило, Северо дел Валие реагира, воден от инстинкта си, с цялата тежест на своето тяло натисна пушката си с натъкнат щик и промуши нападателя в корема, а сетне издърпа щика нагоре с нечовешко усилие. Струя кръв го опръска право в лицето. Тогава разбра, че неприятелят е девойка. Беше я разрязал по средата и тя, свлечена на колене, придържаше вътрешностите, които започнаха да се изсипват на дъсчения под. Очите на двамата се кръстосаха в безкраен поглед — учудени, те се запитаха в безмълвието на този безконечен миг кои бяха, защо воюваха един срещу друг, защо проливаха кръвта си, защо трябваше да умрат. Северо понечи да я подхване, ала не можа да помръдне и за пръв път усети ужасната болка в стъпалото, която като огнен език пълзеше от крака му към гърдите. В този миг друг чилийски войник нахълта в къщата, с един поглед прецени обстановката и без колебание стреля в упор срещу жената, която и без това вече бе мъртва, сетне хвана брадвата и като я дръпна с все сила, освободи Северо. „Хайде, лейтенанте, да се махаме оттук, артилерията всеки момент ще открие стрелба!“, подкани го той, но Северо губеше много кръв, изпадаше в несвяст, после идваше на себе си за няколко мига и сетне отново пропадаше в мрак. Войникът пъхна гърлото на манерката си в устата му и го застави да изпие голяма глътка от запалителното питие, сетне пристегна крака му с кърпа под коляното, за да спре кръвта, метна ранения на гръб и го изнесе от къщата, като го влачеше. Навън му помогнаха още ръце и четирийсет минути по-късно, докато стрелбата на чилийската артилерия сриваше тихото летовническо селище, оставяйки на мястото му развалини, Северо лежеше в двора на лазарета заедно със стотици посечени тела и хиляди ранени сред локви кръв, измъчвани от мухите, очаквайки да дойде смъртта или някакво чудо да ги спаси. Болката и страхът го замайваха, на моменти потъваше в милостива безпаметност, а щом се свестеше, виждаше как небето над него отново почернява. Жарката топлина през деня отстъпи място на влажния хлад на гъстата мъгла каманчака, която обгърна нощта в плътния си плащ. Когато идваше на себе си, той си спомняше молитвите, научени в детството, и се молеше смъртта да дойде бързо, а образът на Нивеа му се явяваше като ангел, струваше му се, че я вижда надвесена над него — подкрепя го, изтрива челото му с мокра кърпа и мълви нежни слова. Повтаряше името на Нивеа и без глас умоляваше за чаша вода.