Мануел Васкес Монталбан
Александрийска роза (16)

Може би защото лично направляваше цялата маневра и не му стигаше мрежата от телефони и сигнализации, с които разполагаше на командния мостик, та наполовина бе изхвръкнал над металния парапет, беше се надвесил към Херман или Басора и с викове ги юркаше по задачи, може би затова фигурата на Тоурон, капитана, се извисяваше над другите тела в движение по палубата на „Александрийска роза“. Хинес се изкатери в последния миг по трапа, тъкмо когато силуетът на Мартин го увенча и нареди на моряците да го изтеглят. Това даде окончателния тласък на Хинес и той се втурна нагоре, през две стъпала наведнъж, и стигна без дъх до Мартин, който го посрещна зяпнал, със свирка в застиналата ръка.

— Ебах ти! Мамка му! Ще се посера!

Така си изрази недоумението, после тръгна след Хинес и го обсипа със съвети и въпроси.

— Херман знае ли? А капитанът? Тоурон знае ли?

Горната половина на капитанското тяло ту се подаваше навън, ту се прибираше в командната зала. На лицето му, почти изцяло заето от две лупи, които повече приличаха на каменни, отколкото на стъклени, очите се мержелееха на дъното на белезникаво море. Брадата му, побеляла вече и обръсната до ожулване, въпреки всичко оставяше мъглява диря по лицето, завинаги обречено на безхарактерност от млечнобялата си кожа. Толкова беше бял, че даже не се виждаше кога се е навъсил. Но пък се чуваше, заради канските му викове. По тях именно се насочи Хинес, остави багажа си по пътя и заприготвя отговори, които се оказаха ненужни. Представи се и Тоурон го прие с едно безразлично: а, вие ли сте. С жест го подкани да се включи във френетичния кипеж, който предшестваше заминаването, и това простичко махване така окрили Хинес, че той изтича до кърмовата надстройка, влезе отново във владение на каютата си, отвори куфара, намъкна моряшката премяна и няколко секунди по-късно вече проверяваше готовността на брашпила за предстоящото снемане от котва. Като мравки с наведени глави, вещи и изпълнителни, мъжете проверяваха състоянието и посоката на веригата, затваряха люковете на товарните хамбари, включваха компаса и лага, приготвяха хвъргалата, пиротехниката, радара. Едни изпробваха прожекторите, други — свободното придвижване нагоре и надолу на спасителните лодки, като вдигаха онези, които бяха спуснати, и ги окачваха към лодбалките от двете страни на кораба, с пълно снабдяване на борд. Под надзора на Херман се изолираха секциите, затваряха се водонепроницаемите врати, люковете, илюминаторите и отворите за достъп, разположени под нивото на горната палуба, или се регулираха швартовите въжета, така че „Александрийска роза“ да не се измести чак до отплаването. В качеството си на старши помощник Херман обхождаше кораба смръщен, даваше сопнати нареждания и фиксираше неподвижно де що можеше да мръдне по време на плаването. След като нагледа положението на котвата, Хинес отиде при навигационната апаратура, но Тоурон вече беше там с рапорта за изрядното функциониране на машинните телеграфи, телефона, сирената, осушителната помпа и противопожарното оборудване и за Хинес остана само да удостовери изправността на рулевия механизъм, двигателите и винтовете, защото, когато стигна до машинното отделение, Мартин му направи знак, че владее положението. Предположи, че са наред и запасите от гориво, масла, питейна вода, резервни части и хранителни провизии и чу крясъците на Тоурон, който настояваше светкавично да му намерят корабната документация и документацията на товара, които някой подчинен беше прибрал където не трябва. После капитанът се взе в ръце, за да оглави маневрата по отплаването, хвана слушалката на телефона и нареди да изтеглят парадния трап със същата интонация, с която Наполеон е започвал победните си изтегляния от бойното поле. За да следят операцията, Херман се беше разположил на носа, а Хуан Басора — на кърмата. Нямаше вятър, нито други кораби в рейда, така че пред маневрата не стоеше друг проблем, освен нервността на Тоурон, който викаше в слушалката като капитана на „Титаник“ при вида на айсберга. Басора нареди да отдадат швартовото въже на кърмата, докато котвата лягаше в клюза, и корабът се развъртя към ляв борд, задържан от шринга на кърмата. След като направи пълен оборот, пое свободно към изхода от пристанището, маркиран с ориентировъчна шамандура. От ориентиране нямаше нужда, защото морето се ширна отпред още щом оставиха зад себе си Куинс Уорф и покрай тях се заредиха магазиите на Кингс Уорф, в дъното „Холидей ин“, с който Хинес се раздели с известно облекчение, и една след друга, с ритмично постоянство, квадратните групи от къщи, лъчеобразно наредени от пристанището към Савана. Подминаха устието на река Маравал и след няколко минути Порт ъф Спейн вече бе град от миналото, един от многото зад гърба му. Така си бяха определили първоначалния курс покрай североизточните острови, че колкото се може по-скоро да минат Бокас дел Драгон — Устите на змея, — пролива между венецуелския полуостров Пария и остров Чакачакаре. Откакто корабът излезе от водите на Порт ъф Спейн, Тоурон правеше разбор на задълженията и вахтите, без да усеща сарказма, с който Басора откликваше на всяко от напомнянията му с „На вашите заповеди, мой капитане!“ и подриваше опитите на останалите да запазят сериозност.

