Исабел Алиенде
Портрет в сепия (40)

Бях тринайсетгодишна, когато Северо дел Валие ми подари модерен фотоапарат, който работеше с хартия вместо с онези старовремски платки и който вероятно беше един от първите, появили се в Чили. Баща ми бе починал наскоро и кошмарите толкова много ме измъчваха, че отказвах да си легна и нощем бродех из къщата като заблуден призрак, следвана неизменно от клетия Карамело, който до края си остана едно глупаво и лениво куче. Накрая баба ми Паулина се смиляваше над нас и ни пускаше в огромното си позлатено легло. Изпълваше едната половина с едрото си затоплено и парфюмирано тяло, а аз се свивах в противоположния му край, разтреперана от страх, с Карамело в краката ми. „Какво да ви правя вас двамата“, въздишаше баба ми в полусън. Това беше реторичен въпрос, тъй като нито аз, нито кучето имахме бъдеще; семейството бе единодушно, че „нищо добро не можеше да се очаква от мен“. По онова време се бе дипломирала първата жена лекар в Чили, а други бяха приети в университета. Това подсказа на Нивеа възможността и аз да последвам техния пример, па макар и само за да предизвикам семейството и цялото общество, но бе очевидно, че аз не притежавах никакви учебни заложби. Тогава Северо се появи с фотоапарата и го положи в скута ми. Беше красив „Кодак“, изпипан до последното винтче, стилен, лек, перфектен, направен за артист. Още го използвам, от тогава до сега ми е напълно верен. Нямаше друго момиче на моята възраст с такава играчка. Поех апарата с обожание и го загледах без ни най-малка представа как се работи с него. „Да видим дали ще успееш да заснемеш мрачните си кошмари“, подметна Северо дел Валие на шега, без да подозира, че в продължение на месеци това щеше да бъде единствената ми цел и че благодарение на усилието си да разгадая моя кошмар щях да се влюбя в света. Баба ми ме заведе на Оръжейния площад в студиото на дон Хуан Риберо, най-добрият фотограф в Сантяго — на вид суховато и съсухрено човече, но с великодушна и нежна душа.

— Водя ви внучката си да чиракува при вас — каза баба ми и остави един чек на масата на артиста, докато с едната си ръка аз не изпусках роклята й, а с другата стисках новичкия си фотоапарат.

Дон Хуан Риберо, който беше с половин глава по-нисък и тежеше двойно по-малко от баба ми, намести очилата на носа си, прочете внимателно цифрата на чека и сетне й го върна, като я изгледа с безкрайно презрение от глава до пети.

— Сумата не е проблем… вие определете цената — заекна баба ми.

— Не става дума за цена, а за талант, госпожо — отговори той и я поведе към вратата.

През това време аз бях успяла да хвърля един поглед наоколо. Творбите му покриваха стените от край до край — това бяха стотици портрети на хора от всички възрасти. Риберо беше фотографът любимец на висшите класи, той правеше светските хроники, но от стените на студиото ме гледаха не напудрени перуки, нито красиви дебютантки, а индианци, миньори, рибари, перачки, бедни деца, старци, многобройни жени като онези, на които баба ми помагаше със своя Дамски клуб. В студиото му бе представено многоликото и измъчено лице на Чили. Лицата от портретите дълбоко ме разтърсиха, прииска ми се да узная историята на всеки сниман човек, нещо ме притисна в гърдите, прободе ме и ме обзе непреодолимо желание да плача, но преглъщайки вълнението, аз последвах баба ми с високо вдигната глава. В колата тя се опита да ме утеши: не бивало да се безпокоя, каза, щели сме да намерим друг човек, който да ме научи да работя с апарата, фотографи имало под път и над път, какво си въобразявал този долен дрипльо, та й говорел с такъв арогантен тон на нея, Паулина дел Валие. И продължи в същия дух, но аз не я слушах, защото реших, че точно дон Хуан Риберо и никой друг ще бъде моят учител. На другия ден се измъкнах от къщи, преди баба ми да е станала, казах на кочияша да ме закара в студиото и заех позиция на улицата, готова да чакам цяла вечност, ако се наложи. Дон Хуан Риберо пристигна към единайсет сутринта, завари ме на вратата на студиото си и ми нареди да си вървя вкъщи. Бях срамежлива тогава — и сега съм си същата — и много горда, не бях научена да се моля, защото от раждането ми ме бяха глезили като царкиня, ала решимостта ми трябва да е била много голяма. Не се помръднах. След няколко часа фотографът излезе, хвърли ми гневен поглед и пое надолу по улицата. Като се върна от обяд, ме завари отново закована на същото място, притиснала апарата до гърдите си. „Добре де — промърмори победен, — но ви предупреждавам, девойче, че по никакъв начин няма да сте привилегирована със специално отношение. Който дойде тук, се подчинява безропотно и учи бързо, разбрано ли е?“ Кимнах утвърдително с глава, защото бях онемяла. Баба ми, майстор в сделките, прие благосклонно фотографската ми страст, при условие че щях да посвещавам не по-малко време и на учебните предмети, които по онова време бяха задължителни в мъжките колежи, включително латински и теология, понеже по нейно мнение това, което ми липсваше, не бяха умствени възможности, а дисциплина.

