Мануел Васкес Монталбан
Александрийска роза (2)

Има в Александрия роза като тебе:

през деня е бяла, през нощта — червена.

Народна песен

Отвори само едно око, сякаш се боеше двете да не потвърдят прекалено недвусмислено висналото като магарешки тумбак небе, неприлично сивата му, изопната кожа, която замърсяваше луксозния тропически пейзаж и превръщаше горичките в скверна сбирщина палми и бананови дървета от ръждясало олово. Надежда за късче лазур се задаваше откъм североизток.

— Маракас бей — си каза примирено, докато се засилваше да скочи от леглото. Седнал на крайчеца му, остана поразен от собствените си голи крака в очакване на заповед за отплаване, с кокалестите корабни носове на капачките, насочени към отворения, полупълен куфар, който от дни наред пазеше все същото равновесие върху креслото. Лакти, опрени на бедрата, лице между дланите и натежала глава, обзета от едрия план на момичето от туристическата агенция в Сан Франциско.

— Изберете Тринидад и Тобаго, един до друг са. Няма да съжалявате.

— Все ми е едно кой ще е островът, само да има слънце и палми. Аруба, Кюрасао, Бонайре.

— Тринидад и Тобаго. Няма да съжалявате.

Вече нямаше сили дори да съжалява. Всеки ден съзерцаваше небето през прозореца на стаята си в „Холидей ин“ и магарешкият тумбак бе неизменно на своето място, както и късчето лазур, към което очите му се отправяха час по час, за да поиграят на криеница с охтичавото, саможиво слънце.

— Маракас бей.

Каквото ще да е, само и само да не се застоява в Порт ъф Спейн, да не му се налага за пореден път да обхожда досадната мрежа от улици, които водят до Савана, същия парк Савана, който си имат всички карибски острови, носталгия по Африка, приела облика на нещо като полумегдан-полуморава. Вярно, може би никоя друга Савана не е толкова огромна, колкото портспейнската, ама да си я заврат отзад и нея, и Ботаническата градина, и колониалната архитектура от площада „Уудфорд“, и префърцунените богаташки къщи от булевард „Маравал“.

— Виждали ли сте седемте палата на булевард „Маравал“? — щеше да попита за кой ли път таксиметровият шофьор индиец.

— Вече ми ги показахте.

— Вярно.

Едната ръка на волана, другата премята смугли пръсти и имена на здания, които съставляват архитектурното наследство на Порт ъф Спейн.

— Замъкът на Щолмайерови. Уайт хол, резиденцията Рудал…

Дрезгавината, удавила целия остров, вещаеше края на годината, даже може би и на света. Таксиджията вдигаше смугъл, цигански пръст към небето.

— Всичко започна, откакто се качиха там горе.

— Кой се е качил там горе?

— Руснаците и американците. Откакто се качиха там горе, зимата стана лято, а лятото — зима. Преди години, преди да се качат там горе, през декември не валеше дъжд.

Дори строеният с очакването за неизчерпаем пек хотел беше усоен и сенките му се сгъстяваха допълнително от работата в забавен каданс на стачкуващия персонал. Всичко — яйцата, беконът, плодовите салати, овесените ядки, меласата, маслото — съмнително напомняше на овехтяла снимка от нормалните времена на щастливите келнери, станали междувременно времена на археология на закуската, шведска маса за недоверчивите клиенти на това обслужване с претенции за социална правда. Въпреки всичко една картонена дама с варакосан цилиндър намигаше и канеше на новогодишно тържество, Happy New Year 1984, петдесет долара кувертът.

— Шведска маса, оркестър, танци. Питиетата — отделно — информира го мулатка с кървавочервена уста, без да вдигне очи от сметачната си машинка.

— Сам ли сте?

— Сам.

Наложи се да й продиктува името и фамилията си буква по буква.

— Джино Лароза?

— Хинес Лариос.

— Хи… нес… Ла… риос.

— Стая триста и дванайсет.

— Тържеството се плаща в брой. Не мога да ви го сложа на сметката.

И по лицето на мулатката разцъфтя задоволството от изпитания принцип: парите на ръка. Таксиджията наблюдаваше преговорите им отдалеч, с усмивка, която изразяваше нещо средно между частно мнение за жаждата за разтуха на чужденеца и общ привет към ежедневния клиент.

— Не добре. Не добре — осведоми го индиецът, като вдигна ръце към небето и после ги скръсти на шкембето си. — Маракас бей?

— Няма ли друг плаж на този остров?

— В залива Чагаруамас също облаци, а от другата страна на остров духа вятър и вали. Мансаниля много хубаво, но вятър и дъжд.