— Ще има мъгла в Устите на змея — не спираше да повтаря Тоурон и размахваше метеопрогнозата под носа на офицерите. — Никакво мърдане от радара, докато не минем през най-гъстото, намалете скоростта край Чакачакаре, надуйте сирената и си отваряйте очите на четири на носа, на кърмата, на левия и на десния борд. Аз и без това си имам лошо предчувствие за този рейс, дано поне нямаме неприятности горе. Към Барбадос времето ще се оправи, но ще почнат проблемите.

— За какви проблеми говори? — попита Хинес Херман.

— Американците патрулират из зоната.

Наставленията на Тоурон бяха като досадно жужене, което караше главите да кимат съгласно, докато мозъците се намираха съвсем другаде. Този на Хинес съпровождаше усилието на очите му да уловят последните гледки от Тринидад, още по-притъмнял и дъждовно-саможив заради падащия мрак. Когато Тоурон приключи с тюхканията и жалбите, офицерите решиха, че разпуска общото събрание и го оставиха в унесеното, леко меланхолично мълчание, в което имаше навика да се затваря след всяко изпускане на парата. Хинес побърза да си тръгне, за да избегне компанията и въпросите на Херман, под предлог, че отива да си подреди нещата в каютата. Качи се в надстройката на кърмата и се заключи, отвори куфара, погледна какво му предлага, сякаш беше чуждо, и без да докосне нищо, се тръшна в креслото. Стана, за да отвори капаците на филистрина и да се приближи поне символично до пръските море, които предугаждаше на синьо оловния фон. Пак седна и клепачите му се спуснаха над болката на очите, болка, която от месеци насам го нападаше всеки път, щом хората и нещата преставаха да изискват присъствието му и имаше възможност да се усамоти. Сподави един стон, стана и започна да обикаля около креслото. Някой чукаше на вратата. Дръпна резето и видя пред себе си изненадания Херман.

— Преча ли ти?

— Моята каюта е твоя каюта.

Чак когато седна и вдигна лице към него забеляза, че Херман едвам крепи всичко, което беше надонесъл: пасатор, плик с банани и бучки лед, бутилка ром.

— Отлежал ром от Мартиника.

И две чаши, които сложи върху масата, на равнището на очите на Хинес. Разтръска грозда банани.

— От малките, в тях е истината.

И започна да ги бели и да ги троши в купата на пасатора, за да ги нападне малко след това с електрическата бъркачка и да ги направи на кашица. Порция пюре, съответна порция ром и ледени кубчета и в чашите се преля гъста смес с цвят на стара слонова кост, която зачака Хинес да се престраши, докато Херман се настаняваше в креслото срещу домакина си.

— И какво е това?

— Бананово дайкири. Теши и подхранва.

Хинес пресуши чашата си на две глътки с малка междинна пауза, в която сдъвка по-твърдите парченца и почувства сладката и същевременно кисела плътност на напитката първо в устата, после в дълбините на тялото си. А когато течността стигна своето крайно назначение, през цялото му същество вече шестваше щастлива топлина и в устата му бе свежо. Херман наблюдаваше въздействието на своето произведение с широка брадато-никотинена усмивка. Сипа отново, в унисон с жаждата на приятеля си, после отново и отново, докато той самият едва вкусваше от първата си чаша, сякаш беше единствена.

— Тоурон ме побърква — оправда се Хинес, без да знае за какво точно.

— На тебе не ти трябва Тоурон, за да се побъркаш.

Херман се наведе напред с чаша в ръка и очи, които зорко следяха нарастващото задоволство по лицето пред него, превзето от сенките под очите и прошарения перчем, слепнат от влага и сол.

— Сега добре ли си?

— Добре съм.

— Спокоен?

— Спокоен.

— Тогава ще ми обясниш ли какви ги вършиш?

Видя паниката в дъното на погледа срещу себе си и възмутеното озъбване, което изплю едно хрипливо хайде стига простотии, повече от яд, отколкото от убеждение.

— Ти мислиш ли, че е нормално така да ни разиграеш в Маракайбо, със седмици да се обаждаш само с по една телеграма дневно, докато ние се чудим как да залъжем Тоурон да не те докладва пред компанията?

— Оставаха ми няколко дни платена отпуска.

— Сам знаеш, че тези неща се казват отрано и се обсъждат.

— До гуша ми дойде.

— От рейса ли?

— От кораба.

— Нито е по-добър, нито е по-лош от другите.

— От Тоурон. От Атлантика. От това лашкане насам-натам между едни и същи места.

— И какво смяташ да правиш?

— Исках да остана тук, на Карибите. Има недостиг от специалисти за товарните кораби, които кръстосват тая локва. Или Средиземно море, Босфорът.

— Босфорът? Какъв Босфор те е патил?

— Винаги има едно последно пътуване. Само че първо трябва да се отбия в Барселона.

— Я да видим добре ли чух. Ходи ти се на Босфора, но първо трябва да се отбиеш в Барселона. А какво значи това, ще ми кажеш ли, току-виж и на мен ми се прищяло?

— Босфорът може да ми е последното пътуване, а може и да не е. Трябва да разбера дали някога ще мога да се върна.

— Къде?

— Към Барселона, към плаването, към всичко.

Чашата на Хинес плачеше за още бананово дайкири и Херман й угоди.

— Енкарна ли?

— Енкарна — призна Хинес и погледна встрани.