Исабел Алиенде
Портрет в сепия (36)

Вестите, свързани с революцията, минаваха през строгата цензура на правителството, но въпреки това всичко ставаше публично достояние още преди да се е случило. Узнахме за заговора от един от по-големите ни братовчеди, който тайно се промъкна вкъщи, придружен от някакъв селянин от имението, който беше едновременно прислужник и телохранител. След вечеря той се затвори задълго в кабинета с Фредерик Уилямс и баба ми, докато в един ъгъл аз се преструвах, че чета, без да изпускам и думичка от разговора им. Братовчед ми бе русоляв и напет момък с къдрици и очи като на момиче; бе буен и приветлив. Отраснал на село, беше ловък в обяздването на коне, само това си спомням за него. Обясни, че група младежи, сред които и той самият, възнамерявали да вдигнат във въздуха няколко моста, за да подразнят правителството.

— В чия глава се пръкна тази блестяща идея? Имате ли си водач? — заинтересува се с присмех баба ми.

— Още си нямаме, като се съберем, ще изберем.

— Колко сте, синко?

— Стотина, ала не зная колко ще дойдат. Не всички знаят за какво ги викаме, сетне ще им кажем, за по-голяма сигурност, нали разбирате, лельо?

— Разбирам. Всички ли са господарски синчета като теб? — осведоми се все по-разтревожена баба ми.

— Има занаятчии, работници, селски хора и също някои от приятелите ми.

— С какво оръжие разполагате? — попита Фредерик Уилямс.

— Саби, ножове и като че ли няколко карабини. Ще трябва да намерим барут, естествено.

— Това ми се струва… — избухна баба ми.

Заеха се да го разубеждават и той ги изслуша с престорено търпение, но явно решението бе взето и беше късно за промяна на намеренията. Тръгна си с една торба, в която се мъдреха няколко огнестрелни оръжия от колекцията на Фредерик Уилямс. Два дни по-късно научихме какво се бе случило с конспираторите на няколко километра от Сантяго. През целия ден бунтовниците пристигали един след друг в къщурката на един кравар, смятайки, че там са в безопасност, обсъждали с часове, но предвид недостатъчното оръжие и калпавия план, дето издишал отвсякъде, решили да отменят замисленото и да се повеселят през нощта, а на другия ден да си тръгнат кой откъдето бил дошъл. Не подозирали, че някой ги бил предал. В четири часа призори връхлетели деветдесет кавалеристи и четирийсет пехотинци от правителствените войски и провели такава умела и сполучлива маневра, че обкръжените били лишени от възможност за отбрана и се предали. Били уверени, че са в безопасност, защото още не били извършили нищо престъпно, като се изключи това, че се били събрали без позволение. Подполковникът начело на отряда си изгубил ума в бъркотията и заслепен от гняв, повалил първия пленник и го направил на решето с куршуми и с шика си; после избрал напосоки още осмина и ги разстрелял в гръб; така продължили с побои и сеч, докато накрая осъмнали с шестнайсет раздробени тела. Подполковникът отворил избите на имението, а сетне предал селянките на пияната и окуражена от своята ненаказуемост паплач. Подпалили къщата, а управителят измъчвали така зверски, че трябвало да го застрелят седнал, понеже не можел да се държи на краката си. Междувременно идвали нареждания от Сантяго, после ги отменяли, но чакането не уталожило духовете на обезумялата войнишка сган, а разпалило още повече треската на насилието. На другия ден, след безкрайни часове на сатанински изстъпления, пристигнала заповед, собственоръчно подписана от един генерал. „Всички незабавно да бъдат екзекутирани!“ Така и сторили. Нахвърляли труповете в пет каруци с намерението да ги заровят в общ гроб, но се вдигнала такава врява, че накрая ги дали на семействата им.

Привечер донесоха тялото на братовчед ми, което баба бе изискала, използвайки положението и влиянието си. Беше увит в окървавено одеяло; положиха го внимателно в една стая, за да го пооправят малко, преди да го видят майка му и сестрите му. Скрита на стълбите, видях как пристигна един господин с черен сюртук и куфарче и се затвори в стаята с трупа. Слугините си шушукаха, че е опитен балсаматор, който с подходящ грим, пълнеж и губерка като на дюшекчия, щял да заличи следите от разстрела. Фредерик Уилямс и баба ми бяха превърнали златния салон в ярко осветен параклис с набързо пригоден олтар и жълти свещи във високи свещници. Когато на другата сутрин заприиждаха коли с роднини и приятели, къщата ги посрещна отрупана с цветя, а братовчед ми чист, пременен и без следа от мъченията, почиваше в красив махагонен ковчег със сребърни пирони. Облечени в строго траурно облекло, жените седяха в две редици около ковчега разплакани и отдадени на молитви, а мъжете се бяха събрали в златния салон и планираха отмъщението. Прислужничките сервираха сандвичи, като че ли бяхме на пикник, а ние, децата, облечени също в черно, си играехме на разстрели и се превивахме от смях. Докато в продължение на три дни се провеждаха бдения за братовчед ми и за някои от неговите другари по домовете им, църковните камбани непрестанно биеха на умряло за убитите младежи. Властите не дръзнаха да се намесят. Въпреки строгата цензура не остана човек в страната, който да не узна за случилото се — новината хвръкна като барутен погреб, а ужасът разтърси еднакво привържениците на правителството и революционерите. Президентът не пожела да чуе подробностите и отхвърли каквато и да било отговорност, също както по повод настъпленията от страна на други военни и на страховития Годой.

