Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Карвальо (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La rosa de Alejandria, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране и форматиране
Еми (2017)
Корекция
plqsak (2017)

Издание:

Автор: Мануел Васкес Монталбан

Заглавие: Александрийска роза

Преводач: Нева Мичева

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: Испански

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Любов Йонева

ISBN: 978-954-529-589-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2519

История

  1. — Добавяне

— Последното телефонно завоевание на Енкарна току-що беше излязло. Вдовец от Гранолерс, истинска поезия, вярвайте ми. Забавното в този тип връзки е, че и двамата влизат в роли. Енкарна отначало се представяше за примряла от сексуален глад жена с негоден в леглото мъж. После сменяше персонажа според характеристиките на клиента и трябваше да е особено внимателна в момента, когато искаше парите, защото те по принцип си знаят, че трябва да ги дадат, но им харесва в ситуацията да има литература. С този от Гранолерс се бяха задържали почти през целия й последен престой в Барселона и ако съдя по това, което видях и чух, той обичаше първо да се чука, после, на тъмно, да си спомня своята покойна съпруга. И то не някакви общи спомени, възпоменателни настроения, както бихме ги нарекли, а конкретни положения, които излагаше на Енкарна, като на консултант. Например някакво семейно тържество, на което той е искал да иде, а жена му не. От Енкарна се очакваше да даде мнение: ти си правият или не, не, Феререс, Феререс се казваше, Анселмо, не, не Феререс, съжалявам, но съм съгласна с жена ти — тези хора са пълни нещастници и не са заслужавали да ходите. Може би си права, Карол. Разбирате ли? Хубаво. Феререс тъкмо си беше тръгнал, а аз се готвех да ида при Енкарна, беше ми приятно да я хващам в мига, когато започва да се оправя, полуоблечена, полувъзвърнала си личността на играч на сексуална рулетка, когато някой влезе в къщата, празната къща е като резонаторна кутия и за най-малкия шум. Пристигането на Хинес почти не ми даде време да се върна на наблюдателния си пункт. Застана на вратата, колебаеше се, беше пил, беше се напил, за да се въоръжи със смелост или да има за какво да се хване, когато, рано или късно, Енкарна надделее над него психически. Алкохолът беше неговият залог. Можеше да го избие както на насилие, така и на рев от самосъжаление. Бях склонен да вярвам във втория вариант и нямам съмнение, че щеше да се стигне до него, ако Енкарна не беше допуснала фатална непоследователност в ролята си. В началото се справи добре, много добре. Представата на Хинес за ситуацията беше непълна. Беше видял от къщата да излиза мъж, нали разбирате, някакъв мъж, затова я беше заподозрял в изневяра с друг, в класическото съществуване на другия. Но въпреки че беше видял Енкарна да целува за довиждане Феререс на вратата, все още беше готов да повярва, че това е ненадейно пристигналият й съпруг, щеше да преглътне каквото и да е обяснение, което да му помогне да се залъже. В това Енкарна беше възхитително непреклонна. Феререс си беше Феререс и точка. И му издекламира монолога за необходимостта си както от любов носталгия, така и от креватна любов. Тогава Хинес се впусна в тирада от оплаквания, самоокайвания, угризения, беше му жал за себе си и ставаше все по-агресивен. Може би се погнуси, защото полека-лека си даде сметка за относителната голота на Енкарна. Тя също и започна да се свива, напусна образа си на жена, на която никой не държи сметка, и се помъчи да го утеши, даже да го погали. Той я отблъскваше все по-буйно и в едно от сборичкванията им Енкарна се почувства нападната и от дън душата й изригна някакъв гняв, страшен яд на приклещено в ъгъла животно, и взе, че заби нокти в лицето му. Той се хвана за бузата. И сега го виждам. Виждам го там, в ивицата светлина, дръпва си ръката от лицето, поглежда я, по нея има кръв, одраното смъди, драскотините от женски нокти парят особено неприятно, Карвальо, и оправдават ответното действие, защото позорят и пострадалия, и нападателката. Виждам юмрука на Хинес да се вдига и да се стоварва върху Енкарна, чувам виковете й на омраза и как започва бой, а после внезапно прекъсва, когато Хинес я удря четири или пет пъти, и от звука на тези удари още ме боли, особено един от тях, не знам дали последният, може би не, но по-различен, по-късно допуснах, че е бил звукът на смъртта, един от нейните звуци. Енкарна се свлече на земята и сам можете да си представите сцената, безумно конвенционална, смаяното лице на моряка, опитите му да върне в свяст жертвата, така де, какво да разправям, ако сте ходили на кино и сте гледали телевизия, ще ви спестя купища думи за описанието на онова, което вече знаете как се случва. Накрая си тръгна много кинематографично, заднишком, с поглед, вперен в трупа, оцъклени очи и прочее, това също го знаете, а предполагам, че и той го е знаел, защото откакто съществува киното, престъпниците действат като екранни престъпници и даже си мисля, че и жертвите го правят. Не видях как пада Енкарна, но без съмнение се е постарала да го направи както подобава, та трупът й да има отличен вид на насилствено умъртвено тяло. В къщата отекваха дълго, прекалено дълго стъпките на Хинес до изхода. Аз не знаех какво да предприема — дали да ида в стаята да видя още ли е жива, дали да си плюя на петите. Не знам какво щях да направя, ако не се бях видял принуден да направя онова, което в крайна сметка направих. Защото историята не свършва дотук. Още не.

