Мануел Васкес Монталбан
Александрийска роза (29)

Викаха й Каталонката, защото като дете родителите й я бяха завели заедно с една от нейните сестри в Барселона. Беше се върнала години по-късно с овдовялата си майка и Хинес за пръв път я видя на кръглия площад, на опашка за сладоледи „Сирвент“, с фунийка ванилов между мулатските устни. Тялото й беше колкото момичешко, толкова и недвусмислено под деколтираната рокля без ръкави и с бухнала клошпола, от която се подаваха мургави, закръглени, готови за танц прасци. Братовчед ми Хинес е моряк, й каза оная патка Пака, а тя се засмя, за да му покаже два реда зъби, които той завинаги щеше да запази във фантазиите си. Най-красивите зъби, които беше виждал през живота си, в тон с лъчисто бялото на изтеглените й очи. Тя не можеше да гледа право напред, погледът й отскачаше ту вляво, ту вдясно при досега с погледите на момчетата летовници — първи полиестерни ризи, бели или тънко раирани панталони, двуцветни обувки, бяло и виненочервено, бяло и черно — или с тези на възрастните шкембелии със сламени панами и канотие в ракитените столове под палмите.

— Моряк? Войник ли ви взеха?

— Не, уча корабоводене.

— О, учите корабоводене.

Думата „корабоводене“ прозвуча от устните й като нещо екзотично, но гротескно, а очите й блестяха подигравателно, докато претегляха младежа пред тях, братовчеда на Паки, който според самата Паки бил хубав като картинка, но страшно захлупен.

— Не е толкова захлупен, колкото казваш.

Възмущението на Паки се изрази в литването на ръката й за престорено шамарче, което така и не стигна до целта си. Той предложи да ги изпрати до пристанището и по пътя се разбраха да идат в лятното кино на бикоборската арена, на „Петте хиляди пръста на доктор Т.“^[1].

— Някоя скука ще е.

— Играе едно момченце — защити го разпалено Паки, чието обожание към децата бе всеизвестно, както и мечтата й да се омъжи и да роди шест.

По стъргалото се разминаваха почтено раздалечени двойки, с ръце зад гърба и без друга еротика, освен самия факт, че разговаряха, или миризмата на водорасли, с която морето витаеше над плажа.

— И за какво ти е това корабоводене? — попита го в първия миг насаме, когато Паки изостана, заприказвана с току-що срещнатата леля Долорес, взаимно нацелувани, весело разчуруликани, безкрайно заети да споменат всички членове на родата и техните жизнени и емигрантски подвизи.

— За да стана капитан на кораб.

— Значи искаш да станеш капитан на кораб? Военен ли?

— Не. Търговски.

— Сега има война, нали?

— Да. В Египет. Там дебаркираха французите и англичаните.

— Не е ли по-добре да си във военноморския флот?

— Няма кой знае колко войни.

— И това е вярно.

Но вярното и невярното за войните не я вълнуваше. Вълнуваше я смущението на Хинес от нейната компания, от топлинката, с която го облъхваше тялото й, когато се приближаваше, понесено от небрежния вървеж без намерения, чиято единствена видима цел бяха последните къщи край плажа и евкалиптите, почти толкова ръждиви на външен вид, колкото и железарниците покрай гарата. Не стигнаха дори до началото на дърветата. Енкарна тръгна назад с внезапното целомъдрие на девица, скарана с горите, която държи да внуши на своя придружител цялата скрита добродетелност на помислите си. Хинес затвори очи и прие сериозността на неизказаното, декларацията за непорочност, която Енкарна бе направила с простичкото загърбване на една осветена, но усамотена горичка.

— Ще дойдеш ли на кино?

— Филмът е детски.

— Ами какво друго да се прави вечер? Аз после ще ида на танците с майка, но няма да оставаме до късно. Утре съм от шест във фабриката.

