Мануел Васкес Монталбан
Александрийска роза (6)

Вероятно от прекомерна вяра в неизтощимата светлина на Тропика аранжорите на градината не бяха пресметнали колко лампи трябват, та нощта, особено нощта на последния ден от годината, да бъде напъдена към звездите. Дори звезди нямаше, а и да имаше, сигурно бяха пленени в настръхналата облачна грамада. Лек бриз полюшваше разноцветните електрически крушки и сееше тревожни сенки, светлинни приливи и отливи в чест на заучената тържественост, с която празничните двойки се настаняваха по отдалечените една от друга маси на открито, спокойни със спокойствието на предвкусваното, на предварително платеното. Усамотен на една малка масичка и далеч от оркестъра край задрямалия басейн, Хинес следеше темпото на пристигане на двойките, кога по една, кога по две, три и даже четири наведнъж, но неизменно двойки, макар и понякога с придатък от отегчени пубери или малчугани, надъхани за безсънната нощ като за приключение. Имаше бели двойки, обречени на „Холидей ин“ от лошото време и невъзможността да си запазят място в някой от тобагските фокери, но най-много бяха черните и индийски двойки от Порт ъф Спейн, с бюджет, достатъчен да се вредят на новогодишния банкет в „Холидей ин“, втори в града и достоен съперник на прехваленото качество на този в „Хилтън“. Тъмнокожа средна класа: притежатели на всевъзможните продавници из пристанищния град; началници в добива на асфалт и на копра^[1]; представители на вездесъщите чуждестранни марки, заради които ежедневието на Порт ъф Спейн приличаше на произведение на попарта, рисувано от наивист, зашеметен от съчетанията на тенекиени тамтами с шишета кока-кола и фолксвагени с игуани. Белите бяха американци с жълти костюми в каре тип „пренс дьо гал“ или морни венецуелци, в чиито вени течеше петролен дериват. Сервитьорки стачкоизменнички, черни и мулатки, се целеха съсредоточено с химикалките си „Холидей ин“ и отмятаха вълшебни новогодишни напитки с онова равнодушие, което могат да предизвикат единствено кока-колата, бирата и матеуш розето и което се изпаряваше в мига, когато някой, например Хинес, им поръчаше нещо неподозирано — обикновен моет шандон или даже бутилка елзаско вино на цена като за черна борса на Луната. В такива случаи погледът на сервитьорката щателно разучаваше клиента, за да го прецени, като да е банкнота от петдесет долара в допълнение към петдесетте, които му бе струвала шведската маса: варени мамули, риба с къри, задушено от свински гръбнак, яхния от леща, ростбиф, сладък фасул, варен ориз, салати от тропически плодове, торти с украса от целувки с вид на папиемаше и конфитюри с цветовете на светлото бъдеще пред опашката от тропически елегантни двойки, ще рече човек — опашка от швейцарци, по-пастьоризирани от всякога, като за пред хората. Повечето двойки бяха около трийсетака, с хайлайфна превзетост в жестовете, копирани от някоя щатска сапунена опера за новогодишен банкет на борда на презокеански кораб из Карибско море.

— Сам ли ще го пиете? — беше първата капка съмнение от страна на сервитьорката в протоколната им размяна на фрази.

— Може само да го погледам. Вие искате ли една чаша?

Сервитьорката вдигна вежди, единственото нещо наоколо, което беше по-черно от кожата й и от нощта.

— Строго ни е забранено.

