Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Карвальо (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La rosa de Alejandria, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране и форматиране
Еми (2017)
Корекция
plqsak (2017)

Издание:

Автор: Мануел Васкес Монталбан

Заглавие: Александрийска роза

Преводач: Нева Мичева

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: Испански

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Любов Йонева

ISBN: 978-954-529-589-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2519

История

  1. — Добавяне

Някак предусети, че откъм трапа се надига опасност, погледна нататък и по притеснението на радиста разбра, че жребият му е хвърлен. Като стигна до него, радистът забави крачка. Гледаше към палубата или към хартията, която току-що беше откъснал от телекса. Понечи да подмине Хинес, но се върна и му протегна съобщението.

Испанската полиция нарежда задържане на борда и наблюдение на офицер Хинес Лариос Перес до пристигане в Барселона. Заподозрян в убийство.

Продължаваше да го държи пред него, в случай че иска да го препрочете, но Хинес поклати глава.

— Благодаря.

— Съжалявам, ама…

— Носи го на капитана. Не си създавай неприятности.

И го видя да се качва към командния мостик. Той остана до трапа, с едната ръка на перилото, а другата във въздуха, сякаш парализирана от допира с телекса в жеста, с който се беше опитала да задържи изплъзващата й се съдба. Седна на една бухта въжета и зачака събитията да го връхлетят. Първи пристигна Херман, зад гърба му — Басора, Мартин, двама моряци. Краката на Херман най-напред, останалите — на заден план, забързани откъм кърмата. Не искаше да вдигне очи, за да не види лицето на Херман, защото от него капеха сълзи, падаха кръгли и налети и се разбиваха върху палубната настилка.

— Хинес. Хинесико — стенеше Херман и в простото произнасяне на името му се съдържаше цялата им обща история от детството досега, всички споделени спомени. — Хинес. Хинес.

Стана, за да е на нивото на лицата, които не го гледаха, защото не искаха да му кажат очевидното.

— Къде ще ме затворите?

— Перкото първо иска да говори с теб. Станала е грешка, нали, Хинес?

Не, не е грешка, отговори главата на Хинес на въпроса на Басора. А тялото му се насочи към командния мостик.

— Не. Чака те в каютата си.

И новите му пазачи го последваха. Херман го беше прегърнал през раменете, вървеше в крачка с него и му говореше на ухо:

— В какво се забърка, Хинесико? За кой дявол ми беше да те мъча да се връщаш! Защо не каза? Защо се прибра на кораба? Какво си направил, Хинес, какво си направил?

Искаше му се да го помоли да не разпитва повече, щяха да имат предостатъчно време за разговори, но от устата му нищо не излизаше и нарочно се забърза, за да стигне колкото може по-скоро при капитана. Ето я в дъното на коридора открехнатата врата на каютата, като се отвори, помисли си, ще се покаже Момичето от хана с роклята си на едновремешна певачка и „Спасителката“ на уста, ала гласът на капитана го спря на прага.

— Не влизайте! Останете на място!

Гласът излизаше през процепа на отворената врата.

— Кажете на другарите си да се оттеглят, а вие останете пред вратата.

Офицерите и моряците се отдръпнаха, само Херман остана на такова разстояние, че да може да се притече на помощ на своя приятел. Гласът на капитана прозвуча досами него, когато нареди:

— Доближете се, но не отваряйте!

Хинес чукна чело в боядисаната плоскост. На броени сантиметри отстоеше хрипкавото дишане на невидимия капитан и гласът се чу отново, смирен, като шепот в изповедалня.

— Късно е вече, Хинес. А ви предупредих, когато трябваше.

Щеше да попита: какво сте знаели? защо сте знаели?, но му се стори излишно да задълбава в тази и без това театрална ситуация, превърнала се повече в пречка, отколкото в преход към окончателното разрешаване на собствената му драма. Не каза нищо и гласът на капитана продължи да блика от скривалището си, приглушен, омерзителен, надъхан със страх.

— Колко глупаво от ваша страна. Месеци наред се държахте като глупак и не съумяхте да престанете навреме. След години, като погледнете на всичко това от необходимата дистанция, спомнете си за вашия капитан и се замислете за нещата, които е направил и е бил готов да направи за вас. Обещавате ли да се замислите?

Хинес кимна в знак на съгласие, съгласие с открехнатата врата, съгласие със срамния глас, съгласие с присъствието оттатък, което си представяше превито одве в тъмнината, осланящо се на тайната на изповедта.

— Няма да се видим вече, Хинес. Това е вашето последно пътуване. Моето също. Не ме забравяйте.

Кратко мълчание и стъпки по балатума. Когато невидимото тяло на капитана се отдалечи достатъчно, гласът му се извиси до заповед.

— Херман, Басора, изпълнете си задълженията! Оттук нататък вие отговаряте за офицер Лариос!

Хинес излезе от преддверието, съпроводен от другарите си, следвани от разстояние от двамата моряци, които не се осмеляваха да нарушат племенната йерархия.

