Мануел Васкес Монталбан
Александрийска роза (46)

Можеше да си купи по-евтин на Сейнт Томас, в пристанищната безмитна зона, но си беше харесал точно този на витрината на „Беристайн“, на пресечката на Рамблите с улица „Фернандо“. Анцугът вече беше в ръцете му в найлонов плик и той пресече булеварда, за да стигне до пешеходната зона в центъра на Рамблите и оттам да се придвижи нагоре, към сърцето на града и хотелската стая, която си беше взел, за да се дезинтоксикира от корабния живот и да има изходен пункт за някой излет из Каталония. Херман го навиваше да наемат кола и за един ден да се отбият до Агилас, но той не можеше да се реши, пък и не му се връщаше особено. Тъкмо изброяваше наум причините, поради които не биваше да предприема такова налудно пътешествие, когато познат силует се изравни с него отдясно. Профилът на жената се отпечата в ретината му, когато тялото вече го беше подминало, а огледът на гърба, запътен нагоре по Рамблите във вталена демисезонна рокля, очертала невисоката й, мека фигура, оправда галопа на сърцето му и няколкото крачки, с които я настигна и застана пред нея.

— Енкарна!

Тя също го позна веднага и двамата взеха да се целуват по бузите, като намерили се след раздяла братовчеди, да се докосват по ръцете и раменете и като двойка танцьори да изпълняват фигури в две квадратни педи от Рамблите, насред потока от пешеходци в топлия пролетен следобед. Няколко метра по-нататък вече бяха споделили най-важните си преживелици, макар и без това да бяха информирани за тях от Пакита, статично хранилище за техните две съществувания, които не пропускаше да свърже при отбиванията ту на единия, ту на другия в Агилас. И така дойде нощта с вечеря в избран мимоходом ресторант и последвалите откровения, в които първо криеха картите на разочарованията си, а после ги хвърлиха на масата, надцакване с най-тежките провали: съсипаният брак и относителната рутина на морето, в което нито един пристан не е начало или край на пътя. Тя не разполагаше с живота си, а той разполагаше със своя твърде много. Карикатурата на Енкарниния живот в Албасете ги разсмя, а в замяна Хинес превърна своя бит в сбирка от занимателни случки из пристанищата, случки, които бе преживял без надеждата някога да ги разкаже на събеседник, способен да ги изслуша с искрен интерес.

— Но това е чудесно. Да видиш свят. Аз си измислям по сто болежки на година, за да се откъсна от онова място и да дойда тук да подишам. Чудесно е да се загубиш в град, където никой не те познава, където никой няма понятие, че си госпожа Родригес де Монтиел. Където можеш да се видиш с когото си щеш или с никого да не се виждаш, без да се съобразяваш с нищо, абсолютно с нищо и с никого.

В нейно присъствие Хинес изпитваше старата трепетна нужда да я прегърне, възпирана от не по-малко трепетната увереност, че не бива да го прави, която също датираше от младежките им разходки, когато роднините казваха, че Хинес и Енкарна „се имат“, тоест че всеки от тях се навърта около чувствата на другия, без да стига до решаващи думи или действия. Същото усещане за навъртане го обзе тази вечер и на следващия ден, когато се уговориха да се видят в час, най-сетне избран без препятствията отпреди двайсет години — учене, работа, семейство, Паки, хорските приказки. Тя беше тази, която млъкна и го погледна, решена да прескочи бариерата на неоползотворените възможности помежду им, и тя беше тази, която го целуна — отначало леко, предупредително, после продължително и дълбоко; целувка, която идваше от многогодишен път, под напора на досегашното безсмислено отлагане. Тя беше някогашното момиче с бавните жестове и мисълта, движена от някакви нейни си сметки. Беше свободна в град, свободен и отворен за нея, плюс това можеше периодично да се освобождава, за всяко от прибиранията на „Александрийска роза“, и заговори очарована за този вариант още през първия им следобед в стаята на хотела, където беше отседнала. Бяха опитали да се качат в хотелската стая на Хинес, но видимото му смущение стана повод за вулгарен, комичен диалог с рецепциониста; безсмислен диалог, защото тя вече беше влязла в асансьора, когато на него му хрумна, че трябва да съгласува възнасянето на дамата към покоите му; диалог, който тя изслуша с раздразнение и прекъсна, като излезе от асансьора и фоайето, следвана от обясненията и разкаянията на Хинес.

— Още си момче от село — мило му каза на здрачаване, когато лежаха голи и недостатъчно налюбени, понеже Хинес бе вложил двайсет години време в един миг, в който тялото на жената се оказа непревземаемо, като крепостна стена от плът в края на усилен преход.

— Ужасяват ме тези потайности. Това влизане крадешком.

— Аз не влязох крадешком. Можем да оставим досегашните си хотели и да се нанесем някъде като съпрузи.

— А какво ще кажа на Херман и на останалите?

— Не вярвам да не си разправяте забежките и да не си правите услуги.

— То е различно. Не искам да знаят. Различно е.

— Същичкият си. Едно време й казах на Пака: де да беше малко по-друг братовчед ти, де да беше по-предприемчив… Макар че и така надали щеше да се получи, защо да се заблуждаваме. Страх ме беше от тебе. Страх, че ще стана жена на моряк без късмет. Вдовица в течение на месеци и месеци. И за какво? За едното нищо или за съвсем малко. Аз не съм монахиня. Не съм родена за монахиня.

