Исабел Алиенде
Портрет в сепия (50)

В средата на септември, когато вече нямах причини да живея в къщата на свекърва ми и трябваше да се върна при Диего, пристигна телеграма от Иван Радович. С няколко реда лекарят ми съобщаваше, че трябвало да отида в Сантяго, защото краят на баба ми наближавал. От месеци се готвех за тази вест, но когато тя дойде, изненадата и мъката ме зашеметиха. Баба ми беше безсмъртна. Не си я представях като дребна, оплешивяла и крехка старица, каквато всъщност беше, а като амазонката отпреди само няколко години, с два изкуствени кока един върху друг, лакома и хитра. Доня Елвира ме прегърна и ми каза, че не трябва да се чувствувам сама, че сега имам друго семейство, че съм част от „Калеуфу“ и че тя ще се грижи за мен и ще ме закриля, както бе правила това Паулина дел Валие. Помогна ми да стегна двата си куфара, закачи отново на шията ми изображението на Светото сърце на Исус и ме отрупа с хиляди заръки; за нея Сантяго беше свърталище на всички злини, а пътуването — крайно рисковано приключение. По това време пускаха дъскорезницата след дългата зимна почивка и това послужи за извинение Диего да не ме придружи до Сантяго въпреки настояванията на майка му. Едуардо дойде да ме изпрати до кораба. На портата на голямата къща в „Калеуфу“ се събраха всички и замахаха с ръка: Диего, свекър ми и свекърва ми, Адела, Сусана, децата и неколцина селяни. Тогава още не знаех, че повече няма да ги видя.

Преди да тръгна, се отбих в лабораторията, където не бях стъпвала от онази зловеща нощ в обора, и открих, че някой беше взел снимките на Диего и Сусана, но тъй като нямаше представа, че те се предшестваха от процес на проявяване, не си бе направил труда да потърси негативите. Не ми трябваха тези обидни доказателства и затова ги унищожих. Прибрах негативите с индианците, с обитателите на „Калеуфу“ и с цялото семейство в куфарите, защото не заех колко време ще отсъствам, а не исках да се повредят. С Едуардо изминахме пътя на коне, а едно муле теглеше багажа. Спирахме в чифлиците за храна и почивка. Девер ми — едър мъжага с вид на мечка — имаше същия благ характер като майка си и същата почти детинска чистосърдечност. По пътя можахме да поговорим насаме така, както преди не ни се беше удавало. Той сподели, че от дете пишел стихове, а нима можело да бъде другояче, когато човек живеел сред такава хубост — посочи прекрасната гледка с гори и води навсякъде окото нас. Нямал никакви стремежи, не го мамели други хоризонти както Диего, „Калеуфу“ му стигало. Когато на младини отишъл в Европа, се почувствал изгубен и нещастен, не можел да живее далеч от тази земя, която обичал. Господ бил много щедър към него, отредил му да живее в земен рай. На пристанището се прегърнахме за изпроводяк. „Дано Бог винаги те закриля, Едуардо“, прошепнах на ухото му. Той сякаш се смути от това тържествено сбогуване.

Фредерик Уилямс ме чакаше на гарата и ме закара с кола до къщата на улицата на Армията Освободителка. Изненада се, като ме видя такава изпита, и обяснението, че съм била тежко болна не го задоволи, наблюдаваше ме с крайчеца на окото и настойчиво ме обсипваше с въпроси за Диего, дали съм щастлива, как е семейството, свекър ми и свекърва ми, дали свиквам на село. Най-бляскав до преди не дълго в този квартал на къщи дворци, сега домът на баба ми бе грохнал като своята господарка. Врати и прозорци висяха от пантите, стените бяха загубили цвета си, градината беше толкова запусната, че пролетта не се бе докоснала до нея и тя още тънеше в плен на тъжната зима. Вътре опустошението беше още по-голямо — някогашните великолепни салони бяха полупразни, защото мебели, килими и картини — всичко бе изчезнало. Не бе останала нито една от импресионистичните картини, които бяха скандализирали толкова много обществото преди няколко години. Чичо Фредерик ми обясни, че в очакване на смъртта баба ми бе дарила всичко на църквата. „Но парите й като че ли са непокътнати, Аурора, защото още държи сметка на всеки цент и счетоводните книги са под леглото й“, подметна той със закачливо намигване. Тя, която влизаше в храм само за пред хората, ненавиждаше рояка от просещи свещеници и раболепни монахини, които непрестанно пърхаха край роднините й, бе отредила в завещанието си значителна сума за католическата църква. Както винаги находчива в сделките, тя бе решила да купи на прага на смъртта това, което приживе не й бе трябвало. Уилямс познаваше баба ми по-добре от всеки друг и ми се струва, че я обичаше колкото и аз и противно на всички завистнически пророкувания не й отмъкна състоянието, нито я изостави на старини, а дълги години защитава интересите на семейството, бе достоен за нея съпруг, остана край нея до последния й дъх и както стана ясно през следващите години, щеше да направи още много неща за мен. Паулина беше с доста помътнен разсъдък, тъй като болкоуспокояващите я държаха в селения без спомени и желания. През последните месеци се бе превърнала в кожа и кости и понеже не можеше да преглъща, я хранеха с мляко през една гумена тръба, вкарана в носа й. На главата й се крепяха само няколко побелели кичура коса, а големите й тъмни очи се бяха смалили като две ситни точици в дипленица от бръчки. Наведох се да я целуна, но тя не ме позна и извърна лицето си; затова пък потърси с ръка във въздуха ръката на мъжа си и когато той я хвана, лицето й успокоено се отпусна.