— Първо каза да те затворим в една празна каюта без вентилация до машинното отделение, където обикновено си почиват механиците, докато чакат дежурство. Херман за малко да го осакати. Накрая се спряхме на нашия вариант: да си останеш в твоята каюта, на теория под ключ, въпреки че това е малоумно — ти няма да скочиш във водата да плуваш, я… Закълни се, че ще ни уважиш уговорката и няма да направиш някоя дивотия. Не ме интересува, не ни интересува какви си ги надробил, важното е, че от неприятностите все някак ще се измъкнеш, а от Атлантика — не. Закълни се, Хинес, че няма да правиш глупости, и няма да те заключваме.

Хинес хвана ръката на Басора и я разтърси в опит да му предаде безполезната си благодарност за солидарността.

— Няма, няма да правя глупости, само че ме заключете. Трябва да почвам да свиквам.

— Ще ти минаваме на гости.

— Но внимателно, че нашият перко ще ни натопи пред компанията. Какво ти нашушука там?

— Почти нищо не чух.

Само Херман не се включваше в разговора, в този разговор в подножието на ешафода, разговор за последни желания и вземания на сбогом преди едно пътешествие без възможност за връщане.

— Ще се радвам, ако може от време на време да се разхождам по палубата.

— Имаш две разходки на ден, под охрана.

Мартин държеше да овладее положението по правилник, все тая кой. Миг, преди Хинес да се остави да го заключат в каютата, прочете в погледа на Херман обещание да се върне, да се върне, за да изкопчи причината за тази трагедия, която пряко го засягаше, като приятел, комуто бе отнето или недооказано очакваното доверие. Хинес посрещна новата си самота, различна от онази през двайсетте години активно мореплаване, през които беше изкарал повече денонощия изолиран в океана, отколкото на сушата. Сега самотата беше друга, приличаше на карантина, от която нямаше да се отърве с години. Все още се намираше в свят с познати до болка отправни точки и приятелски гласове оттатък вратата, но скоро щяха да го прехвърлят в една анонимна машинария, която щеше да го захапе още с първото си изискване: всичко да си каже. Все едно стореното можеше да бъде обяснено, обяснено на някого, който не е самият той или горката Енкарна. Може би трябваше да приеме разпита на Херман като репетиция за онова, което го чакаше в Барселона. И Херман дойде, едва час и половина след началото на затворничеството му, нетърпеливият Херман, седнал на койката на пленения си приятел, без смелост да го погледне в очите, но с жизнена необходимост да му поиска разяснения.

— Убих Енкарна.

— Енкарна. Енкарна, има си хас. Но защо тогава каза, че непременно трябва да се върнеш в Барселона, че непременно трябва да се върнеш при Енкарна?

— Така си беше. В известен смисъл продължава да е така.

— Но ти си знаел, че си я убил.

— Да.

— Какво, надяваше се да не разберат, че си ти?

— Да. Това май е най-разумното обяснение. Наистина се надявах, но не през цялото време. Разбрали, не разбрали, все едно щях да се върна. Не и когато най ме беше страх, често се случваше. Като се запилях и не исках да се прибера на кораба например. Обаче ако продължавах така, щях да си влача наказанието навсякъде и цял живот.

— Ама какво си направил, нещастнико. Защо?

— Лошо се получи — каза в началото на дългото, изпъстрено с жалби и почуди опяване на своя приятел. — Така е било писано — каза дори, вече изморен да връща топката, която Херман му подаваше ли, подаваше с упорството на обезумял пелотари[1]. — Писано е било. Спомнях си разни случки от Агилас: били сме съвсем малки, но колкото и да ти се вижда абсурдно, Енкарна още тогава е носела своята смърт в себе си, а аз — моя провал. Знам, че ще ти прозвучи като в роман или басня, но като се сетя за отминалите години, толкова години наред, и се виждам, виждам и двама ни, и мисля, че не е можело да стане другояче. Колко пъти й предлагах да зарежем всичко, да се оженим, да заминем нанякъде и да живеем заедно, а то е било невъзможно.

— Какво ти направи, че да я убиеш?

— Нищо толкова сериозно, че да я убия. Честно ти казвам, Херман. Може би най-лошото нещо, което съм видял от нея, беше в началото, когато ме заряза заради онзи, сещаш се, летовника. Може би всичко оттам тръгна.

И обходи с поглед четирите стени на своята неволя.

— Трябва да си намериш адвокат. Да издири свидетели. Аз ще говоря в твоя полза. Ще кажа, че ти е паднало пердето, а ти потърси някакъв подходящ повод, кажи, че не е искала да тръгне с тебе и си се побъркал. Временна невменяемост.

— Не бързай.

— Ама ти даваш ли си сметка, че ще те тикнат за сума години в затвора?

— Не бързай.

— Няма живот за моряка в затвора.

— Пращай ми вести от кораба от време на време. Ще се радвам, ако знам къде се намира. А като изляза, все едно кога, ще се върна в морето, Херман.

Дойде един моряк и притеснено съобщи, че капитанът му наредил да затвори каютата и да пази отвън. Херман излезе напушен, с гневни възклицания срещу кучия син, какво си е въобразило това момиченце от хана, разкрещя се пред шашнатия моряк. Но когато се почувства заключен и сам, Хинес се усмихна удовлетворен.

Бележки

[1] Пелотари е играчът на баска топка (pelota vasca, исп.): игра, характерна за Северна Испания, подобна на скуош. — Б.пр.