Исабел Алиенде
Портрет в сепия (38)

Къщата на улицата на Армията Освободителка даде подслон на много хора през смутните години на революцията, ала нищо не бе за мен толкова сложно и вълнуващо, колкото пристигането на баща ми, за да дочака тук смъртта. След Гражданската война, последвана от дългогодишно управление на либералите, политическата обстановка се успокои. Революционерите въведоха промените, в името на които се бе проляла толкова много кръв — преди правителството налагаше своя кандидат с подкупи и сплашване, с подкрепата на гражданските и военните власти, а сега натискът бе оказван и от работодателите, духовенството и партиите; системата бе по-справедлива, защото, каквото вършеха в единия лагер, бе валидно и за другия и за корупцията не се заплащаше от обществените фондове. На това се казваше свободни избори. Революционерите въведоха също така парламентарна уредба по подобие на Великобритания, ала не й бе съдено да просъществува дълго. „Ние сме англичаните на Америка“, каза веднъж баба ми, а Нивеа мигом отвърна, че англичаните били чилийците на Европа. Във всеки случай парламентарният експеримент нямаше как да има успех в земя на каудильоси^[1]; министрите се сменяха толкова често, че бе невъзможно да им се хване краят. В края на краищата гърчовете на политиката станаха безинтересни за цялото семейство, с изключение на Нивеа, която, за да привлече вниманието към правото на жените на глас, продължи да се връзва с вериги за оградата на сградата на Конгреса заедно с още една-две други също толкова запалени дами, с които ставаха за посмешище на минувачите, вбесяваха полицията и караха съпрузите им да си скубят косите.

— Когато жените получат правото да гласуват, те ще го упражняват като една и тогава ще станем сила, способна да наклони везните на властта и да преобрази тази страна — вярваше Нивеа.

— Грешиш, Нивеа, жените ще гласуват за този, за когото им заповяда съпругът или свещеникът, те са много по-глупави, отколкото предполагаш. Освен това някои от нас и без това дърпат конците. Видя как съборихме предишното правителство, нали? На мен не ми е нужно право на глас, за да правя каквото поискам — възразяваше баба ми.

— Защото вие имате състояние и сте образована, лельо. Но колцина са като вас? Трябва да се борим за право на глас, от това се започва.

— Чавка ти е изпила ума, Нивеа.

— Още не, лельо, още не…

Настаниха баща ми в един салон на първия стаж, който превърнаха в стая за него, понеже не можеше да изкачва стълбите, и му прикрепиха болногледачка, която се превърна в негова сянка, тъй като бе длъжна да се грижи за него ден и нощ. Семейният лекар постави поетичната диагноза „неизлечима утайка в кръвта“ за пред баба ми, тъй като предпочете да й спести истината, но аз предполагам, че за всички останали бе пределно ясно, че баща ми бе жертва на венерическо заболяване. Намираше се в последния стадий на болестта, когато вече нищо — нито топли компреси, нито пластири, нито парещи инхалации — не беше в състояние да му помогне; етапът, който той се гласеше да избегне на всяка цена, но трябваше да изживее, понеже не му достигна смелост да свърши със себе си по-рано, както бе възнамерявал няколко години преди това. Едва можеше да се движи заради болките в костите, не можеше да ходи и разсъдъкът му изневеряваше. В някои дни бълнуваше, без изобщо да се събуди, и шепнеше неразбираеми истории; друг път беше със съвсем бистър ум и когато морфинът притъпяваше страданието му, имаше сили да се смее и се отдаваше на спомени. Тогава ме викаше да седна до него. Прекарваше деня в кресло срещу прозореца, загледан в градината, подпрян на големи възглавници и заобиколен с книги, вестници и подноси с разнообразни лекове. Болногледачката сядаше с плетиво край него и бе непрестанно нащрек, мълчалива и враждебно навъсена. Единствено нея търпеше той до себе си, защото не го съжаляваше. Баба ми се стараеше синът й да е заобиколен от ведра обстановка и бе обзавела стаята с кретонени пердета и тапети в жълти тонове, грижеше се по масите винаги да има вази със свежи градински цветя и беше наела струнен квартет, който идваше по няколко пъти в седмицата да изпълнява любимите му класически мелодии. Ала нищо не помагаше срещу мириса на лекарства и срещу непогрешимото усещане, че в тази стая един човек се разлага. В началото този жив труп будеше отвращение у мен, но щом съумях да превъзмогна страха и започнах да го посещавам, принуждавана от баба ми, животът ми се промени. Матиас Родригес де Санта Крус пристигна вкъщи точно когато се пробуждах за пубертета и ми даде това, от което най-много се нуждаех — памет. В един от своите проблясъци под въздействие на лекарствата изтърси, че ми бил баща, и това разкритие бе оповестено така между другото, че дори не ме изненада.

— Майка ги Лин Съмърс бе най-красивата жена, която познавам. Радвам се, че не си наследила нейната хубост — каза.

— Защо, чичо?