— Тя не страда, Аурора, даваме й големи дози морфин — обясни чичо Фредерик.

— Уведомихте ли синовете й?

— Да, пратих им телеграма преди два месеца, но те не отговориха и не мисля, че ще дойдат навреме, на Паулина не й остава много — каза с вълнение.

Така беше. Паулина дел Валие тихо издъхна на другия ден. Край леглото й бяхме нейният съпруг, доктор Радович, Северо, Нивеа и аз; синовете й щяха да се появят доста по-късно с адвокатите, предявявайки права над наследството, което никой не им оспорваше. Лекарят бе махнал тръбата за хранене, а Уилямс й бе сложил ръкавици, защото ръцете й бяха ледени. Устните й бяха посинели, а тя беше пребледняла, дишането й ставаше все по-недоловимо, без усилие, и в един миг просто спря. Радович премери пулса й, изчака минута, може би две и съобщи, че си е отишла. В стаята витаеше някакво меко спокойствие, ставаше нещо тайнствено, сякаш духът на баба ми се бе отделил и кръжеше като заблудена птица над тялото и се прощаваше. Смъртта й ме потопи в голяма безутешност, в едно чувство, което познавах отдавна, но можах да назова и обясня едва няколко години по-късно, когато най-сетне се разкри загадката около моето минало и аз осъзнах, че преди много време смъртта на дядо ми Дао Циен ме бе потопила в подобна мъка. Раната не бе заличена и сега се отваряше със същата изгаряща болка. Усещането за сиротност, което остави у мен кончината на баба ми, бе еднакво с покрусата ми на петгодишна възраст, когато Дао Циен си бе отишъл от моя живот. Предполагам, че старите скърби от моето детство, породени от следващите една след друга загуби — тази на майка ми, починала при раждането; на баща ми, неподозиращ за съществуването ми; на баба ми по майчина линия, която ме бе оставила без обяснения в ръцете на Паулина дел Валие; и особено много внезапната загуба на дядо ми Дао Циен, когото обичах най-много — заровени в продължение на години в дълбините на паметта ми, надигаха застрашително глави да ме погълнат като чудовищна Медуза.

Изминаха девет години от онзи септемврийски ден, в който си отиде Паулина дел Валие; това и други нещастия останаха назад във времето и вече мога да си спомням за баба ми със спокойно сърце. Тя не изчезна в необятния мрак на вечната смърт, както ми се струваше в началото, част от нея остана някъде тук и непрекъснато ме наобикаля заедно с Дао Циен — две коренно различни души, които са до мен и ми помагат: единият — в практическите неща от живота, а другият — при решаване на сантиментални въпроси. Но когато баба ми издъхна на войнишкия нар, където бе прекарала дните си напоследък, аз не знаех, че тя ще се върне, и горестта преобърна всичко в мен. Ако можех поне да изливам чувствата си, може би щях да страдам по-малко, но те остават заклещени в мен, като огромен леден блок и понякога са нужни години, докато ледът започне да се топи. Тишината в стаята приличаше на грешка в протокола, защото на жена, живяла като Паулина дел Валие подобаваше да умре с песен на уста в съпровод на оркестър, като в опера, а сбогуването, напротив, бе мълчаливо и по своята сдържаност то никак не се връзваше с целия й живот. Мъжете излязоха от стаята и с Нивеа внимателно я облякохме за последното й пътуване в одеждите на кармелитка, които от една година висяха в гардероба й, но не устояхме на изкушението и отдолу сложихме най-прекрасното й френско бельо в лилаво. Когато повдигнахме тялото й, разбрах колко бе олекнала — от нея беше останал само един крехък скелет и отделни кичури коса. Мълком й благодарих за всичко, което бе сторила за мен, отправих й слова, изпълнени с обич, които никога не бих произнесла, ако беше в състояние да ме чуе, целунах красивите й ръце, клепачите й, сбръчкани като на костенурка, благородното чело и й поисках прошка за детските ми магарии, за това, че бях пристигнала толкова късно да си взема сбогом с нея, за изсъхналия гущер, който уж бях изплюла в престорен пристъп на кашлица и за други по-солени шеги, които тя бе преглъщала, а в това време Нивеа се възползва от случая, предоставен й от Паулина дел Валие, за да си поплаче кротко за мъртвите си рожби. След като облякохме баба ми, я напръскахме с нейния одеколон с аромат на гардения, вдигнахме завесите и отворихме прозорците, за да нахлуе в стаята пролетта, защото знаехме, че това би й харесало. Никакви оплаквачки, нито черни ленти, нито покрити огледала — Паулина дел Валие бе живяла като своеволна императрица и заслужаваше да бъде изпратена с ярка септемврийска светлина. Уилямс беше на същото мнение и лично отиде на пазара, за да напълни колата със свежи цветя, с които украсихме къщата.

