Мануел Васкес Монталбан
Александрийска роза (12)

Половината Порт ъф Спейн се беше изсипал в Савана на конно надбягване и отсъствието му подсилваше обезлюдения вид на града, оставен сега на амбулантните търговци и на отделни минувачи с портативни касетофончета, директно свързани с ушите. Въпреки това се бяха намерили достатъчно сеирджии за проповедта, която облечен като халиф чернокож свещеник държеше на площад „Уудфорд“ в компанията на осем нагласени с розови роби монахини — сладкопойна, кръшна секта с крака в безспирно движение.

— Христос е бил черен! — провикваха се изтънко от време на време монахините, едните старици, другите момиченца, без средно положение.

На заден план Червеният дом, парламентът, бдеше отрезвяващо могъщ, солиден като самата власт, необорима и неподатлива на крайностите на въображението на мистиците, плъпнали из града с островитянската си лудост. По това време на деня аукционните къщи по улица „Фредерик“ вече бяха затворени, а магазините започваха да окачват „Closed“ зад еднообразните си витрини, сигурно дело на същото чертожно перо, което беше нарисувало целия скучен град. От време на време, на тайфи по четирима или петима, минаваха черни младежи, разтресени от музиката, която се вливаше във вените им през слушалките на закачените за коланите им уокмени или транзисторите, от чиито кутии черпеха съсредоточение. Колкото по-близо до пристанищните навеси, толкова по-грозен и пуст бе градът. В очите на Хинес още тежеше плъзгавият, горещ Пич Лейк — чудо на природата според продавачите на този сенчест рай, — естествено езеро от тонове асфалт. Дебелокожо, сиво море, до което се стигаше по тунел през джунглата, коронен номер на таксиджиите от острова.

— От този асфалт са правени улиците на Ню Йорк, а в Европа — парижките авенюта — информира го почти благоговейно неговият индиец.

Хинес го поздрави за тринидадския принос в изграждането на световната пътна мрежа. После, докато наблюдаваше асфалтеното езеро, дълбоко над деветдесет метра в центъра, си спомни за асфалта, който бе виждал като измъкната от всякакъв контекст стока, насипана в трюмовете на стари танкери, използвани за превоз до окончателния си упадък. Лепкавата материя, която беше възприемал като част от някакво смътно първично цяло, всъщност идеше оттам, от това гъсто блато, което само с вида си будеше страх от потъване в лигите на земята. След Пич лейк Тринидад вече нямаше тайни за него.

— Остава да видите Птичето капище. Няма равно на земята. Природен резерват за всички птици на света. Прекрасно е надвечер, когато се прибират по гнездата си. Можете да обиколите парка с лодка.

Капището беше по пътя обратно от Пич Лейк, но Хинес предпочете да се върне към наказанието на Порт ъф Спейн. Нямаше какво да върши и какво да очаква, затова се залута из града в търсене на нещо по-вдъхновяващо от здрача в стаята си или съзерцаването на работохоличния пристъп на индиеца, който чистеше празния басейн на хотела час по час, ден след ден, с перверзното упорство на човек, който конти мъртвата си любима. Привлече го пулсът на калипсото, което репетираха в стоварищата до старата фабрика на „Ангостура“. Момчета и момичета подхващаха протяжните, пестеливи мелодии, прекъсваха ги, запяваха на различен глас, взаимно се поправяха. В другия ъгъл на същото помещение масовките за карнавалното шествие пробваха костюмите си на крокодили и водни лилии, а едно черно девойче се преобрази в пълнолуние, озарено от крушките, които запали с ключ, скрит в шепата си. Всичко напомняше на подготовката за селски събор в Испания, единствената разлика беше във формата. И в младежите, които явно се чувстваха горди изразители на островния характер; гордост, подсилена от присъствието на двамата или трима чуждестранни зяпачи, захласнати, както им се струваше, от тяхната фрапантна екзотика. Мене ли ще смаете, помисли си Хинес. Че аз идвам от страната на хотата и бичетата, пребити с тояги, на качулатите великденски поклонници и разкаяните грешници, дето се самобичуват, за да си изкупят вината. Пред тях вие сте като читалищен ансамбъл за народни танци. Това избухване наум го успокои и той се върна в хотела. Плашеше го идеята да се затвори в пълната с призраци и натрапчиви спомени стая и седна под козирката на градинското кафене с изглед към балсамирания от индиеца басейн. Стачката на хотелския персонал продължаваше, защото чак на стотната му прозявка дойдоха да го питат какво ще желае. Двоумението му предизвика подсказване от съседната маса:

— Опитайте Peach^[1].

Намигна му едър, тъмнокос мъж с маслинен тен и големи бадемови очи на ливанец. От мястото до него любопитно го наблюдаваше рижа луничава жена с леко отпуснати бузи и лъснала от грима кожа. Поръча си Peach и му донесоха дълго питие с вкус на сиропирана праскова.

— Бомба, а?

Приказваше им се. Жената не можеше да се реши с ококорени или с премрежени очи да гледа и пърхането на миглите й наведе Хинес на мисълта, че има проблеми с лещите.

— Знаете ли как се приготвя?