Сега вече наблюдаваше ефекта, който разкритията произвеждаха у Карвальо. Преди да продължи, се усмихна накриво, отиде до уредбата и сложи една касета, която се превърна в музика с неясен смисъл, музика за умиротворяване или за стимулиране на паметта, зависи, обезпокоителна. Самотно пиано, разположено в неопределена точка на мирозданието.

— „Диалозите“ на Момпоу, в изпълнение на самия Момпоу[1]. Та, както ви казах, историята не свършва дотук. Вече се готвех да изляза от скривалището си, когато погледнах за последен път през отвора в стената. От падналото тяло на Енкарна се виждаха краката, но тя не беше сама, на вратата имаше още някой и ми отне известно време, докато се ориентирам кой е. Макар че то не беше точно ориентиране, защото и досега не съм сигурен за какво или за кого става въпрос. На пръв поглед беше жена, но не нормална жена, а нещо като кукла или карикатура. Напомняше на чучелата от валенсианските Фаляс[2] или от карнавалните коли. Силно гримирана, много висока, много силна, облечена така, както жените вече не се обличат. Най-просто би било да ви кажа, че приличаше на травестит, но няма да е точно. Един травестит обикновено се прави на най-красивата жена на света, а този беше преоблечен като жена на петдесет години, която се опитва да ги скрие. Не знам дали съм ясен. Петдесетинагодишна, зловещо наклепана, толкова зловещо, че очертанията на червените й устни изглеждаха разтеглени във вечна усмивка; усмивка, с която съзерцаваше тялото на Енкарна. Честно казано, не вярвам наистина да се е усмихвала или поне не можах да преценя реално, защото бях ужасен, ужасен да видя как тази великанка се приближава до моята шпионка, навежда се над Енкарна, побутва я, после се оглежда на всички страни и изведнъж прави нещо неочаквано. Наведе се и оттам, където се намирах аз, вече се виждаха само раменете й и някаква отвратителна гарнитура от кожа, не знам от какво зверче, от онези, на които се запазва главичката, цялата муцунка, с поставени от препаратор лъскави очи. Такива яки се носеха преди години, даже майка ми има една, забутана някъде из гардеробите. Та муцунката на животното висеше на преден план, а зад нея се виждаше кошмарното, съсредоточено лице на жената. Когато се надигна, държеше полуголото тяло на Енкарна като счупена играчка, която въобще не тежи, поднесе пред погледа ми трупа в могъщите си ръце, като на тепсия. После се обърна с гръб към мен, имаше цилиндричен гръб, цилиндрично тяло, най-отгоре платиненоруса перука, долу обувки на висок ток, червени, от едната й страна висеше главата на Енкарна с кестенявите си коси, много красива, от другата се полюшваха голите й крака, слабички, но много изящни, и тръгна към изхода, а аз седнах на пода, твърдо решен да не се показвам, докато всичко не свърши, докато не дойда на себе си от тишината. Видяното до този миг беше толкова нереално, че хем си вярвах на очите, хем не.