— Защо не ме запишете в държавно училище? — я помолих, заинтригувана от слуховете около светското девическо образование, което всяваше страх у лелите ми.

— Те не са за момичета от нашата класа и никога не ще позволя да влезеш там — отсече баба ми.

Така че отново се занизаха преподаватели вкъщи — някои от тях бяха свещеници, които с удоволствие ми преподаваха, защото в отплата получаваха тлъсти дарения от баба ми за техните братства. Бях късметлийка — общо взето, се отнасяха снизходително с мен, тъй като никой не очакваше да възприемам толкова, колкото едно момче. Затова пък дон Хуан Риберо изискваше от мен много повече, понеже вярваше, че една жена трябва да полага хилядократно повече усилия от един мъж, за да си извоюва име в интелектуалния и артистичния свят. На него дължа всичките си познания във фотографията — от избора на лещи до трудоемкия процес на проявяването и промиването — никога не съм имала друг учител. Когато две години по-късно напуснах студиото му, бяхме станали приятели. Сега е на седемдесет и четири години и от няколко години насам вече не работи, защото изгуби зрението си, но още продължава да ме напътства в колебливите ми стъпки и да ми помага. Сериозност — това е неговият девиз. Животът е неговата страст и слепотата не му пречи както и преди да наблюдава света. Осени го своеобразна проницателност. Така, както други слепци си имат някого да им чете, той има хора, дето наблюдават и му разказват. Неговите ученици, приятелите и децата му го посещават всеки ден и се редуват да му описват какво са видели — някой пейзаж, сцена, лице или пък игра на светлосенки. Всички те са длъжни да овладеят до съвършенство изкуството на наблюдението, за да могат да отговарят на изчерпателния разпит на дон Хуан Риберо. Така животът им се променя, не им е дадено повече безгрижно да се реят по света, защото трябва да гледат с очите на учителя. Аз също често го посещавам. Посреща ме във вечния полумрак на своя апартамент на Улицата на Монахините, седнал в креслото си срещу прозореца, с котка на коленете, всякога гостоприемен и мъдър. Осведомявам го за последните открития в областта на фотографията, описвам му в подробности всяка картина от книгите, които си поръчвам от Ню Йорк и Париж, обсъждам с него съмненията си. Той е в течение на всичко ново в този занаят, въодушевява се от различните тенденции и теории, знае имената на най-посветените майстори в Европа и Съединените щати. Винаги е бил ожесточен противник на изкуственото позиране, на аранжираните в ателиета сцени, на неясните изображения, постигнати с няколко насложени един върху друг негатива, които бяха много модни преди няколко години. Изповядва схващането, че фотографията е лично откровение, начин да се гледа светът по честен начин и че техниката трябва да бъде използвана за пресъздаване на действителността, а не за нейното изкривяване. Когато в един период се изкуших да снимам момичета в огромни стъклени витрини, той ме попита защо го правя с такова презрение, че зарязах тези експерименти. Ала когато му описах как съм снимала едно бедно семейство на циркови артисти голи и уязвими, той веднага прояви интерес. Бях направила няколко снимки на това семейство пред бедняшката им двуколка, която им служеше едновременно и за транспортно средство, и за жилище, когато от нея изскочи едно четири-петгодишно момиченце, което нямаше никакви дрехи на гърба си. Тогава ми хрумна идеята да ги помоля всички да се съблекат. Изпълниха молбата ми без задни мисли и застанаха пред апарата със същата дълбока съсредоточеност, както когато бяха с дрехи. Това е една от най-хубавите ми снимки и една от малкото, спечелили награди. Скоро стана ясно, че това, което ме привлича, са хората, а не толкова предметите или пейзажите. При направата на портрет се установяват взаимоотношения с модела и те, макар и краткотрайни, са все пак своеобразна връзка. Платката разкрива не само образа, но и взаимните чувства. Дон Хуан Риберо харесваше портретите, които правех и които бяха съвсем различни от неговите. „Вие изпитвате привързаност към моделите си, Аурора, не се стремите да ги подчините на себе си, а да ги разберете, затова успявате да изобразите душата им“, ми казваше той. Окуражаваше ме да напусна студиото и да изляза на улицата, да се движа с камерата, да гледам с широко отворени очи, да превъзмогна своята стеснителност, да се отърся от страха си и да се доближа до хората. Осъзнах, че повечето от тях ме посрещат добронамерено и позират сериозно, въпреки че бях малко момиче — фотоапаратът вдъхваше страхопочитание и доверие и хората се разкриваха и отдаваха. Възрастта ми налагаше ограничения и едва много години по-късно щях да мога да пътувам из страната, да слизам в мините, да се вмъквам сред стачници, да прониквам в болници, в бедняшки колиби, мизерни училища, сиромашки приюти, прашни площади, където влачеха дните си пенсионери, по полята и рибарските селища. „Светлината е езикът на фотографията, душата на света. Няма светлина без сянка, както няма щастие без болка“, ми каза дон Хуан Риберо преди седемнайсет години през първия ни урок в неговото студио на Оръжейния площад. Не съм забравила думите му. Но нека не избързвам. Обещах да разказвам тази история стъпка по стъпка, дума по дума, както си му е редът.