Мъжът стана от тяхната маса, дойде, яхна стола срещу Хинес и му издекламира цялата рецепта на балсама.

— Лек ром, праскова, сок от зелен лимон и няколко капки черешов ликьор мараскино.

Примлясна и кимна към Хинес, за да го поощри да отпие, все едно му помагаше да прокара течността надолу в гърлото си.

— Настоях да ми го правят с пуерторикански ром, той е най-финият. Понякога ползват какъвто им падне. Но ако ти сложат ром от Мартиника, да речем, край. Ромовете, които се произвеждат през дъндър^[2], не стават за плодови коктейли. Аз в Сиатъл, където живея, съм барман.

Четвъртитата ръка на мъжа стисна ръката на Хинес в мига, в който той я подаде, и веднага литна, за да махне на рижата да се присъедини към тях.

— Това е Гладис, жена ми. Тя не е американка, а канадка. Вие да не сте от Венесуела? Испанец? Испанец от Испания? Уаааау!

У бармана от Сиатъл се надигна оргазмен възторг и ръчищата му тупнаха раменете на рижата и Хинес.

— Жив Spaniard^[3]! Какво ви води на този скапан остров, амиго? Куфарът ми е пълен с туристически брошури. Бях й обещал на Гладис почивка на Карибите, като си доизплатя вноските по бара. Карибите. Пек. Музика. Исках на Аруба, там слънцето е гарантирано и нощем. А гледай къде се заврях. Пет кила сложих отгоре, все лежа и спя.

Замачка си шкембето и защипа преливащите по цялата обиколка на колана тлъстини.

— Каня ви на един Planter’s Punch, за да отпразнуваме нашата среща.

Ще не ще, сервитьорът трябваше да се измъкне от своето стачно или летаргично вцепенение, когато американецът се разкрещя като на родео, под съпровода на благоприлично смутения кикот на луничавата. Сервитьорът се докачи от начина, по който го викаха, а и защото не беше чувал друг път за плантаторски пунш. Сиатълецът стана, хвана го под ръка и въпреки явното му нежелание, го подкара към хотела. Смехът на луничавата беше добил възторжени нотки, а свитото й юмруче, мине не мине, тупваше Хинес в гърдите, за да му предаде безграничното й веселие.

— Каквото Мики не е решил, това не е направил.

Топлите очи на жената блещукаха алкохолно.

— Сам ли пътувате, или с компания?

— Сам.

— Командировка?

— Не.

— Туризъм?

— И това не. Просто пътувам.

— Просто пътувам! — изимитира жената тона на Хинес през кикот и сложи съучастнически ръка на рамото му. — Ей го, иде моят Робърт Редфорд.

Робърт Редфорд се зададе в ритъма на румба, която само той чуваше, раздрусал шейкър в ръце. Еликсир в кехлибаренооранжев цвят изпълни високите чаши.

— Ще го пробвате по рецептата на Мики. Ямайски ром, лимон, портокал, сода, захар.

Хинес нямаше място за толкова течност в стомаха си, но я изпи на бавни глътки. Той всъщност изпитваше благодарност за безплатния спектакъл, който двойката изнасяше пред него.

— Трябва да се махнем от острова, макар и за ден. Казаха ми, че в Тобаго времето било по-добро, на половин час път с фокер оттук е. Мятаме се на фокера, прелитаме ниско над гората и та-та-та-та-та, отстрелваме всички маймуни. Мики и Гладис още утре отпрашват за Тобаго за цял ден, чувствайте се поканен.

Хинес отклони предложението с жест, но настойчивостта на американеца не знаеше отказ. Той пошушна нещо в ухото на гаджето си и двамата се разсмяха, а после зяпнаха новия си приятел с тъповато задоволство. Мики се извини с някаква забравена задача за отмятане и жената и Хинес останаха насаме. Свободната раздумка не беше стихията нито на жената, нито на моряка, а барманът не се връщаше. Главата на Гладис се склони към неговата.

— Няма да се върне. Остави ни сами.

— Защо?

— Има си свои планове. Като си тръгваше, ми каза: Гладис, оставям те в добри ръце. В добри ръце ли съм?

Хинес си представи какво можеха да свършат ръцете му по нейното длъгнесто, непохватно тяло, което обещаваше непредвидими ръбатости и какво ли още не, ако се съдеше по това лице на наивна луничава развратница. Разпери ръце пред Гладис.

— Това са. Други нямам.

Гладис се наведе и го целуна по дланта. Залепи устни о кожата му и ги отвори, за да даде път на силен, грапав език, който лакомо заблиза нощта, събрана в шепите му. Вдигна глава.

— Искам мъж и легло.

После Хинес се озова крачещ след нея, нервен и нетърпелив като за първи път. Когато влязоха в стаята му, не я разпозна като своя, докато Гладис не покри отворения куфар със съблечени дрехи и не се просна в източената си голота на влажен морков върху кревата. И от жената се подаде ръка, която отвори цепката на панталона на парализирания мъж, пое възходящия му пенис и го поднесе към устните си, сякаш е хотдогът с най-страхотната горчица на света.

— Ммм, че вкусно!

И го бутна в устата си на прегладняла самка питон.