Таксиджията поклати укорително глава, раздразнен от необходимостта да повтаря едно и също всеки ден. С физиономията на японски учен от филм, който съобщава на главния герой, че гигантският диплодок може да бъде унищожен само с атомен взрив. Хинес се обърна към рецепцията на хотела, където мулатката, в полумрака на смръщената природа, който мижавото сутрешно електрическо осветление едвам разсейваше, тъкмо целуваше опакото на дланта си с отработен жест, за да си разпредели червилото равномерно по устните. Да се върне в стаята, да претърпи крушението на сивата си самота в очакване на чудо от слънцето, да се лута из вече болезнено познатия град без друга цел, освен зяпането на резултатите от кръстоската на негърка с индиец, индийка с холандец, холандец с негърка, испанец с индийка, мулатка с индиец, холандка с мулат, всички расови комбинации, които според туристическите диплянки превръщаха Тринидад в представително изложение на смесената кръв, не по-малко бляскаво от плажа Копакабана.

— В Маракас бей дали ще има слънце?

— Ако някъде огрее, със сигурност ще е в Маракас бей.

— Значи Маракас бей.

И се хвърли в таксито, решен да се излегне на задната седалка и да не поглежда повече този обречен на вечен сумрак град.

— Сега минаваме по булевард „Маравал“.

— Не думай.

— Не искате ли пак да видите Седемте палата?

Не дочака отговор.

— Наричат ги Великолепната седморка, построени са в началото на века от седемте най-заможни семейства в града.

Таксиджията продължи с колкото прехласнатите си, толкова и рутинни обяснения.

— Има ли на земята друго място, тъй красиво като Тринидад?

Въпросът принуди Хинес да се надигне и в очите му от другата страна на стъклото нахлу отминаващият пейзаж на Савана.

— Да.

Таксиджията млъкна явно докачен и се взря в смутеното, носталгично лице на своя пътник в огледалцето.

— Босфорът.

— Това остров ли е?

— Не. Проливът, който свързва Средиземно с Черно море.

— Някъде из Европа, а?

— Май така се пада.

Само че няма значение, си каза, докато отново се отпускаше по гръб. Босфорът свързва моето детство с моята смърт. Помисли си го, после си го повтори наум, като съпровод на спомена за Босфора, наблюдаван откъм Топкапъ.

— Винаги е слънчево. На Босфора винаги е слънчево.

— И тук беше винаги слънчево.

Циганският пръст отново щръкна към небето.

— Но откакто се качиха там горе…

— Според вас какво са направили там горе?

— Откараха слънцето където им трябваше и разпределиха вятъра и дъжда както им харесва.

— Преди да дойда тук минах през Кюрасао и имаше страхотно слънце.

— Нали ви казвам!

И индиецът обърна към него старото си, мъдро, тъжно усмихнато лице. Оттатък прозорците започна шествието на палмите, банановите дървета, мангото, катерливата ванилия, хакарандите, врязани в натрапчивия фон на сивите небеса. Унесе го ритъмът на мощната, добре поддържана кола, оръдие на труда, което шофьорът се мъчеше да издигне до нивото на екскурзоводския чрез разхвалването на тринидадските прелести.

— Ходили ли сте на концерт на калипсо? Видях, че си купихте куверт за новогодишната вечеря. Тя в „Холидей ин“ е почти толкова изискана, колкото в „Хилтън“. Но не пропускайте и градските веселия, репетициите на калипсо за Карнавала.

Откак янките са в Тринидад,

всички дами луднаха по тях,

казват, че държали се добре

и им плащали със две ръце.

Пият ром и кока-кола,

ходят в Пойнт Кумана,

там и майка, и дъщеря

отработват своя янки-долар.

Индиецът изтананика най-прочутото калипсо в цялата история на калипсото и му смигна.

— Калипсото е най-хубавата музика на Карибите и е много стара, много по-стара от рока.

И си затананика мелодии, монотонни като протяжната мрачина на небето.

— Язовирът — съобщи както всяка сутрин, сякаш Хинес бе способен да се изненада като първия път пред водоема, покрай който минаваха ежедневно на път към трошиците слънце в Маракас бей. Табелата за свлачища се превърна в действителност с повалени на шосето дънери и някак меки на вид камъни, изхлузили се от хлабавата земица на селвата. Хинес се надигаше от време на време, за да надникне към небето и да види още ли е там ведрото късче на североизток. Сивата пелена щадеше това прозорче към светлината и топлината, но облаците се тълпяха наоколо като тотална заплаха, като струпана на границата войска, готова всеки момент да завземе единствената красива и свободна държава, останала на света. Изведнъж просветля и слънчев лъч потопи лицето му в златиста топлина. Развълнуван от това обещание, седна тъкмо когато колата излезе на върха на един баир и долу в далечината се разкриха величествените заливи, разпенени под валяка на упорития прибой.