Когато заприиждаха родственици и приятели — всички облечени в траур и с носна кърпичка в ръка, — те бяха скандализирани, понеже за пръв път присъстваха на погребално бдение на слънчева светлина, със сватбени цветя и без ридания. Взеха да подмятат двусмислици и досега някои още ме сочат с пръст, убедени, че с радост съм посрещнала смъртта на Паулина дел Валие, понеже съм копнеела да сложа ръка на наследството. Всъщност нищо не наследих, защото синовете й, заедно с адвокатите си, на бърза ръка се заеха с това, но и нямах нужда — баща ми ми остави достатъчно, за да живея почтено, а останалото си набавям, като работя. Въпреки безкрайните съвети и поучения от страна на баба ми, така и не успях да развия нейния усет за сделки — никога не ще бъда богата и това ме изпълва с радост. На Фредерик Уилямс също не му се наложи да влиза в стълкновение с адвокатите, понеже парите го интересуваха много по-малко, отколкото злите езици бяха твърдели толкова години наред. Освен това приживе жена му му бе давала значителни средства, които той предвидливо бе съхранил на сигурно място. Синовете на Паулина не успяха да докажат, че бракът на майка им с бившия иконом е незаконен и бяха принудени да отстъпят и да оставят чичо Фредерик на мира. Не можаха да заграбят и лозята, защото те се водеха на Северо дел Валие и затова насъскаха адвокатите по дирите на свещениците с надеждата да си възвърнат имуществото, което последните им бяха отмъкнали, плашейки болната с казаните в пъкъла, но както е известно, досега няма смъртен, спечелил дело срещу католическата църква, понеже Бог е на нейна страна. Така или иначе, пари имаше предостатъчно и синовете, неколцина родственици и дори адвокатите живеят с тях и досега.

Единственият радостен лъч през онези угнетителни седмици бе завръщането в живота ни на госпожица Матилде Пинеда. Тя бе прочела във вестника за смъртта на Паулина дел Валие и се бе престрашила да навести отново дома, от който бе прогонена през революцията. Дойде с букетче цветя, придружена от книжаря Педро Тей. През всички тези години тя се бе превърнала в зряла жена и в първия момент аз не можах да я позная; затова пък той си беше все същото плешиво човече с гъсти сатанински вежди и горящи зеници.

След гробищата, опелото, деветдневните молитви, които заръчахме да се четат, раздаването на милостиня и благотворителност по волята на покойната ми баба, прахът от пищната погребална церемония се слегна и с Фредерик Уилямс останахме сами в опустялата къща. Седнахме в кристалната галерия и дадохме израз на мъката си по загубата на баба ми без много шум, тъй като и двамата не ни бива в плаченето, спомнихме си я в многобройните прояви на нейното великодушие и с незначителните й дребнавости.

— Какво ще правите отсега нататък, чичо Фредерик? — поисках да разбера.

— Всичко зависи от вас, Аурора.

— От мен?

— Нямаше как да не забележа нещо особено във вас, момичето ми — каза той с обичайния деликатен начин, по който задаваше въпросите си.

— Бях много болна и загубата на баба ме изпълва с покруса, чичо Фредерик. Това е всичко, уверявам ви, че няма нищо особено.

— Жалко, че ме подценявате, Аурора. Трябва да съм истински глупак или да не изпитвам никаква обич към вас, за да не забележа душевното ви състояние. Кажете ми какво става с вас, да видим дали мога някак си да помогна.

— Никой не е в състояние да ми помогне, чичо.

— Готов съм да опитам, хайде… — помоли ме той.

