Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Карвальо (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La rosa de Alejandria, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране и форматиране
Еми (2017)
Корекция
plqsak (2017)

Издание:

Автор: Мануел Васкес Монталбан

Заглавие: Александрийска роза

Преводач: Нева Мичева

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: Испански

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Любов Йонева

ISBN: 978-954-529-589-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2519

История

  1. — Добавяне

Това приличаше повече на спомен, отколкото на действителност. Обикновен апартамент в обикновен квартал, дори може би по-семпъл и от този, но със същата пестелива светлина, същия полумрак, и съвършено същата мистерия, както съвършено същите бяха шепотът и притихванията на жената насреща му, жрица на незнайна сила. Онази навремето беше врачка, специализирана в развалянето на уроки и церенето на завист. Тъкмо заради завист майката на Карвальо го беше завела при нея — да му побае срещу чувството, обрекло тялото му на меланхолични стойки и злоядство, което добрата жена или не се сещаше да отдаде на следвоенните чорбици с гранива сланина, или просто не искаше, защото това щеше да е равносилно на поемането на част от отговорността за ежедневния крах на надеждата. Карвальо смътно си спомняше на какво или на кого приписваха причината за неговата завист, вероятно на друго дете, на някое по-заможно сродниче, което например си е имало колело в онези години и в онази обществена класа, в които никой почти нищо си нямаше. Врачката се помоли пред грамаданска Богородица, поместена в ниша в стената, прекръсти сума пъти младенеца Карвальо и го обгърна с характерния си аромат на домакиня, току-що излязла от кухнята, където без съмнение приготвяше гозба с дафинов лист и вино, тъй като миришеше на дафинов лист и вино. Спомените миришат и отекват, имат собствена музикална среда. С развоя на времето и културата си и преди да изгуби и двете, Карвальо бе установил, че всъщност е завиждал на баща си, на своя наскоро излязъл от затвора и почти непознат баща, защото той се беше намърдал в постелята, която от години беше светилище на топлинката и доверието между Карвальо и майка му. И ето го сега пред поредната врачка, пухкава и съвсем не стара, и пред поредния лик на Светата Дева на не знам си какво или от не знам си къде в ъгъла на този център на постиндустриалното сводничество, на сводничеството от края на века и хилядолетието.

— Какво искаш? Обясни ми хубаво какво искаш.

— Каквото и всички, които идват тук.

— Първа грешка. Не всички, които идват тук, искат едно и също.

В развеселените й, блестящи очи на чаровна дебелана се четеше триумфът на експерта над лаика.

— Всеки мъж е сам по себе си, всяка от жените, които мога да доставя — също. Толкоз за начало. Как се казваш?

— Рикардо. Винаги съм искал да се казвам Рикардо.

— Чудесно. Рикардо. Женен ли си, или ерген?

— Женен.

— Държиш ли на дискретност, или не?

— Колкото повече, толкова по-добре. Жена ми ме мрази и не иска да ме загуби.

— Струва ми се, че няма да е лесно. Хич не си ми лесен.

Май си беше избрал твърде сложен подход. Хрумна му да помогне на врачката, като изрецитира един стих от времената, в които учеше стихове наизуст: нима не се страхува всеки да загуби онуй, което не обича? Но допусна, че така още повече ще я сащиса.

— Не знам. Не знам. Не ми се ще да си губя времето.

— Колко струва информацията?

— Шест хиляди и петстотин песети за имената и телефоните на жените и възможността за контакти тук, само контакти, повтарям, в течение на два месеца.

Карвальо сложи две банкноти от по пет хиляди песети на бюрото, а врачката ги прибра сръчно и своевременно, нито бързо, нито бавно, и му върна рестото с жест на щедра касиерка.