Сгъваемите столчета в импровизираното лятно кино на агиласката бикоборска арена мъчеха месата на зрителите пряко пропорционално на досадата, която мъчеше духовете — скука, адска скука, се дочуваха оценките на публиката сред прозевки и климания. Енкарна си беше облякла синя жилетка заради нощната влага и изглеждаше по-крехка така, сгушена между задрямалата си майка и Паки, която ръсеше плоски шеги по повод мудното действие. Хинес се намираше в несекваща възбуда, докато се опитваше да гледа, без да притеснява, притихналия, свечерен силует на Енкарна, тъй нежен в прохладата и в майчината си закрила. Напук на тъмнината, разсейвана само от звездното небе, чудна светлина обгръщаше тялото на Енкарна, сякаш тя беше единствената жива душа наоколо, и се вдигна заедно с нея, когато трите жени се изправиха и Паки стрелна лукаво привидно безстрастната, дистанцирана физиономия на братовчед си. Стана и той, за да не изтърве нито за секунда светлата диря на Енкарна и избърза към касата, за да ги почерпи с по една покана за вечеринката. Майката на Енкарна три пъти отказа своята, преди да я приеме, както повеляваше светският етикет. Под тентата малък оркестър завлачи летните хитове, въпреки изневерите на гласа на мършавия им певец с могъща адамова ябълка, която се движеше по-чевръсто от маракасите в размаханите му ръце.

Девойката от Пуерто Рико,

по кого е бледа?

Сякаш целува ме,

когато към мене гледа.

Японски фенери от шарена хартия и електрически крушки, грубовато боядисани в ярки цветове, потапяха в мечтателна атмосфера изтърканите маси и неизбежните сгъваеми столове, стратегически наредени по дървени подиуми, откъдето агиласките семейства държаха в критикарските си пипала дансинга и обсъждаха движенията, облеклата и родословията на танцуващите. Дъщерята на тоя това, синът на оня онова, а по средата — смуглото разкършено цвете Енкарна, около което жужеше смотаният Хинес, синът на калафатаря, че какъв калафатар тука?, не бе, жена, калафати в Картахена, тука няма къде, а съпругата му?, а, тя си е в Агилас, те отдавна вече не… и това не се проточваше и превръщаше във възходяща крива от глави, които се бореха да се откопчат от вратовете, за да изобразят без думи високия полет на обсъжданото брачно падение. Когато екна „Полката на биреното буре“, Хинес се възползва от гъмжилото на танца и уж на шега подхвърли нещо за среща утре. Не се беше осмелил по време на „Девойката от Пуерто Рико“, защото на първо слушане песента му се стори твърде тъжна.

— Аз работя.

— До колко часа?

— До шест.

— Можем да идем да се изкъпем.

— На нашия плаж? За да ни одума всичко живо?

— На Орнильо или на Касита Верде.

— Много е далеч, майка не дава да ходя сама.

— Да дойде и Паки.

— С нея ме пускат само из селото, не чак толкова далече.

Изпрати ги до дома им на улица „Канерия Алта“ и в мига, щом стигнаха вратата, майката на Енкарна се изпречи между нея и Хинес и го отпрати с едно рязко „лека нощ“, толкова рязко, колкото и завъртането на Енкарна при наближаването на горичката одеве. Изчака вратата да се захлопне пред въжделението му и продължи надолу по улицата до Пуерта де Лорка, до консервната фабрика, където Енкарна му беше казала, че работи. Заплю си един ъгъл, който щеше да се превърне в негово обичайно място за трепети и упования в течение на месеци, а през годините — и в спомен, скътан до сърцето, сякаш не беше минало, сякаш действително можеше вечно да си стои на тоя ъгъл, независимо от мястото по света, където го пренасяха ветровете и корабите. Енкарна, прошепна, и с длан обърса опасността от сълзи от очите си. На същия този ъгъл видя за първи път Луис Мигел Родригес де Монтиел да чака Енкарна със своя бискутер^[2] като алуминиев галош. Нея нощ се наговори с един братовчед, който работеше в железниците и играеше крило в отбора на Картахена, и с двама съседи наборници в градски отпуск: със задружни усилия четиримата вдигнаха бискутера на скапания синковец и го хвърлиха в една пропаст извън селото. На следващия ден у тях дойде патрул от Гражданската гвардия и го прибра в управлението, където му зашлевиха два шамара заради стореното.

— И още два, за да не се повтаря.

Затропаха на вратата на каютата му и гласът на Басора прокънтя в металната кутия на преддверието:

— Бойна тревога! Пирати ляво на борд, ураган дясно на борд! Предимство в лодките за войнишките вдовици, после — депутатите от Народния съюз!