Тогава осъзнах, че нямам другиго, на когото да се доверя на този свят и че Фредерик Уилямс бе доказал, че е отличен съветник и единственият човек със здрав разум в семейството. Наистина можех да му разкажа за моята трагедия. Изслуша ме до края с голямо внимание, без да ме прекъсне нито веднъж.

— Животът е дълъг, Аурора. Сега виждате всичко в черно, но няма почти нищо, което времето да не може да излекува и заличи. Намирате се на етап, в който като че ли слепешката преминавате през тунел и ви се струва, че няма изход, но аз ви обещавам, че има. Продължавайте да вървите напред, моето момиче.

— Какво ще стане с мен, чичо Фредерик?

— Ще срещнете друга любов, може би ще имате деца или пък ще станете най-добрата фотографка в тази страна — ми каза той.

— Чувствам се толкова объркана и толкова сама!

— Не сте сама, Аурора, сега аз съм с вас и ще продължа да бъда до вас, докато имате нужда от мен.

Убеди ме да не се връщам при мъжа си, под десетки предлози съм можела да отлагам завръщането си с години, но бил сигурен, че Диего нямало да настоява да се завърна в „Калеуфу“, защото го устройвало да ме държи колкото се може по-далеч. Колкото до добрата доня Елвира, единственият начин бил да я утешавам редовно с писма, всичко било въпрос на време, свекърва ми не била добре със сърцето и не й оставало да живее дълго според лекарската прогноза. Той самият изобщо не бързал да напуска Чили, аз съм била единственият му близък човек, обичал ме като дъщеря или като внучка.

— Никого ли си нямате в Англия? — го попитах.

— Никого.

— Знаете, че се носят слухове по ваш адрес — говори се, че сте разорен благородник и баба ми никога не е отричала този факт.

— Няма нищо по-далечно от истината, Аурора! — възкликна той със смях.

— Значи не спотайвате някъде тук семейния си герб? — засмях се и аз.

— Погледнете, момичето ми — отвърна той.

Свали дрехата си, разтвори ризата, повдигна фланелката и ми показа гърба си. Беше нашарен от ужасни белези.

— От бичуване са. Сто удара с камшик заради кражба на тютюн в една изправителна колония в Австралия. Излежах пет години от присъдата и избягах с един сал. В открито море ме взе един китайски пиратски кораб, където работих като роб, но щом наближихме сушата, отново избягах. Така, на пресекулки, се добрах най-сетне до Калифорния. Единственото нещо, което ме свързва с британските благородници, е акцентът ми, който усвоих от един истински лорд — първият ми господар в Калифорния. При него научих и занаята на иконом. Паулина дел Валие ме взе на работа през 1870 година и оттогава все съм бил до нея.

— Баба ми знаеше ли тази история, чичо? — попитах, когато се поокопитих от изненадата и възвърнах гласа си.

— Разбира се. Паулина много се забавляваше от това, че хората бъркаха един престъпник с аристократ.

— Защо ви осъдиха?

— Защото откраднах кон, когато бях на петнайсет години. За малко да ме обесят, но извадих късмет — помилваха ме и се озовах в Австралия. Не се тревожете, Аурора, оттогава не съм посягал никога на чуждото, камшиците ме излекуваха от този порок, но не ме спасиха от пристрастеността към тютюна — разсмя се той.

И така, не се разделихме. Синовете на Паулина дел Валие продадоха красивата къща на улицата на Армията Освободителка, която днес е превърната в девическо училище, като преди това разпродадоха на търг и малкото, което беше останало в дома. Успях да спася митологичното легло, преди да нахълтат наследниците — скрих го на части в един склад в държавната болница, където работеше Иван Радович, и където то престоя, докато адвокатите не се измориха да ровят по всички ъгълчета на лов за последните останки от бившите притежания на баба ми. С Фредерик Уилямс купихме селска къща в близост до града по посока към планината; притежаваме дванайсет хектара земя, заградена със стройни тополи, обсипана с уханни жасмини, напоявана от малка рекичка, където всичко расте на воля. Там Фредерик Уилямс отглежда кучета и расови коне, играе крокет и се отдава на други отегчителни занимания, характерни за англичаните. А за мен това е зимното ми жилище. Къщата е вехта, но има известен чар и достатъчно място за фотографското ми ателие и за знаменитото флорентинско легло, което с резбованите многоцветни морски създания стои тържествено в средата на моята стая. Спя в него, закриляна от бдящия дух на баба ми Паулина, която винаги навреме се появява, за да изплаши с метла децата в черни пижами от моите кошмари. Сантяго със сигурност ще се разширява от страната на Централната гара, а ние ще продължаваме да си живеем в мир сред тези идилични поля, тополи и хълмове.