— Изтрепаха ги, без да им мигне окото, с настървение, като зверове. Та какво друго може да се очаква, кръвожадно племе сме си, и толкоз — отбеляза Нивеа по-скоро с гняв, отколкото с тъга, и заобяснява как от началото на века сме водили вече пет войни, как ние чилийците сме изглеждали безобидни и сме се славили като плашливи, на всичко сме слагали умалителни имена като например много ви моля, бихте ли ми дали чашчица водичка, но при първия сгоден случай сме се превръщали в канибали. Трябвало да си спомним откъде сме произлезли, за да проумеем свирепата жилка у нас, каза още, прадедите ни били най-войнствените и безсърдечни испански конквистадори и те единствени се престрашили да дойдат пеш до Чили с нажежени до червено от пустинното слънце доспехи, побеждавайки най-непреодолимите природни препятствия. Смесили се с арауканите^[1], дето били храбри колкото тях и единствено те на континента нивга не били покорявани. Индианците изяждали пленниците си, а техните вождове, токи, носели церемониални маски, направени от изсушената кожа на своите врагове — за предпочитане били онези с брада и мустаци, защото самите туземци били голобради. Така отмъщавали на белите, които на свой ред изгаряли индианците живи, набучвали ги на пиките си, отсичали ръцете им и им изтръгвали очите. „Стига! Забранявам ти да говориш такива варварщини пред моята внучка“, я прекъсна баба ми.

Кървавата разправа с младите затворници отприщи боевете от последната фаза на Гражданската война. През следващите дни с кораби пристигна деветхилядна революционна армия, подкрепяна от морската артилерия, която настъпи към пристанището във Валпараисо с устрем и в привиден безпорядък, подобно на орда хуни. Но в този хаос имаше ясен план, защото след няколко часа врагът бе смазан. Правителствените части загубиха по трима на всеки десет души, революционната армия завзе Валпараисо и оттам се приготви да настъпи към Сантяго и да завладее останалата част от страната. Междувременно президентът ръководеше войната от кабинета си посредством телеграфа и телефона, но съобщенията, достигащи до него, бяха неверни, а неговите заповеди се изгубваха в неясната мъглявина на радиовълните, тъй като повечето телефонистки бяха на страната на революционерите. Президентът чу вестта за поражението, докато вечеряше. Свърши невъзмутимо да се храни, сетне нареди на семейството си да потърси убежище в американската легация, взе си шала, палтото и шапката и се упъти пеш, съпроводен от свой приятел, към посолството на Аржентина, което се намираше на няколко преки от президентския дворец. Там бе потърсил закрила един от опозиционните членове на Конгреса, с когото замалко не се сблъска на вратата — единият влизаше победен, докато другият си тръгваше тържествуващ. Палачът се бе превърнал в жертва.

Революционерите влязоха в столицата, посрещнати от радостните възгласи на същата онази тълпа, която преди няколко месеца бе приветствала правителствените войски. За няколко часа жителите на Сантяго се стекоха на улиците с червени ленти на ръкавите си. Повечето празнуваха, други се криеха в очакване на най-лошото, на което бяха способни разюзданите военни и възгорделия се народ. Новите управници излязоха с призив всички да помогнат за установяването на ред и спокойствие, който тълпата изтълкува по свой начин. Бяха образувани банди с по един командир, които тръгнаха да грабят из града със списъци в ръка, на които бе посочено точното местонахождение и адрес на къщите. По-късно стана ясно, че въпросните списъци уж били изготвени от високопоставени дами, водени от злоба и чувство за мъст. Може и така да е било, но ми се струва, че Паулина дел Валие и Нивеа не бяха способни на такава низост, въпреки че изпитваха ненавист към сваленото правителство. Точно обратното — укриха в къщата няколко преследвани семейства, докато народният гняв поутихна и се възцари отново отегчителното спокойствие от времето преди революцията, по което всички бяхме закопнели. От дистанцията на времето грабежите в Сантяго изглеждат като една съвършено организирана и дори забавна акция. Начело на „комисията“ — с този евфемизъм се назоваваха бандите — вървеше командирът, дрънкаше с едно звънче и даваше заповеди: „тук можете да крадете, но не чупете нищо, момчета“, „тук запазете документите и после драснете клечката на цялата къща“, „тук взимайте де що ви е по мерак и чупете на воля“. „Комисията“ покорно изпълняваше нарежданията, а окажеха ли се стопаните вкъщи, ги поздравяваше учтиво и сетне пристъпваше към обира в шумна веселба, като празнуващи деца. Ровеха из бюрата, изсипваха книжа и лични документи и ги даваха на командира, сетне насичаха мебелите с брадви, отнасяха, което им харесаше и накрая поръсваха стените с парафин и подпалваха всичко. От стаята си в аржентинското посолство сваленият президент Балмаседа слушаше грохота на уличните размирици и след като написа политическото си завещание и изпълнен със страх, че семейството му може да заплати за всеобщата омраза, си пусна един куршум в слепоочието. Прислужничката, занесла му вечеря, последна го видя жив. В осем сутринта го намериха на леглото, напълно облечен, с глава отпусната върху окървавената възглавница. Въпросният куршум мигновено го превърна в мъченик и през следващите години той щеше да стане символ на свободата и демокрацията и да се ползва с уважението дори и на най-ожесточените си врагове. Както баба ми правилно отбеляза, Чили е страна със слаба памет. През няколкото месеца на революцията загинаха толкова чилийци, колкото през четирите години на Тихоокеанската война.