Сексуалните им отношения не бяха от най-удовлетворителните. Проклетото бързане да изкатери стените от плът, да вкара това най-сетне съблечено тяло в рамките на обичайното, да му снеме обвивката на сантименталния мит, в която го беше кътал през целия си живот, му пречеше да се почувства сигурен. Първите им тримесечни срещи тънеха в облак от нежност и Хинес се самоизвиняваше, убеден, че нещо подобно на любов компенсира секса, оттатък буквалния му успех или провал. И нейното държание наистина навяваше на такива мисли, тя го чакаше влюбено, възможно най-близко до пристанището, пристигане след пристигане, сякаш през месеците на раздялата им е живяла само със смисъла, зададен й от тяхната последна среща. Той рядко беше в дотолкова бистро съзнание, че да погледне критично на тези отношения. Бяха станали част от животите им, както дотогава пристанищата бяха част от неговия и бягствата — от нейния. Около Хинес нямаше хора, които да се налага да въвежда в ситуацията, да държи настрана или да забравя. Тя пък според нуждата загърбваше всичко, което можеше да бъде загърбено, не поддържаше връзка с барселонските си роднини и почти нямаше вземане-даване с тези в Агилас. Само мъжът й беше едно за жалост неизбежно присъствие, което тя първо споменаваше с наскърбено нежелание, сетне с все по-явно презрение, сякаш в началото на тайните им отношения съпругът й беше активна причина за нейното прелюбодеяние, а в края — само пасивна, нещо досадно и абсурдно, от което тя идваше и към което неотменно трябваше да се връща. През годините почти осемте им събирания се поделиха в два етапа, чиято граница бе трудно да се прокара. В началото Хинес уж беше единствената надежда на тази разкошна жена, която го чакаше в Оперното кафене четвърт час след закотвянето на кораба и накара другарите му да подсвирнат, когато един ден ги засякоха под ръка на улицата и Херман не се издаде, че е познал Енкарна. После тя продължи да се явява на срещите им и може би го обичаше както преди, но вече оставяше у него впечатлението, че не той, а обстоятелствата са истинският мотив на бягствата и близостите им. И именно в този горчиво-сладък момент Хинес се изплаши, че пак ще я изгуби, и й предложи да определят един и същи смисъл, при това завинаги, на своите отношения.

— Мога да намеря нещо по моята част, което да не изисква дълги рейсове. Например да купя малка яхта, да я регистрирам в Пирея или в Истанбул и да разкарвам туристи. Много хора го правят и все по-успешно. Ти ще пътуваш с мен. За да сме постоянно заедно. В Испания рядко се наемат средно големи яхти, може би само на Балеарските острови, но пък там туристите не стигат. Надявам се да нямаш нищо против да се преместим на Източното Средиземноморие.

И й обрисуваше възторжени картини от гръцките острови и Босфора. Особено от Патмос и Босфора, нетърпелив да й предаде онова, на което досега, ще не ще, се беше наслаждавал сам: субективно онанистично усвояване на несподелени пейзажи и преживявания. Тя приемаше предложението или го отхвърляше, според душевните си фази, подчинени на логически процес, с който така и не го запозна. Както не го запозна — въпреки че той настояваше — и с подробностите от живота си преди и след срещите им. Разкажи ми. И тогава какво направи. Какво мислиш. Какво си мислеше. Въпроси, които се хлъзваха по кожата на една в крайна сметка непроницаема Енкарна, стена от непроницаема плът, която той изведнъж откриваше в обятията си със затворени очи. Така и не разбра дали не го гледа, защото предпочита да не го вижда, или защото изпитва нужда да го търси в спомените си. И нещо подобно на ултиматум се отрони от устните на моряка в първите дни на последната им среща.

— Изморих се от това положение. От преструвката, че всичко е нормално. Не забелязваш ли? Сякаш сме женени. Сякаш си съпруга на моряк, която чака.

— Сякаш, само дето не е така.

Всъщност той се бе превърнал в част от сложна мозайка, за чиито други парченца знаеше твърде малко и от която съпругът й беше най-важният фрагмент.

— Потърпи. Мъжът ми си отива — му беше казала.

— Какво имаш предвид?

— Не му остава много.

— Мъчно ли ти е за него?

— Мъчно, за него? Ей тонинко не ми е мъчно. Просто не искам да хвърлям на боклука двайсет години. Ако го направя, сама ще си тегля един бой, пък и какво удоволствие ще доставя на цялата оная паплач. Потърпи.

Но имаше повече от една, повече от две Енкарни.

— Хинес.

Херман стоеше на вратата. Светлината в каютата лумна и нападна очите му, опърли ги, както болнаво се бяха втренчили в тъмното, балсамирани във влагата на възпоменанията и самосъжалението.

— Хинес, буден ли си?

— Да.

— Вече се вижда протокът.

Началото на края на пътешествието, на всичките пътешествия, включително въображаемите.

— Оня гламавият се е залостил в каютата си и почти не излиза. Не остана време. Кажи си всичко. Може пък да ти помогна. Трябва нещо да направим. Да се подготвим. Разправи ми.

Обърна се с гръб към Херман, към светлината, към необходимостта да превръща поражението си в представление. Херман почака няколко минути. После не издържа и тресна вратата с ярост и някаква жестокост.