— Това вече е друго. Сега знам, че не си губя времето. Не ме разбирай погрешно: тук идват всякакви, посукват се, занимават те, а накрая — нищо. Дай да видим какво да те правим. Женен. Държиш на дискретност. Значи ти подхождат омъжени дами, които държат на същото. Ще бъда откровена с теб: мога да ти доставя жени, които го правят заради финансови затруднения, не от развратност или недостиг на обич. Омъжени, чиито съпрузи печелят малко или са без работа. Тук-таме се намира и по някоя, която се е хванала на хорото, защото съпругът й не я задоволява или са на нож. Само че тези например искат стабилна връзка, с която женен мъж като теб не може да се ангажира. Не вярвам да оставиш жена си сама в събота и неделя.

— Абсурд. Имаме къщичка във вилната зона на Монсерат и в събота и неделя редовно ходим да поливаме дървото и да правим паеля.

— Виждаш ли? На тебе ти трябват жени, които да са в твоето положение.

Стана, защото на вратата се позвъни, затвори след себе си, проведе разговор с новодошлия и се върна при Карвальо с още по-доволно лице, отколкото преди няколко минути.

— Дойде едно момиче, което може да те заинтересува. Надзърни да видиш харесва ли ти.

Карвальо стана под погледа на Светата Дева и врачката и залепи око на процепа между двете крила на вратата — спретната изпита жена с ботуши и вид на продавачка на енциклопедии по етажите седеше вторачена в процепа, откъдето знаеше, че я преценяват.

— Много е слаба.

— Не ги ли обичаш слаби?

— Има слабост и слабост. Все едно де. Не е за изхвърляне. Но сигурно имаш и други.

Врачката редеше номера и имена на един лист, сякаш пишеше рецепта.

— С тази специално — изключителна дискретност. Само следобед.

Телефонни номера и женски имена.

— Като се свържа с тях, къде да ги водя?

— Аз осигурявам само запознанството.

— Не можем ли да идваме тук? Нямате ли място?

— Това е бюро за контакти. Не пансион. На твоята възраст трябва да си наясно къде се водят жените.

— Изглеждам по-възрастен, отколкото съм.

— Недалече от тук, на площад „Испания“, има едно хотелче, „Магория“. Ако искаш, можеш да започнеш с тази вънка. Само че първо я заведи нещо да пийнете. Хубаво е да проявиш известна деликатност.

— Скъпо ли ще ми излезе? Понеже не нося много пари. Рестото, което ми върна. Ако трябва да платя и стая…

— Стаята ти струва около седемстотин песети и рестото ще стигне. Момичето е много затруднено материално.

— Аз всъщност дойдох по препоръка на един приятел.

— Как се казва този приятел?

— Запознахме се в една сауна. Не е като да сме си кой знае колко близки. Но нали знаеш за какво си говорят мъжете. За жени. Все за жени говорим. Аз му разправих за себе си, а той ми препоръча да се обърна към тебе. И да питам за Карол. Една, която ти си му била намерила, била много хубава.

Беше залепила гръб на облегалката, с опрени на бюрото длани и напрегнати ръце, за да увеличи дистанцията. Очите й на врачка бяха загубили веселото си изражение. Мереха нивата на истина и лъжа у клиента.

— Не познавам никаква Карол.

— Не е име, което лесно се забравя. Моят приятел — абе чак приятел не е, — моят познат ми даде и една снимка, която тя му подарила.

И фотографията на Енкарна, с която му беше услужила Пака, се озова пред жената, където оскъдната светлина от настолната лампа я потопи в загрозяваща жълта локва. Врачката сякаш употреби само едното си око, за да разучи предложението, другото държеше приковано в Карвальо.

— Не одобрявам прехвърлянето на момичета между клиентите ми. Хем е нетактично, хем си губя комисионната.

— Ама той нямаше повече да я търси, защото заминаваше някъде извън Испания или извън Барселона. Не се сещам добре. Аз всъщност доста време поумувах. Снимката е у мен от повече от три месеца, пък той каза, че тази жена невинаги е на разположение.