В разгара на тази бъркотия в къщата се появи Северо дел Валие. Брадясал и потънал в кал, бе дошъл да търси жена си, която не бе виждал от януари. Огромна беше изненадата му, като я видя с още две наскоро родени деца, защото покрай бурните събития около революцията тя бе забравила да му съобщи, че е бременна, когато той бе тръгнал на бой. Близначетата започваха да се поотърсват и за няколко седмици бяха добили донякъде човешки вид — вече не бяха онези сбръчкани лилави червеи от раждането си. Нивеа се хвърли на шията на мъжа си и тогава за пръв път в живота ми се удаде да стана свидетел на продължителна целувка по устата. Смутена, баба ми се опита да отвлече вниманието ми, ала не успя, и аз още помня разтърсващото въздействие, което тази целувка оказа над мен. Тя беляза началото на вулканичните промени през моето съзряване. За няколко месеца се отчуждих от самата себе си — не можех да се позная в самовглъбеното момиче, в което се превръщах, чувствах се в плен на едно разбунтувано и взискателно тяло, което растеше, утвърждаваше се, страдаше и тръпнеше. Струваше ми се, че съм просто някакво своеобразно продължение на утробата ми и си я представях като пещера, като кървава кухина, където ферментираха настроения и разцъфваше някаква непозната и страшна флора. Не можех да забравя смущаващата сцена, в която на светлината на свещи Нивеа раждаше клекнала, а коремът й с изпъкнал в средата пъп беше огромен и тя вкопчено се държеше за едни въжета, захванати за тавана. Без видима причина почвах да плача или изпадах в невъздържан гняв, или пък се събуждах толкова отпаднала, че нямах сили да стана. Сънищата с децата в черни пижами отново взеха да ме спохождат, и то по-често и по-страшни. Сънувах и някакъв нежен мъж с мирис на море, който ме прегръщаше. Събуждах се, сграбчила възглавницата, обзета от отчаяно желание някой да ме целува така, както Северо дел Валие бе целунал жена си. Потях се отвън, а отвътре направо измръзвах; вече нямах покой, за да чета или да уча, тичах из градината и обикалях като обладана от нечестивия, само и само да възпра желанието да вия; влизах с дрехите си в малкото езеро, като тъпчех лилиите и хвърлях в бяг червеноперките, с които баба ми толкова се гордееше. Скоро открих най-чувствителните места по тялото си и започнах скришом да се галя, недоумявайки защо това, което се считаше за грях, ме успокоява. Сигурно полудявам като толкова други момичета, които накрая изпадат в истерия, заключих ужасена, но ме събрах смелост да разговарям за това с баба ми. Паулина дел Валие също се променяше. Докато моето тяло разцъфваше, нейното съхнеше, попарено от тайнствена болест, за която тя с никого не говореше, дори и с лекаря, понеже беше вярна на разбирането си, че бе достатъчно да върви изправена и да не издава шумове, характерни за старици, за да държи старостта надалеч от себе си. Пълнотата я мъчеше, по краката си имаше разширени вени, боляха я костите, не и достигаше въздух и се изпускаше на капчици по малка нужда. Аз долових всички тези мъки по някои дребни признаци, които тя пазеше в строга тайна. Госпожица Матилде Пинеда сигурно много би ми помогнала в тези трудни дни на моето юношество, ала бе изчезнала напълно от живота ми, прогонена от баба. Нивеа също си тръгна с мъжа си, децата и бавачките толкова безгрижна, колкото беше когато бе дошла, и остави ужасна празнота в къщата. Имаше стаи в излишък, но липсваше живот. Без нея и децата огромната къща на баба ми заприлича на мавзолей.

Сантяго отпразнува свалянето на правителството с безкрайна поредица от шествия, празненства, танци и банкети. Баба ми не остана назад, отвори вратите на къщата си и се опита да поднови светските занимания и вечеринки. Ала самият въздух беше някак тягостен и дори прекрасната септемврийска пролет не успя да го освежи. Хилядите убити, предателствата и грабежите тегнеха еднакво в сърцата на победителите и на победените. Бяхме изпълнени със срам — Гражданската война бе една кървава оргия.