— Не ме наричай чичо, Аурора. Аз съм ти баща. Женската красота е проклятие, защото събужда най-долни страсти у мъжете. Една прекалено хубава жена не може да се спаси от желанието, което поражда.

— Наистина ли сте моят баща?

— Наистина.

— Виж ти! Винаги съм смятала, че чичо Северо ми е баща.

— Северо трябваше да бъде твой баща, той е много по-свестен мъж от мен. Майка ти заслужаваше съпруг като него. Аз винаги съм бил пройдоха и затова сега ме виждаш на такъв хал — истинска развалина. Във всеки случай той може да ти разкаже много повече неща за нея, отколкото аз — добави Матиас.

— Майка ми обичаше ли ви?

— Да, но аз не знаех какво да сторя с тази любов и избягах. Много си малка, за да разбереш тези неща, дъще. Достатъчно е да знаеш, че майка ти бе прекрасна и е цяло нещастие, че почина толкова млада.

Бях съгласна с него, бих искала да позная майка си, но още по-любопитна бях да узная нещо повече за едни лица от най-ранното ми детство, които ми се явяваха насън или под формата на мъгляви спомени с неясни очертания. В разговорите с баща ми изникваше силуетът на Дао Циен, когото Матиас бе виждал само веднъж. Достатъчно бе да спомене пълното му име и да ми каже, че е бил висок и снажен китаец, за да се отприщят спомените ми като дъждовна стихия. Щом това невидимо присъствие, което ме съпровождаше навсякъде, бе назовано, дядо ми престана да бъде творение на моята фантазия и се превърна в призрак, който доби плът и кръв. Изпитах огромно облекчение, като разбрах, че този благ човек с дъх на море, който носех във въображението си, не само че бе съществувал действително, но и ме бе обичал и ако бе изчезнал така внезапно, то не беше, защото бе решил да ме изостави.

— Чух, че Дао Циен бил умрял — поясни баща ми.

— Как е умрял?

— Струва ми се, че при катастрофа, но не съм съвсем сигурен.

— А какво се е случило с баба ми Елайза Съмърс?

— Заминала за Китай. Преценила, че ще е по-добре за теб да живееш с нашето семейство и не е сгрешила. Майка ми винаги е искала да има дъщеря и те гледа с много повече обич, отколкото мен и братята ми — увери ме той.

— Какво означава Лай-Минг?

— Нямам понятие. Защо питаш?

— Понякога ми се струва, че чувам тази дума…

Костите на Матиас бяха съсипани от болестта, изморяваше се бързо и не беше лесно човек да му измъква информация. Губеше се в безкрайни разсъждения, дето нямаха нищо общо с това, което ме интересуваше, но малко по малко аз успявах да сглобя откъслечните парчета от моето минало, бод по бод ги съшивах, неизменно зад гърба на баба ми, която беше благодарна, че аз стоя при болния, защото на нея самата не й стигаше смелост да го стори. Отбиваше се в стаята на сина си по няколко пъти на ден, целуваше го бързешком по челото и излизаше, препъвайки се, с насълзени очи. Нито веднъж не ме попита за какво разговаряме и аз, разбира се, нищо не й разказах. Не се осмелих да заговоря за тези неща и със Северо и Нивеа, понеже се опасявах, че и най-малката проява на недискретност от моя страна би сложила край на сладките разговори с баща ми. Без да сме се уговаряли, и двамата съзнавахме, че те трябва да си останат тайна и това ни свързваше в необикновено съзаклятие. Не бих могла да твърдя, че съм обикнала баща си, защото времето не стигна за това, но за броените месеци, в които съжителствахме, той поднесе в ръцете ми истинско съкровище, разкривайки подробности от миналото ми, и особено за моята майка Лин Съмърс. Често ми повтаряше, че във вените ми тече истинска кръв на рода Дел Валие — това сякаш бе много важно за него. По-късно узнах, че по настояване на Фредерик Уилямс, който упражняваше голямо влияние върху всеки обитател на този дом, моят баща приживе ми завещал своя дял от семейното наследство, надеждно съхраняван в различни банкови сметки и борсови книжа за най-голямо разочарование на един свещеник, който ежедневно го посещаваше с надеждата да измъкне нещичко за Църквата. Това беше един вечно намусен старец с дъх на святост, понеже не се бе къпал, нито преобличал с години. Славеше се с религиозна нетърпимост и необикновен нюх към издъхващи богаташи, които успяваше да убеди да дарят състоянието си за милосърдни дела. В заможните семейства появата му се посрещаше с ужас, защото вещаеше смърт, ала никой не се осмеляваше да затръшне вратата под носа му. Когато баща ми разбрал, че краят наближава, извикал Северо дел Валие, с когото всъщност не си говореше, за да се разберат за мен. Повикали нотариус в къщата и двамата подписали документ, по силата на който Северо се отказал от бащинството си над мен, а Матиас Родригес де Санта Крус ме припознал като своя дъщеря. Така ме защитил от другите двама синове на Паулина, неговите по-малки братя, които след смъртта на баба ми, девет години по-късно, си присвоиха всичко, което можаха.