— Имам много такива клиентки. Прихождат на периоди. Като изпаднат в затруднение.

— Тази май не е тукашна или най-малкото често отсъства, после се връща.

— Да.

— Ти ли му я намери?

— Възможно е. Тя действително е от нашите. Изчезваше и се появяваше на всеки три или четири месеца. Не ми е казвала защо. Може да са я гонели падежи на полици на всеки деветдесет дни и да се е нуждаела от икономическа подкрепа.

— Как да я открия?

— Имам й телефона.

Очите й изследваха Карвальо и удържаха ответния му поглед.

— Ще ми го дадеш ли?

— Тя не е евтина.

— Не че имам много пари, но след като така и така съм заделил за разтуха, поне да е с жена, която си заслужава.

Една ръка кацна на бюрото и надраска още един телефонен номер под вече съставения списък.

— Може и да не я намериш. За последно ми се обади някъде преди три или четири месеца и оттогава не се е появявала. Така че я чакам всеки момент. От две години насам винаги се връща. Преди не знам с какво се е занимавала. Аз съм в този бизнес точно от две години. Повтарям, това е вид брачна агенция. Запознавам хора, които изпитват необходимост от запознанство. Какво ще правят нататък си е тяхна работа, не моя. Това да ти е ясно.

— Пределно ми е ясно.

— Не знам. Не знам. Хич не си ми лесен. Тази, дето чака, вземаш ли я?

— Ами добре. На първо време ще я поканя на чашка.

— Браво. Не бива да се губят добрите обноски. Тук идват разни, които си въобразяват, че е достатъчно да се представят, и хайдааа. Звънни след два-три дни, ако не ти потръгне с жените, към които те насочих. Вече знаеш. Платил си си за правото на два месеца информация.

Стана, за да сложи край на аудиенцията, и излезе преди Карвальо, за да съобщи на момичето, че господинът иска да си тръгнат заедно. Жената слезе по стълбите пред детектива с движения на млад скелет, нелишени от елегантност, после прие едно кафе с мляко в бара на ъгъла. Разказа на Карвальо, че продава по къщите машинки за домашен сладолед.

— Не знаех, че има такъв интерес към домашния сладолед.

— Е, тя машинката става и за правене на майонеза, за тесто, дори за пълнене на наденици. Ако човек се запали, може да й добави и някои части, и така да обезсмисли всякакви други електрически уреди за кухненско ползване.

— Много скъпо ли върви?

— Преди беше страшно скъпо. Сега пуснаха модела, който продавам аз, и ти излиза около трийсет хиляди.

— Много ли продаваш?

— Не. Започнах наскоро. Затова продължавам да наминавам и оттук. За всеки случай. Искаш ли да идем някъде?

Очертаваше се продължение с разговор за сина или дъщеря й без баща, или с лош баща, или с безработен баща, който чака вкъщи, и броене на ребрата й, зачервени от афродизиачната светлина на някоя зле проветрявана стая под наем. Карвальо отрони две хиляди песети в полуотворената чанта, от която тя беше извадила каталог за чудодейния си миксер.

— Днес не съм в настроение. Може би друг път. Дай ми един каталог. Тази машинка изглежда много полезна.

— Да, да, много.

И кафето й с мляко изстина, докато възхваляваше безподобните миксиращи свойства на изделието. Въпросите на Карвальо относно системата за свързване със сводницата получиха очевидни отговори. По телефона. Чрез страниците за отдих и контакти на „Ел Периодико“ или „Ла Вангуардия“. Тъкмо — с каталог в джоба — щеше да се насочи към вратата, момичето настоя да удължи разговора на трудово житейски теми. По някое време бръкна в чантата и извади една брошура.

— Чел ли си това?

„Пътеката към самия себе си“ от йоги Мадхашарти. Змийските очи на момичето вече не настояваха за пари или общуване. Настояваха за единение в святото.