— Значи странната жена изнесе Енкарна от вилата.

— Не знам. Сигурно така е станало, без съмнение, защото няколко дни по-късно прерових къщата от горе до долу, още преди да открият захвърленото тяло, и не видях нищо, което да ме наведе на мисълта, че там е имало сеч. Нито в бараката за инструменти в двора, нито в необитаваните стаи.

— Не чухте ли шум от отдалечаваща се кола?

— Не мога да се закълна. Представете си в какво състояние се намирах. Знам само, че тази жена, или каквото там е било, отнесе Енкарна, че външността й беше странна до неправдоподобност и че за мен, след като ви разказах какво съм видял, престава да съществува. Ако отида в полицията с тази история, само ще си създам излишни неприятности, а на моряка няма да помогна. Той уби Енкарна.

— Възможно е. Но я е разчленила жената, или каквото там е било, а особената й жестокост към трупа ще се отрази на неговата присъда.

— Той си е виновен. Тъпашки виновен. Недозрял и опасен юноша, който скита по света в неспирен любовен унес, в неспирен блян. Предлагаше на Енкарна очарователната авантюра да избягат заедно, да идат да си потърсят морско кътче, морско, Енкарна, защото морето е моят живот, най-далечното кътче на морето, ти и аз. И й говореше за някакво пътешествие, което бил направил до самите двери на това място, на това прехвалено кътче, пътешествие до Турция май, някъде към Босфора. Не знаеше каква жена държи в ръцете си. Мислеше си, че е негова, а тя не беше. Този глупак я уби. Останалото са подробности.

— Но сега ще трябва да плати и за това, което е сторил, и за това, което не е.

— Моята история приключи и никога повече няма да я разкажа, а вие ще проявите благоразумието да ме послушате, да си вземете хонорара и да си замълчите. Нищо няма да оправим ние с вас. Морякът ще разкаже своята истина, а полицията няма да му повярва и ще е склонна да му лепне убийството с всичко последвало, такова е правилото за най-малкото усилие и то вече действа. Обстоятелствата са на моя страна. Аз и Андрес ще се явим в съда като свидетели. Морякът не ни познава. Всеки ще си изиграе ролята. Само дето аз ще съм наясно с обстоятелствата, а Андрес ще е в неведение. Явно ще загубя един приятел. Но нашето приятелство бездруго вече изчерпа полезния си потенциал.

Нарсис издърпа едно чекмедже от красивата си орехова маса, извади чекова книжка, пресметна наум, надписа една бланка, откъсна я и я подаде на Карвальо.

— Плащам ви моите три четвърти от сумата. Можеше да ви дам и частта на вашата приятелка, особено при тези обстоятелства, при които вероятно ще проявите благородството да не й вземате пари. Но някак грозно би се получило, поне за мен, все едно се опитвам да ви се подмажа, за да не тръгнете да разказвате нещата, които узнахте тук. А аз нямам никаква нужда да ви се подмазвам, в краен случай ще е вашата дума срещу моята. Пък и не ми се иска да обиждам интелигентността ви. Не сте лош детектив, но ми се струва, че просто следвате събитията. Не ги предварвате.

Карвальо погледна цифрите и кимна одобрително. Прибра чека, отиде до скритата врата, натисна копчето и иззад нея се отвори прясно боядисаният в лъскав убито зелен цвят коридор.

— Единственият, който предварва събитията, е убиецът.

— Не е единственият. В този случай аз също ги предварих, предшествах ги от началото до края.

— Защото сте омесен от тесто на убиец.

— Зависи от гледната точка.

Бележки

[1] Фредерик Момпоу (1893–1987), прочут каталонски композитор, известен главно с произведенията си за пиано. „Диалозите“ (Dialogues) са от 1923 г. — Б.пр.

[2] Фаляс (Falles от латинското fax, „факла“) е неколкодневен празник, подобен на карнавал, типичен за град Валенсия и околностите му. Най-важната му дата е 19 март, денят на св. Йосиф, когато чучела се изгарят на клада. — Б.пр.