За каква ме вземате, му казаха очите й, внезапно гранитни. Хинес отмести чинията с едва начената храна, наля си чаша и вдигна наздравица към наизлезлите на дансинга двойки, които предпазливо почваха да се разкършват с желание да покажат напредъка на танцовата си дресура. Единствените, които безсрамно кълчотеха задници и се заливаха в смях без задръжки, бяха белите американци, твърдо решени да вярват в очакващото ги безкрайно щастие. Сервитьорката остави на масата бутилката шампанско и голяма купа плодова салата. В същия момент изтрещя гръмотевица и без повече предизвестия дъждът рукна черен като влажна нощ, народът загуби всяко приличие и хукна да си спасява дегизировките под сенниците или във вътрешните салони, а преди да се скрият на сушина, музикантите от оркестъра се хвърлиха да покриват електронните инструменти с найлони и тропичността на прилепналите им пъстри гуаябери^[2] се удави под безпощадния порой. Бягството бе единствената изненада, която готвеше нощта, и хората се възбудиха от обрата в предвидимото течение на нещата, разбъбриха се, повишиха глас, децата захвърлиха усмирителните ризи на вечното „не може“, а възрастните — комплексите на самоконтрола. Един от свирачите клекна пред бонгосите и с ръце от странен черен метал изтръгна звуци и ритми от обтегнатата кожа, телата най-сетне доловиха скритата си музика и заобиколиха барабаниста все по-отдадени на съкровен ритъм, в който скоро талази от тела се люшкаха насам и натам, сякаш напълно отърсили се от условностите. Хинес почувства спешна нужда от вътрешно просветление и изтича под дъжда за бутилката си шампанско. В нея имаше повече вода, отколкото вино, и щом го установи, той застана край потъналия си кораб срещу китайския театър, който разиграваха сенките на танцьорите от другата страна на стъклата, и от немай-къде взе да гребе изплакнатата плодова салата, да пълни устата си с разводнените й разноцветия. Тялото му провеждаше дъжда към земята, като че това му беше предназначението. Поемаше го върху главата си, след това вадичките се стичаха по лицето, раменете, просмукваха се в ризата и го изпълваха с онази радост от водата, която може да почувства само бежанецът от страна на засухи. Видя се как усуква въжета от коило сред напуканите речни корита около Агилас, с ноздри, пълни с познатия мирис на лютива, гъста прах, наблизо очертанията на Зелената къщичка, а на хоризонта — шосето за Терерос, солниците, Алмерия. Тогава водата беше празник, беше и битка: водоносците с магаренцата, върволицата от жени пред обществените чешми в пет следобед, когато падаха ограниченията и жени-стомни се изсипваха на улицата с еднообразните си движения, за да изпълнят едно от задълженията, зачислени им по рождение.

— Не си мокри краката. Настинките започват от краката.

Кой му беше казал това за пръв път? Кога? И какво от това? Какво му пукаше на него в тази безсмислена нощ между две безжалостни години, толкова безжалостни, колкото всяка друга от четирийсетте години в живота му, чужденец под дъжда на някаква тропическа страна, без друг стимул, освен едно асфалтово езеро и две цяло и петдесет процента индийци и негри, които от време на време си посягат едни на други, за да постигнат надмощие ту на свинското задушено, ту на рибата с къри. Няма такъв остров. Нима това не е точно каквото търся? Защо да се връщам по старите коловози и да се залъгвам с илюзията да изчезна оттатък Босфора? Да мина между кулите на Анадолухисар и Румелихисар, видим за закотвените за почивка платноходки, а сетне — пропастта, светът свършва отвъд крепостите на Мурад IV, Черно море е кладенец, от който няма излизане, както му беше разправил веднъж един моряк, напомпан с алкохолни пари и митология.

— Трябва да се нарочи някое място, където светът да свършва. В противен случай ще се въртим като мухи без глави около него. От всички морета, които познавам, Черното е с най-подходящо разположение за край на света.

Тръпки го побиха като електричество. Дъждът беше утихнал и няколко глави се осмелиха да надникнат към изоставената градина. Влезе в хотела. Подвоуми се дали да се отдаде на улицата и нощта на Порт ъф Спейн с окъпаното от водата калипсо, или да си легне. На часовниковия циферблат над рецепцията стрелките отмерваха възрастта на новата година: двайсет минути от хиляда деветстотин осемдесет и четвърта. Дадоха му ключа от стаята, заедно с една телеграма, която взриви сърцето му с топовен залп.

Какво ще правиш? Александрийска роза е в Ла Гуайра. До двайсети януари. Херман