— Много духа. Поне шейсет километра в час.

Шофьорът извърна подпухналото си лице на болнав циганин към своя клиент.

— Разбирате от ветрове. Да нямате яхта?

— Моряк съм.

— Моряк! — възкликна индиецът въодушевено. — Аз никога не съм излизал от Тринидад. Дори до Тобаго не съм ходил. Но като млад си мечтаех да стана моряк, за да мина през Панамския канал. Има един кораб, който пътува от Ванкувър до Ямайка и минава през Панамския канал. Да не сте на него?

— Светът е пълен с кораби.

— Е да, да.

— Моят кораб е като фабрика. Натискаш едно копче и тръгваш на север. Натискаш друго — и хайде на юг.

— То ще дойде време и ще пуснат таксита без шофьори.

Жалният тон на забележката му прозвуча неуместно в неувереното сияние на озарената природа в Маракас бей. Колата паркира до кабинките на съблекалните и душовете.

— Вие се попечете, а за мен не се притеснявайте. Ще чакам колкото трябва.

Като нощно животно, което бърза да улови последните лъчи на залеза, Хинес изскочи от колата и тръгна към сергийката пред съблекалните. Една индийка му връчи билет и му посочи редицата гардеробчета, където да си остави дрехите. Преоблече се в подгизналата здрачина на стаичката с дървени стени, посърнали от вечната сянка, на която ги обричаха високите палми наоколо, и всепроникващата влага откъм душовете, избила тук и там на ситни капчици, които сякаш живееха собствен живот и се множаха. Излезе от съблекалнята, набута надве-натри дрехите и обувките си в гардеробчето и се затича към морето, което налиташе и се отдръпваше в ревящия прибой — ту теменужено, ту бяло. Трима млади негри бавно се покатериха на спасителските си вишки от дърво и палмови листа, откъдето наблюдаваха движението на къпещите се, в този случай — на единствения човек в морето, който напредваше с шамарени махове срещу омразата на талазите. Телата им бяха мъдри, свикнали с кафезите на наблюдателниците си, очите им бдяха отдалече над плувеца и положението му спрямо подводните ями и водовъртежите. В пясъка бяха забити табели, които сочеха забранените зони, но тягата на водата постоянно приближаваше единствения летовник към рискованите места. Тогава младите, нехайни тела възвръщаха смисъла на присъствието си там, сребристи свирки на улични регулировчици се появяваха между бърните им и пискливи звуци литваха над грохота на морето, за да предпазят плувеца. Хинес разбираше предупреждението и се бореше да се отдалечи от изкушението на смъртта. Сляпо размахваше ръце срещу ядните води, смееше се до плач и удряше със стиснати пестници лигавите лица на най-високите вълни. Те като на шега го отлепяха от подвижната опора на дъното от пясък и бели миди, вдигаха го с престорена нежност и го придърпваха навътре или го завличаха по диагонал, сякаш искаха да го доближат колкото се може повече до смъртоносните завихряния на водата. Потърси участък, където напорът на морето да е по-слаб, за да си поеме дъх и да си върне увереността като постои изправен. Но като погледна нагоре, видя, че лазурът е загубил битката с облаците и целият свят ведно с него е заметнат с отчайващо сиво чергило. После, като сигнал за опасност, от запад проехтя гръмотевица и почти незабавно прерасна в топъл дъжд, първо ситен, сетне яростен, като откоси от камъчета, които искаха да го приковат, да го изолират в безнадеждната му надпревара със стихиите. Какво, ако си остане там, където е, с вода до гърдите и порой над главата, под небесните води, смесени със сълзите, които бликаха от очите му, с все по-неудържимите хлипове в гърлото си. През завесите от дъжд и сълзи морето предлагаше изход — или да поеме към окончателните му дълбини и завинаги да потопи в тях черния камък, заел мястото на мозъка му, или да се върне към плажа и полусянката на своето безсмислено бягство. Хладката вода го обгръщаше с уюта на дреха, на одеяло, на женско тяло или на домашния уют в някой есенен ден, когато дъждът плющи от другата страна на прозорците. От селенията на спомена започна да се надига и расте лицето на жената, докато не запълни черепа му и не преля от него, за да обхване целия хоризонт с размитите си от водата черти.

— Енкарна — прошепна той и най-сетне се разрида, сякаш изведнъж осъзнал, че се е изгубил в отдавна потънал град.